Програма за победа Гари Норт Contents Безусловна капитулация 1 Contents 2 предговор 2

3 – ЗАКОНЪТ

Когато Бог създаде животните, Той ги постави под закон.Той определи те да се възпроизвеждат всяко според вида си (Битие 1:24-25). Когато Бог създаде човека, Той постави човека под закон. Той каза на Адам да не яде от дървото за познаване на доброто и злото (Битие 2:17). Адам физически можеше да яде от това дърво, но той беше под моралното, правното ограничение да не го прави.

Божият закон е свидетелство за Неговия непроменим характер. “Аз, Господ, не се променям,” каза Бог на Своите хора (Малахия 3:6). Той е надежден. Неговият характер е непроменим. Всичко друго в създанието се променя, но не и Бог. Неговата непроменимост е самият стандарт за непроменимост.

Христос, говорейки за последния ден на съда, обяви: “Небето и земята ще преминат, но Моите думи няма да преминат” (Матей 24:35). Не може да се състави по-ясно изявление за Неговата божественост. Той приравняваше Своите думи с непроменимостта, приписвана на Бога. Само Бог говори вечно слово.

В проповедта на планината Христос каза на Своите слушатели: “Да не мислите, че съм дошъл да разруша закона и пророците; не съм дошъл да разруша, но да изпълня. Защото истина ви казвам, докле премине небето и земята, ни една йота, ни една точка от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне” (Матей 5:17-18). Думата “разрушавам” може да означавам събарям или унищожавам нещо. Исус не дойде да унищожи Божия закон. Но това е просто особен начин за изразяване относно Божия закон. Това, което Той имаше предвид, беше, че Той не дойде да отмахне или анулира закона. Той не дойде да направи закона невалиден. Структурата на проклетото създание върху Божия закон няма да бъде променена докато старото създание (нашия свят) остава. Противоположното понятие на “отмахвам” или “анулирам” е потвърждавам, установявам, утвърждавам. Следователно, Христос каза, че не дойде да отмахне закона, а да го утвърди – да го потвърди, да постави Своята “положителна резолюция” върху него. Той потвърди неговата валидност, като поучаваше неговите постановления, живееше Своя живот според неговите изисквания и победи изкушението (в пустинята), цитирайки неговите предписания на Сатана (Матей 4).

Законът е толкова вечен, колкото е и Бог. Но Исус не обеща ли окончателното премахване на закона, когато земята дойде до своя край? Наистина, нито една йота или точка, най-малката буква от еврейската азбука, няма да премине дотогава, но след това ще бъдат ли новото небе и новата земя (Откровение 21) свободни от закона? Това би било неправилно тълкуване на думите на Христос, тъй като Той вече заяви, че Неговите думи няма да преминат. Това, което имаше предвид, беше, че законите, които важат за грешния свят, ще бъдат в сила докато светът бъде възстановен. Тогава може да се променят приложенията на закона, тъй като ще се променят външните обстоятелства. Например, законите за брака вече няма да бъдат в сила, тъй като в небето няма брак (Матей 22:30). Днес вече не сме изправени пред проблема дали да ядем или не от дървото за познаване на доброто и злото; това дърво вече не е част от нашите изпитания. Но общите принципи на брака винаги ще важат: вярност, общение, служение и т.н. Общият принцип на дървото все още е в сила: покорявайте се на Божиите открити заповеди. Никъде в Библията не можем да намерим каква да е следа от окончателно премахване на Божието управление чрез закона и неговите принципи.

 

Целите на закона

Бог е разкрил Своите стандарти в Библията, особено в първите пет книги на Стария Завет, наречени Петокнижието. Те са морални стандарти. Те също дават стандарти за господство. Те казват на човека как да се отнася към другите хора и към природата. Откритият Божий закон дава на хората инструкции за действие. Това са валидни инструкции, защото Бог е направил и човека, и природата, и е предназначил тези закони да бъдат съобразени и с човека, и с природата. Или можем да кажем, че цялото създание, включително човека, е управлявано от морални и физически принципи и тези принципи са израз на Божията святост и сила. Човекът може да разбира тези принципи за морал и господство, защото е създание, направено по Божия образ.

Псалм 119, най-дългата глава в Библията, се занимава с отношението между Бога и човека, и нейното внимание е върху Божия закон. Всеки, който наистина сериозно иска да открие юридическото отношение на Бога към човека, трябва внимателно да прочете този текст. “Как ще очисти младежът пътя си? като дава внимание според Твоето слово. От все сърце Те потърсих; недей ме оставя да се отклоня от заповедите Ти. В сърцето си опазих Твоето слово, за да не Ти съгрешавам. Благословен Си, Господи; научи ме на повеленията Си” (Псалм 119:9-12). Човешкият живот е буквално пропит със закон; човекът живее в една законова вселена, не може да избяга от закона и упражнява господство на основата на закона. Законът е средството на човека за господство: над себе си, над другите хора и над създанието.

Законът също е средство за оценка (отсъждане) на съобразеността на даден човек с Божиите стандарти. Божият закон има юридическа функция. Без тези стандарти човек не може да изпита своето отношение към Бога. Павел пише: “Но не бих познал греха освен чрез закона; защото не бих познал, че пожеланието е грях, ако законът не беше казал: Не пожелавай” (Римляни 7:7). Законът ни казва какво сме: бунтовници.

Следователно законът е детеводител, който ни води към Христос. “Така законът стана за нас детеводител при Христа, за да се оправдаем чрез вяра” (Галатяни 3:24). Нашето познание за нашата бунтовна същност като лишени от наследство синове е предназначено да ни доведе при Христос, да повярваме в него и да получим потвърждение за нашето положение на осиновени синове.

Законът също е средство за оценка (отсъждане) на духовното състояние на другите. Христос предупреди: “Пазете се от лъжливите пророци, които идват при вас в овчи дрехи, а отвътре са вълци грабители. От плодовете им ще ги познаете. Бере ли се грозде от тръни, или смокини от репеи? Също така, всяко добро дърво дава добри плодове; а лошото дърво дава лоши плодове. Не може добро дърво да дава лоши плодове; или лошо дърво да дава добри плодове. Всяко дърво, което не дава добър плод, отсича се и се хвърля в огъня” (Матей 7:15-19). Но как можем да разпознаем добрия плод от лошия плод, ако нямаме вечните Божии стандарти, които да послужат като наши стандарти за оценка?

