Програма за победа Гари Норт Contents Безусловна капитулация 1 Contents 2 предговор 2

6 – ЦЪРКВАТА

Църквата е друга институция, която помага на хората в дисциплината на личното себевладение. Църквата е Божията специализирана институция за проповядване на благовестието, поддържането на задължителните свещенодействия (кръщението и Господната вечеря) и дисциплината на своите членове. Това са белезите на истинската църква. Без тях не може да има институционална църква.

Протестантите традиционно разграничават институционалната църква от невидимата църква. Някои хора в църквите заблуждават, може би и се самозаблуждават. Исус, в притчата си за сеяча, разкри, че от четирите вида засети семена само едно израства до пълна зрялост (Матей 13:3-8). Това, обясни Той, се отнася за изкушенията в света и изпитанията, които християните понасят. Само малцинство от тези, които изповядват вяра в Христос, действително устояват в живота. Така че във всеки момент институционалната църква ще има записани в членските списъци дяволски войници. Петър дори предупреди срещу лъжеучителите: “Но имало е лъжливи пророци между хората, както и между вас ще има лъжливи учители, които ще въведат тайно гибелни ереси, като даже се отричат от Господаря, Който ги е купил, та ще навлекат на себе си бърза погибел. И мнозина ще последват техните похотливи дела, поради които пътят на истината ще се похули” (2 Петрово 2:1-2).

Невидимата църква е събранието на верните, които ще влязат в небето при смъртта си и ще бъдат в новото небе и новата земя. Те са онези, които Христос избра преди създанието на света (Ефесяни 1:4). Именно тази църква, която съвпада отчасти с институционалната църква, но е по-малка на брой от институционалната църква, е на която Бог обеща да вземе в Своето небесно царство (Йоан 14:2). (Можем да използваме думите “историческа църква,” за да опишем всички кръстени, направили изповед християни, и “есхатологична църква” или църква на последния ден,” за да опишем събраните светии в деня на съда.)

Институционалната църква е задължително йерархична. Тя отразява отношението между Личностите на Триединството по отношение на създанието. В едно събрание има отделни функции. Има управители и има последователи, точно както е и в семейството. Има епископи (на гръцки: episkopos), също наречени старейшини (на гръцки: presbuteros), като и двете понятия са взаимозаменяеми. Има също и дякони. Дяконите са помощници на старейшините. Те “прислужват на масите,” да използваме образното понятие, описващо функцията на дяконите, което дванадесетте апостоли възприеха (Деяния 6:2). Вместо да бъдат натоварвани първите апостоли с проблемите по грижата за вдовиците, хората трябваше да се обръщат към служителите, които бяха поставени на този новосъздаден пост в църквата. Дяконите можеха да кръщават новоповярвали в определени ситуации, защото дякон Филип кръсти етиопския евнух (Деяния 8:38). Те бяха помощници на старейшините, но те можеха да изпълняват някои от задачите, които в съвременните църкви обикновено са запазени за служителите, тоест проповедниците на пълно работно време. Изискванията за двата поста са почти еднакви: женени, с добра репутация, управители на своя си дом, трезви. Презвитерите трябва първо да служат като дякони: “Също и те първо да се изпитват и после да стават дякони, ако са непорочни” (1 Тимотей 3:10). Жената на служителя също трябва да е непорочна (1 Тимотей 3:11).

Има много начини да се разделят функциите на тези служители: управляващи презвитери, проповядващи (поучаващи) презвитери, епископи, които надзирават други презвитери, членове на комитет, който надзирава църковните (деноминационните) дела между църковните събрания, евангелизатори, учители. “И той даде едни да бъдат апостоли, други пророци, други пък благовестители, а други пастири и учители” (Ефесяни 4:11). Павел не очертава някакви рязки разлики между служенията; той посочва разликите в талантите, притежавани от хората на този пост. Но съвременните църкви обикновено разделят отделните умения в различни служения, с далеч по-скована йерархия и далеч по-подробна йерархия от тази, която Христос някога е обявил. Това, което виждаме в постовете в църквата, е бюрократизация. Ранната църква подражаваше на разлагащата се държавна структура на Римската Империя (която тя до известна степен наследи). Съвременните църкви правят до голяма степен същото нещо.

Старият Завет признава главата на семейството като свещеник на семейството. Бащата водеше семейството в служение на Пасхата. “И когато децата ви ви попитат: Какво искате да кажете с това служение? Ще отговорите: Това е жертвата на минаването на Господа, Който отмина къщите на Израиляните в Египет, когато поразяваше Египтяните, а избави нашите къщи. Тогава хората се наведоха и се поклониха” (Изход 12:26-27). Когато евреите напуснаха Египет Бог установи централизирано свещеничество (Левит 3), но това свещеничество никога не замени дейностите на семейния свещеник; то само допълваше тези дейности. Голямата част от семейното поклонение беше в дома.

Точно преди Бог да даде на Израел Своите Десет Заповеди, Той обяви: “И вие ще Ми бъдете царство свещеници и свят народ. Тия са думите, които трябва да кажеш на Израилтяните” (Изход 19:6). Това пророчество беше изпълнено с идването на Христос, казва Петър: “Вие обаче сте избран род, царско свещенство, свят народ, хора, които Бог придоби, за да възвестявате превъзходствата на Този, Който ви призова от тъмнината в Своята чудесна светлина” (1 Петрово 2:9). Всеки вярващ е свещеник.  Това не го прави самостоятелна фигура с неоспорима власт. Това го (я) прави законен свещеник, когато е глава на семейство. Църковните власти трябва да са мъже, никога жени, но вдовиците са законни свещеници, изпълняващи свещенически задължения у дома. Определено съпругите са свещеници, защото те непрекъснато прислужват на масите, което ги прави помощници на презвитерите в дома.

