Програма за победа Гари Норт Contents Безусловна капитулация 1 Contents 2 предговор 2

7 – ДЪРЖАВАТА

Най-доброто място, от което да започнем изследването на християнския възглед за държавното управление, е писмото на Павел към църквата в Рим. Първият принцип, който Павел положи, беше, че не е отговорност на индивидуалния гражданин да налага възмездие. “Не си отмъщавайте, възлюбени, но дайте място на гнева; защото е писано: На Мене принадлежи възмездието, Аз ще сторя въздаяние, казва Господ” (Римляни 12:19). Означава ли това, че всяко наказание трябва да се отложи до деня на съда? В никакъв случай. Бог е постановил назначено служение за възмездие, държавната власт.

“Всеки човек да се покорява на властите, които са над него; защото няма власт, която да не е от Бога, и колкото власти има, те са отредени от Бога” (Римляни 13:1). Макар че това изречение е увод към разглеждането на поста на магистрата, неговата рамка е по-широка от магистрата. Павел говори за “власти.” Тези власти са законни власти над нас. Но думата е в множествено число, не в единствено. Павел не ограничава своя възглед само до държавната власт. Той дори не говори за Римската държава сама по себе си. Той говори за плуралистичните власти от всякакъв вид над всеки човек. Няма нито една човешка власт над човека, която да може да претендира за абсолютно върховенство. Няма абсолютен и окончателен апелативен съд във времето и на земята. Има много власти, които трябва да бъдат уважавани, като всяка носи своята власт от Бога.

Хората не трябва да се съпротивяват на властите над тях. Съпротивата им навлича осъждение (Римляни 13:2). Това е изключително силен език. Павел полага един фундаментален принцип на християнската обществена мисъл: революцията срещу всяка учредена власт, тоест “властите” на управлението (включително, но не и изключително, държавната власт), е бунт срещу Бога.

Третият стих на Римляни 13 е преходът: от властите въобще към държавата конкретно: “Защото владетелите не са страх за добротвореца, но за злотвореца. Искаш ли прочее да не се боиш от властта? Върши добро и ще бъдеш похвален от нея.” Управителите са заплаха за Сатана. Самото съществуване на управители показва йерархия на власт и отговорност в човешките дела – структура, създадена от Бога. Тогава Павел се обръща към институцията на държавната власт: “властта.” Това съществително в единствено число тук показва стесняване на фокуса: институцията, която носи меча. Павел пише за гражданския управител: “Понеже владетелят е Божий служител за твоя полза. Но ако вършиш зло, да се боиш; защото той не носи напразно меча, понеже е Божий служител, възмездител за гняв спрямо този, който върши зло. Затова, нужно е да се покорявате, не само поради гнева, но и заради съвестта. Понеже за тая причина и данък плащате. Защото владетелите са Божии служители, които постоянно се занимават с това. Отдавайте на всеки дължимото: комуто данък, данъка; комуто мито, митото; комуто страх, страха; комуто почет, почетта” (Римляни 13:4-7).

Павел всъщност говори за магистрата като “Божий служител.” Това е съществено важно понятие. Думата служение обикновено се свързва само с институционалната църква. Павел твърди, че служителят на правосъдието, тоест служителят, който носи меча, е също служител, назначен от Бога. Наистина, служителят на правосъдието е също толкова важен за живота на едно богоугодно общество, както и служителят на благовестието. Той има различна функция, но има право на данък. По никакъв начин, обаче, тези данъчни плащания, не се считат за кражба сами по себе си. несъмнено, месианската държава може да изисква данъци на нива, които са конфискационни. Монополът на меча дава възможност на държавата да стане тиранична. На данъчното облагане като такова не трябва да се обозначава като кражба, както и десятъкът към Бога не е кражба. Хората плащат за получени жизненоважни услуги: потискане на насилието, потискане на измамите, потискане на злите дела на Сатана.