Законът е средство за утвърждаване на святостта – “отделеността” – на Божиите хора. Той е средство за разделяне. “Бъдете святи, както и Аз съм свят,” което означава, “Бъдете отделени от бунтовниците, както и Аз съм отделен от бунтовниците.” Казано ни е: “И не участвайте в безплодните дела на тъмнината, а по-добре ги изобличавайте” (Ефесяни 5:11). И отново, “Не се впрягайте несходно с невярващите; защото какво общо имат правдата и беззаконието? Или какво общение има светлината с тъмнината?” (2 Коринтяни 6:14). Законът ни помага да изпълним тези изисквания; ние имаме стандарти за праведен плод. Законът също е средство за призоваване на народите към покаяние, защото чрез него те ще разберат колко са отделени от Божия закон и Божията праведност: “Ето, аз ви научих повеления и съдби, според както Господ моя Бог ми заповяда, за да вършите според тях в земята, в която влизате да я наследите. И тъй, пазете и вършете ги; защото това е мъдростта ви и благоразумието ви пред очите на племената, които, като чуят за всички тия повеления, ще рекат, Ето, мъдри и разумни хора е този велик народ. Защото кой народ е толкова велик, че да има бог тъй близо при себе си, както е Йеова нашият Бог всеки път, когато Го призоваваме? Или кой народ е толкова велик, че да има такива справедливи повеления и съдби, какъвто е целият този закон, който излагам пред вас днес?” (Второзаконие 4:5-8). Това е старозаветната основа на изявлението на Христос: “Вие сте светлината на света. Град, поставен на хълм, не може да се скрие. И когато запалят светило, не го турят под шиника, а на светилника, и то свети на всички, които са в къщи. Също така нека свети вашата светлина пред хората, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Баща, Който е на небесата” (Матей 5:14-16).

Това, обаче, е нож с две остриета. Злото от страна на Божиите хора се използва от Божиите врагове, за да хулят Бога. Пророк Натан дойде при Цар Давид, владетеля на Израел, за да го предизвика за голямото зло в прелюбодейството с Витсавее и изпращането на нейния съпруг на фронтовата линия, за да бъде убит. Натан каза на Давид, “Но понеже чрез това дело ти си дал голяма причина на враговете на Господа да хулят . . .” (2 Царе 12:14). Божиите врагове осъзнават святостта на Бога, Божия закон и Божиите хора. Те са винаги готови да осмиват греховете на Неговите хора, като по този начин могат да осмиват Неговия закон и самото Му съществуване. Те казват неща като това: “Защо да ходя на църква и да седя сред лицемери? Мога да намеря всички лицемери, от които имам нужда, и извън църквата.” С това те имат предвид, “Всъщност, хората вътре в църквите са най-лицемерните от всички. Тези извън църквите поне не си придават вид.” Което е начин да се каже, “Всъщност, аз съм далеч по-добър от хората вътре в църквите, и моят начин на живот, когато сведем нещата до това, превъзхожда начина на живот на християните.”

Хората извън Божието общение осъзнават Божията святост. Тя е пред тях всеки ден и през цялото време. Невидимите неща на света свидетелстват за съществуването на Бога, но хората възпират това познание в неправда (Римляни 1:18-20). Тъй като осъзнават Божият святост чрез създанието, те също трябва да осъзнаят и Неговата “отделеност” в Неговия закон. Ето защо е задължително Божиите хора да се придържат към Божия закон. Той е детеводител за хората извън общението. Без Божия закон те не биха осъзнали своето ужасно положение.

Как биха могли християните да проповядват ефективно благовестие на грешниците, без да проповядват Божия закон? Не проповядваме ли един свят Бог? Как знаят те, че Той е свят? Не проповядваме ли, че Неговите хора трябва да бъдат святи? Как биха могли те да знаят какво е свят живот без закона? Не казваме ли на хората, че имат нужда да се отвърнат от своите грехове и да се покаят? Как да разберат какво е грях без Божия закон? Не им ли казваме, че Бог мрази греха? Какво трябва да мразят, ако законът го няма? Не се ли учудваме, когато хората не осъзнават оскърблението към Бога, което грехът носи със себе си? Защо да го осъзнават, ако не проповядваме задължителното естество на Божия открит закон?

Павел отделя значително място в своето писмо към християните в Рим на този въпрос. Той им разказва за своя опит преди да се е покаял и повярвал в Христовото изкупително дело на кръста за неговото спасение. “И аз бях жив някога без закон; но когато дойде заповедта, грехът оживя, а пък аз умрях; и открих, че заповед, която беше предназначена да ми докара живот, докара ми смърт. Защото грехът, като взе повод чрез заповедта, измами ме и ме умъртви чрез нея. Така че законът е свят и заповедта е свята, праведна и добра” (Римляни 7:9-12).

Павел учи, че християните вече не са под проклятието на закона. Законът вече не ни убива. Това е причината той да може да заяви, че едно време е бил мъртъв, когато е осъзнал смъртоносната природа на греха. Грехът вече не задушава християнина. Той вече не го дърпа към вечния гроб. Но едно време го е дърпал, казва Павел, и именно заради това законът е такова добро нещо. Той му е отворил очите за това какъв точно е бил, грешник, и накъде е отивал: ада.

Ако християните пренебрегнат Божия закон и го счетат за неприложим просто защото вече не сме под Божието проклятие, как невярващите биха ни признали за различни от тях? Как биха реагирали на хора, които не признават закона като вечно задължителен? Знаем как биха реагирали: “Тези християни да просто куп лицемери. Те ми казват, че съм обречен, защото не съм спазил Божия закон 100%, а след това не обръщат абсолютно никакво внимание на закона, след като уж били повярвали в Христос. Те използват своята религия за да ме накарат да се почувствам виновен, а след това лъжат, мамят и крадат по-лошо от всеки друг, защото казват, че сега вече са свободни от закона. Лицемери!”