По въпроса за жените служители в Църквата, няма никакво съмнение сред тези, които вярват в свидетелството на Библията. Всеки, който откаже да признае това учение, не вярва в Библията. То може да служи като средство за изпитване на посвещението на една църква към Библията. Павел пише: “А на жената не позволявам да поучава, нито да владее над мъжа, но нека бъде мълчалива. Защото първо Адам беше създаден, а после Ева. И Адам не се излъга; но жената се излъга, та падна в престъпление” (1 Тимотей 2:12-14). Павел е непреклонен относно това: “Жените нека мълчат в църквите, защото не им е позволено да говорят; а нека се подчиняват, както казва и законът. Ако искат да научат нещо, нека питат мъжете си у дома; защото е срамотно за жена да говори в църква” (1 Коринтяни 14:34-35). Църквите, които назначават жени на ръководни постове, или които ги ръкополагат като служители на благовестието, са в открит, явен бунт срещу Бога. Това е, което Библията учи. (Неделните училища обикновено не се смятат за действителни църковни събрания, макар че те се състоят в църковните сгради. Обаче, да се поставят жени да поучават в неделно училище за възрастни, граничи с непокорството, защото повечето хора считат неделното училище за “почти църква” и някои като че ли смятат, че то е “повече от църква,” тъй като вземат децата си в някое местно неделно училище, но никога не са с децата си на църковно събрание. Това, обаче, е била причината първите неделни училища да се развият в съвременните градски области: за да бъдат достигнати грешниците чрез обръщането на техните деца. Днес неделното училище обикновено е заместител на намаляващото родителско, особено бащино, обучение у дома. Жените могат законно да обучават децата в неделното училище, защото така не упражняват власт над мъже.)

 

Общност

Христос каза на Своите ученици: “Това е Моята заповед, да се обичате един друг, както Аз ви възлюбих” (Йоан 15:12). И отново, “Това ви заповядвам, да се обичате един друг” (Йоан 15:17). Йоан пише: “От това познаваме любовта, че Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята” (1 Йоан 3:16). Всъщност, “Ние знаем, че сме преминали от смърт в живот, защото обичаме братята. Който не обича, остава в смъртта” (1 Йоан 3:14). Петър пише: “Понеже сте очистили душите си, като сте се покорили на истината, която докарва до нелицемерна братска обич, обичайте се един друг горещо, от сърце” (1 Петрово 1:22). Църквата трябва да бъде институция на сътрудничещи си, обичащи се хора. Това е зряла любов от установени хора, а не от емоционални деца: “За да не бъдем вече деца, блъскани и завличани от всеки вятър на учение, чрез човешката заблуда, в лукавство, по измамителни хитрости; но, действащи истинно в любов, да порастем по всичко в Него, който е главата, Христос, от когото цялото тяло, сглобявано и свързвано чрез действието на всяка става, според съразмерното действие на всяка една част, изработва растенето на тялото за своето назидание в любовта” (Ефесяни 4:14-16). Това е дълго изречение, но то казва много. Църквата е Христовото тяло и Той е главата. Тя трябва да назидава себе си чрез здравото учение. Тя не трябва да бъде блъскана и завличана от всеки появил се вятър на ново учение. Христос държи Своето тяло чрез здраво учение и взаимна любов. Двете са абсолютно жизненоважни за оцеляването на институционалната църква. За съжаление, на практика църквите като че ли специализират в едното или в другото: здраво учение и студени хора или много любов и никакво мислене. Твърде често изборът е между зряла стабилност без видими показатели за любов или извираща радост, съчетана със сменящи се налудничави доктрини.

Любовта включва силно лично посвещение. Четем, че “любовта към парите е корен на всяко зло” (1 Тимотей 6:10а), което показва привързаност или вярност от страна на обичащия парите. Това е нежелание да изоставиш нещо, систематично посвещение на живота на човека към нещо. Това е добро описание на любовта и то важи и за човешките отношения. Но това е определение без съдържание. Трябва да се запитаме, “Любов на каква основа?” Какво трябва да обичаме в другите християни? Какви са стандартите за любов? Как трябва да действаме към тях? Отговорът се намира в писмото на Павел към църквата в Рим: “Любовта не върши зло на ближния; следователно, любовта изпълнява закона” (Римляни 13:10). Любовта следва закона. Тя спазва Божия стандарт за праведност. Тя се стреми да приложи тези стандарти във всяка човешка ситуация. Хората не лъжат другите християни и не ги връщат с празни ръце, когато са в криза. Любовта е видимата изява на закона в действие. Тя е емоционална привързаност към другите последователи на Христос, но привързаност на основата на открития закон. Тя не е просто неуправляемо и неосъзнато емоционално посвещение; тя е систематично посвещение към благосъстоянието на другите на основата на Божия закон. Любовта не е извинение за беззаконие.

Като свързваме Божията любов и Божия закон, можем по-добре да разберем кръста. Божията любов към света беше изявена в същото събитие, в което беше изявено и Неговото възмездие срещу нарушаването на закона. Бог нанася Своето осъждение. Той го прави без лицеприятие. “Защото Йеова вашият Бог е Бог на боговете и Господар на господарите, великият, мощният и страшният Бог, който не гледа на лице, нито приема подарък; който извършва съдба за сирачето и за вдовицата, и обича чужденеца, като му дава храна и облекло. Обичайте прочее чужденеца, защото и вие сте били чужденци в Египетската земя” (Второзаконие 10:17-19). Тъй като чужденците бяха странници за Божия завет, необрязани жители на земята, Божият съд в историята беше срещу тях. Въпреки това, хората трябваше да ги обичат. Какво означаваше това? Това означаваше, че евреите трябваше да се отнасят честно към тях, давайки им пълна закрила чрез Божия закон. Бог, който е универсален суверен, изисква всички хора да слушат Неговите заповеди. Това е библейското учение за любовта: да прилагаш честно правосъдие и да довеждаш управлението на Божия закон над всички хора, включително и над чужденеца. Любов е изпълнението на закона. Ето защо кръстът е върховният символ както на Божията любов, така и на Божията абсолютна справедливост: Христос умря на кръста, за да задоволи Божията справедливост, и тази жертва на Божия Син разкрива Божията несравнима любов към Неговите осиновени синове.

Като понятия, братската любов и любовта към парите са различни. Любовта към парите е себеориентирана, служение на страстите на човека. Братската любов е ориентирана към благосъстоянието на другите, както Христос умря за Своите приятели. Човек може да обича парите, ако парите са за него просто белег за неговата ефективност в продаването на потребителите това, което те искат, на цени, които са по-конкурентни от тези, които другите продавачи са готови да предложат на потребителите. В рамките на свободния конкурентен пазар парите не са задължително зло. Ако хората гледат на парите като вид показател за задоволяване на потребителя, тогава парите за законни и стремежът към парите е законен. Но парите, търсени сами по себе си, независимо от щетите, които този стремеж създава (продажба на порнография, например, или измама на бедни хора), са знакът на бога на бунтовния човек, самия човек. Ориентацията на дейността на един човек е това, което е важно в разграничаването на  добрата любов от лошата любов. Отново, Божият закон ни дава стандартите, които ни позволяват да изпитваме вида любов в нашите сърца.

