Програма за победа Гари Норт Contents Безусловна капитулация 1 Contents 2 предговор 2

2 – ЧОВЕКЪТ

Когато се опитваме да стигнем до основата на нещата, обикновено е най-добре да схванем произхода на нещата. Какъв е произходът на човека? Библията ни дава отговора: “И Бог каза: Да направим човека по Нашия образ, по Нашата прилика; и нека владеят над морските риби, над небесните птици, над добитъка, над цялата земя, и над всеки гад, що пълзи по земята. И Бог създаде човека по Своя образ; по Божия образ го създаде; мъжки и женски пол ги създаде. И Бог ги благослови. И рече им Бог: Плодете се и се размножавайте, напълнете земята и завладейте я, и владейте над морските риби, над въздушните птици, и над всяко живо същество, което се движи по земята” (Битие 1:26-28). В следващата глава Бог ни дава по-подробна информация за конкретните особености на сътворението на човека: “И Господ Бог образува човека от пръст от земята, и вдъхна в ноздрите му жизнено дишане; и човекът стана жива душа” (Битие 2:7).

Човекът е създаден от Бога. Той не е създаден от човек. Той дължи своя живот, своите цели и своята среда на Бога. Бог е източникът на всичко, което човекът притежава. Бог притежава човека така, както притежава и всички други ресурси в създанието. Бог е абсолютен суверен над човека и над създанието.

Но човекът не е пръст. Той е направен от пръст, но е повече от пръст. Той е специално Божие създание. Той е направен по Божия образ, с морално съзнание и господство над останалата част от създанието. За разлика от ангелите човекът е бил създаден като раса, органично единство, а не множество, и така дори и характеристиката един-и-много на Бога се изобразява в човечеството.

Това ни показва най-малко една трислойна система. Първо, Бог, Създателят. Второ, човекът, създанието с душа. Трето, цялото създание. Човекът е част от създанието, но той по особен начин е различен от създанието. Човекът е уникален.

 

Божият образ

В стиха, който първи говори за сътворението на човека, Битие 1:26, разбираме две неща за човека. Първо, той е направен по Божия образ. Второ, той трябва да владее над живите същества по земята. Връзката между Божия образ и законното господство на човека не трябва да се пренебрегва. Не се казва, че същността на Божия образ се вижда в моралното естество на човека. Нито се казва, че фундаменталният факт на Божия образ в човека е неговата способност да говори. Всички тези характеристики на човешкото естество са свързани с Божието естество, но същността на Божия образ в човека е господството. “Господството” следва Божията “прилика” в човека (Битие 1:26а).

Това, което Бог първоначално направи, беше да създаде вселена без човек. Това отне пет дена. Тази вселена без хора беше незавършена. Тя беше добра; Бог казваше, че тя е добра след всеки етап на сътворение. Но тя беше незавършена. Бог създаде човека, за да завърши природата. Природата не беше завършено цяло, макар че тя притежаваше дадените от Бога природни закони, като възпроизводството на всеки биологичен вид (Битие 1:24). Природата не беше без закони, но тя беше незавършена. Тя беше управлявана от Бога, но беше незавършена. Нещо липсваше, въпреки природните закони. Човекът беше липсващата част, защото “нямаше човек, който да обработва земята” (Битие 2:5б).

Нашата вселена е личностна вселена. Бог, едно личностно същество, е създал вселената. Тя дължи самото си съществуване на Бога и на Божия цялостен план за вековете. Нито един факт във вселената не съществува извън Бога, Божия план и Божията оценка за всеки факт. Никой факт не е изолиран, самосъществуващ. Всеки факт е напълно тълкуван от Бога, защото Бог е създал всеки факт, дава смисъл на всеки факт и управлява всеки факт. Бог е абсолютният суверен.