В дните преди народът на Израел да поиска човешки цар, Бог беше техния върховен владетел. Затова, когато те дойдоха при пророк Самуил, той ги предупреди срещу последствията от издигането на човек, който да ги управлява като цар. В 1 Царе 8 имаме най-доброто описание на увеличаващата се държавна власт в античната литература. Ето какво ще правят вашите бъдещи царе, заяви Самуил. Царят ще взема синовете ви и ще ги записва във въоръжените си сили (ст. 11-12). Ще изисква дъщерите ви и ще ги прави да му готвят (ст. 13). Ще изземва най-добрите ви ниви (ст. 14). Ще изземва десет процента от земеделската ви продукция (ст. 15). Ще изисква трудова повинност от собствените ви слуги, както и от собствените ви товарни животни (ст. 16). “Ще взема десятък от стадата ви; и вие ще му бъдете слуги. В оня ден ще викате поради царя си, когото сте си избрали; но Господ няма да ви послуша в оня ден” (ст. 17-18). Той няма да ви послуша, каза Самуил, защото е казал на Самуил, “защото не отхвърлиха тебе, но Мене отхвърлиха, за да не царувам над тях” (ст. 7б).

Какво беше естеството на техния грях? Те замениха небесния Цар със земен цар. Искаха да бъдат като народите около тях (ст. 5, 20). С други думи, искаха ди издигнат човек до положението на почит и власт, което Бог имаше над тях. Те искаха да бъдат известни сред народите като просто още едно човешко царство. Те искаха да премахнат името на Бога като техен владетел и защитник и да го заменят с имената на могъщи мъже. Искаха да живеят в човешко царство, а не в Божието царство. Бог им даде желаното от сърцата им.

Ние познаваме белега на тиранията, белега на човешкото царство. То е царство, което отказва да признае Божието върховенство. Това се изразява с ниво на данъчно облагане, което е равно или надвишава десятъка, тоест десет процента от продукцията на всеки човек. Двадесети век е векът на универсалните хуманистични царства, защото всички месиански държави след Първата Световна война наложиха данъчни нива далеч над пророкуваното като осъждение срещу Израел данъчно ниво. Всъщност, няма нито една западна нация (да не говорим за комунистическия лагер), която не би трябвало да смали данъците поне с 50%, за да постигне “поносимото” данъчно облагане на Египет под Фараона по времето на Йосиф, който извличаше 20% от националния продукт (Битие 41:34; 47:24). При това Египет се смята за една от най-могъщите династии в човешката история. Египет е бил царство, основано на възприетата божественост на владетеля, Фараона. Египет е имал най-огромната бюрокрация в човешката история, поне до появата на съвременните национални бюрокрации, които започват да се оформят в края на деветнадесети век.

 

Върховенство

Общият принцип на Павел е, че автономната човешка съвест – независимата и недисциплинирана човешка съвест – не е върховна над всички власти. “Затова, нужно е да се покорявате, не само поради гнева, но и поради съвестта” (Римляни 13:5). Но това не означава, че човешката съвест не може законно да се разбунтува срещу диктата на една от тези установени власти, ако съвестта е подкрепена от една или повече от другите законно учредени власти. Да се прави диктатът на една единствена човешка институция да бъде върховна власт, във времето и на земята, означава да се обожествява някаква част от създанието. Това означава да се замести Божията власт с човешка власт. Протестантската Реформация е била революция именно срещу това учение. Тя е била бунт срещу учението на Римокатолическата Църква, че институционалната църква може да говори непогрешимо и с Божията власт, независимо от мнението на коя да е друга власт или групи от власти. Римокатолическата Църква си е била присвоила монопола на властта, не защото явно е казвала, че няма други законни власти, а защото е казвала, че няма земен апелативен съд, по-върховен от папата, когато той говори по морални или религиозни въпроси. Но тъй като всички въпроси в основата си са морални и религиозни, доктрината за папската непогрешимост е била всъщност твърдение, че по принцип всички други власти са под крайното върховенство на Римокатолическата Църква.

