Чорбаджийството и българското просветно дело

От всички балкански народи в Османската империя българите са в най-неблагоприятно положение, защото нямат пряк достъп с напредналите европейски страни и се намират в непосредствена близост до имперската столица. В тези трудни условия ролята на манастирите, монасите, книжовниците и граматиците за запазването на народностното достойнство е изключително важна. По-будните деца са подбирани, обучавани и стават монаси и свещеници и само малка част оставали извън манастирите.

Започналите в началото на XVIII в. социално-икономически и духовни процеси в българските земи се задълбочават до края на столетието и поставят на дневен ред неотложни задачи пред българското общество. Една от тях е да се създаде нова образователна система — национална по характер, светска по съдържание, утилитарна по насоченост.

Стремежът към светско образование се обяснява с чисто практичните потребности на зародилата се утвърждаваща се българска буржоазия. Търговците, занаятчиите, предприемачите трябва да знаят да четат, да пишат, да смятат, да имат познания по аритметика, география, стокознание, естествознание, история и т.н., за да могат не само да произвеждат, но и да пласират в близки и далечни страни своите стоки. Знанията, получавани в килийните училища, се оказват недостатъчни, за да отговорят на потребностите на новото стопанско и обществено развитие.

В началото на XIX в. материалните и социалните промени в българското общество стават все по-осезаеми. Укрепващата българска буржоазия чувства пълната негодност на старите килийни училища. Оцелелите български институции, като църковната община, училищното настоятелство, еснафа и занаятчийските сдружения получават право на съществуване от турската власт. От тяхната дейност постепенно започва да зависи цялостното развитие на градовете, а също така със своя авторитет те са сериозен фактор в уреждане на взаимоотношенията между турските власти и населението. Тяхна важна отговорност е и образованието. Така например през 1812 г. ръководителите на Врачанската община привличат в града учител от Хилендарския манастир със заплата 200 гроша.

Дори реформираната килия не е в състояние да отговори на нарасналите потребности от страна на придобилите самочувствие българи. В същото време гръцките училища и гръцката просвета се превръщат в реална заплаха за бъдещото съществуване на народа. В началото на XIX в. Цариградската гръцка патриаршия предприема истински „кръстоносен“ поход срещу всичко българско. Като ръководна програма на гръцките мегаломани служат двете писма на патриарх Григорий V от 1806 и 1819 г., с които на гръцкото духовенство се поставя задачата да разпространява гръцкото образование сред християните.

Противодействието на българското чорбаджийство срещу тази опасност се проявява в идеята за откриване на елино-български училища. С отварянето на тези училища се цели да се задоволят нуждите на българите от светски знания и от познаване на гръцкия език. В тях се използват знанията на българи, възпитаници на модерните гръцки школи, които при обучението използват или преподават и на български език.

Колкото и да са пригодени към нуждите и условията на развиващата се българска буржоазия, елино-българските училища остават чужди по дух на новобългарското просветно движение. Ето защо те са преходен тип училища в развитието на българското образование. Във всички краища на българските земи заможните чорбаджии и занаятчии започват да даряват средства и имоти за построяването на училища, които да отговорят на новите нужди на народа.

Така например през 1840 г. дряновският пръв чорбаджия и богаташ х. Пенчо Георгиев, подтикван от населението, се заловил и построил на свое място и със свои средства едно голямо за времето си училищно здание. Но като разбрал, че няма да има „печалба“ от тая работа, взел си зданието отново, а уче­ниците трябвало да се връщат пак в старата, непригодна ве­че ограда към църквата „Св. Никола“. Като видели това, пък и като не очаквали друго от чорбаджиите си, през 1844 год. десетина души от по-заможните занаятчии от Дряново дали до 5000 гроша всеки един, събрали още средства и от останалото население – всеки давал колкото му стигали си­лите – и издигнали още през същата година, на мястото на старата сграда, пак в двора на църквата ново училище за децата.