Бог създаде помощник, или заместник, за да упражнява господство над Неговата земя. Това не означава, че човекът е независим от Бога или по някакъв начин намалява Божието върховенство. Цялото законно върховенство на човека е придобито, получено върховенство. Бог го даде на човека, когато му даде и предназначението. Бог не изгуби част от Своето върховенство, когато създаде човека. Той все още управлява всичко, което става. Няма нищо, което да става само по себе си и Бог да се опитва да го предотврати. Човешкото върховенство очевидно е възложено, делегирано върховенство. Каквато и суверенна власт да притежава той, той я притежава като резултат от Божия образ в неговото естество. Той не притежава т.нар. “божествена искра” в себе си. Никъде в Библията не можете да откриете да се поучава такова учение. Но той притежава Божия образ, който е образ, ориентиран към господство. Бог е творчески създаващ, докато човекът е подражателно пресъздаващ.

Човекът е личностно същество. Той се нуждае от общение. Тъй като е ограничено същество, той също се нуждае от помощ. Затова Бог му създаде помощник, Ева. С Ева той трябваше да започне да довежда градината под своето господство. Всъщност, човекът получи задачата да наименува (класифицира) животните, преди да е получил Ева (Битие 2:20). Той трябваше да върши работа преди да е получил съпруга. Човекът се определя чрез Божия образ, но този образ включва нормалния стремеж на човека да господства над създанието. Той свърши работата си; след това получи съпруга.

Ева беше негов помощник (Битие 2:20). Всъщност, Библията казва нещо повече. Тя казва, че Ева е “подходящ помощник.” Това, което изразът означава, е “помощник пригоден за него,” или още по-добре, “помощник предназначен за него.” Ева беше предназначена да допълва Адам и да прави неговата работа по-ефективна. Адам беше ограничен от самото начало, незавършено създание, точно както земята беше незавършено създание. Адам имаше нужда от Ева. Той имаше нужда от нея, за да работи по-добре, да се наслаждава на живота по-добре, да създава деца и, най-важното от всичко, по-добре да отразява Божия образ.

Човекът е като Бога. Той не е тъждествен на Бога, но той е като Бога. Сега Бог има създание, направено по Неговия образ, което може да действа като Божий представител на земята, правейки земята плодородна. Той може да работи в градината и да я обработва (Битие 2:15). Но повече от това, той може да обработва целия свят. Той не трябваше да остане в градината през целия си живот. Едемската градина беше просто предварително практическо обучение за човека. Тя показа работната схема. Тя трябваше да служи като училище за господство. Реките изтичаха навън от градината и това е най-доброто свидетелство за синовете на Адам да излязат навън в света и да го покорят (Битие 2:10, 13-14)?

Човекът започна като нещо като младши офицер. (Ева може да се счита като подофицер, макар че в онези времена е нямало забрана офицерите да имат близки отношения с подофицерите.)² Той имаше възможност да стане капитан, майор, дори и генерал-майор. Трябваше да бъде изпитан във възложените му от Бога задачи. Но едно нещо беше невъзможно за човека: той никога не можеше да стане Главнокомандуващ. Той не можеше да стане единствената власт. Той никога не можеше да стане Бог.

А точно това искаше той.

 

Падението

Сатана, бунтовник номер едно във вселената, знаеше как се правят бунтовете. Той се обърна към очевидния източник на недоволство: Ева. Тя е вторият човек в един двучленен екип. Всъщност, тя е номер пет, ако броим и трите личности на Божеството. Тя е най-долу. Така че кой е най-подходящият кандидат за начало на бунта? Сатана знаеше това много добре.

Тя започна да дава заповеди. Наруши изричното Божие постановление, което й беше предадено чрез съпруга й. Бог каза на Адам да не яде от дървото още преди Ева да беше създадена (Битие 2:17). Сатана дойде при нея и цитира Божиите думи – тенденциозно, разбира се, както Сатана винаги прави – за да й напомни за ограничението, наложено върху двамата. След това й каза, че всъщност не е толкова опасно, а освен това, наградата в случай на успех е внушителна: да бъдеш като Бога . Тя яде и даде на съпруга си да яде.

Йерархичната верига беше разрушена. Сатана, главният бунтовник, използва жената, за да започне бунта. Малко след това нейният съпруг прие съвета й, отхвърли изричните Божии наставления и той яде. Сатана донесе безредие в Едем.