Е, не е ли това, което сме, ако използваме учението за благодатта като позволение за грях? Както Павел казва, “Тогава, чрез вяра разрушаваме ли закона? Да не бъде! Но утвърждаваме закона” (Римляни 3:31). И отново, “Тогава какво? Да речем ли: Нека останем в греха за да се умножи благодатта? Да не бъде! Ние, които сме умрели към греха, как ще живеем вече в него?” (Римляни 6:1-2). Това, срещу което Павел предупреждава, отново и отново, е грешката да разчитаме на нашите собствени независими опити да изпълним изискванията на Божията съвършена и цялостна законова структура. Ако човек постави себе си под условията на закона и след това ди мисли, че може да спечели отиването си на небето, като върши закона, той е завинаги мъртъв. “Защото всички, които се облягат на дела от закон, са под проклятие, понеже е писано: Проклет всеки, който не постоянства да изпълнява всичко писано в книгата на закона” (Галатяни 3:10). Това е от което Христос ни спаси: “Христос ни изкупи от проклятието на закона, като стана проклятие за нас; защото е писано: Проклет всеки, който виси на дърво” (Галатяни 3:13). Исус Христос действително изпълни условията на закона и след това, като наш напълно праведен посредник, беше пожертван на Божия олтар, така че ние да не се окажем на този огнен олтар. Христос, като изпълни закона, премахна проклятието на закона от Своите хора; но както Той каза в проповедта на планината, Той не дойде да премахне закона, а да го потвърди. Ако Исус Христос умря, за да потвърди валидността на закона християните никога не трябва да казват каквото и да било, което би довело изгубените хора да си направят извод, че има някаква възможност за избягване на нашето задължение да спазваме закона. Никой не избягва това задължение. Това, което хората могат да избягнат, е тяхното задължение да платят за своето престъпление. Христос никога не каза, че ние дължим нещо на Бога за нашето престъпление; Той каза, че е платил дълга за нашето престъпление. Какво смятат да правят беззаконните християни, да увеличават своята част от дълга, който Христос в голямата Си любов е платил? Да продължават ли да живеят в грях, та да изобилва благодатта? Да не бъде, каза Павел.

 

Договорът на нашия Цар
Бог ни казва, че грешниците заслужават Неговия гняв. Той е свят Бог, който мрази и греха, и грешника. Той хвърля грешниците в ада, завинаги, а не само греха. Грешниците плащат, а не грехът сам по себе си. Бог каза, че Той намрази Исав, Якововия брат дори преди двамата да бяха родени, дори преди да бяха извършили грях. Павел пише: “Макар че близнаците не бяха още родени и не бяха още сторили нещо добро или зло, то, за да почива Божието по избор намерение, не на дела, но на Онзи, Който призовава, рече й се: “По-големият ще слугува на по-малкия; както е писано: Яков възлюбих, а Исав намразих” (Римляни 9:11-13).

Повечето хора не харесват този вид проповядване. Павел никога не е бил много популярен човек. Но той е бил много умен човек. Знаел е какво ще заключат повечето слушатели. Той им отговаря преди те да започнат да задават своите въпроси: “И тъй, какво? Да речем ли, че има неправда у Бога? Да не бъде! Защото каза на Мойсей: Ще покажа милост към когото ще покажа, и ще пожаля когото ще пожаля” (Римляни 9:14-15). Средният човек си мисли: “Горкият Исав. Какъв лош късмет. В края на краищата, какво е направил в утробата на майка си, за да заслужи Божия гняв. Този Бог: какъв деспотичен характер! Да възлюби Яков и да намрази Исав. Това не е честно.” Виждате ли, това, което грешникът всъщност си мисли, е следното: “Човекът всъщност е добро същество. Всеки човек се ражда в чисто състояние. Той сам го реализира или го разрушава. Изработва го или не го изработва. Той изработва пътя си към небето или може би към ада, но неговата работа е това, което има значение. Бог е нечестен към почтения, чист в началото човек, когато не дава на този човек равен старт.”

Какво казва Библията за човека? Че той съгреши в Едем и от този момент нататък той е извратен. Той е извратил Божия образ, който е в неговия характер. Както Давид каза, “Ето родих се в нечестие, и в грях ме зачна майка ми” (Псалм 51:5). Не сексът сам по себе си е това, което е грешно; грешен е целият характер на грешното човечество. Човекът не се ражда като чиста дъска. Той се ражда лишен от наследство син на Бога, праведния Баща. Той се нуждае от осиновяване. И Бог решава кой да бъде осиновен и кой не. Удивителното относно това, което Павел разказва за Яков и Исав не е, че Исав беше намразен от Бога. Удивителното, чудесното нещо е, че Бог възлюби Яков. Бог не ни дължи “благоволение”; Бог ни дължи наказание, но Той добронамерено дава на някои от нас благоволение, не защото го заслужаваме, а защото Той го иска поради своята милост от любов. Това е библейското учение за избора.

Бог е благодатен дори към естествените синове. Той им предлага мирен договор. Този договор е Неговия закон. Когато един цар постави своите хора под закрила, в замяна той постановява техните задължения към него. Държавната власт винаги има закон. Гражданите трябва да спазват закона, за да придобият ползите от закрилата. Не можем да открием мирен договор без взаимни задължения. Условията може да са тежки. Народ, който изгуби война, може да е принуден да понесе задължения, които включват безусловна капитулация. Но договорът слага край на войната. Подпиши договора и войната свършва.

Въпреки това Бог е милостив, дори към Своите врагове. Той изисква Неговите хора да предложат мирен договор преди да нападнат друг народ. “Когато се приближиш до някой град за да воюваш против него, предложи му мир. Ако ти отговори мирно и ти отвори, тогава всичките хора, които се намират в него, да ти станат поданици и да ти работят. Но ако не направи мир с тебе, а воюва против тебе, тогава да го обсадиш; и когато го предаде Господ твоят Бог в ръцете ти, тогава да унищожиш всичките му от мъжки пол с острото на ножа” (Второзаконие 20:10-13). Никакви внезапни атаки не са позволени, дори и за Божиите хора, които в старозаветната епоха отиваха в бой под Божията закрила. Самият Той предлага на бунтовниците мирен договор; ние трябва да правим същото.

Повечето християни разбират, че са посланици на Исус Христос. Павел пише в своето писмо към църквата в Ефес от затворническата килия в Рим. Как описва той своята задача там? “И за мене, да ми се даде израз да отворя устата си, за да оповестя смело тайната на благовестието, за което съм посланик в окови, да говоря за него смело, както прилича да говоря” (Ефесяни 6:19-20). Но какво е посланик? Това е човек, който отива при друга нация или друг народ като представител на своя монарх. Той идва при хората на един народ като официален представител на друг. Посланикът посещава едно царство като официален представител на друго царство. Той говори от името на правителството на своето царство.