Към книгите, към просве­щението в Дряново проявяват интерес не само учителите, но и някои чорбаджии и за­наятчии. Напр. за книгата „Две советователни слова Плутарха“, издадена през 1845 год. в Белград, спомоществователи от Дряново са чорбаджиите х. Пенчо поп Гергев „епитроп школски“, Станю Чорбаджи Лавчи, х. Пенчо х. Пеньов и др. първенци.

През ХVІІІ и първата половина на ХІХ в. се увеличава броят на поканите, писмата, молбите и др., които манастирските ръководства, църковните общини и настоятелства разпращат до богати български първенци като Божил чорбаджи от Котел, Хаджитошеви от Враца и др. с молба за подкрепа при постройката на училище или храм, за снабдяване с богослужебни книги или учебни пособия и др²⁸. Вълко Чорбаджи пък е инициатор за отварянето на първото българско обществено училище (в Копривщица).

Решителен поврат в българското просветно движение настъпва през втората четвърт на XIX в., когато укрепналата материално българска търговско-промишлена буржоазия започва да се отказва от гръцката просвета и насочва усилията си към изграждане на нови български училища. Нарасналите нужди от светско образование, от една страна, и ожесточената борба между гръцката и българската буржоазия за вътрешния пазар, от друга, налагат създаването на самостоятелна българска просвета. Именно поради това новото просветно движение има подчертано светски и национален характер.

При така създалите се условия се стига до откриването на Габровското взаимно училище. Инициативата за това принадлежи на българската буржоазия в Одеса и Букурещ. В това отношение особено много се изявява одеската българска колония, сред която се открояват такива дейци на Българското възраждане като Васил Априлов и Николай С. Палаузов. На Априлов принадлежи идеята за откриване на училище в Габрово. Тя е подкрепена от букурещките търговци братя Мустакови и от Иван хаджи Бакалооглу.

Развитието на просветните и културните процеси в българските земи през ХVІІІ-ХІХ в. е силно зависимо от фактора финанси. В резултат на комплекс от множество причини българската просвета и култура се изгражда според принципа на самоиздръжката и самоорганизацията, и то благодарение на огромен брой видни български първенци и чорбаджии.

Понятието самоиздръжка или самофинансиране, което се използва в литературата за културните процеси през ХVІІІ-ХІХ в., покрива практиката материалното осигуряване на културата да се извършва със средства, получени доброволно от самите потребители на културните продукти. Обикновено инициативата за тяхното събиране, стопанисване, увеличаване, разпределение и т. н. принадлежи на отделни личности, на избрани от жителите на селищата епитропства, на общините, на дружества и др. Отсъства централизиращата и организираща за цялата българска територия роля на държавата, на духовно-религиозна или на друга обществено-културна институция. Липсва и задължителното събиране на средства под формата на данъци, такси и др. Тази практика е валидна не само за българите, които живеят в пределите на Османската империя, но и за българските колонии в Бесарабия, Русия, Румъния, Австрия и Сърбия.

Българското общество, което е лишено от официално признато представителство, а и подкрепа, в най-висшата османска администрация и във върховното църковно-религиозно управление на християнската църква, на местно ниво използва някои фискално административни форми, като мухтарската институция или общините за организирането на своя културен живот. Общините, дълго преди да получат нормативно признат статут, стопанисват движими и недвижими дарения за училищата, избират и контролират църковни и училищни настоятели, поемат организирането на строежа на училищни сгради и др.

В тези процеси особено активна е ролята на замогналите се българи, живеещи в емиграция, които финансират промените в образованието, книгоиздаването и художествения живот. Те дават нови идеи и организират обучението на българчета в чужди училища и университети. Те са носители на меценатския опит от Европа в българските земи в новите условия на Българското възраждане.
1. 4. Българското чорбаджийство и църковният въпрос.

В началото на XIX век българските общини укрепват и се развиват. Разлагането на военноленната система им позволява да играят нарастваща роля в администрацията, събирането на данъците и уреждането на просветните и църковните дела. Чорбаджиите в много български селища стават опора на зараждащата се църковнонационална борба.