Традиционният възглед за това събитие в християнските кръгове (което също е мой възглед) е, че Сатана целеше да уязви Бога, като спечели предаността на човека, който носи Божия образ. С други думи, Сатана се стремеше към победа над Бога, като уязви Бога чрез човека. Той използва човека като средство за разстройване на Божията вселена. Искаше да осуети Божиите планове, като накара човека да наруши Божия закон. Това е теологична спекулация, но тя е доста смислена, като се има предвид картината в Битие 2.

Това, което виждаме след това, е, че Бог заявява, че ще използва човека, за да осуети плана на Сатана за вселената. Бог казва на змията: “И ще поставя и вражда между тебе и жената, и между твоето потомство и нейното потомство; то ще ти нарани главата, а ти ще му нараниш петата” (Битие 3:15). Това е точно което се случи на ръста: Сатана нарани петата на Човешкия Син, Исус, но като удовлетвори святата справедливост на Бога чрез Своята смърт, Христос нарани главата на змията. Христос създаде възможност за Своите хора да избягнат гнева, предназначен за Сатана и неговото множество (Матей 25:41).

Сатана се надяваше да използва човека като пешка в космическата игра. Тогава Бог взе тази пешка и създаде стратегия за обръщане на играта срещу Сатана, използвайки същата тази пешка, за го победи. Видимият знак за преломния момент в играта беше разпъването и възкресението на Исус. Играта очевидно не завършила, но човекът, пешката, на която Сатана разчиташе, сега е една разделена раса. Както ангелите, които също са разделени, Божиите човешки войски имат гарантирана победа. Постепенно, Божиите войски – на небесата и на земята – притискат царството на Сатана. Последното укрепление на Сатана е адът, но църквата на Исус Христос напредва към това последно укрепление, “и вратите на ада няма да й надделеят” (Матей 16:18). Нужни са време, усилия и Божията благодат, но победата е сигурна. Вратите на ада няма да устоят на Божията свята (отделена) църква. Работата на църквата, във времето и на земята, изтласква царството на Сатана. Накрая, когато Сатана се разбунтува в края на времето, Божиите ангели ще бъдат изпратени да “прочистят” земята (Откровение 20:7-10). Работата на църквата прави възможна тази победа. Вратите на ада няма да устоят на крайната офанзива на църквата. Средството, на което Сатана е разчитал, за да попречи на Бога – човечеството – ще бъде използвано, за да попречи на Сатана.

Въпреки това етичния бунт на човека има огромни последствия в историята на човека и в историята на Божията война срещу Сатана. Човекът се разбунтува етично. Той постави себе си като съдия между Бога и Сатана. Наистина ли човекът ще умре? “Добре,” каза си човекът, “нека проведем един малък експеримент. Ще ядем и ще видим какво ще стане. В края на краищата Сатана може и да е прав. Напълно е възможно словото на Сатана да е равнопоставено на Божието.” Така човекът, самопровъзгласилият се автономен съдия, реши да изпита словесното обещание на Бога като изпита способността на Бога да изпълни условията на Своето обещание.

Този анализ подценява величината на бунта на човека. Когато човекът реши да изпита Божието слово, той всъщност вече беше произнесъл присъда срещу Божието слово. В края на краищата, човекът яде от забранения плод. Като се имат предвид ужасните последствия, обещани от Бога, рисковете бяха много високи. Всъщност, те бяха толкова високи, че само някой, който вече е решил, че не е възможно Божието слово да е вярно, би бил готов да поеме такъв риск. Така човекът нарече Бога лъжец, точно както и Сатана нарече Бога лъжец. С действията си човекът нарече Сатана носител на истината, носител на светлината, докато Бог беше просто лъжещ деспот, който постави човека под нетърпимо и напълно неподкрепено от санкции ограничение. “Да Те видим сега, Боже!” си казаха Адам и Ева. Или поне си мислеха така. Определено техните действия означаваха точно това.