Християнският евангелизатор безспорно е посланик. Повече от това, той е посланик, който е със специална мисия: да призове Божиите врагове да се предадат на великия Цар. Той идва в царството на Сатана и изисква капитулацията на войските на Сатана. Той им казва за безсмислието да продължат да се бият. Казва им за Божието върховенство. Казва им за ужасното вечно бъдеще, което очаква всички онези, които се окажат облечени в униформите на врага в последния ден. Призовава ги да отхвърлят своя настоящ ръководител и да дезертират, както блудницата Рахав дезертира към Израел и Израилевия Бог, когато беше посетена от еврейските съгледвачи (Исус Навиев 2). Той им казва за величието на неговия Цар, Който закриля Своите хора и им дава надежда. Казва им за справедливостта на своя Цар, за чудесните закони, под които живее. Опитва се да ги направи ревностни за Божия закон, точно както Бог обеща на Израел, че чуждите народи ще бъдат ревностни за Израилевите закони, ако Израел остане верен на тези закони (Второзаконие 4:5-8). Казва им, че избраният от тях ръководител, Сатана, е узурпатор, че не заслужава тяхната преданост. Казва им, че неговият Цар е над цялата вселена, а не само някакъв местен монарх. Казва им, че неговият Цар ги държи напълно отговорни за спазването на Неговия закон, до последната йота и точка, независимо дали го признават или не. Казва им, че е по-добре да се предадат сега и да научат повече за мирния договор на неговия Цар и всичките му изисквания, защото ако откажат да се покорят на неговите условия преди последната битка, ще бъдат окончателно унищожени. Посланикът не трябва да твърди, че няма задължения по мирния договор. Той е глупак или лъжец, ако каже на чуждестранните узурпатори, че ако се предадат сега, няма никога да има нужда да спазват законите на договора, но ако откажат да се предадат, ще бъдат държани напълно отговорни за тяхното спазване. Цялата идея за изискването на тяхната капитулация е да се разшири управлението на монарха по целия свят. Цялата идея е хората да се обвържат със задълженията на договора сега, преди последната битка, така че да не бъдат вързани по-късно и хвърлени в огъня. Както Христос предупреди относно крайния съд върху плевелите (но не и върху истинското жито): “Оставете да растат и двете заедно до жътва; а във време на жътва ще река на жътварите, Съберете първо плевелите и вържете ги на снопове за изгаряне; а житото приберете в житницата ми” (Матей 13:30).

 

Благословенията на закона

Второзаконие 28 посвещава голяма част от своето послание на изброяване на ужасите, които ще дойдат върху тях, от стих 15 до края на главата, стих 68. Второзаконие 8 има по-различен подход. Тя казва на евреите, че ще отидат в земята и ще преуспеят, ако следват Неговия закон. Това ще доведе материално преуспяване. Тогава материалното преуспяване ще стане изкушение за тях. Могат да започнат да мислят, че тяхната сила е донесла това преуспяване, а не смирението им пред Бога и придържането към неговия законов ред. Накрая, ако се предадат на това изкушение и се възгордеят пред Бога и пред света, ще бъдат съдени, както Ханаанските градове бяха съдени, когато Бог доведе евреите в земята.

Можем да наречем този сюжет “парадокса на Второзаконие 8.” Първо, подарък: земята на Ханаан. Второ, законът: средството за господство. След това, просперитет: отговорът на природата на блегочестивото управление. След това, изкушение: забравяне за Бога и приписване на заслугата за просперитета на човека. След това, надменност: приписване на заслугата за техния просперитет на тяхната собствена сила. След това, осъждение: Бог отказва суверенитет на самопровъзгласения автономен (независим) човек. От подаръка към закона; от закона към просперитета; от просперитета към надменността; от надменността към премахването и на просперитета, и на подаръка. Подаръкът, разбира се, е земята на Ханаан. “Но ако забравиш Господа твоя Бог, и отидеш след други богове, служиш им, и им се поклониш, заявявам ви днес, че съвсем ще бъдете изтребени. Ще бъдете изтребени както народите, които Господ изтребва от пред вас, защото не послушахте гласа на Господа вашия Бог” (Второзаконие 8:19-20).

Силата на Божия закон в произвеждането на материален просперитет не зависи от духовното състояние на спазващите закона. Задълженията по договора могат, за известно време, да бъдат спазвани от бунтовниците. Докато се придържат към външните изисквания на закона, те получават външни благословения. Разбира се, никой не може да спазва 100% закона, и следователно Бог има правото да смаже всеки човек по всяко време. Обаче, поради посвещението на Бога към условията на Неговия договор, Той дарява на бунтовниците притежаване на произведен от закона просперитет за времето, през което те спазват закона. Например, Египет преуспяваше под управлението на Йосиф, макар че египтяните бяха етични бунтовници. Вавилон преуспяваше под управлението на Данаил, докато Вавилонският цар, Навуходоносор, умря, оставяйки своя бунтовен син на престола (Данаил 5). Царството на мидите и персите преуспяваше, когато Данаил беше отново издигнат на ръководно положение при цар Дарий (Данаил 6). Тези царства бяха езически, но за известно време те се покориха на управлението на един Божий служител, и така преуспяваха.

Проблемът, разбира си, е в надменността. Благословението носи изкушение; а етичните бунтовници се поддават на изкушението. Нужна е активна намеса от страна на Бога, за да възпре сърцата на злите хора. В крайна сметка се издигна Фараон, който не познаваше Йосиф. Валтасар дойде на мястото на Навуходоносор. Бунтовниците не могат завинаги да се покоряват на Божия законов ред. В последните дни на този свят, както научаваме от Откровение 20, армията на Сатана ще се разбунтува и Божият гняв ще падне върху тях. (Може да се запитате, “ще се разбунтува срещу какво?” Ако управлението на Сатана се разширява с течение на времето, кое е толкова добро и преуспяващо, че да предизвика този бунт? Неговото собствено царство? То добро и преуспяващо ли е? Не е ли естеството на неговото царство безсилието и надменността на Фараона от Изхода, който загина в Червеното Море, или цар Валтасар, който видя написаното на стената и умря като победен монарх преди изгрева на слънцето? Не е ли в самото естество на бунта на Сатана да въстава срещу видимия успех на Бога и Божия закон: на небето, в Едемската градина и в последния ден? Ще разгледаме този проблем в главата за Божието царство, но имайте предвид този въпрос: Кое е видимото добро, срещу което Сатана ще се разбунтува в последния ден?).