В София с относително голяма автономност се ползва православното население в областта на вероизповеданието, респективно в поддържането на култовите учреждения, които през възрожденската епоха се превръщат в едно от средищата за обществен живот, за демонстриране на социален престиж и национално самочувствие. Софиянци проявяват към своите храмове специални грижи и щедра благотворителност. Непосредственото им управление е поверявано на църковни настоятелства (епитропства), които ежегодно се избират и контролират от съответните енориаши. Съставът на избирателите очевидно търпи развитие. Това личи от кондиката на митрополитската църква „Св. Неделя”. Докато за годините 1821-1849 се говори неопределено „енорийци”, то в следващите години епитропите се избират от „почтенейши градоначалници и енорийци” или „честнейши чорбаджии и енорийци” при „одобрението” на Софийския митрополит.

Голяма подкрепа и помощ при обновяването и разширяването на Бачковския манастир оказват някои видни български чорбаджии от Копривщица и Пловдив, като стават негови ктитори и спомоществователи и с това поддържат буден българския народностен дух в обителта. С помощта на чорбаджиите Стоян Чалъков и Вълко Чалъков Бачковският манастир укрепва икономически и още през първата половина на XIX в. българското църковно влияние е възстановено.

През 1834 год. през времето на Търновския митрополит Иларион Критски, в старата част на Дряново, известна под името „Селището“, е въздигната нова църква на мястото на старата, пак под името „Св. Никола“. Това личи и от над­писа на вратата ѝ: „воздвигаса от основния свещений храм, през стоянием и действием митрополита търновского”. През 1851 год. тя е разширена с помощта на чорбаджии­те ктитори от града – х. Цоню х. Цачов, х. Гено Грозьов, х. Пенчо п. Георгьов.

От фермана, издаден през 1845 год. на името на чорбаджи Станю Стойчев Лафчията от Дряново и адресиран до Търновския управител Мухасил Омер Паша личи желанието му да поправи църква „Св. Троица“. Във фермана се казва „понеже поради дългите го­дини църквата „Св. Троица“, която се намира в с. Дряново, Търновска околия, е много овехтяла, то раята на споменато­то село се отнесе е молба към мене и иска тя да бъде попра­вена. Прегледана и измерена от страна на шериатската власт, се установи, че въпросната църква има следните размери: дължина 25, широчина 16 и височина 10 аршина. Понеже е била стара и действително заслужава да бъде поправена, то с решение и специален доклад…“ Правителството разре­шило строежа на нова църква на мястото на старата. Ико­ните на големия иконостас са изработени през март 1849 год. от тревненския зограф майстор Йонко (Йоникий поп Вита­нов). Мястото на църквата било подарено от Лафчиевци, по­ради което членовете на тази чорбаджийска фамилия били погребвани после безплатно в двора ѝ.

Националната идентичност на общините се утвърждава именно по време на църковното движение. В множество писма, прошения, протести до местните и централни органи на властта наравно с порасналото национално самочувствие и себеуважение се демонстрира верноподаничество, добронамереност и коректност към османската държава и увереност, че чрез нея ще могат да се удовлетворят българските искания.

Борбата на българския народ против гръцките владици в българските епархии и за самостоятелна църква започва във Враца през 1824 г. Врачанският чорбаджия Димитраки Хаджитошев е лидер на местната българска партия, която се противопоставя на епископ Методий Врачански и митрополит Иларион Търновски и иска появата на български владика в града²⁹. Неустрашимо повежда борба срещу гръцкия митрополит Иларион Критски в Търново. Това довежда до арестуването му и убийството му на 24 април 1827 г., което е организирано под влиянието на гръцките владици.