В наше време почти никой не вярва в непогрешимостта на институционалната църква, включително повечето римокатолици. Папата определено не се решава да наложи своите собствени постановления, да не говорим за постановленията на неговите предшественици, чрез църковната бюрокрация. Това, обаче, в което съвременните хора всъщност вярват, е непогрешимостта на държавата, или на комунистическата партия, или на поредния владетел. И дори когато станат напълно цинични, невярващи във върховенството на нито една обществена институция, те продължават да вярват във върховенството на някоя друга характеристика на човека: водородната бомба, човешките технологии, направляващата еволюцията сила на съвременната биологична наука, връзката на човека с окултното, гения на отделен артист, силата на разума, силата на чувствата и т.н. Хората търсят спасение чрез собствените си ръце.

Тъй като в наши дни политическият ред има способността да съсредоточи най-голямата земна власт в еднаединствена област от човешкия живот, месианската държава си е присвоила власт, чрез която се опитва да подражава на Бога. Тъй като няма земен съд, по-висш от държавата, според съвременния хуманизъм, не може да има и Бог, който да нанесе осъждение върху държавата. някои бунтовници смятат, че неизбежните исторически сили могат да съдят буржоазната държава (коминистическата доктрина) или че някой друг фактор в създанието може да нанесе безличностно осъждение върху държавата. те не вярват, че един личностен Създател Бог може или ще нанесе осъждение върху различните институционални човешки царства.

Държавата, обаче, е най-могъщата човешка общност и тя извлича данък от своите слуги във формата на данъчно облагане, регулиране и безкраен поток от нови закони. следователно, тя de facto е най-висшия съд, върховната власт, която повечето хора трябва да умилостивяват през повечето време. Нарастващ брой хора в заелото целия свят царство на хуманизма може и да отричат теологията на държавата, но те не се съгласяват на никоя теология, която да я замести. Теологията на месианската държава се разпада през последните десетилетия на 20-ти век, но тя все още не е заменена от никаква универсално възприета теология. Тя остава върховна по презумпция.

 
Социални грижи

Социалните грижи в Библията са неизменно частни по своето естество. Малкото случаи, които показват присъствие на държавната власт, са неясни по отношение на наказанията, изпълнителната агенция и дали заместването на старозаветното царство в Израел с новозаветното децентрализирано, международно царство е прехвърлило изпълнението и отговорността към друга агенция.

Можа би най-ефективният пример за функцията на държавата в Стария Завет – където конкретните особености на политическата отговорност са изброени най-подробно – е случаят с проказата. Държавата носеше отговорността да предотврати разпространяването на болестта. Тя не правеше това чрез масивна програма за обществено здравеопазване. Обратно, Старият Завет описва система, която прави една програма за обществено здравеопазване, финансирана чрез данъчно облагане, напълно невъзможна за налагане. Това, което старозаветната държавна власт трябваше да прави, беше да обяви карантина. Функцията на държавата беше изцяло негативна.

Законите относно проказата се намират в Левит 13 и 14. Болният трябваше да бъде доведен пред свещениците и внимателно изследван. Симптомите са описани в Левит 13:3-44. “Дрехите на прокажения, който има тая рана, да се раздерат, и главата му да бъде непокрита, а нека покрие устните си и нека вика: Нечист! Нечист! През всичкото време докогато бъде раната на него, той ще бъде нечист; нечист е той, нека бъде отлъчен; вън от стана да бъде жилището му” (Левит 13:45-46). Човекът трябваше да бъде изгонен извън градските стени. Той не можеше да дойде в събранието, в дома си или на работата си. Той ставаше изгонен – единственият изгонен от Израел, ако не броим религиозните бунтовници.

Дрехите, носени от прокажените или тези, които носят белезите на проказата, трябваше да бъдат издирени. Освен тези, които прокаженият носи на себе си, те трябваше да бъдат изгорени (Левит 13:57). Той не можеше да ги продаде, за да събере пари за своята издръжка. Дори къщата му можеше да бъде осъдена. Свещениците трябваше да направят внимателен оглед на къщата, за която се подозира, че има проказа. Собственикът трябваше да докладва за всяко съмнение за проказа на свещениците (Левит 14:35). Всяка къща, която имаше белези на проказа след изследването на свещениците, беше събаряна и нейните останки биваха пренасяни извън града и хвърлени на място, запазено за нечистите (замърсени, осквернени) неща.

