Програма за победа Гари Норт Contents Безусловна капитулация 1 Contents 2 предговор 2

ВЪВЕДЕНИЕ КЪМ ЧАСТ ІІ

Ако християнството ни дава уникален възглед за същностните основи на обществото – Бог, човека и закона – тогава трябва да очакваме да видим важни разлики между възгледа за обществените институции на християнството и възгледа на конкурентните религии за тези същите институции. Трябва да очакваме да видим тези институции построени върху различни философски основи. Трябва също да видим големи разлики в ефективността на тези институции, в зависимост от това дали се намират в християнско общество или в езическо общество.

Една от най-важните характеристики на християнската обществена теория, или поне на протестантската обществена теория, е отсъствието на каква да е напълно върховна човешка институция. Никоя институция няма крайна власт, защото никоя човешка институция не е свободна от разрушителните последствия от греха. Само Исус Христос може да притежава пълно върховенство във времето и на земята. Единствено Исус Христос е връзката между човека и Бога. Неговото открито слово, Библията, е крайната власт за човека, а не изявленията на комитети, бюрократи или религиозни ръководители.

Бог е източникът на обществения ред. Конкретно, това е Святият Дух, който е изпратен да утешава Църквата (Йоан 16:7). Святият Дух дойде да води хората във всяка истина: “А когато дойде оня, Духът на истината, ще ви упътва на всяка истина; защото няма да говори от Себе Си, но каквото чуе, ще говори, и ще ви извести за идните неща” (Йоан 16:13). А ние знаем, че “където е Господният Дух, там е свобода” (2 Коринтяни 3:17б). Божията върховна власт над създанието е тази, която държи всички неща, и ние знаем, че установената връзка между Божия закон и видимите благословения гарантира запазването на обществения ред за онези общества, които се стремят да се съобразят с открития законов ред на Бога.

Следователно библейската обществена теория утвърждава произвеждащите ред следствия от децентрализираната система на конкуриращи се, но идеално сътрудничещи си институции. Никоя институция сама по себе си не трябва да произвежда този обществен ред. Всъщност, никоя институция сама по себе си не може да го произведе, тъй като съсредоточаването на власт, свързано с такъв опит, е саморазрушително и в пълно противоречие с библейския обществен ред. Свободата и редът се постигат едва когато хората в обществото се стремят да преустроят всичките си обществени институции според инструкциите, показани в Библията.

Когато видим обществена теория, която заявява валидността на пирамидална структура на институциите, с няколко институции долу и една-единствена институция на върха, ние виждаме обществото на Сатана. Пирамидалната структура, и в обществената теория, и в архитектурата е основна за езическата античност. Това е също господстващата обществена теория на съвременния социализъм и на комунизма. Тя поставя хората в основата на пирамидата, а държавата на върха.

Библията заявява съществуването на много върховенства, много институции, които носят законна власт. Човешките институции притежават законно върховенство, но всяко такова върховенство е ограничено и  възложено. Единствено Бог притежава абсолютно върховенство. Всеки опит от някоя институция да изисква крайната власт е демоничен. Всички институции са под Бога и са управлявани от Божия закон. Никоя институция сама по себе си не може да изисква крайна власт над всички други.

Това, което Библията заявява като задължително, е следното: отговорни хора под Бога, но никога автономни хора под Бога. Нито единият (държавата, Църквата, семейството), нито многото (индивидите) могат да искат абсолютно върховенство. Нито колективизмът, нито индивидуализмът са валидни като изключителен принцип на обществения ред. Това, което Библията заявява, е заветно общество: индивиди и институции под Бога и под Божиите практически закони.

Трябва обаче да разберем, че икономиката не е отделна заветна институция. Никаква клетва, която призовава Божиите санкции, не е валидна в икономиката. Тя е договорна институция, а не заветна. Разглеждам това в по-големи подробности в книгата Синайската Стратегия (The Sinai Strategy, Institute for Christian Economics, 1986), глава трета.

С тази рамка в ума се обръщаме към четирите обществени институции: семейството, Църквата, държавата и икономиката.