Здравата църква е съставена от много различни хора. Павел описа църквата като тяло: глава, ръце, очи, части с по-малка почит, но всички под ръководството на Исус Христос, истинската Глава на Църквата (1 Коринтяни 12). Разделението на труда е основно за всяка действаща църква. Различните хора имат различни умения. Църквата се нуждае от всякакъв вид хора, ако ще бъде функциониращо тяло, жив организъм. Тя е колективна, отговорна пред Бога за своите колективни действия. Благословенията идват върху индивидите заради тяхното членство в колективи; така е и с осъжденията. Бог е едновременно един и много; ние сме едно и много като членове. Ето защо Бог иска цялостна църква, такава, която е способна да даде усещане за изпълнена със смисъл общност на изолираните, самотни хора. Хората служат на нещо по-висше от тях самите. Те служат на нещо, което ще остане и след техния кратък живот. Те служат на кауза, която е вечна има гарантирана победа. Ударението е върху служението. Хората служат на Бога, а не на Сатана. Белегът на тяхното служение към Бога е тяхното служение към другите хора, особено към хората в общението на вярата. Критерият за ръководство в църквата е служението към църквата: “. . . а по-големият между вас нека стане като по-младия, и който началства като онзи, който слугува” (Лука 22:26). Христос беше страдащия слуга. Неговото служение на страдания беше средство в установяването на основите на Неговата обхващаща всичко победа. Той послужи на Бога и на хората; ние трябва да служим на Бога и на хората. Той придоби пълна власт чрез Своята готовност и способност да служи съвършено; ние добиваме възложена, но цялостна власт по същия начин, макар и като създания.

Църквата има и социални функции. Тя се грижи за възрастните и за беззащитните вдовици (1 Тимотей 5). Тя се грижи за членовете, които са в бедствие, а не само за онези, които са членове на местното събрание (2 Коринтяни 9). Но нейната благотворителност не трябва да бъде беззаконна или произволна. Павел пише: “Защото, и когато бяхме при вас, заръчахме ви това: Ако не иска някой да работи, той нито да яде” (2 Солунци 3:10). Църквата е тялото на Христа и Христос е дал на Църквата очи, уши и законов стандарт, така че ръководителите да не прахосват десятъците и приносите на верните. Благотворителността не трябва да субсидира злото, както псевдоблаготворителността на месианската държава субсидира злото, бездействието и Божиите врагове през целия двадесети век. Благотворителността не трябва да субсидира мързела. Тя не трябва да субсидира бунта срещу Божиите закони.

 

Заветът

Същият този завет важи и за църквата днес. Той важи за институционалната църква, а също важи и за народите, които се съгласят да съобразят своите закони с Божиите стандарти. Павел пише: “И на всички, които живеят по това правило, мир и милост да бъде на тях и на Божия Израел” (Галатяни 6:16). Той също пише на езичниците в църквата в Ефес: “За това, помнете, че вие, някога езичници по плът, наричани необрязани от тия, които се наричат обрязани с обрязване на плътта, което се извършва с ръце, в онова време бяхте отделени от Христа, странни на Израилевото гражданство, и чужденци към заветите на обещанието, без да имате надежда, и без Бога на света. А сега в Христа Исуса вие, които някога сте били далеч, сте поставени близо чрез кръвта на Христа” (Ефесяни 2:11-13). Те вече не са странни на заветите на обещанието; нито ние сме странни. Бог е направил нов завет с нас, езичниците, изпълнявайки пророчеството на Еремия 31:32-34: “А напротив, когато ги порицава, казва: Ето идат дни, казва Господ, когато ще сключа с Израилевия дом и с Юдовия дом нов завет; не такъв завет, какъвто направих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа от Египетската земя; защото те не устояха в завета Ми, и Аз ги оставих, казва Господ. Защото ето заветът, който ще направя с Израилевия дом след ония дни, казва Господ: Ще положа законите Си в ума им, и ще ги напиша в сърцата им; Аз ще бъда техен Бог, и те ще бъдат Мои хора” (Евреи 8:8-10).

Един от най-ефективните начини, по които Сатана заблуждава повярвалите в Христа, е да убеди милиони от тях, че те не са под Божия завет, въпреки тяхното водно кръщение, което е знак на заветното отношение на Бога с индивидите и църквата в новозаветните времена. Сатана ги е убедил, че днес не съществува никакъв завет, въпреки ясното свидетелство на новозаветните писатели. Ако няма завет, няма и мирен договор между хората и Бога. Ако няма мирен договор, няма и условия за мир. Ако няма условия за мир, тогава Божията заветна законова структура вече не е валидна. Всички тези заключения биват поучавани в много съвременни църкви днес. Но ако е станало такова отричане на завета, тогава заветът за господството е прекратен и хората вече нямат инструкции от закона: морални, юридически и за господството. Без Божия закон нямаме средство за господство. Без средство за господство земното царство на Сатана не е под същия натиск, под който би било, ако хората се стремяха активно да покорят земята за Божията слава според Божия законов ред. Това е тъжната история на Църквата през последния век. Изгубили учението за заветния мирен договор на Бога, Неговите хора са изгубили и видението за победоносното завладяване. Неговите хора не са действали като посланици на мир, дошли при жителите на едно бунтовно царство, чийто монарх е получил смъртоносна рана. Те по-скоро са дошли като Вълшебния Свирач, който извежда хората от едно предполагаемо могъщо, видимо царство, ръководено от победоносен монарх, към едно немощно, жалко царство на един отдалечен монарх, който няма да се върне тържествуващо, за да изгради своето видимо царство до деня на крайния съд. Това е както ако хората съгледвачите, изпратени от Израел в Ханаан, бяха инструктирани да намерят хора като Рахав и да ги убедят да напуснат домовете си, за да дойдат да живеят в пустинята с Израел до деня на крайния съд. От версията на съвременното християнство за Христовото царство бихте заключили, че Бог е искал Неговите хора да живеят в пустинята завинаги. Без учението за завета – мирен договор с конкретни задължения по капитулацията, наложени от абсолютен суверен, който контролира цялата история – съвременните църкви са изгубили вярата на израилтяните преди Христос. Но Христовото служение беше предназначено да подобри разбирането на хората за Бога и Божията задача за господството. Той установи по-добър завет, четем в Евреи 8 и 10; Той не премахна реалността на завета и на заветния законов ред. Но не бихте разбрали това от голяма част от проповедите, проповядвани в църквите през 20-ти век.