Каква беше отговорността на свещениците или на държавата в обезщетяването на жертвите? Никаква. Няма и една дума за каквато и да е форма на икономическо обезщетение. Властите влизаха в къщата на човека, изследваха я и я събаряха. Семейството оставаше без дом. Но държавата не беше задължена по библейския закон да плаща нещо на жертвата. Или да разгледаме прокажения. Той губеше работата си. беше отделен от своето семейство. Трябваше да прекара дните си скитайки се извън своя град, викайки “Нечист, нечист.” Той ставаше обществен изгнаник. Всичко, което можеше да прави, е да проси извън града или да направи малко стопанство за свои собствени нужди. Не можеше да произвежда нищо, което да се продава на пазара, тъй като всички произведения на ръцете му са нечисти. Това беше пълна карантина. Прокажените трябваше да бъдат отделени от всички здрави хора. Ролята на държавата беше изцяло негативна.

Като се има предвид беззащитното състояние на прокажения, бихме си помислили, че ако Библията изисква помощта на обществото, това би било в този случай. Жертвата е в бедствие не по своя вина.  Човекът не е мързелив. Може дори да е бил собственик на имот. В случая с цар Озия, чието бунтовно деяние на изгаряне на благоухание върху кадилния олтар Бог осъди, като го направи прокажен (2 Летописи 26:16-19), той беше поставен под карантина, отсечен от Храма, принуден да живее в специално построена за целта къща (ст. 21). Дори царят не беше освободен от правилата. С други думи, най-влиятелните хора в обществото, почтените хора, можеха да бъдат ударени от проказа, но държавата не правеше нищо за тях. Ако държавата не беше задължена да помага на тези жертви на неконтролируеми сили, как би могла да бъде съставена смислена защита на “християнския”социализъм?

Социалните грижи трябва да бъдат продукт на лични или църковни решения. Държавата трябва да бъде поставена извън областта на социалните грижи, защото тя държи монопола на събирането на данъци. Като осъществява програми за финансирана от данъци помощ, месианската държава насилствено прехвърля благосъстояние от едни хора на други. Тя си присвоява върховенството на частните граждани и доброволните сдружения. Тя съсредоточава в ръцете си власт в името на необходимостта. Тя непрекъснато търси нови потребители на производителните усилия на други хора, за да съсредоточи в себе си груба политическа сила над хората. Функцията на социалните грижи, когато стане централизирана и насилствена, води до създаването на месианска държава, и тази държава става арогантна.

В човешките институции с отговорността трябва да върви и властта. С отговорността да се помага на бедните идва властта и влиянието. Библията дава ясно да се разбере, че централизираната власт е заплаха за човешкото общество. На Озия не беше позволено да действа като цар и като свещеник; Бог го прокле с проказа и го отдели от Храма, за да отдели институционалните власти на църквата и държавата. Като прехвърлят функцията на социалните грижи на държавата, гласоподавателите създават централизирана агенция, носеща монопола на властта чрез насилствено събиране на данъци. Местните, доброволни власти, балансиращи държавната власт, понасят спад в своят власт, защото има намаление на тяхната отговорност. Хората, които са в криза очакват от съвременната държава своето изцеление (друго значение на думата “спасение”). Балансиращата сила на частните благотворителни агенции постепенно бива премахвана чрез увеличаване на социалните функции на държавата.

Тъй като съвременната държава е по своята същност бюрократична, благотворителността става въпрос на общественото право. Установяват се бюрократични правила, управляващи използването на обществените фондове. Тази бюрократична процедура е необходима, за да се осигури, че фондовете, извличани от обществото, биват използвани от бюрократите по начини, които са одобрени от политическите представители на хората. Но това означава създаването на огромна система от правила, постановления, формуляри в три екземпляра и инспекторски екипи. Благотворителността се отнема от надзора на тези, които я осигуряват и които трябва да дават отчет на дарителите, които могат да прекратят даренията си. Личната преценка на администратора е ограничена чрез законови ограничения, тъй като държавата трябва да ограничи “произволните” решения на местните бюрократи. Критериите за бедност биват централизирани, като се намалява важността на местните условия и местните оценки на осигурителите на благотворителност относно нуждите на получателите. И освен всичко това, държавата увеличава своята власт, като създава постоянна класа на зависещи от социални грижи, която дължи своето оцеляване (както те си мислят) на продължаващата “щедрост” на държавата.