5 – СЕМЕЙСТВОТО

Мъжът и жената бяха създадени като работен екип. Тяхната задача беше и е да завладеят земята за Божията слава (Битие 1:26-28; 9:1-7). Това е задачата за господството. В основата на самата същност на човека е да изпълнява тази задача. Като наказание за бунта на човека Бог не позволява на човека напълно да изпълни тази заповед. Този вечен копнеж, чувството на безсилие, ще гризе ума на всеки бунтовник завинаги.

Адам беше създаден пръв. На него беше дадена предварителната задача да наименува (класифицира) животните, преди да беше получил жена (Битие 2:19-20). Човекът изпълни тази задача и тогава Бог му даде жена. Това показва, че мъжът получава съпруга, за да му помогне да изпълни своето призвание пред Бога. Павел го каза по следния начин: “Защото мъжът не е от жената, а жената е от мъжа; понеже мъжът не бе създаден за жената, а жената за мъжа” (1 Коринтяни 11:8-9). В същото време, те сега са работен екип под Бога: “Обаче нито жената е без мъжа, нито мъжът без жената, в Господа; защото, както жената е от мъжа, така и мъжът е чрез жената; а всичко е от Бога” (1 Коринтяни 11:11-12). Първоначално жената е била направена за мъжа, но всички деца произлизат от мъжа и жената. Всички са под Бога.

Имаше, и сега има, йерархия. Бог е абсолютно върховен над мъжете и над жените, но Той постановява Своята йерархична верига чрез съпруга. Петър пише: “Подобно и вие, жени, покорявайте се на мъжете си” (1 Петрово 3:1а). И отново, “Както Сара се покоряваше на Авраам и го наричаше господар. И вие сте нейни дъщери, когато правите добро и не се боите от никакво заплашване” (1 Петрово 3:6).

Съпрузите дължат на своите съпруги праведно отношение и подкрепа. “Така също и вие, мъже, живейте благоразумно с жените си, като с по-слаб съсъд, и отдавайте им почит като на наследници на живота по благодат, за да не става препятствие за молитвите ви” (1 Петрово 3:7).

Дългото обръщение на Павел относно взаимните задължения на съпрузите и съпругите сравнява това взаимоотношение с любовта на Христос към Неговата Църква и отговорността на Църквата към Този, Който я обича. “Жени, подчинявайте се на своите мъже, като към Господа; защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на Църквата, при което само Той е спасител на тялото. Но както Църквата се подчинява на Христа, така и жените във всичко на своите мъже. Мъже, обичайте жените си, както Христос възлюби Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно измиване чрез словото, за да я представи на Себе Си Църква славна, без петно или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде свята и непорочна. Така са длъжни и мъжете да обичат жените си както своите си тела. Който обича жена си, обича себе си” (Ефесяни 5:22-28). Като се има предвид възгледът на Павел и на другите писатели за необходимостта да заповядат на жените да се покоряват на мъжете си и на мъжете да обичат жените си, трябва да очакваме в живота да открием обратното: непокорни съпруги и нелюбящи съпрузи.

Бог даде строга заповед на Адам да избягва да яде от дървото за познание на доброто и злото. Изкусителят се обърна първо към Ева в своя успешен опит да предизвика революция. Адам, от своя страна, пренесе тази революция до Бога. Той също яде. Сатана знаеше какво прави, когато започна революцията с подриване на семейната йерархия. Той пресече йерархичната верига в най-слабото й звено, жената. Петър говори за жената като “по-слаб съсъд” (1 Петрово 3:7). Павел каза, че жената беше подмамена от змията, а мъжът не беше подмамен (1 Тимотей 2:14). Адам беше по-силното звено.