 

Свещенодействията

Повечето църкви вярват, че кръщението е новозаветната версия на обрязването. Знаем, че Авраам обряза всеки член от мъжки пол в своя дом (Битие 17:23). Знаем също, че цели семейства бях кръстени от апостолите в новозаветната епоха (Деяния 16:33). Това показва, че кръщението, както обрязването, е видим белег за Божия завет, че кръстеният човек бива ритуално поставен под условията на завета, Божия мирен договор. Той се ползва от Божията закрила, но приема, че всяко непокорство от негова страна срещу Бога и Божия закон ще му донесе осъждение.

Причината цели семейства да бъдат обрязвани в Стария Завет не е била, че всеки човек в дома е бил новороден. Тя е била, че главата на семейството е поставил себе си под условията на завета, и тъй като той е отговорен за упражняването на господство над своя дом, всеки член е трябвало да признае своето непряко подчинение на Бога. Божият закон е царувал в дома чрез главата на дома. Това е бил личен завет с всеки член, но е бил налаган поради колективната отговорност на всички членове в на дома под господаря.

Както видяхме преди, Божият завет е двупосочен: благословение в резултат на покорство и унищожение в резултат на непокорство. Човекът под условията на договора бива освещаван. Той е под закрила. Той може и да не е новороден. Той е отделен поради видимото му взаимоотношение с Бога в резултат на неговото положение под завета.

Имаме един новозаветен пример за точно този вид неновораждащо освещение. Това е бракът между вярващ и невярващ. Павел пише: “Защото невярващият мъж се освещава чрез жената и невярващата жена се освещава чрез брата; инак децата ви щяха да са нечисти, а сега са святи” (1 Коринтяни 7:14). Това означава ли, че Бог автоматично новоражда езическия съпруг заради новорождението на неговата жена? Дали Павел проповядва “спасение чрез брак”? Очевидно не. Тогава какво има предвид Павел? Това освещение е Божият начин да постави мъж или жена под ползите на Своя завет, отнасяйки се към тях различно от онези, които не са под никакво признато заветно управление. Същото е с техните деца. Те са святи. Те са отделени. Бог ги е отделил, за да се отнася към тях по особен начин. На тях не им гарантирано място в небето поради оправданието на единия родител чрез вяра. Те са поставени под условията на мирния договор, както жителите на Ниневия, когато Йона проповядва на царя и той се покая (Йона 3:5-10). Те повярваха, че им предстои колективно осъждение и си облякоха вретища като знак за смирение.

Църквите днес казват, че кръщението е новозаветната версия на обрязването, но малко от тях наистина вярват в това, доколкото виждаме. Църквите не настояват да кръщават всеки член в дома на новоповярвал мъж – съпругата, децата, роднините под неговата власт – тъй като едновременно с това твърдят, че кръщението също е знак за новорождение. Това, което те всъщност вярват, е че кръщението е белег на духовното новорождение. Но обрязването не е било ограничено до духовно новородените хора. То е било давано на всички под семейната власт на ръководител, който видимо подчиняваше себе си под завета. Един цял град-държава беше обрязан в Стария Завет, когато синът на царя на един хевейски град искаше да се ожени за дъщерята на Яков, Дина, и синовете на Яков казаха на царя, че всеки човек в града трябва да се обреже (Битие 34).

Павел разглежда значението на обрязването на Авраам. “И той прие обрязването като знак и печат на правдата от вяра, която имаше като беше необрязан, за да бъде той баща на всички, които вярват, ако и необрязвани, за да се вмени правдата на тях, и баща на ония обрязани, които не само са обрязани, но и ходят в стъпките на оная вяра, която нашият баща Авраам е имал, когато бе необрязан” (Римляни 4:11-12). Обрязването на Авраам беше печат на вярата, която той имаше преди обрязването. Ние сме духовните синове на Авраам, пише Павел: “Нито са всички деца понеже са Авраамово потомство; но: В Исак ще се наименува твоето потомство. Значи, не децата по плът са Божии деца; но децата според обещанието се считат за потомство” (Римляни 9:7-8). Кои са децата на обещанието? Всички вярващи в Христос. “Но обещанията се изрекоха на Авраам и на неговия потомък. Не казва: И на потомците, като за мнозина, но като за един: И на твоя потомък, който е Христос” (Галатяни 3:16).

Обрязването беше печат за правдата чрез вяра на Авраам. Въпреки това, Авраам обряза своя първороден син, роден от слугинята на жена си, Агар. Исмаил не беше част от заветната линия (Исак, Яков, Юда), макар че може да е показал спасителна вяра. Вероятно Исак е обрязал близнаците, Исав и Яков, макар че Бог намрази Исав от началото, преди да е роден или да е направил добро или зло (Римляни 9:11). С други думи, по отношение на обрязването, то служеше като печат за вярата за онези, които вярваха, но също се даваше на новородени и на домашни слуги, които не вярваха.

Защо кръщението да е различно? То е знак на Божието заветно господство над човека. Кръстеното бебе израства под знака на този завет. То е изправено пред реалността на Божиите обещания: благословения за тези, които спазват условията на Неговия завет, чрез вяра в Исус Христос; проклятия за тези, които не ги спазват. Точно толкова, колкото и обрязването, кръщението свидетелства за един свят Бог, който отделя овцете от козите, спасените от изгубените.

По отношението на даването на кръщението, това, което беше съществено важно в новозаветната епоха, беше скоростта на кръщението. Филип кръсти етиопския евнух незабавно, в момента, в който се оказаха близо до вода (Деяния 8:36). Филипийският тъмничар беше кръстен преди утрото. Той изми раните на Павел и Сила, които бяха бити от съдиите,и той и целият му дом бяха кръстени (Деяния 16:33). Те бяха кръстени “направо,” или както може да се преведе гръцката дума, “изведнъж.” И двамата мъже бяха кръстени незабавно след като бяха направили изповед на вяра.

Странно, съвременните църкви никога не кръщават хората незабавно. Тъй като обрязването е било извършвано на осмия ден след раждането, и тъй като Господният Ден е денят на Христовото възкресение, денят след съботата и следователно осмият ден, много църкви вярват, че е най-подходящо да броят всеки Господен Ден като осми ден и да кръщават в неделя. Това поне има някакъв смисъл, но само ако новоповярвалият бъде кръстен на първата неделя след своето повярване. И ако той иска незабавно кръщение, то трябва да му бъде дадено. Новородените деца трябва да бъдат кръщавани на първата неделя след раждането, или колкото е възможно по-бързо. Твърде много църкви отлагат кръщението, превръщайки го в голямо обществено събитие. Или изискват новоповярвалият да премине през някакъв обучителен курс преди да има право да се кръсти, което унищожава благодатта на благовестието, като прави делата условие за членство.