Това, което научаваме от Библията, е, че Божият законов ред, когато е спазван от много хора, включително и от етично бунтовните общества, произвежда благословения. В същото време научаваме също, че никое неновородено общество не може да поддържа завинаги своето външно подчинение към Божия законов ред. Ако евреите не можаха, тогава и бунтовните народи не биха могли. Благословенията създават изкушение: да станеш надменен. Или, да го кажем по-добре: да бъдеш като Бога. Да бъдеш източник на закона, източник на просперитета, познавайки (определяйки) доброто и злото: ето го отново познатото изкушение за човечеството. Това беше изкушението, което унищожи Адам в градината. Как биха могли бунтовните хора да му устоят, извън рая, извън съвършенството? Не могат. Ето защо Божият законов ред има вградена защита срещу “непозволена употреба” от етичните бунтовници. Бунтовниците не могат завинаги да се представят за смирени служители пред върховния Създател. Това е противоположно на самата им природа. Те не могат да устоят. Те искат просперитета, който е плод от покорството към Божия закон, но задълженията по договора им напомнят за неговия първи принцип: пълно покорство към напълно върховен Бог. И те открито се бунтуват. Поставят си други богове за поклонение. Правят това, срещу което Мойсей предупреди евреите. “Внимавай да не забравяш Господа твоя Бог, и да не престъпваш заповедите Му, съдбите Му и повеленията Му, които днес ти заповядвам” (Второзаконие 8:11). И какво друго? “И да не би да речеш в сърцето си, Моята мощ и силата на моята ръка ми спечелиха това богатство. Но да помниш Господа твоя Бог, защото Той е, Който ти дава сила да придобиваш богатство; за да утвърди завета, за който се е клел на бащите ти, както прави и днес” (Второзаконие 8:17-18).

Нужна е специалната благодат на Божия изкупителен Дух, за да бъдат привлечени хората в подножието на кръста. Те трябва да бъдат осиновени, за да бъдат способни да останат верни на външните, писани, цялостни изисквания на Божия законов ред. Това не означава, че трябва да пренебрегнем проповядването на закона. Ако хората се покорят на Божия закон и престанат да се убиват един друг, престанат да крадат един от друг, престанат да прелъстяват един на друг жените и дъщерите, престанат да се покланят на лъжливия бог на хуманизма и престанат да вършат зло пред Бога и пред хората, всички ние ще имаме полза от това. Всички ще бъдем облагодетелствани от един благочестив законов ред. Кой не би предпочел да живее в съседство с човек, който спазва външните изисквания на библейския закон, вместо с човек, който непрекъснато нарушава неговите правила? Дори ако нашите съседи отхвърлят свидетелството на Библията, че Исус Христос е Бог, че Той умря на кръста за изкупление на греховете, и че без вяра в Христа чрез Божията благодат всеки човек ще загине завинаги, въпреки това е за предпочитане да живееш в съседство с хора, които спазват външните условия на договора.

Никое общество не е изправено пред избора да живее в условията на закона или да живее без никакъв закон. Въпросът никога не е “закон или не закон”; той винаги е въпрос на кой закон. Човекът трябва да служи на някакъв господар. Този господар налага договор на своите слуги. Господарят може да бъде хуманистичната държава. Може да е църквата. Може да е личностен демон. Може да е някаква въображаем измислица, като “историческите сили.” Или може да е Богът на Библията. Но човекът трябва да служи на някакъв господар и всеки господар дава на човека за подписване своя договор. Всеки посланик на даден цар, който твърди, че няма никакъв договор, който човекът да подпише, никакъв завет между царя и слугите, никакви задължения за покорство, никакво обещание за ползи от подчинението и никакъв съд за надменното нежелание за подчинение, представлява цар лъжец или самият посланик лъже за това, което неговият цар действително иска от своите слуги. Пазете от всеки цар или посланик, който твърди, че мирният договор е без задължения за покорство. Това би означавало безусловна капитулация от страна на царя към хората, и идването на нов цар, тиранинът Човек. А Човекът, самопровъзгласеният монарх, налага ужасни капитулационни задължения на другите хора, да не говорим за околната среда.

Няма неутрален цар. Няма неутрален закон. Няма неутрални благословения. И със сигурност няма неутрални хора. Живеем в законово подредена вселена, но този закон е систематична подредба, наложена от Бога. Бог не е отхвърлил Своя закон и не ни призовава да Му се подчиним без договор с конкретни задължения. Стремежът към алтернативна законова структура – “естественият” закон, “неутралният” закон или никакъв закон – е същностно демоничен стремеж. Това е опит на човека да отхвърли едностранно задълженията по наложения от Бога договор. Да твърдим, че сме открили такъв не произхождащ от откровение законов ред е декларация за независимост от Бога. Това е бунт, който е обречен на провал.

 

Прогресивно завладяване

Бог направи точно това в Ханаан. По-точно, Той заповяда на евреите да изтребят жителите, или като избият всички, или като ги изгонят от земята. Но дори и тогава Бог знаеше, че това ще изисква време. “Няма да ги изпъдя отпред тебе в една година, да не би да запустее земята и да се размножат против тебе полските зверове. Малко по малко ще ги изпъждам отпред тебе, докато се размножиш и завладееш земята” (Изход 23:29-30). Той каза на Своите хора да завладеят напълно земята, да направят “пълно почистване.” Това, че те не Му се покориха, само свидетелства за тяхното неверие (Съдии 1:2).

Бог установяваше временно царство в Палестина. То трябваше да бъде учебен център за господство, за каквото беше предназначена и градината. Но евреите се провалиха в Ханаан, както Адам се провали, така че Бог отне царството от тях и го направи повсеместно, разпространявайки го чрез Своите посланици, които носят благовестието на Исус Христос по цялата земя. Царството на Сатана обхващаше целия свят преди преди Христовата смърт и възкресение, с изключение на малкия Израел. Сега неговото царство е нападнато от посланиците на Христос, които носят предложение за мир на собствените поданици на Сатана. Царството вече не е “затворено” в Палестина. Това е, което Исус имаше предвид, когато в началото на Своето служение каза: “И никой не налива ново вино в стари мехове; иначе, виното ще спука меховете, и се изхабяват и виното и меховете; но наливат ново вино в нови мехове” (Марка 2:22). Новото вино на Христовото благовестие спука старите мехове на Израел и това вино се разля по лицето на цялата земя. Царството на Сатана беше нападнато. Победен първоначално на кръста, Сатана сега е в отстъпление, водейки ариегардни бойни действия срещу нашествениците. Той е мощен. Той е по-опасен от ранен воден бивол. Но въпреки това той води губеща битка. Печели някои защитни битки, но Божията стратегия постигна победа завинаги на кръста.