Сатана обеща, че те ще станат като Бога, познавайки доброто и злото. Но еврейската дума за “познавам” има по-силен смисъл. Тя означава “определям” или постановявам,” а не просто пасивно познание за доброто и злото. Чрез предизвикателството си те вече утвърждаваха своето положение на равни с Бога. Не, по-лошо от това. Те вярваха, че утвърждават себе си като върховни съдии между тези две същества, Бог и Сатана. Ще изпитат Божието слово и словото на Сатана. Но всъщност вече бяха решили, че словото на Сатана е вярно.

Сатана можеше да им предложи нещо за нищо – положение на богове, определящи доброто и злото, без дългите години на богоугодно, подчинено служение като обработващи градината и света – без да застраши своята надежда да стане върховно същество на вселената. Защо? Като утвърдиха правото си да съдят между Бога и Сатана те вече признаха върховенството на Сатана като съществото, което носи истината. Сатана винаги можеше да изиска пълно подчинение, като се има предвид неговата голяма сила в сравнение с човешката сила, ако Бог вече не защитава човека. Това е, което книгата Йов ни казва, че Сатана си мисли, или си е мислил преди кръста на Голгота. Той трябваше да иска позволение от Бога, за да има власт да нарани този праведен човек (Йов 1:6-12). Без Божията закрила човекът не е нещо, от което да се притеснявам, заключи Сатана. Така че защо да не позволи човекът да бъде върховен съдия между Бога и Сатана? Човекът може бързо да се раздели с илюзиите си. Скоро човекът би бил безсилен. Съвсем скоро човекът би бил мъртъв.

Умря ли човекът в същия ден? Духовно, той умря. По принцип, той умря. Но Бог не унищожи тялото му в същия ден. Защо? Бог показа милост към човека, защото Христовата жертва беше вече промислена. Бог показа милост към човека заради Христос.

Това може да изглежда трудно за вярване, но Библията безспорно поучава това. Заради Христос и Христовата църква, събранието на светиите, Бог запази живота на нашите първи родители. Новият Завет ни казва, относно Божието изцелително дело, че Той “ни е спасил и призвал със свято призвание, не според нашите дела, а според Своето намерение и според благодатта, която ни е дадена в Исус Христос преди началото на света” (2 Тимотей 1:9). Павел повтаря тази идея в няколко от своите послания. “Благословен Бог и Отец на нашия Господ Исус Христос, който в Христа ни е благословил с всяко духовно благословение в небесни места; като ни е избрал в Него преди създанието на света, да бъдем святи и без недостатък пред Него в любов; като ни е предопределил да Му бъдем осиновени чрез Исус Христос, по благоволението на Своята воля, за похвала на славната Си благодат, с която ни е надарил във Възлюбения Си” (Ефесяни 1:3-6). Преди създанието на света: Провалът на Сатана и Божиите благословения върху Божия народ бяха гарантирани преди бунта на Адам.

Падението на човека беше реално събитие. То стана във времето и на земята. В него участваха първият мъж и първата жена. Участваше и Сатана, ангелът-бунтовник. Това не е моралистична пиеса, написана от неизвестен еврейски свещеник преди около 3,500 години. Това не е митична приказка, изговаряна на тайни церемонии при ритуали на посвещаване в палестинската пустиня. Божието слово казва, че този бунт наистина се е състоял, във времето и на земята, и причината да се намираме в трудното положение, в което очевидно сме, е защото нашите родители са взели едно разрушително решение.

Незабавната реакция на синовете и дъщерите на Адам и Ева би била следната: “Добре, тогава не ме дръж мен отговорен. Аз бих бил по-разумен от тях. Не бих докоснал този плод. Всъщност, не бих дори го погледнал. Това не е моя грешка. Аз не съм бил там.” Но, разбира се, това е типичният отговор на арогантните бунтовници. Имаме Адам и Ева, създадени съвършени, без наследство от грях. Те общуваха с Бога. Нямаше грях, който да ги разделя от святия Бог. И тези двама човека, създадени добри, се разбунтуваха. А сега имаме тяхното потомство, бунтовно в самата си същност, отделено от Бога с планина от грехове, сляпо за съда, който очаква всички етични бунтовници, опитващо се да твърди пред себе си (да не говорим за Бога), че нещата биха били по-различни, ако на някой толкова ужасен като него беше възложена Едемската градина.