Семейната йерархия продължава надолу към децата. Павел повтаря познатото увещание: “Жени, подчинявайте се на мъжете си, както прилича на Господа. Мъже, обичайте жените си и не се огорчавайте против тях. Деца, покорявайте се на родителите си във всичко, защото това е угодно на Господа. Бащи, не раздразнявайте децата си, за да не се обезсърчават” (Колосяни 3:18-21). Тази йерархична верига е предназначена да отразява взаимоотношението на Бога със създанието – йерархия на функции, но без какво да е превъзходство или малоценност в естеството – което означава, че християнският възглед за брака подкрепя и двата пола, без да ги обърква един с друг. Функционалното подчинение не означава етична малоценност. То просто означава, че човечеството като колективно цяло е съставено от различни видове хора и никога не може да има функционално равенство между мъжете и жените. Техните задължения са различни и за да може човечеството да изпълни условията на Божието назначение за господство, хората трябва да зачитат разликите, които Бог е вградил в половете. Мъжете са функционално превъзхождащи своите жени, както Христос е функционално превъзхождащ Църквата. Църквата никога няма функционално да превъзхожда Христос.

Семейството е специално направена от Бога единица. Тя е предназначена да разширява Божието видимо върховенство по лицето на земята. Семейството е главният изпълнител на господството. Господството е неговата задача.

 

Децата

Едно от изискванията за заемане на постовете на презвитер или дякон в Църквата е човекът да бъде женен (1 Тимотей 3:2, 12). Той трябва да управлява ефективно своето семейство (1 Тимотей 3:4-5, 12). Семейството е учебната база за ръководните постове в църквата. Една от очевидните грешки на почти всички деноминации и местни църкви – грешка, която идва от ранната Църква – е нежеланието на църковните власти да впишат в своите деноминационни наръчници инструкциите, определящи какво е успешно управление на семейството. Съвременните църкви отдават голямо значение на това кой колеж или семинария е завършил човекът, или дали може да прави пари, или дали може да проповядва емоционално. Библията отдава малко или никакво значение на кой да е от тези фактори. Тя отдава значение на способностите на ръководителя като глава на своето семейство.

Децата са средство за господство. Докато са малки, човек трябва да се жертва за тях. Те трябва да бъдат обучавани внимателно и непрекъснато в Божия закон. “Тия думи, които ти заповядвам днес, нека бъдат в сърцето ти; и на тях да учиш прилежно децата си, и за тях да говориш, когато седиш в дома си, когато ходиш по пътя, когато лягаш и когато ставаш” (Второзаконие 6:6-7). Времето, прекарано в обучаване на децата на Божия закон, е добре прекарано време, защото това е капиталова инвестиция. Тя произвежда следващо поколение от богоугодни, ориентирани към господство семейства. Библията казва, “Възпитавай детето отрано в подходящия за него път; и не ще се отклони от него дори когато остарее” (Притчи 22:6).

Това ни води до изключително важно заключение: образованието е морално задължение на родителите. Те са тези, които трябва да определят дали техните деца биват обучавани в истината. Те са отговорни пред Бога за възпитанието на своите деца. Те са отговорни дори за съдържанието на образованието на техните деца. Ето защо е голяма отговорност да отглеждаш деца в този свят.

Съвременната държава си е присвоила отговорността да образова децата. Това е средството, чрез което съвременната държава се е въздигнала до положението на установен бог на земята. Правителствените училища са станали установената религия на всеки народ по земята. Хуманизмът, който е поклонение пред човека и неговите дела, почива върху тази същностна институционална основа: финансирана чрез данъци, регулирана от държавата, хипотетично неутрална, дълбоко религиозна хуманистична училищна система. Не може да има неутралност, но правителствените училища почти напълно са изключили християнството и Божия закон чрез мита за неутралността. Държавата принуждава християните да финансират училища, които поучават враждебна на християнството религия, религията на хуманизма. Държавата също се опитва да регулира християнските и независимо финансирани училища. На всяко място държавата е поставила упълномощени бюрократи, които е напълно невъзможно да бъдат свалени от власт от родителите, докато е премахнала родителите от властта да определят учебната програма или какви да е други стандарти. Съвременната държава, която е месианска, хипотетично спасяваща човека институция, използва финансираните от данъци, задължителни училища като основно средство за кражба на децата от Бога, като ги отнема от родителския контрол.