Изворите доказват, че борбата на врачанската църковно-народна община, начело с чорбаджи Димитраки за налагане на български духовни власти във Враца е не просто борба за национална църква, а е неотделима част от борбата за свобода и независимост на българското население. Стремежът и успехът за налагане на местната община като орган за самоуправление както над духовните власти - Цариградската патриаршия, така и над официалните турски административни власти е борба за независимост. За да напише в спомените един от дейците на епохата – даскал Христо Даскалов “Истинският управител на епархията беше общината”.

Безспорните постижения на Враца и врачани и особено на чорбаджи Димитраки за налагане, утвърждаване и отстояване на тази независимост на врачанската църковно-народна община от официалните управленски органи и издигането ѝ до реален управленски фактор във Врачанско си е всъщност постижение в посока на българската независимост, извоювана от и във рамките на империята.

Стопанските промени през ХVІІІ-ХІХ век формират широк кръг от едри български търговци, предприемачи и производители. Оформя се новата социална категория на едрата българска буржоазия, като от изключителна важност в този процес е българската колония в Цариград. Тук се заселват представители на богати български фамилии и се формират силни български търговски фирми като тези на Братя Тъпчилищови, Братя Добрович, Моравенов, Миркович и др. Те налагат и по-специфично отношение към османската държава. В стремежа си да решат стопански въпроси цариградските българи търсят тясното сътрудничество с държавните институции.

След Хатишерифа от 1839 г. приключва организирането в редица еснафи: абаджийски, рибарски, кожухарски, терзийски, чорапчийски, градинарски, ескиджийски, хлебарски, месарски, готварски, млекарски и др.³⁰ Превърнали се в организирана стопанска и социална сила, българите формират и своя социокултурна среда, средоточие, на която стават големите ханове – Балкапан-хан, Куршум-хан, Зюмбюл-хан, Джелепси-хан, а по-късно и българската църква и общината³¹.

Осигурила си сериозна стопанска основа, формиралата се през 40-те години на века българската община в Цариград започва да осъзнава себе си като естествен водач на българския народ, особено в годините на църковната борба. Поради естеството на общественото положение, което имат нейни представители и преди всичко техните възможности пряко и бързо да контактуват с високата порта статутът на лидер се поддържа и от отношението на останалите български общини към нея.

Още през 1839 г. Неофит Бозвели е на мнение, че общината в Цариград трябва да обединява живеещите не само в османската столица българи, но да има влияние и върху цялата българска територия и да играе ролята на централен български представителен орган пред османската власт³². Така през 1845 г., когато цариградските българи издават пълномощно на Неофит Бозвели и Иларион Макариополски да ги представляват пред османската власт по въпросите за откриване на български православен храм, училище и печатница, никой не оспорва факта, че Цариградската община говори от името на целия български народ.³³

Организационното изграждане на българската община в Цариград приключва към средата на века. През 1849 г. в османската столица е открита българската църква и започва да работи печатницата на Иван Богоров. През 1850 г. е избрано настоятелство. Османската власт официално признава общината като законна обществена организация, свидетелство за което е и нейния печат на турски език „Храм на българската народност в местността Балат”.

През 1829-1833 г. в Скопие българската общност не приема трима гръцки владици – Ананий, Гедеон и Генадий. Това става благодарение на личната роля на известния чорбаджия Хаджи Трайко, който в качеството си на хазнатарин (съветник) на скопския управител Амзи паша прокарва българските интереси. Благодарение на неговата финансова подкрепа и обществено влияние в Скопие е построена и тържествено осветена през 1839 г. църквата „Св. Богородица”.³⁴

След 1840-1841 г., когато Али паша е сменен от поста, влиянието на Хаджи Трайко, респективно на българската общност пред местната власт намалява. Поради тази причина през 1861 г. българските първенци в града търсят подкрепата от централната власт срещу гръцкия владика Йоаким в специално прошение до великия везир Мехмед паша Къбразли. Този ход има ефект защото исканията на българите са удовлетворени от владиката преди прошението да достигне до великия везир.³⁵

През ХІХ в. новият елит (еснафът) набира самочувствие и сила и оспорва водещата роля на чорбаджийските фамилии в общинското самоуправление. След Кримската война в българското общество се засилва диференциацията. Една голяма част рязко обеднява поради навлизането на западноевропейските фабрични стоки, в същото време лихварството, предприемачеството и търговията се развиват още повече. Така се образува слой забогатели българи, свързани с османската господстваща класа. Мнозина стават владетели на много земя (чифликчии). Такъв е обликът на българската буржоазия две - три десетилетия преди Освобождението.