Това, което повечето християнски църкви формално заявяват, но никога не вярват истински, е, че кръщението е новозаветната версия на обрязването. Значението на двете свещенодействия е едно и също, казват те, но не изглежда да се съгласяват върху въпроса какво наистина е значението. От това, което виждаме, значението трябва да е ясно: знак на Божия мирен договор с хората, който е спазван или нарушаван. Спазването му, чрез вяра в Христос, и външно съобразяване с неговите постановления, донася благословения. Бунтът срещу него носи осъждение, понякога на земята, но винаги в деня на съда. То е печат на вярата за праведните и печат на осъждение за бунтовниците. Тъй като обрязването е било давано на домове и дори на цели общества, кръщението също трябва да бъде давано на цели семейства. (Вече нямаме царе, които да представляват заветно един цял народ, така че националното кръщение днес не би било валидно. Ако, обаче, мнозинството от гласоподавателите влязат в завет с Бога и се съгласят да съобразят законите на нацията с Божиите закони, може законно да се изисква от гражданите, които възнамеряват да останат граждани, да бъдат кръстени, тъй като техните ръководители са се съгласили да подчинят държавата на Бога.) И то трябва да се дава веднага. Да отлагаш даването на кръщение символизира отлагането на човека в поставянето на него самия и неговото семейство под Божият грижа, отлагане в подписването на мирния договор. Няма новозаветно свидетелство, подкрепящо законността на отлагането на кръщението.

Защо водно кръщение? Защото водата символизира изчистване и осъждение. Езекиил пророкува: “Защото ще ви взема изсред народите, и ще ви събера от всичките страни, и ще ви доведа в земята ви. Тогава ще поръся върху вас чиста вода и ще се очистите; от всичките ви нечистоти и от всичките ви идоли ще ви очистя. Ще ви дам и ново сърце, и нов дух ще вложа вътре във вас, и, като отнема каменното сърце от плътта ви, ще ви дам меко сърце. И ще вложа Духа Си вътре във вас, и ви направя да ходите в повеленията Ми, да пазите съдбите Ми, и да ги извършвате” (Езекиил 36:24-27). Това пророчество е било изпълнено с Христовата смърт, възкресение и изпращането на Святия Дух, Утешителя. Той е поставил ново сърце в сърцата на Своите хора (Евреи 8:10). Колкото до водата като символ на осъждение, имаме свидетелството на Червеното Море, в което загинаха Фараонът и неговата войска, да не говорим за великия воден съд в потопа в Ноевите дни. Тридневният престой на Йона в морското чудовище също е показателен (Матей 12:38-41).

Какво да кажем за второто свещенодействия, Господната Вечеря, наречена също причастие? Какъв е произходът й? Произходът на Господната вечеря е по-лесен за откриване. Исус се срещна със Своите ученици в горната стая вечерта, преди да бъде пленен (Лука 22:12). Глави 13 до 17 на Евангелието на Йоан са посветени на обобщение на думите на Христос към Неговите ученици на това тържество. Това беше празникът на Пасхата, вечерта преди да бъде заколено жертвеното агне. Вместо да празнуват празника на Пасхата със своите семейства, учениците го празнуваха с Христос, главата на едно ново семейство. Символиката е очевидна. Както Павел пише, “Защото и Христос, нашата Пасха, беше заклан за нас” (1 Коринтяни 5:7б).

На първоначалната Пасха, проведена през нощта на освобождението на Израел от Египетско робство, хората трябваше да стоят прави, “опасани през кръста си, с обувките на краката си и с тоягите в ръцете си; и да го ядете набързо; това е Господното минаване” (Изход 12:11). Бог щеше да подмине техните домове пощадявайки първородните им заради кръвта, попръскана на вратата на всеки дом (Изход 12:13).

Господната вечеря беше различна от това. Те ядоха и пиеха седнали. Те вече не бяха хора, които щяха да се избавят от Египетско робство. Христовата жертва трябваше да доведе победа над Сатана. Сега те трябваше да отидат в чужди земи като Божии посланици, носейки Неговия мирен договор на народите. Те седяха. Защо? Христос им каза за една нова епоха: “Затова, както Моят Баща завеща царство на Мене, и Аз завещавам на вас, да ядете и да пиете на трапезата Ми в Моето царство; и ще седнете на престоли да съдите дванадесетте Израилеви племена” (Лука 22:29-30). Сега те станаха Христовите съдии. Те щяха да носят закона на народите като посланици, които вече са назначени като съдии. Войната срещу Сатана щеше да бъде спечелена, във времето и на земята, на Голгота. Божието институционално царство щеше да пръсне меховете на националния Израел.

Една от най-странните характеристики на съвременното християнство е, че този текст от Евангелието на Лука, който ни дава ясните думи на Исус относно значението на Неговата вечеря, почти никога не се цитира от пасторите, които водят причастието. Думите на Христос пряко показват завладяване и господство. Христос възлага на Своите хора и царство, и трапеза, и съдийски престоли, но всичко, което чуваме въобще за Господната вечеря, е раздела от Първото послание на Павел към коринтяните, където той предупреждава срещу неправедното участие в службата. С други думи, както съвременните църкви тълкуват значението на Господната вечеря, това е момент на голям страх, време на мълчаливо себеизпитване. Християните нямат и най-малкото разбиране, че това е празнуване на победа, началото на ново царство и предаване на съдебната власт на Неговите хора.

Имаме много малко информация относно естеството на службите на причастие на ранната църква. На Петдесятница, когато Святият Дух се яви в сила, Петър проповядваше на събралите се маси. “И тъй, тия, които приеха поучението му, се покръстиха; и в същия ден се прибавиха около три хиляди души. И те постоянстваха в поучението на апостолите, в общението, в разчупването на хляба и в молитвите” (Деяния 2:41-42). Ето го първото празнуване на Господната вечеря. Едно нещо, което незабавно става ясно от този текст и от други текстове, е, че празнуването на Господната вечеря е било част от нормалния, седмичен живот на църквата също толкова, колкото и другите споменати неща. В Библията седмичното причастие е правило.