(Нека внеса една забележка в скоби. Гроздовият сок не пука меховете. Ферментиращият процес е този, който разширява течността. Газирането на ферментиращия продукт е това, което спуква старите мехове. Когато Библията говори за вино, тя има предвид вино. Да твърдим, че всъщност означава гроздов сок, означава да разрушим аналогията, която Христос използва, за да опише действията на Своята църква в историята и силата на Своето благовестие в историята. О, как ли силно желае Сатана Христовата църква и Христовото благовестие да са наистина гроздов сок, седящ безопасен и мирен в старите мехове на Палестина! Защо според вас Христос каза, че виното на трапезата на Неговото общение е неговата кръв? Защото Неговата кръв трябва да покрие греховете на грешниците в цялото царство на Сатана, по целия свят. Въпреки това има милиони християни днес, които настояват да празнуват Господната Вечеря с гроздов сок. Гроздовият сок разрушава аналогията, защото гроздовият сок не би спукал меховете. Гроздовият сок на масата на общението символизира историческото безсилие на Христовата кръв, Христовото благовестие, Христовата църква и разширяващото се Христово царство. Гроздовият сок остава “затворен,” ограничен в историческите мехове на Палестина.)

Божият закон е нашето средство за прогресивно покоряване на царството на Сатана. То започва в нашия собствен живот, тъй като първото укрепление на Христос е сърцето на човека. Това е моралната област, работата на освещение. Като атлет или войник, които непрекъснато тренират, християнинът непрекъснато покорява своята грешна плът, чрез Божията благодат, чрез силата на Божия Дух и чрез закона. Павел пише: “Защото, колкото до вътрешното ми естество, аз се наслаждавам в Божия закон; но в частите си виждам различен закон, който воюва против закона на ума ми, и ме заробва под греховния закон, който е в частите ми” (Римляни 7:22-23). Павел не отхвърля Божия закон; той се наслаждава в него! Именно този закон разкри другия закон в плътта му, закона на греха. Именно победата на Христос на Голгота – триумф, основан на изпълнението от Христос на условията на Божия цялостен закон – даде на Павел надежда. Той казва, че е бил оправдан чрез вяра, а не чрез закон (Галатяни 3:24).

Какво означава това, “оправдан чрез вяра”? това означава, че Бог Отец ще гледа на съвършенството на Христос, а не на греха на Павел в деня на съда. Но това не отрича ролята на Божия закон в индивидуалния живот. Втората глава на посланието на Яков ни казва да не изоставяме закона. “Така и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. А някой ще рече: Ти имаш вяра, а аз имам дела; покажи ми вярата си без дела, а аз ще ти покажа вярата от делата си” (Яков 2:17-18). Придържането към Божиите стандарти за външна, видима праведност е начинът, по който оценяваме действителността, валидността, на нашата дадена по благодат вяра в Христовото изкупително дело. Ако няма спазване на закона – няма вяра, каза Яков. Ако няма плодове на Духа, каза Христос, няма изкупление; защото по плодовете ще познаем истинската вяра (Матей 7:16).

Това ни води до учението за освещението. Учението за освещението има три части: първоначално освещение, прогресивно освещение и окончателно освещение. Знаем, че всички добри дела на Христос, цялото неговото спазване на закона, се вменява на нас в момента на нашето покаяние. Все пак ние трябва да изработваме в нашия живот следствията от това спасение. Както Павел казва: “Нека отхвърлим всяка тежест и греха, който лесно ни сплита, и с търпение нека тичаме на предлежащото пред нас поприще” (Евреи 12:1). (Ние мислим, че Павел е този, който е написал Евреи; но никой днес не може да е сигурен.) Как разпознаваме греха? Чрез Божия закон. Как отхвърляме тези грехове? Като налагаме управлението на Божия закон в нашия живот. Без Божия закон не е възможно да разпознаем и да покорим греховете.

Ние разгледахме този материал в главата за човека. Обаче, освещението има и друго приложение, което не се разглежда много често. Учението също важи и за колективи: държавата, църквата, семейството и т.н. Бог издига цели народи, съставени от хора, които са заявили своето покорство под Бога и Неговия договор. Израел е един такъв пример, езическият град Ниневия, за известно време, е друг пример (Йона 3:5-10). Бог се отнася към тях колективно.

В случая със Содом, Бог се съгласи с Авраам да пожали града заради семейството на племенника на Авраам, Лот, ако Авраам можеше да покаже, че има поне десет праведника в града (Битие 18:32). Нямаше десет праведника в града, така че Лот и двете му дъщери избягаха от гнева, който падна върху Содом. Но идеята е, че Бог е готов да пожали един град заради шепа праведници. Нещо повече, заради Божието осъждение върху един колектив, Содом, Лот трябваше да бяга, за да избегне унищожението. Поради Божието осъждение над Израел и Юда пророците също отидоха в плен (Езекиил 1:3; книгата Данаил). Евреите бяха осъдени – наказани, ако предпочитате тази дума – защото те и техните предшественици бяха под национален завет с Бога. Юда отиде в плен за 70 години. Защо 70 години? Защото 70 пъти по седем години те не спазваха закона за съботната година, когато земята трябваше да бъде оставяна да си почива (без сеитба и без жътва) една на всеки седем години, закон, даден от Мойсей в Изход 23:10-11. Така че земята получи своята почивка, докато евреите бяха роби във Вавилон (Еремия 50:34).

Бог е Триединство. Той е един действащ изпълнител, но три Личности, в единство, но без смесване. Бог е едновременно един и много. Трима индивиди, но едно същество. В Бога има единство и конкретност. Създанието отразява тази характеристика на Бога. Видовете са направени от индивиди, но са управлявани от правила, установени от Бога: те се възпроизвеждат според вида си (Битие 1:24-25). Те са индивидуални създания, но са управлявани от закони, които ги засягат като вид. Така е и с човешкото общество. Бог се отнася към нас като индивиди, но Той също се отнася към нас и като колективи. И единият (колектива), и многото (индивидите) биват зачитани. Бог се отнасяше към индивидуалните евреи, но и към племената. Той се отнасяше към племената, но и към цялата нация.