Универсалната отговорност за осигуряване на социални грижи в крайна сметка ще доведе държавата до фалит. Както продължителните войни за разширяване на една империя, продължителните “войни срещу бедността,” провеждани от месианската държава, ще унищожат нея самата. В частния сектор никога няма да има достатъчна производителност, която да поправят всички въображаеми злини или да компенсират всички възможни жертви в едно общество. Капиталът е ограничен. Природата е под проклятие. Налице е универсална оскъдност. Но месианската държава отказва да признае ограниченията, поставени върху природата. Тя открива безкрайни случаи на бедност, нещастия и кризи, но няма достъп до достатъчно ресурси, за да премахне тези случаи на бедност. Това, което съвременната държава прави, е да утвърждава своята божественост. Тя застава пред хората и им обещава универсална застрахователна полица срещу провали, кризи и срещу Божието осъждение. Тя казва на хората, че природата може да бъде изкупена от ограниченията на оскъдността просто чрез декрет от държавата. Държавата става начин за спасение. Тя обещава да отхвърли проклятието върху земята, не чрез библейския закон, а чрез нарушаване на ограниченията, наложени от библейския закон върху държавната власт.

Чудно ли е тогава, че в една и съща епоха сме свидетели едновременно на възхода на социалната държава и на спад в библейската вяра? Хората трябва да се покланят на нещо. Те не могат да избегнат своята собствена природа. Те са под властта на един върховен Бог и когато се разбунтуват против тази форма на подчинение, те задължително я заместват с друга власт, друг източник на върховна власт, на която да служат. Те с нуждаят от сила в опита си да се бунтуват против Божията сила. С други думи, не можеш да биеш нещо с нищо. Не можеш да се биеш с абсолютно върховна власт, освен ако присвоиш за себе си или за своя представител абсолютно върховна власт.

Социалната държава превъзнася сама себе си. Тя се е самопровъзгласила за божество. Тя се опитва да стане заместител на семейството и на църквата. Тя се опитва да осигури на хората институционална защита срещу всички видове бедствия. Една местна частна благотворителна организация може законно да признае, че няма ресурсите да реши всеки проблем, но тя може да съсредоточи своите активи в опит да облекчи последствията от някои проблеми. Тогава може да процъфти разделението на труда в борбата с бедствията. Но съвременната социална държава не може да признае никакво поражение. Поражението е само за частните, ограничени, неспасяващи институции. Всяко поражение, понасяно от месианската държава, се хвърля като вина върху нейните врагове: чуждестранни дяволи, вътрешни саботьори, егоистични данъкоплатци, “вратички” в данъчните закони или какво да е друго. Месианската държава трябва да припише своя провал да доведе хилядагодишното царство, своя провал да доведе небето на земята, своя провал да преодолее осъдността, на моралното непокорство на своите политически врагове. Месианската държава също има доктрина за Падението на човека, и при това тя е етична доктрина. Нейните противници са упорити или луди, но във всички случаи те се нуждаят от спасение. Хората са престъпили законодателството на държавата. Хората не са предали всички активи, необходими за застраховането на всички хора срещу бедствия. Хората са в бунт срещу добронамереното спасение на политиците и неизбираемите бюрократи.

Тъжно е да се каже това, но има убедени защитници на програмите на социалната държава, които също твърдят, че са християни. Те ни казват, че Библията учи, че бедните и беззащитните трябва да бъдат защитавани чрез усилията на социалната държава, с нейните програми за насилствено преразпределение на благосъстоянието. Но, както показва най-видимият пример в Библията, случаят с прокажения и неговия дом, социалната функция на държавата е изключително негативна, защитата на живота и собствеността. В случая с прокажения, защитата на живота на хората около него трябва да бъде главната грижа на гражданския магистрат. Фактът, че той страда двойно, както от ужасната болест, така и от унищожаването на неговия капитал, не трябва да възпира гражданските власти. Накратко, няма библейска защита за построяването на хипотетична християнска социална държава. “Християнският социалист” е самозаблуждаващ се (или заблуждаван от демон) индивид. Както прокажения, той е заразен. В неговия случай той е заразен с лъжлива теология, религията на хуманизма.