Знаем от предупрежденията на Павел, че има такива, които злоупотребяват с Господната вечеря. Знаем, че тя е била нормално ядене, защото някои хора са носели храна, някои са се напивали, а за други не е оставала храна и са оставали гладни (1 Коринтяни 11:21). Павел им казва да ядат в къщи и тогава да дойдат да празнуват Господната вечеря. Но тази вечеря е била истинска, защото Христос празнува яденето на Пасхата с учениците. Така че Павел ги призовава да идват с достатъчно пълни стомаси, за да не им куркат червата, но и не толкова изпълнени с вино, че да бъдат пияни. Той искаше подредено, смислено празнуване.

В ранната църква хората се събираха, за да празнуват Господната вечеря. Те се събираха по домовете или може би в някое наето помещение. Те трябваше да осъзнават религиозната същност на празнуването. Въпреки това, това беше празнуване. Ако погледнете празнуването на Господната вечеря от съвременната църква, то изглежда като погребение. Мълчаливи, сериозни хора, мрачно поглъщащи малки парченца хляб или безсолни бисквити, след това отпиващи от напръстник с вино, или дори по-нереалистично, с гроздов сок. (Дали хората са си тръгвали от Коринтската църква пияни, защото са изпили твърде много гроздов сок?) Това ли е празнуване? По-скоро бледо наподобява празнуване. Съвременната Господна вечеря е символ на символа на символа: символично ядене (бисквитка и напръстник с вино), което символизира яденето на Пасхата, която от своя страна символизира Христовата жертва. Но къде е ястието на Господната вечеря? Къде е празнуването? Защо да ядем трохите, а не хлябовете?

Главата на дома ръководеше яденето на Пасхата. Той трябваше да отговаря на децата относно значението на яденето (Изход 12:26-27). Децата участваха в яденето. Те участваха и затова задаваха въпроси за него. В съвременните църкви бащата не казва нищо. Децата често нямат право да участват. Дава се извинението, че децата не биха могли да “разпознаят Господното тяло” в хляба. Какво означава това? Павел предупреди, относно неподредеността на празнуването на Коринтската църква, че те трябва да разпознават Господното тяло в Църквата. Павел учи, че Църквата е Христовото тяло и използва тази аналогия, за да защити разделението на труда вътре в църквата. Той учи това веднага след като е разгледал въпроса за Господната вечеря (1 Коринтяни 12). Това е, което той има предвид, когато пише: “Защото който яде и пие без да разпознае тялото, той яде и пие осъждане за себе си” (1 Коринтяни 11:29). Това твърде често се тълкува, че децата не могат да разпознаят символичното естество на Господното тяло в хляба. Но Павел не говори за неспособността на хората да осъзнаят символизма в хляба, когато ги предупреждава относно неразпознаването на Господното тяло, тъй като той никога не споменава за опасност от неразпознаването на Господната кръв (символичното естество на виното). Той не говори за теологичната слабост на децата; той говори за греховете на техните неподредени родители.

Библейската схема, показана във 2 Летописи 35:10-19, е старейшините да разпределят хляба и виното на семействата, а главата на семейството да ги дава на членовете на семейството. Левитите определяха членството в църквата в Стария завет, точно както презвитерите в църквата днес. Следователно, властта да се дават свещенодействията е дадена на институционалната църква, но процедурата на раздаването е дадена на семействата. Днес местните служители са изместили бащите в това празнуване, въпреки факта, че всички вярващи са наречени свещеници (1 Петрово 2:9). Децата често нямат право да ядат вечерята, въпреки, че Пасхата беше постановена от Бога да служи като средство за обучение за децата. Празнуването е станало емоционален еквивалент на поклонение пред тленни останки. Дали първите ученици биха признали днешната версия на Господната вечеря? Едва ли.

Трябва ли и децата да участват? Какво казва Павел за произхода на празнуването? Избавлението на Израел! “Защото, братя, желая да знаете, че макар да са били бащите ни всички под облака и всички да са минали през морето, и в облака и в морето всички да са били кръстени в Мойсей, и всички да са яли от същата духовна храна, и всички да са пили от същото духовно питие, (защото пиеха от една духовна канара, която ги придружаваше; и тая канара бе Христос)” (1 Коринтяни 10:1-4). Децата не минаха ли през морето? Децата не ядоха ли месо? Децата не пиха ли от канарата, която беше разцепена от Мойсеевия жезъл? (Числа 20:7-11). Разбира се! Въпреки това на децата в съвременните църкви често не се позволява да участват в празнуването, което сочи назад към преживяното от еврейските деца – синовете и дъщерите, които завладяха Ханаанската земя, след като техните родители измряха в пустинята поради своя робски страх.

Може би някой ден ще имаме църкви, които ще ядат истински хляб и ще пият истинско вино и ще канят децата да участват. (Онези, които може би са ужасени от предложението виното, бивайки алкохолна напитка, да бъде сервирано в църква, тъй като спиртът винаги е забранен, трябва отново да прегледа Второзаконие 14:26, което налага върху всяко семейство в Израел празнуването на десятъка, един празник на цялата общност: “И да дадеш парите за какво да е нещо, което пожелае душата ти, за говеда или за овце, или за вино, или за спиртно питие, или за какво да е нещо, което би пожелала душата ти; и там, пред Господа твоя Бог, да ядеш и да се развеселиш, ти и дома ти. И следващият стих изисква евреите да канят левитските свещеници на празнуването. Може би някои коментатори си мислят, че могат да обърнат виното в гроздов сок, както Христос обърна водата във вино [Йоан 2], но на земята няма начин, по който кой да е коментатор да може законно да обърне “спиртно питие” в гроздов сок.) Може би тези църкви ще позволят на бащите да вземат участие в празнуването, както правеха в Израел. Може би децата отново ще имат право да влязат в празнуванията, както беше в Израел. Може би. Но аз не бих прекарал дълго време, опитвайки се да намеря такава църква днес. Времето е твърде ценно, за да го прахосвам в безплодни търсения.

 

Дисциплина
Божият закон важи за всички области от живота. Никоя област от живота не може да бъде сама за себе си и да претендира за независимост от Божия закон – или, ако го прави, тя отправя лъжлива претенция. Църквата е агенция на господство. Тя има законова структура. Тя успява или се проваля според своето посвещение към Божия закон.