Дали Бог избра народа на Израел заради неговата мощ или вярност? Той каза, че не ги е избрал заради нещо, което те притежават. Той ги отдели от другите народи, наричайки ги святи. Той прави това с индивидуални хора. Избра ги, защото ги възлюби, като цяла нация; Той прави това и с колективни хора. “Понеже вие сте святи хора на Господа вашия Бог; вас избра Господ нашият Бог да Му бъдете собствен народ измежду всичките племена, които са по лицето на земята. Господ не ви предпочете нито ви избра за това че сте по-многочислени от всичките племена; а защото вие сте най-малочислени от всичките племена. Но понеже ви възлюби Господ, и за да спази клетвата, с която се е клел на бащите ви, Господ ви изведе със силна ръка, и ви изкупи от дома на робството, от ръката на Египетския цар Фараона” (Второзаконие 7:6-8). Не е ли това точно каквото Той прави и с индивидуалните хора? Той ги изкупва от дома на робството, където Адам, нашият баща, ни продаде. Хората са в робство към греха като индивиди; Израел беше в робство под Фараона. Бог освобождава и индивидите, и народите от робство.

Как индивидите трябва да изработват своето спасение? Като потискат греха в собствения си живот. Как народите трябва да изработват своето спасение? По същия начин. Ето защо Бог каза на народа на Израел да се придържа към Неговия закон, да пази Неговите заповеди. Ето защо Той казва същото нещо на християните да правят като индивиди. Това е прогресивно освещение индивидуално и колективно: в семействата, църквите и народите. Наказанията могат да бъдат на индивиди и на народи. Може да има пълно наказание върху индивидите и народа, както Содом и Гомор ни напомня.

Трябва ли наистина да очакваме победа, във времето и на земята? Библията казва, че трябва. На нас ни е дадено оръжието, срещу което никой не може да се защитава успешно в дълъг период от време, а именно, Божието слово. Това оръжие се налага постепенно, не в насилствени революции, а чрез проповядване на благовестието. Нищо не може да бъде по-могъщо. Божиите врагове биват унищожавани чрез него, стъпка по стъпка. “Затова Господното слово ще стане за тях заповед след заповед, заповед след заповед, правило след правило, правило след правило, тук малко, там малко, така че, като ходят, да паднат назад и да се строшат, да се впримчат и да се хванат” (Исая 28:13). Това е средството за прогресивно господство. Бог изисква безусловна капитулация, но Той не изисква незабавна, моментна безусловна капитулация, защото това ще изисква премахването на историята при крайния съд. Това ще дойде в крайна сметка, но Той има други изисквания за историята.

 

Реституцията
Това е същностният принцип на библейското правосъдие. Индивидът, който съгреши против друг, трябва да обезщети жертвата. Ето защо Бог изисква човекът да му принася жертва, защото човекът е съгрешил срещу един свят Бог. Тази жертва трябва да бъде без недостатък и съвършена. Бог изиска пълното плащане на тази жертва от Своя собствен Син, Исус Христос. Писмото към Евреите е книгата в Новия Завет, която се занимава най-подробно с тази човешка жертва. Писателят заявява, “ние сме осветени чрез принасянето на Исус Христовото тяло веднъж завинаги” (Евреи 10:10). Христовата съвършена жертва е това, което постави основата за нашето господство: “Но Той, като принесе една жертва за греховете, седна завинаги отдясно на Бога, та оттогава нататък чака докато се положат враговете Му за Негово подножие. Защото с един принос Той е усъвършенствал завинаги ония, които се освещават” (Евреи 10:12-14). Това е учението за първоначалното освещение : еднократната жертва на Божия Син, която след това се вменява на избраните от Бога преди създанието на света. Праведността на Христос е основата на приемането на тази жертва, която е нашата жертва като изкупени (откупени) хора.

Учението за изкуплението предполага плащане. Защо плащане? Защото ние дължим на Бога такова плащане, за да Го обезщетим за нашето престъпление. Това е върховното реституционно плащане. Размерът на греха на Адам беше толкова голям, че Божият Син, вторият Адам (1 Коринтяни 15:45) трябваше да положи живота си като единствено задоволително плащане. Изкупление означава “да изкупя” или “да откупя,” както длъжник “откупва залог” в заложна къща, тоест, купува обратно своето обезпечение за заема, който му е бил отпуснат от заложния брокер. И това плащане трябва да съответства на първоначалния дълг. Трябва да бъде от същия размер. Нещо повече, реституцията изисква допълнително наказателно плащане.

Изход, глава 21, започва подробното описание на изискванията на Божия закон. Това следва Изход 20, където се намират Десетте Заповеди. Изход 21 е посветена на престъпления и наказания. Постановен е общият принцип на обезщетението: “Око за око, зъб за зъб, ръка за ръка, крак за крак, изгаряне за изгаряне, рана за рана, удар за удар” (Изход 21:24-25).

Това не е ли прекалено сурово? Това не е ли чисто и просто възмездие? Да. И какво от това? Това е Божият начин за намаляване на бъдещите насилствени престъпления. Това също е Божият начин за намаляване на властта на държавата. Държавата не може законно да постанови смъртно наказание за смърт или мъчения за нападение. Държавата е ограничена до размера на въздействието от престъплението върху жертвата. Дали на хората действително са били изваждани очите, когато са изваждали око на невинна жертва? От каква полза е това за жертвата? Жертвата е имала право да иска такова наказание, но не би ли предпочела икономическо обезщетение? Съдиите са имали правото да наложат сравнителна отговорност за щети, ако жертвата е съгласна и виновната страна също е съгласна (Изход 21:30). Бедният човек, който не е можел да плати, е имал възможността да се продаде в робство за определен период, за да плати глобата. Това плащане не е било извършвано към държавата; то е било извършвано към жертвата (Изход 21:19). Виновната страна е имала доста основания да избягва осакатяването на тялото си, а жертвата е имала много основания да получи финансова реституция, след като е била по някакъв начин повредена от нараняването. В интерес на жертвата е било да приеме заместващото плащане на другата страна. Това, в края на краищата, е което Бог позволява: заместващо плащане. Вместо да убие човечеството, Той приема заместване. Вместо да осакати виновната страна, жертвата приема плащане за щети. Това помага и на жертвата, и на престъпника да осъзнаят нуждата на човека от заместник. Но някой винаги трябва да плати. Няма изключения.