Фактът, че има толкова много “християнски” социалисти в света днес, свидетелства за неуспеха на правилно ортодоксалните, вярващи в Библията християни да възприемат насериозно конкретното откровение на Библията, особено старозаветния закон. Те имат малко отговори срещу “християнските” социалисти, защото имат погрешна представа за Библията. Не е проблемът в превода на Библията; проблемът е в нежеланието на съвременните консервативни християни да приемат за задължителна цялата Библия. Съществуването на толкова много “християнски” социалисти също свидетелства за успеха на хуманистите в опитите им да накарат християните да изпращат децата си в акредитирани от държавата, издържани от данъци хуманистични училища. Кога ли християните най-после ще научат урока си?

 

Дисциплина
Всеки законов ред трябва да почива предимно върху себевладение. Никоя налагаща закона агенция не е в състояние да проследи всяко нарушение на закона или да осигури съвършена справедливост. Определено, никоя агенция не може да направи това в условията на загуба на доверие в законовия ред, който тази агенция се стреми да защитава. Във време на беззаконие срещу всички власти – което Павел каза, че ще доведе до осъждение – налагането на закона е ограничено.

Месианската държава не може да признае това. Всяко зло трябва да бъде поправено, всяко престъпление трябва да бъде наказано: това е официалната позиция на месианската държава. Но тъй като тази цел е невъзможна в един свят на грях, ограничени ресурси и непокорство, служителите на държавата трябва да избират. Кои закони ще бъдат налагани, кои нарушители ще бъдат съдени, кои престъпления не трябва да бъдат толерирани? Тези въпроси трябва да бъдат задавани от всяка агенция на управление, частна или гражданска. Трябва да бъде налаган някакъв законов ред, но никакъв законов ред не може да бъде налаган от външна власт срещу желанията на “защитаваните” граждани. Ако един законов ред не се налага първо и най-много чрез себевладение, тогава той не може да се надява да устои.

Всеки законов ред, който няма механизъм за налагане, не е законов ред. Семейството има механизъм за налагане на решенията на върховния изпълнител, бащата. Църквата има механизъм за налагане на решенията на църковните власти. Държавното управление също има механизми за налагане. Във всички случаи първото средство за налагане е самодисциплината. Библията ни дава първия принцип на законовия ред: “Страх от Бога е начало на мъдростта, но безумните презират мъдростта и поуката” (Притчи 1:7). Отново, “Ето, страх от Господа, това е мъдрост, и отдалечаване от злото, това е разум” (Йов 28:28). “Бой се от Бога и пази заповедите Му, защото това е всичкото на човека” (Еклесиаст 12:13). Първата стъпка на управлението е себевладение в страх от Бога, тоест себевладение в спазване на заповедите.

Морално задължение на родителите е да учат децата си на целия открит Божий закон (Второзаконие 6:6-7). В Израел беше също задължително веднъж на всеки седем години целият закон да бъде четен пред събраното множество на Израел (Второзаконие 31:10-13). Условията на Божия мирен договор с хората трябва да бъдат известни на всички. Това, всъщност, ще отбележи видимата победа на Бога над Сатана, във времето и на земята, когато никой човек няма да има нужда да учи съседа си на Божия закон, защото всички ще разбират Божия закон (Евреи 8:11). Поради разпространяването на благовестието във всеки народ, това пророчество на Еремия е по принцип изпълнено в нашата епоха (Еремия 31:34). Познанието за Божия закон е отправна точка за всяка система за управление, включително и държавното управление.

Цялата система лежи на презумпцията, че хората се боят от Бога, че те се борят да подчинят себе си и своята непосредствена среда чрез Божия закон, че в същността си те владеят себе си и че съдилищата не са задръстени с безкрайни обжалвания. Тя приема, че хората са готови да приемат присъдите от други хора, защото и съдиите, и съдените се стремят вярно да се съобразят с изискванията на библейския закон.