Християните се оплакват от данъчната система, но те са дали децата си като десятък на държавата. Те са се отказали от своите финансови отговорности – “Нека държавата финансира образованието на моите деца” – и в наши дни са изоставили почти всички други страни на своите отговорности по образованието. Те са прехвърлили производството на граждани на финансираните от данъци, ръководени от държавата училища. Жреците на религията на хуманизма са успели да спечелят подкрепата на много поколения християнски родители, които са решили, че е по-лесно да прехвърлят отговорността за образованието на техните деца на бюрократите, наети от държавата.

Естествено, родителите трябва да възложат отговорност на някого. Малко родители имат времето или уменията да образоват децата си в къщи. Но фундаменталният принцип на образованието е детеводителят или ръководителят на практиката. Родителите наемат специалисти да обучават децата им според инструкциите, установени от родителите. Частното училище е просто разширение на този принцип, като няколко родители наемат учител и по този начин си разпределят разходите. Но родителите, а не учителите, са институционално върховни. Тъй като върховенството трябва да понесе разходите, образованието трябва да бъде финансирано от родителите. Всичко е прехвърляне на властта на образование от една имитация на семейство.

Децата трябва да почитат родителите си (Изход 20:12). Това е първото обещание, което е свързано с дадена заповед: “. . . за да се продължават дните ти на земята, която ти дава Господ твоят Бог” (Изход 20:12б). Така че родителите дължат на своите деца образование, храна, подслон и грижи, а децата дължат на своите родители почит. Това означава финансова издръжка. Има взаимни задължения, основани на лични връзки. Никой в сделката не трябва да става безкраен донор и никой не трябва да става вечен получател.

Съвременната месианска държава се е намесила и тук. Държавата обещава да издържа хората от утробата до гроба. Държавата обещава да стане новия баща. Безличностната, бюрократична държава налага своето управление на мястото на управлението на бащата и нейните деца – вечни деца – трябва да останат покорни през всичките дни на живота си.

Библията ни казва, че децата израстват и започват нови семейства. “За това ще остави човек баща си и майка си и ще се привърже към жена си, и те ще бъдат една плът” (Битие 2:24). Не трябва да има вечни еднопосочни задължения. Родителите трябва да учат своите деца да бъдат покорни, но също и независими. Те трябва да насърчават зрялостта в своите деца. Държавата иска вечни деца, пълно покорство. Държавата е печална имитация на семейство. Тя е псевдосемейство, което заплашва човешката свобода.

 

Социални грижи
Семейството е предназначено от Бога да бъде главната агенция за човешки социални грижи. То е агенцията, която е най-ефективна в решаването на проблемите с бедността, болестите и кризите. То е единствената агенция, която добре познава своите ограничения и силни страни. Главата на всяко семейство пресмята разходите от всеки проект, предприет от семейството. Никоя друга човешка агенция не свързва взаимния интерес, взаимното разбиране и взаимната подкрепа така, както семейството го прави. Членовете са близо един до друг. Те познават силните и слабите страни един на друг. Семейството е също разширена институция, с роднински връзки, които могат да се разпрострат много нашироко. То може да се обърне към роднинските семейства за помощ в криза.

Фундаментален принцип на благотворителността е, че благотворителността трябва да бъда личностна винаги, когато е възможно. Самарянинът в Исусовата притча за добрия самарянин се натъкна на безпомощен, ранен човек. Той му помогна. Той можеше да види колко лошо е ранен човекът. Той можеше да се увери, че не се опитват да го мамят. Имаше необходимите ресурси да помогне на човека. Беше близо до място, където могат да се погрижат за човека. Той лично нае болногледача, което означава, че можеше да държи този човек отговорен за грижата за ранения, тъй като му плащаше за свършена работа (Лука 10:33-35). Така Исус определи думата “ближен.” Това означава някой, който е в положение да помогне и който го прави, основан на точна информация относно тежкото положение на ранения или безпомощния.