Трябва да се наблегне на едно нещо: управлението е преди всичко себевладение. Никоя човешка институция не може да успее само чрез насилие да доведе своите членове до съобразеност с Божия закон. Има твърде много решения, които трябва да се вземат от участниците, които са извън погледа на църковния служител. Дали в семейството, или в църквата, или в държавното управление, целта е да се замени бюрократичното управление със себевладение. Това, което е нужно, са себевладеещи се индивиди, които стоят в страх от Бога и подчиняват личните си ресурси на покоряването на закона на греха в техния собствен живот. Както Павел извика: “Но в частите си виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми. Окаян аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тая смърт? Благодаря на Бога! Има избавление чрез Исус Христос, нашия Господ. И тъй, сам аз с ума слугувам на Божия закон, а с плътта – на греховния закон” (Римляни 7:23-25). Във всяка институция християните трябва да посвещават своите усилия на разкриване на Божиите закони, а след това на разпространяване на своите открития, така че самодисциплинираните хора да могат да започнат да покоряват своите собствени членове, а след това и своята среда.

Въпреки това, проповядването не е достатъчно, за да се управлява живота на коя да е църква. Бог е постановил служители на справедливостта в църквата. Павел предупреди членовете на църквата в Коринт – пропита от грях църква в един извратен град – че не трябва да довеждат своите спорове един с друг пред гражданските съдии. “Или не знаете, че светиите ще съдят света? Ако прочее вие ще съдите света, не сте ли достойни да съдите и най-малките работи? Не знаете ли, че ние ще съдим ангели? А колко повече житейски работи!” (1 Коринтяни 6:2-3). Тук имаме обобщение и допълнение към изявлението на Христос към Неговите ученици на Пасхата, че те ще седнат на съдийски престоли в Неговото царство. Християните трябва да станат инструмент в налагането на благочестиво правосъдие, във времето и на земята, както и на небето. Упражняването на богоугодна дисциплина в институционалната уредба на църквата е едно средство за придобиване на необходимото обучение.

Павел продължава: “Истина ли е, че няма между вас ни един мъдър човек, който би могъл да отсъди между братята си?” (1 Коринтяни 6:5). Църковните членове, отбелязва Павел, постоянно са се съдели един друг и то пред невярващи съдии. Не е ли по-добре да бъдем онеправдани? (1 Коринтяни 6:6-7). С други думи, коринтските християни подчиняваха себе си на присъдите на езическите представители на една езическа държава. Те трябваше да подчиняват себе си на Божия закон, налаган от друг християнин, който е мъдър в закона. Те трябваше да поставят себе си под Божието управление, за да могат да увеличават своето влияние и в крайна сметка да съдят не само хора, но и ангели.

Първата стъпка във въвеждането на законна църковна дисциплина е личната среща с индивида, който е извършил злото. “И ако ти съгреши брат ти, иди и му покажи вината му между тебе и него самичък. Ако те послуша, спечелил си брата си” (Матей 18:15). Ако един спор заслужава съд в църквата, тогава той си заслужава предварителна лична среща. По този начин грехът може да бъде възпрян много рано. Проблемът може да бъде решен още преди да е задействал съдебната машина.

Понякога хората отказват да слушат оплаквания срещу тях самите. “Но ако не послуша, вземи със себе си един или двама, та от устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума” (Матей 18:16). Това просто е обобщение на постановлението от Стария Завет: “Един свидетел да не се повдига срещу някого за какво да е беззаконие или какво да е престъпление, с каквото престъпление би съгрешил; а чрез думите на двама свидетели, или чрез думите на трима свидетели, да се установява всяко дело” (Второзаконие 19:15). Новозаветната законова структура е същата като старозаветната законова структура, така че критериите за доказателства са същите.

Следващата стъпка е църковният съд: “И ако не послуша тях, кажи това на църквата; че ако не послуша и църквата, нека бъде като езичник и като бирник” (Матей 18:17). Да бъде като бирник! Какво страшно наказание. Бирникът беше събирач на данъци във времето на Исус. Дали в Коринт или в Ерусалим, сред евреите или сред гърците, нямало е по-презиран, по-мразен и по-непочитан държавен служител от събирача на данъци. И това е всичко, с което може да сравни себе си отлъченият църковен член: дъното на обществената стълбица.

И така, основата на църковната дисциплина е тази. Първо, лична самодисциплина. Второ, лична среща с причинителя на злото. Трето, втора среща в присъствието на свидетели. Четвърто, разглеждане от църквата на формалните обвинения, отправени срещу човека. Пето, съд от страна на църквата. Като се придържа към тази проста процедурна схема, църквата трябва да намали до минимум такива противопоставяния. Предполага се, че ранните стъпки ще премахнат проблема преди той да стане въпрос на публично отлъчване и въпрос на публична намеса от страна на църквата.

В днешно време е трудно да бъде разбрана заплахата от отлъчване. Идеята, че “няма спасение извън църквата,” не се приема на сериозно. Дори Римокатолическата църква като цяло омаловажава това важно учение след 1950. Дори имаше един свещеник в Съединените Щати, Отец Фийни, който продължаваше да проповядва това старо учение толкова ентусиазирано, че йерархията го притисна да престане. Той отказа и църквата го отлъчи през 1953. Иронията е очевидна: по стандартите на Фийни това е най-лошото възможно нещо, но според новата теология на Църквата, то няма толкова голямо значение. Той създаде нова църква, Робите на Непорочното Сърце на Мария. През 1958 той създаде религиозна комуна западно от Бостън, Масачузетс. През 1972 отлъчването беше отменено. Църквата, обаче, не се върна към старото си учение. Може би нейните власти просто искаха да са милостиви към един престарял еретик, чиято ерес беше причинена от неговото пълно посвещение към едно традиционно учение, което беше неудобно за Църквата след 1950. (Фийни почина на 30 януари 1978.)

В древния Израел хората са се страхували от отлъчването. “Седем дена да ядете безквасен хляб; още на първия ден ще вдигнете кваса от къщите си; защото който яде квасно от първия ден до седмия ден, оня човек ще се отсече от Израел” (Изход 12:15). Отново и отново идва заплахата от това наказание, което беше считано за почти еквивалент на екзекуция, тъй като Самият Бог щеше да се занимава с нарушителя. Да бъдеш отсечен от събранието означаваше социално отделяне от институциите на живота.

В днешно време, когато на всеки ъгъл има църква, хората се чувстват свободни да напуснат всяка църква, която ги заплашва с наказание. Те просто могат да пресекат улицата и да бъдат посрещнати с отворени ръце. Схващането за величието на Божия закон е изоставено. Схващанията за върховенството на Бога, заплахата от отлъчване и разбирането за смислена църковна дисциплина са били забравени. Църквата е станала обществен клуб, приятелско общество за преподаване на лекции, място за сключване на делови договори, служба за назначаване на срещи между тийнейджъри, безплатни социални помощи за родители, които искат да са свободни в неделя сутрин, и бягство от конфликтите, които обикновено се свързват със светските дела. Проповядването на съвременната църква е станало бледа имитация на пророците на Израел, които отправяха предизвикателство към тогавашното общество, от царя до последната блудница. Нашите църкви започват да приличат на лицемерни центрове за пропаганда на статуквото, които придворните пророци на Израел и Юда са създавали, за да запазят благоволението на хората и на царете.