Очевидно, езическите държави не се стремят да наложат библейския закон. Какво трябва да направи един християнин, когато дадена заповед на езическата власт е в пряк конфликт с Божиите заповеди? Петър положи основния принцип: покорявайте се на Бога, а не на хората. Това, което един християнин трябва да определи, е дали даден закон на държавата пряко застрашава неговото положение като посланик на Божието настъпващо царство. Тук е мястото, където и другите власти са важни. Християнинът трябва да може да се позове на Библията, на ръководителите в църквата и на магистратите на местно ниво, които биха препоръчали съпротива на централното правителство. Но когато всички власти се съгласят, или поне когато всички, които желаят да заемат определена позиция, се съгласят, тогава християнинът трябва да се подчини на гражданския магистрат. Думите на Павел в Римляни 13:2 са твърде ясни. Индивидуалистичната, автономна съпротива срещу държавния служител от страна на християнина е забранена. Той трябва да се съобразява с властите, и ако те са на едно мнение, той няма възможна алтернатива, освен да напусне областта на действие на държавната власт, под която живее. Библията не насърчава анархията.

Съвременните правителства се опитват да прескочат съдилищата. Регулиращите агенции, ръководени от упълномощени бюрократи, не са валиден библейски заместител на йерархичната система на апелативни съдилища. Централното правителство нетрябва да издава безкрайни постановления, които да са толкова сложни, че дори специализирани адвокати да не могат да ги разчетат. Идеята е да издават закони, които всички хора могат да разберат и след това да се държи всеки човек отговорен за тяхното спазване. Библията ни учи, че себевладението е единственият начин държавното управление да може да се надява да поддържа едновременно ред и свобода. Когато централизираните правителства станат твърде могъщи, когато се опитват да изкупят всяка област от живота чрез сложни формални закони, тогава те произвеждат съчетание от парализа и анархия. Централното правителство не може да разбере обществото, нито пък членовете на това общество разбират законодателството на държавата. Унищожават се и редът, и свободата, защото държавата става тиранична, непредсказуема и произволна, докато нейните граждани стават враждебни, беззаконни и бунтовни към всички учредени власти.

Държавата безспорно притежава властта да екзекутира. Смъртното наказание се изисква от Библията и държавата няма избор, след като престъплението е извършено и престъпникът е осъден. Фундаменталният принцип на библейския закон, обаче, е реституцията. Жертвата трябва да бъде обезщетена. Целта е пълно възстановяване, плюс наказание, което да обезщети жертвата за причиненото неудобство, а също и да служи като възпиране срещу бъдещо престъпно поведение. Държавата не трябва да спасява хората от осъждение; тя трябва да прави възможно богоугодното поведение в свят, в който престъпността е ограничена или почти напълно премахната. (Целта на абсолютното съвършенство, във времето и на земята, не трябва да ни подмамва да вярваме, че тя ще бъде постигната, нито пък хората трябва да се опитват да постигнат съвършенство чрез построяване на масивна държава, която обещава съвършенство. Можем да се стремим към целта на съвършенството, но не и за сметка на библейския закон, който ни предупреждава срещу пълното върховенство на коя да е човешка институция.) Библейският обществен мир намалява разходите за господството на спазващия закона човек.

 

Заключение

Правилното държавно управление е йерархично. Система от съдилища трябва да налага закона, като съди конкретните случаи, представени пред нея. Гражданският съдия трябва да прогласява задълженията по библейския закон на всички хора, така че те да се стремят да се съобразяват с неговите стандарти. Политическата цел трябва да бъде себевладението, а не управлението на бюрократите. Целта трябва да бъде универсално провъзгласяван и универсално разбиран закон, а не управление на неразбираеми постановления. Целта не е създаване на армия от адвокати, а управлението на закона в човешките сърца. Държавата не трябва да става агенция за спасение. Тя не трябва да прогласява спасение чрез закон или спасение чрез дела. Нейната функция е да възпира злото, да осигурява справедливост, да осигурява законова система, в която хората да могат да изработват своето спасение или осъждение със страх и трепет. Гражданският съдия трябва да потиска злото, предимно насилието и измамата. Той трябва да налага Божия мирен договор с хората, иначе Божието осъждение ще дойде върху човешкото общество. Функцията на държавата е да служи, не да спасява. Тя трябва да възпира злото, не да създава добри хора. Когато държавата се стреми да се превърне в система за спасение, тя произвежда имитация на ад на земята.