Човекът, който е най-вероятно да може да помогне на беден човек, е малко по-малко беден човек. Малко по-малко бедният човек е по-близо до бедния човек (географски и социално), той може да осъзнае истинската нужда по-добре от далечния човек и може по-лесно да пресметне краткосрочните решения на проблемите на бедния. Това означава, че благотворителността от богатите трябва да се пресее надолу през институции, които са близо до бедните. Църквата е една такава институция. Други частни благотворителни институции също могат да се включат. Но добре платените бюрократични агенти на държавата, с техните задължителни програми, финансирани от данъци, няма да могат да помогнат на бедните, освен за сметка на независимостта на всички хора. Богатите ще плащат, бедните ще получават част от тези плащания и бюрократите ще се умножават. Това взаимоотношение остава за дълго време, докато социалната държава, това псевдосемейство, банкрутира и бъде преобърната вътрешно или победена от външни народи.

Семейството се грижи за децата. То финансира тяхното образование. То се грижи за бедните роднини. То осигурява работа за частично работоспособните си членове. То надзирава с чувство, а не с формуляри в три екземпляра. То осигурява застраховане, но не доживотни задължителни данъчни плащания за социално осигуряване, които в крайна сметка биват погълнати от масовата инфлация, която е необходима в крайна сметка за финансирането на такива програми. То осигурява помощ, но не за всеки, и не за маси от гласоподаватели със специални интереси.

Най-големият син имаше право на двоен дял от семейната собственост (Второзаконие 21:17). Това означава, че ако човек има четири деца, които са законово отговорни за него, тогава той трябва да раздели собствеността си на пет равни дяла, като най-големият син получава две пети. Защо? Защото най-големият син носи главната отговорност да се грижи за остарелите родители. Детето, което е готово да понесе тази отговорност, се счита за най-голям син, както положение на благоволение на Исак пред Авраам, а не на Исмаил, първородния, или положението на Яков пред Исав поради Божия избор на Яков пред Исав, по-големия близнак. Има взаимност на служението и благословенията. Разходите и ползите са по-тясно обвързани. Семейните спорове между децата са намалени до минимум.

Държавата в днешно време е станала “най-големия син.” Данъците върху наследството в някои народи отнемат почти всичко от много богатите семейства. Семействата са принудени да продават земи и семейни ценности, за да платят данъците върху наследството. Държавата е присвоила позицията си на псевдосемейство и сега изисква плащане за своите услуги. Онези, които гласуваха за създаването на полагащата грижи държава преди две или повече поколения, трябва да са знаели какво ще стане. Държавата става наследник на семейния капитал. Истинските семейства биват прогресивно довеждани до банкрут, докато държавата, като неефективен, тираничен, доживотен псевдородител, също бива постепенно довеждана до банкрут, защото държавата не е съзидателна; тя е паразитна. Тя се нуждае от ново благосъстояние за конфискация, но нейното унищожаване на семейния капитал пресушава източниците на нови данъци.

Библията ни дава свидетелство, че Бог е поверил голямата част от задълженията първо на семейството, второ на Църквата, и почти никакви задължения на държавата. Старият Завет изискваше гражданите да пътуват до определени градове веднъж на всеки три години за общи празнувания. “В края на всяка трета година да изваждаш всичкия си десятък от произведеното си през оная година, да го складираш отвътре портите, така че левитинът (защото той няма дял нито наследство с тебе) и чужденецът, сирачето и вдовицата, които са отвътре портите ти, да идват, да ядат и да се насищат; за да те благославя Господ твоят Бог във всичките дела на ръцете ти, които ще вършиш” (Второзаконие 14:28-29). Макар че държавата е изисквала този десятък за празнуване (или така поне изглежда), индивидуалните семейства е трябвало да правят тази жертва, която е включвала финансиране за левитите, чужденците и вдовиците, само веднъж на всеки три години. Един посветен социалист би бил доста затруднен да състави защита за “християнския социализъм,” основана на това недостатъчно свидетелство за властта на държавата.

Църквата е длъжна да приема вдовици, които са достигнали 60-годишна възраст, но семействата им отказват да ги издържат (1 Тимотей 5:3-13). Племенниците са считани за отговорни от църковните власти в такива случаи. За всеки член на семейство е въпрос на отлъчване да откаже такава издръжка на заслужаваща вдовица, която изпълнява критериите, определени в този текст. “Но ако някой не промисля за своите, а най-вече за домашните си, той се е отрекъл от вярата, и от безверник е по-лош” (1 Тимотей 5:8).