Целта на закона, обаче, е да изясни размера на плащането. Човекът не може законно да плати на жертвата цена за зъб за повреда на око. Трябва да има сравнителна реституция. Законът напомня на човека за големината на неговия дълг към Бога заради неговия грях пред Бога. Той му напомня, че се нуждае от достъп до заместителско плащане, защото размера на неговия грях е твърде голям, за да може той да плати. Човекът не може да се надява да подкупи Божия гняв със собствените си усилия. Той не може да предложи наказателно плащане за нокът като плащане за капитално престъпление.

Реституцията за всеки грях трябва да се извършва към Бога. Това е първият принцип на библейския закон. Тя трябва да се извършва и към земната жертва. Това е вторият принцип на библейския закон. Тя трябва да отговаря на престъплението. Това е третият принцип. За престъпления, които са толкова ужасни, че никое реституционно плащане не е достатъчно, за да обезщети жертвата (като убийство) или да обезщети Бога (прелюбодейство, чародейство, идолопоклонство, и т.н.), държавата е упълномощена от Бога да екзекутира престъпника. Изход 22:18-20 изброява някои от тези капитални престъпления; тук влиза също и изнасилване (Второзаконие 22:23-24), прелюбодейство (Левит 20:10) и удряне или обида към баща или майка (Изход 21:15,17). Цялостта на семейството трябва да бъде защитавана. Павел беше толкова убеден във валидността на правото на държавата да екзекутира престъпници, че когато беше обвинен в богохулство и беше доведен пред римския съдия, каза: “Прочее, ако съм злодеец, и съм сторил нещо достойно за смърт, не бягам от смъртта . . .” (Деяния 25:11а).

За нещастие много християни, които не са изследвали Божия закон или които вярват, че Бог е премахнал Своя закон, твърдят, че държавата никога не трябва да екзекутира човек, тъй като мъртвия човек не може да изповяда Христа. Всички престъпници трябвало да бъдат оставени живи, за да могат да приемат Христа в някаква неопределена бъдеща дата. Въпрос: защо днес да позволяваме на престъпниците да избягнат екзекуция, за да имат време да се покаят, а за престъпниците в старозаветното царство на Израел Бог изискваше да умрат за определени престъпления? Бил ли е Бог нечестен към престъпниците в старозаветните времена? Втори въпрос: не е ли самата заплаха от смърт за извършване на капитално престъпление много ефективен стимул за един човек да осъзнае греховете си срещу Бога? Ако мисли, че има безкрайно време за покаяние – или неопределен период, което е психологически “безкрайно време” в ума на ориентирания към настоящето човек – няма ли той да отложи покаянието докато вече е твърде късно? Но най-важно от всичко, спасението е по благодат и ако Бог иска този бунтовник да бъде екзекутиран и избере да не го новороди, не е ли това работа на Бога? Можем да открием много християни, които все още мислят, че човекът “има някакво участие” в спасението и ако по някакъв начин се намесим в живота му, като го осъдим на смърт, по някакъв начин сме нарушили неговото предполагаемо вътрешно право да повярва. Всъщност, така казваме, че Божието откровение към човека не е достатъчно добро, включително (и особено) откровението на Бога за Него Самия в Неговия свят закон. Ние си мислим, че правим услуга на Бога, като отказваме да екзекутираме хора, които са извършили престъпления, за които Бог казва, че заслужават екзекуция. И правим това в името на благовестието. Невероятно! Опитваме се да прикрием размера на капиталните престъпления, така че да не се налага нечестивите хора да осъзнаят истинската величина на своите престъпления, а след това им казваме да се покаят, защото са съгрешили срещу един свят Бог. Ние им казваме, че Бог е Бог на гняв, който изпълнява съвършено ужасно правосъдие – ужасно за тези, които не уповават в Христовата изкупителна смърт – а след това се стремим да скрием видимите, институционални белези на Божия гняв, макар че Бог е постановил тази видими, институционални белези в Своя закон.

Съвременните евангелисти, които отричат правото на държавата да налага библейското право, се срамуват от Божията праведност. Те не искат да признаят святата същност на Бога, разкрита ни в Библията. Но те искат невярващите да признаят съществуването на такъв Бог, макар че самите съвременни евангелисти се срамуват от Неговия закон. Те казват, че искат да “дадат на невярващите възможност за покаяние,” а в същото време се опитват да затруднят разбирането на нечестивите хора за Личността и същността на Бога. Защо невярващите да се покаят (отвърнат) от греховете си, когато Богът на съвременните евангелисти е по-малко склонен да наложи Своите стандарти за праведност чрез външни наказания от Бога на Стария Завет? Защо Бог, в тази епоха на християнско евангелизиране, е решил да даде на съвременния човек по-малко видим знак за Своята святост? Защо Бог е скрил Своя характер в епохата на международно евангелизиране, а разкрил Своя характер чрез Своя закон на Израилтяните, когато са били затворени в Палестина? Защо е инструктирал Своите последователи да обезсилят (и дори да премахнат) институционалния белег на Неговия надвиснал съд, а именно, смъртното наказание, в епохата на Исус Христос, която е по-близо до деня на съда от епохата на древния Израел? Отговорът на всички тези въпроси е един и същ: Бог не го е направил. Но много от неговите последователи действат на основата на тези лъжливи презумпции.

 

Заключение

Едно поколение винаги може да изостави своето назначение. Израел направи това незабавно след излизането си от Египет. Бог наказа цялото поколение с изключение на двама човека, Исус Навиев и Халев. Само тези двама човека препоръчаха на ръководителите на Израел да нахлуят в земята на Ханаан, че Бог е предал ханаанците в техните ръце. Другите съгледвачи, изпратени от Мойсей, се върнаха със сведения за великаните в Ханаан и сигурното поражение пред тях. Случаят е описан в книгата Числа, глава 14. Само на Исус Навиев и на Халев беше позволено от Бога да влязат в Ханаан; всички други измряха в пустинята.

Макар че едно поколение може да изостави задачата за господство, не всички от това поколение ще го направят. В крайна сметка друго поколение от християни се убеждава, че техният Бог е върховен, че Божият закон е валиден и че Божиите хора са победители, във времето и на земята. Когато това разбиране се разпространи в един народ и в някоя група в даден народ, благословенията започват отново. Хората престават да се скитат наложената от самите тях пустиня. Те се обръщат към Бога, Неговия закон и Неговата задача за господство. Започват отново разширяването на Божието царство, във времето и на земята.