Когато обществата стават по-големи и по-сложни, държавното управление трябва да остане децентрализирано, за да може да постигне целта си за създаване на обществен мир. Познатото твърдение на социалистите и интервенционистите, че сложните общества изискват по-централизирана държавна намеса, е смешно. Колкото по-сложно става едно общество, толкова по-малко способни са държавните служители да ръководят обществото. Те са като жонгльори, които се опитват да жонглират с нарастващ брой пръчки, топки, портокали, чинии и други неща. Само чрез себевладение под Божия закон едно сложно и развиващо се общество може да регулира само себе си. Както казва през 1830 френският социален философ Ламене, централизацията произвежда апоплексия в центъра и анемия в краищата. Пирамидалното общество е обществото на Сатана. То не може да успее. То неизбежно ще унищожи обществената стабилност, необходима за продължаващото икономическо развитие, защото принципът на политическата централизация неизбежно влиза в конфликт със сложността на развиващата се икономика. Апоплексията в центъра не може ефективно да поддържа здравословното развитие на все по-анемичните краища.

Използването на пирамидални структури от езическите общества в древния свят не е случайно. Голямата Хеопсова пирамида в Египет представлява целия свят – един невероятно прецизен математически паметник. (Най-добрата книга по този въпрос е книгата на Питър Томпкинс, Тайните на Голямата Пирамида.) Основният принцип на окултизма и магията обръща реда, който Бог е установил за възпроизвеждане на небесния ред на земята: “Твоята воля да бъде на земята, както е на небето.” Окултизмът казва, “нашата воля да бъде на небето, както е на земята.” Окултизмът обръща отношенията между небето и земята. Стремежът е към намиране на магически талисман или някакво друго средство за представяне на космоса, за да се спечели власт над видимия свят, да се хване “дръжката” на вселената. Ако можеш да манипулираш даден микрокосмос (модел) на света, ще можеш да добиеш власт над целия свят. Най-познатото средство за повечето от нас е куклата вуду: забиваш топлийка в куклата и и се предполага, че човекът, който е представляван от тази кукла, ще бъде наранен.

Кулата при Вавел (Битие 11) е друга представителна езическа архитектурна структура. Тя вероятно е била нещо като вавилонския зигурат, кула, направена от концентрични кръгове, която представлява стълба към небето, от каквато и посока да я гледа даден наблюдател. Това е теологията, която Сатана предложи на Адам: пътя на автономния човек към небето. Кулата е била връзката между небето и земята, но такава, която хората са изградили, а не Бог. Върхът на кулата е представлявал властта, връзката между еволюиращия човек и боговете. Човечеството, или поне представителите на човечеството, ще успее да преодолее бездната между човека и божественото. Най-ранната пирамида в Египет е била стъпалообразна пирамида, традиционна структура между кулата и познатата пирамида от Хеопсов тип. Както Месопотамската кула, пирамидата е била символ на връзката между небето и земята. Следователно, не е изненада, че пирамидата дълго време е била популярен символ за много окултни организации в историята.

Когато видим йерархични тайни организации – кръгове в кръгове, тайни ритуали на посвещаване, тайни пароли, тайни знаци – трябва да осъзнаваме техния теологичен и философски произход. Когато тези организации бъдат облечени във власт, особено политическа власт, ние сме изправени пред обществото на Сатана. Библейският принцип е точно обратен на този, който управлява тайните общества: “Вие сте светлината на света. Град, поставен на хълм, не може да се скрие. И когато запалят светило, не го слагат под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са в къщи. Също така нека свети вашата светлина пред хората, за да виждат добрите ви дела и да прославят вашия Баща, който е на небесата” (Матей 5:14-16). Едноличната йерархична властова структура, тайното здрависване, вътрешният кръг, системата за посвещаване: това е конкурентната програма на сатана на Божията система на много власти, открит закон и открито евангелизиране. Християните трябва да разбират разликата.