Трябва да е очевидно, че семейството, а не държавата, е централната агенция във войната срещу бедността. Стимулът за увеличаване на активите на семейството води пряко към увеличено производство. Стимулът да поддържа репутацията на семейството, като отпуска благотворителност на обеднелите членове, също съществува в обществата, управлявани по библейските принципи. Тъй като семейството е агенцията за социални грижи, държавната власт може да остане малка, ограничавайки се до закрила на собствеността, осигуряване на националната защита, налагане на Божието гражданско право и защитата на гражданския мир. Семейството, като главната агенция за себевладение, намалява нуждата от голяма държавна власт.

 

Попечител
Семейството е главният попечител на капитала на обществото. Семейството служи като мост между поколенията. Семейното име е важна страна от библейското управление. Увеличаването на капитала на семейството е основен импулс в християнските общества.

Обещанието към Авраам относно наследството на неговите наследници беше централно за Божия завет с Аврам, чието име беше сменено на Авраам (“Баща на народи”) от Бога. Бог обеща да даде на неговите наследници земята на Ханаан (Битие 15:18). Авраам беше загрижен поради липсата на наследник за своя капитал, като имаше само един слуга, на когото да остави своето благосъстояние (Битие 15:2-3). Той искаше син, който да наследи капитала му, и разбира се, да наследи семейното име.

Семейството се е считало идеалната институция за запазването на капитала. Авраам осъзнаваше това, както го осъзнаваха и неговите съвременници. Когато човек разширява семейството си, той разширява господството на семейството си, най-важната институция, към която е можел да принадлежи човек по времето на Авраам. Тази надежда беше част от обещанието към Авраам, когато Бог го призова от Харан. “Тогава Господ каза на Авраам: Излез от отечеството си, измежду рода си, и от бащиния си дом, и иди в земята, която ще ти покажа. Ще те направя голям народ; ще те благословя, и ще прославя името ти, и ще бъдеш за благословение. Ще благословя ония, които те благославят, а ще прокълна всеки, който те кълне; и в тебе ще се благославят всички земни семейства” (Битие 12:1-3). На човек без деца, който е достигнал 75-годишна възраст, бяха обещани наследници. Името на човек без наследници щеше да бъде направено велико. Това беше истински стимул да си събере вещите и да напусне дома си.

Бъдещето имаше значение за Авраам, макар че той никога нямаше да види влизането на своите наследници в земята на Ханаан. На това обещание от Бога можеше да се вярва. То беше истинско, четири века преди те да влязат в Ханаан (Галатяни 3:16-18). Неговото семейство, макар и понастоящем без кръвни наследници, щеше да получи земята на Ханаан като свое наследство от Авраам, чрез Божията благодат.

Тази ориентация към бъдещето е централна за живота на библейското семейство. Задачата за господството беше дадена на Адам, потвърдена с Ной и сега е част от завета между Бога и Неговата Църква, тоест индивидите, които принадлежат на Неговата Църква. Ние трябва да разширяваме управлението на Божия закон по цялата земя. Трябва да я покоряваме и да владеем над нея. Едно от средствата за разширяването на господството е семейството. Не е чудно, че едно от обещанията към Мойсей беше, че ако народът остане верен на Божия закон, жените няма да имат спонтанни аборти. Дори женските домашни животни няма да имат спонтанни аборти (Изход 23:26). Обещанието за нарастващо количество човешки капитал е основно за Божия завет с Неговите последователи.

Семейството служи като попечител на най-важния капиталов актив, вярата, дадена на светиите. Ето защо Второзаконие 6 изисква родителите да учат своите деца на Божия закон. Като довеждат децата под господството на Божия закон, родителите изграждат семейства от ориентирани към господство деца.  Подчинението на Божия закон въвежда господството като част от Божия завет. След това ориентираните към господство семейства разширяват Божието управление още по-нататък, като раждат повече деца, които от своя страна биват довеждани под управлението на Божия закон.