Макар да е възможно да се спечели членство, което изисква етика на най-ниския общ делител, ако то въобще налага някаква етика, този вид членство не ползва в деня на съда. Такова членство само заблуждава хората да мислят, че са в мирни отношения с Бога. То им пречи да видят размера на своите престъпления и размера на обещания от Бога съд. Църквите, които не обръщат внимание на Божия закон, също пренебрегват своите отговорности в разширяването на Божия завет за господство. Те може да са големи църкви, популярни църкви и църкви с голяма слава. Но те няма да бъдат ефективни църкви в изпълнението на Божията задача за господството.

Реституцията управлява църковния закон, както управлява гражданското право и криминалното право. Когато престълението е толкова голямо, че никаква реституция не е достатъчна, тогава отлъчването е смъртното наказание на църквата – не физическа смърт, а втората смърт на вечното наказание (Откровение 20:14). Само покаянието би било приемливо, а също и публичното смирение пред законната власт на църквата.

Членството в църквата е сериозна работа. На него не трябва да се гледа несериозно. Както брака, то е вечно посвещение. Човек поставя себе си под Бога в заветно взаимоотношение. Както всеки завет, то има условия за подчинение. То има механизъм на налагане. Както една неомъжена жена трябва внимателно да обмисли дали желае да се постави под вечно подчинение към определен мъж чрез брак, така и възможният член на църква трябва внимателно да обмисли условията на църковния завет и последствията от потвърждаването на своето посвещение към него. Църквите, предлагащи минимални завети и имащи многобройни членове, са опасни за душата.

 

Царството
Институционалната църква не трябва да бъде отъждествявана с Божието царство. Тя е агенция на царството, но не е тъждествена на царството. Божието царство обхваща целия свят. Божието царство е целта на Божията задача за господството. То е управлението на Исус Христос, под Бога Баща, чрез действието на Святия Дух в новораждането на хората. То е управлението на Христос по Божия закон, наложено чрез индивиди и институции.

Величината на царството може да се види в изкушението на Сатана към Христос в пустинята. “Пак Го завежда дяволът на една висока планина, показва Му всичките царства на света и тяхната слава, и казва Му: Всичко това ще Ти дам, ако паднеш да ми се поклониш. Тогава Исус му каза: Махни се, Сатано; защото е писано, На Господа твоя Бог да се покланяш и само на Него да служиш” (Матей 4:8-10). Сатана предложи на Христос това, което вече беше Негово по принцип: царствата на този свят. Сатана не можеше да ги подари на Христос. Той не е Господарят на създанието; Бог е Господарят. Сатана ги държеше като открадната собственост. И той така или иначе щеше да ги изгуби в полза на Христос, защото с осъждението на Сатана на кръста той беше изхвърлен от небето на земята. Той вече не може да ни осъжда пред Бога, както правеше по времето на Йов. Дванадесета глава на книгата Откровение ни показва, че Христовото възкресение и възнесение в небето (ст. 5) е това, което доведе до изгонването на Сатана от Божието присъствие (ст. 7-9). “И чух силен глас на небесата, който казваше: Сега дойде спасението, силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос; защото се свали клеветникът на нашите братя, който ги клевети ден и нощ пред нашия Бог. А те го победиха чрез кръвта на Агнето и чрез словото на своето свидетелстване; и защото не обичаха живота си до смърт. Затова, веселете се, небеса, и вие, които живеете в тях. Но горко на вас, земьо и море, защото дяволът слезе у вас много разярен, понеже знае, че му остава малко време” (ст. 10-12).

 Възнесението на Христос от дясната страна на Бога подпечата поражението на Сатана и даде началото на интернационализацията на Божието царство. То се разширява чрез Божиите посланици. Институционалната църква е един обучителен център за това завладяване. Друг такъв е християнското училище. Царствата на Сатана биват довеждани под Божието господство. Разбира се, Сатана води яростна битка срещу Христовите посланици. Той е разярен, защото знае, че времето му е кратко. Идеята е, че институционалната църква не трябва да се отъждествява с Божието царство, защото именно видимите царства на света бяха това, което Сатана предложи на Христос. Силите на Сатана губят битката за контрола върху тези видими царства чрез човешките последователи на Сатана. Те претендират за върховенство над целия свят, така че битката между двете царства е за целия свят. Христос каза на Своите ученици: “Но първо търсете Неговото царство и Неговата правда; и всичко това ще ви се прибави” (Матей 6:33). Какво всичко? Храна, питие и облекло (Матей 6:32). Ще имаме всичко, от което се нуждаем, защото Божието царство по презумпция ще се разпростре по целия свят, бившето владение на Сатана, което сега е под атака по целия свят. Ето защо той воюва за своя живот и своите царства тук на земята: той е изгубил битката в небето. Този свят е последната позиция на Сатана. Христос ще победи във всяка крепост, която Сатана сега държи временно. “Тогава е краят, когато ще предаде царството на Бога и Отца, след като унищожи всяко началство и всяка власт и сила. Защото Той трябва да царува докато положи всички врагове под краката Си. и смъртта, най-последен враг, ще бъде унищожена” (1 Коринтяни 15:24-26). Това е борба до смърт за Сатана; това е борба до смърт за самата смърт. Чие е управлението, властта и силата, за които Библията говори? Очевидно някой друг, освен Христос. Христос събаря всички тях – премахва ги. Къде се упражнява неговото управление, власт и сила? Очевидно, вече не в небето. Какво беше географското разпространение на неговото царство, когато Христос дойде на земята? Цялата земя освен Израел. Следователно, какво ще бъде географското разпространение на Божието царство в този последен ден на съда? Цялата земя.

Царството е повече от институционалната църква. То е във всяка частица на сегашното и миналото царство на Сатана. То е всички земни крепости на Сатана. То е във всяка област на живота. Институционалната църква не се разширява до всяка област на задачата за господство на човека. Тя, обаче, е учебен център за господство, защото тя е източникът на наредените от Бога свещенодействия: кръщението и Господната вечеря. Църквата като институция упражнява изключителен контрол над използването на тези свещенодействия. Тя също назначава ръководители, които да упражняват църковна дисциплина и да проповядват словото на живота.

 

Заключение