Библията ни казва: “За това, както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, и по тоя начин смъртта мина във всички хора, понеже всички съгрешиха” (Римляни 5:12). Отново, “Понеже всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога” (Римляни 3:23). И най-важното за човека: “Защото заплатата за греха е смърт; а Божият дар е вечен живот в Христа Исуса, нашия Господ” (Римляни 6:23).

Падението на човека беше етично. То включваше активно непокорство от страна на човека срещу Божия закон. Бог му каза да не яде от дървото, но човекът искаше незабавно просвещение, незабавна божественост. Той отхвърли действието на времето, последствията от благочестивия, покорен труд. Той отхвърли мисълта, че ще трябва да остане подчинен. Той трябваше да признае своето положение на създание под Бога; трябваше да прекара живота си мислейки Божиите мисли, като създание, а не да застане като тиранин над създанието, вкарвайки го насила в своя план като самопровъзгласен Бог. Той трябваше да узрява с течение на времето и то винаги като подчинен на Бога. Ужасно!

Бог не би позволил това безсмислие да продължава неограничено. Първо, човекът е подчинен. Той трябва да бъде подчинен; той е създание. Той е под Божието върховенство. Човекът трябва да служи или на Бога, или на Сатана като главен бунтовник. Е, Сатана не е придирчив. Той не изисква ние открито да му се покланяме. Всичко, което той иска, е да му се покланяме, дори и това да не е веднага явно. Той не каза на Адам и Ева, че те трябва да ядат от дървото за да прекарат вечността в поклонение пред него. Той само им каза, че трябва да направят това, което Бог им беше забранил, така че да станат богоподобни същества. Като отхвърля поклонението към Бога, човекът неизбежно възприема поклонение към Сатана, дори когато си мисли, че се покланя на себе си, или на идоли, или на месианската държава.

Христос каза: “Никой не може да слугува на двама господари; защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не може да слугувате на Бога и на мамона” (Матей 6:24). Човекът не може да служи като посредник между Бога и Сатана. Той не може да изпитва Божието слово. Той не може да служи и на двамата, а само на един от тях, макар понякога да си мисли, че не служи на никой от тях.

Човекът се опитва по много начини да избегне това положение. В Едем той се опита да го направи като утвърди своето самопровъзгласено върховенство над Бога. Той изпита надеждността на Божието слово. Какво всъщност се случи? Той завърши като подчинен на Сатана, от етична гледна точка. От метафизична гледна точка (мразя да използвам думи като “метафизичен,” но не знам какво друго  да използвам) той остана подчинен на Бога. С това имам предвид, че от гледна точка на реалния свят – свят, в който Бог е абсолютно върховен – той беше, е и завинаги ще бъде подчинен на Бога. Но като действащ човек той се разбунтува етично. Той си остана човек. Остана си под върховния контрол на Бога. Остана си младши офицер под Бога, отговорен за създанието. Остана си човек на господството. Обаче, той стана извратен човек на господството, бунтовник.

Човекът трябва да бъде подчинен. Човекът също трябва да управлява. Как може да прави и двете? При своето първоначално призвание той трябваше да бъде подчинен на Бога, но управител над създанието. След като е произнесъл своята декларация за независимост от Бога, той се оказва под властта на някаква част от създанието. Той се опитва да бъде управител сам по себе си, а става подчинен на Сатана. Както казах, Сатана не е придирчив. Човекът може да стане етично подчинен на коя да е част от създанието. Това всъщност няма голямо значение за Сатана. Човекът може да вложи надеждите си в какво да е, само да не е в Бога на Библията. Човекът може да се покори на какво да е, само да не е на Божия закон.