Християните имат времето на своя страна. Може би това не винаги изглежда така, но то е вярно. Времето е под върховния контрол на Бога. Той разпределя време на всеки, но благославя онези, които се съобразяват с Неговия закон. И дългия живот, и големите семейства са част от Божиите благословения към верните. Те са благословени, защото използват своя капитал по начини, ориентирани към царството. Християните могат да гледат с увереност към своето земно бъдеще, както Аврам направи (преди Бог да го преименува на Авраам). Те знаят, че имат средството за господство, Божия закон. Те знаят, че Бог обещава благословения за верните. Те могат да уповават на Христовото дело на кръста. Бъдещето принадлежи на тях и на техните наследници. Имената им ще бъдат продължени в бъдещето.

Като се има предвид тази перспектива, изненада ли е, че християните трябва да натрупват капитал? Изненада ли е, че Протестантската Реформация през 16-ти век доведе до възхода на капитализма през следващия век? Има такова нещо като протестантска етика и нейният възглед за времето е в основата на нейния успех. Хората, които са уверени относно бъдещето, във времето и на земята, могат да планират за много дълъг период от време: векове, ако е необходимо. Тяхното видение отива отвъд собствения им гроб. Те виждат победата като линейно развитие с течение на времето. Могат да инвестират малко пари днес, дори и с много малка възвръщаемост, и ако Бог благослови достатъчно дълго техния растеж, влиза в действие законът за съставната лихва, водейки до дългосрочно увеличаване на капитала. Показателно е, че благотворителните институции, основани от пуритански бизнесмени в Лондон в края на 16-ти и началото на 17-ти век, все още са действали през 1900 година. Първоначалната капиталова база е била реинвестирана в течение на годините, водейки до разширяване на благотворителните дейности. Растежът в производителността – базовото ниво на възвръщаемост – е бил достатъчен, за дава възможност на благотворителните институции да работят и дори да разширяват своето влияние.

Римокатолиците през Средновековието вербували своите най-умни млади мъже за служението. Те изисквали безбрачие, за да осигурят тяхното пълно посвещение към институционалната църква. Обратно, средновековните евреи вербували своите най-умни млади мъже за равинство. Семействата жертвали от себе си, за да осигурят такова обучение. След това младите мъже били насърчавани да се женят за умни (или богати) млади жени и да произвеждат големи семейства от (вероятно) също толкова умни деца. Резултатите от двете обществени политики били много различни един от друг. Евреите разширявали своя генетичен потенциал от умни хора и ги обучавали да бъдат производителни. Римокатолиците извличали един живот на труд от своите най-добри хора, оставяйки ги без наследници, които да наследят натрупания капитал. Евреите спечелили влияние, което далеч надхвърля броя им като част от населението. Разликата лежи до голяма степен в институционалния попечител: църквата срещу семейството. Семейното име е символично за нещо далеч повече от просто име.

 

Общение
Семейството е общение на вяра. Относно християнското общение въобще, Павел отбелязва: “Не се впрягайте несходно с невярващите; защото какво общо имат правдата и беззаконието? Или какво общение има светлината с тъмнината?” (2 Коринтяни 6:14). Бракът, като истинско общение, включва отделяне от Божиите врагове. Мъжът се нуждае от жена, която да му е сътрудник, която може да го подкрепя, да му помага и да го насърчава в техните общи задачи. Той трябва да може да споделя своите надежди и мечти с нея, и тя с него. Ако те нямат едни и същи първоначални принципи, как биха могли да имат едни и същи надежди за бъдещето? Техните надежди биха били общи само на основата на принципа на най-малкия общ делител. Но един успешен брак е основан на по-висши принципи от този.

Домът на едно семейство е убежище срещу всекидневните битки. Ако мъжът воюва в света, духовно и икономически, той се нуждае от място, където да придобие нова сила. Той се нуждае от “отдих и възстановяване,” което да му помогне да спечели битките в света. Неговият семеен живот трябва да дава зона на взаимна подкрепа срещу натиска на външния свят. Но каква става, ако същите духовни битки съществуват между съпруга и съпругата, тъй като те имат различни възгледи? Животът става постоянна битка, или най-малко битки, прекъсвани от временни примирия. Бракът трябва да бъде нещо повече от временно прекратяване на огъня. Духовното воюване не може лесно да бъде задържано извън външната врата. Християнският партньор ще трябва да подчини влиянието на другия партньор в дома, дотолкова, доколкото неговото или нейното влияние е във война с антихристиянските първоначални принципи на невярващия партньор. Господството е далеч по-трудно за някой, който е изтощен от битки и в дома си, и извън него.

Бракът се сравнява с отношението между Христос и Неговата Църква. Следователно богоугодният брак е истинско общение, първообразното общение сред човешките институции. Мъжете не могат нормално да работят без съпруги, поради което Бог даде на Адам съпруга. Ако мъжът няма общение, обикновено той е по-малко ефективен в труда си за господството. Бог дава съпруга, за да осигури на мъжа съработник, но също и съмечтател, съученик и съвъзстановител. Хората работят по-добре, когато са членове на тясно обвързан екип. Бракът е точно такъв екип.

 

Заключение

Семейството е едно, но то е направено от различни индивиди. То е едновременно един и много. То дава основно разделение на труда, а това води до по-висока производителност. То дава зона на безопасност от битките в живота с една паднала, непокорна среда. То предлага общение и съучастие на своите членове. То дава на мъжете и жените дял в бъдещето, и чрез децата, и чрез икономическия капитал. То подготвя хората за бъдещето и така прави възможни навиците на спестовност, които водят до огромен капиталов растеж. То дава на хората някаква представа за любовта на Христос към Неговата Църква. То дава социални грижи и образование на своите членове. То намалява нуждата от огромна държавна бюрокрация, така че действа като оръжие срещу незаконното разширяване на държавната власт. То няма да продължи в небето (Матей 22:30), но извън небето то предлага на човечеството несравними ползи.

Това не означава, че в падналия свят бракът понякога не създава проблеми за своите членове. Павел дори посъветва своите съвременници да не се женят, ако могат да живеят добре и като неженени (1 Коринтяни 7). Някои учени твърдят, че той вероятно говори само за своята епоха, тъй като е бил загрижен за надвисналия съд от властите (който идва при царуването на Нерон през 60-те години на първи век): “Това само казвам, братя, че останалото време е кратко” (1 Коринтяни 7:29а). Неговата препоръка: “А на неженените и вдовиците казвам: Добре е за тях да си останат такива, какъвто съм и аз” (1 Коринтяни 7:8). Павел е бил неженен, вероятно вдовец, макар че не можем да сме сигурни в неговото положение на вдовец. Но пък в своето първо писмо към Тимотей той посъветва по-младите вдовици да се женят отново (1 Тимотей 5:14), което изглежда, че неговото мнение в писмото му към коринтската църква е било временно. Павел признава, че има моменти, в които грижите на брака препятстват служението на човека към Бога: “Нежененият се грижи за това, което е на Господа, как да угажда на Господа; а жененият се грижи за това, което е световно, как да угажда на жена си” (1 Коринтяни 7:32-33). Важно е за мъжете да избират съпруги, които са напълно посветени на работата на своите мъже пред Господа. Без това, бракът заплашва да осакати дейността на мъжа като отговорен Божий представител.

Когато един мъж и една жена работят заедно, за да покорят земята под Божията слава, съзнателно съвместявайки своя труд, доволни да бъдат Божии служители, работейки да произведат семейство съобразно Божия закон, бракът е благословение. Това не е единственото благословение, каза Павел на коринтяните, но все пак е добро нещо. За повечето хора, предположи той, безбрачието води до сексуални проблеми, затова хората се нуждаят от брачна връзка (1 Коринтяни 7:2). За повечето хора бракът е най-ефективното институционално средство за господство. Без семейството работата по господството не може да продължава ефективно. Ако на християните е забранено да се женят, хората не могат да се умножават и да изпълват земята освен извън вярата – поне не без нарушаване на Божия закон. Семейството е главната Божия институция за господство.