Павел пише тези думи относно способността на човека да вярва във всичко, без значение колко несмислено е то, за да избегне необходимостта да вярва в Бога. “Защото Божият гняв се открива от небето против всяко нечестие и неправда на хората, които препятстват истината чрез неправда. Понеже това, което е възможно да се знае за Бога, на тях е известно, защото Бог им го изяви. Понеже от създанието на света това, което е невидимо у Него, вечната Му сила и божественост, се вижда ясно, разбираемо чрез творенията; така че хората остават без извинение. Защото, като познаха Бога, не Го прославиха като Бог, нито благодариха; но извратиха се чрез своите мъдрувания, и несмисленото им сърце се помрачи. Като се представяха за мъдри, те глупееха, и славата на безсмъртния Бог размениха срещу подобие на образ на смъртен човек, на птици, на четириноги и гадини. За това, според страстите на сърцата им Бог ги предаде на нечистота, така че да се обезчестяват сърцата между сами тях – те, които замениха истинския Бог с лъжлив, и предпочетоха да се покланят и да служат на творението, а не на Твореца, Който е благословен до века. Амин” (Римляни 1:18-25).

Каква картина, нали? Имаме човешки същества, които смятат себе си за мъдри, а стават поклонници на пълзящи гадини. Те възпират истината в неправда. Имат откровението на Бога в Неговото създание, но възпират това познание, осъждайки себе си. Те знаят какво правят. Те активно възпират Божията истина. Не са купчина предполагаемо невежи диваци, които просто никога не са имали възможността да чуят посланието за спасение чрез вяра в изкупителната смърт на Исус Христос на Голгота. Да, те са диваци, но активни, систематични, възпиращи истината диваци. Няма нищо невинно в тях. Покланят се на бръмбари, но не и на Бога. Покланят се на змии, но не и на Бога. А тези, които най-много се самозаблуждават, си казват, че не се покланят на нищо и след това падат ничком пред месианската държава.

Падението на човека беше етично. То беше активно непокорство. Ева беше заблудена, казва ни Павел, но Адам не беше (1 Тимотей 2:14). Адам не падна поради някакъв пропуск в неговото естество, или някакво несъвършенство в създанието. Това не беше такъв вид непокорство. Това беше активен грях, възпиране на правдата, отхвърляне на истината.

Това е важно за учението за спасението. Бог не възстановява някаква изгубена част от естеството на човека. Човекът днес е бунтовник, но той все още е човек. Той още е по Божия образ. Той активно възпира истината за този образ, но въпреки това е подчинен на нещо и в същото време господства над нещо друго. Той може да се покланя на демон и да бие жена си. Може да се покланя на парите и да мами ближния си. Може да се покланя на държавата и да потиска свободния пазар. Тъй като все още е човек, все още е направен по Божия образ, все още е подчинен и все още е човек на господството, той все още е напълно отговорен пред Бога. Ето защо, чрез Божията благодат, някои хора отговарят на посланието за спасение. Те все още са хора. Те все още имат свидетелството на самото си съществуване, което ги осъжда. Ако хората не бяха хора, те не биха могли да се покаят. Ангелите не се покайват. Когато Бог новоражда един човек, Той не “слага вътре в него нещо, което човекът е изгубил при Падението – някаква част от неговото естество, която е правела човекът да бъде “истински” човек в Едем, но чието отсъствие прави човека нещо по-малко от човек днес. Бог “изправя” човека, възстановявайки го етично пред Себе Си.

Човекът беше човек, когато се разбунтува. Човекът е човек днес, макар и извратен бунтовник. Човекът ще бъде човек в новото небе и новата земя, когато грехът ще е премахнат. И човекът ще бъде човек и в ада, с едно изключение: той вече няма да бъде човек на господството. Всяко желание за господство ще бъде осуетено завинаги. Това е част от проклятието на втората смърт. Сатана ще пострада от същата съдба: притежавайки власт преди своя бунт и след своя бунт, но не и в ада. Все още подчинен, като своите сътрудници, той губи властта си. Това е крайното проклятие. Отказвайки да признаят своето метафизическо подчинение под Бога – подчинението, което се съдържа в самата същност на тяхното естество като създания – Сатана и неговото множество, включително и бунтовните хора, ще завършат като напълно подчинени на Бога, но без никаква следа от тяхната първоначална власт, тяхната възложена власт като отговорни създания. Те се стремят към абсолютна власт; ще завършат без никаква власт.