Самата дума „чорбаджия” тогава разширява съдържанието си. Означава вече и „богат човек, владетел на недвижими имоти, собственик на капитали” и др. Разлика между старите и новите чорбаджии има. Видна е в наличието на консервативно/ протурско и реформистко/съглашателско, буржоазно-либерално течение сред богатите слоеве. Другите, изразяващи интересите на занаятчиите, селяните, дребните търговци и част от образованата интелигенция съставляват демократическото, а през 60-те и 70-те години на ХІХ век и революционно-демократическото.

След средата на ХІХ в. чорбаджии и еснаф (стари и млади) застават на диаметрално противоположни позиции по почти всички значими за българското общество проблеми (просветното движение, движението за самостоятелна църква, революционното движение). Така постепенно думата „чорбаджия” се превръща в синоним на назадничавост, изедничество и реакционизъм.

Промените в социално-икономическия живот на Османската империя след Кримската война дали съответното отражение върху организацията, компетенциите и дейността на българските общини. Поредицата от административни реформи, чието начало поставя Хатимаюнът, целят разширяване сферата на действие на общините и тяхното укрепване като институции, пряко подчинени на централната власт. В този смисъл законът за вилаетите от 1864 г. регламентира новия статут на общините и определя тяхното място и роля във феодално-бюрократичната държава.

Този закон предвижда във всяко селище да се избират двама мухтари (т. нар. чорбаджии или кметове) за всяка религиозна общност. Право за участие има всеки османски поданик на възраст над 28 години. Той трябва да има имоти в селището и да плаща преки данъци най-малко 50 пиастра годишно. Изборът на мухтари се произвежда ежегодно. Той се утвърждава от околийския началник (каймакама). Селищата наброяващи по-малко от 20 къщи, избират един мухтар.

Изработването на местни устави, правилници и наредби обикновено става по инициатива на представителите на търговците и занаятчиите, които се противопоставят на ръководствата от старата генерация. Идеята за това най-често възниква във връзка със стремежа да се упражни контрол и да се внесе ред в съществуването на общинския бюджет. В това отношение пример е уставът на Калоферската община от 1857 г., в който са регламентирани редица положения, свързани с общинските приходо-разходи, издръжката на църквите и училищата, местния манастир и др.

Промените в класовата структура на българското общество през периода на 50-те до 70-те години на ХІХ век причиняват вътрешни противоречия и конфликти в общините. Първоначално ръководна роля в тях играят т.нар. стари чорбаджии – притежатели на недвижими имоти и носители на спекулативно-лихварския капитал. С течение на времето обаче тяхната власт е отслабена от еснафите и по-дребните търговци, които се стремят да взимат в ръцете си управлението на общините.

Старите чорбаджии се свързват с феодалния или полуфеодалния начин на производство, присвояват част от събираната рента и забогатяват чрез лихварство и търговия. Други много по – различни са представителите на новообразуваната буржоазна класа или т. нар. „нови чорбаджии” . Данни за тяхната дейност има за времето до и след Кримската война.

Старите чорбаджии защитават Цариградската патриаршия, новите излизат главно от търговското съсловие, застават начело на борбата за назначаване на българи владици, а по-късно за създаване на независима българска църква. С разслояването на обществото, борбата между старите наследствени чорбаджии и търговците за овладяване на общините става все по-остра. По-слаба е борбата в общините на раетските села, където преобладава селскостопанското производство.

Старите общински управници в по-големите градове и паланки обикновено са най-богатите жители в тези селища. Мнозина държат властта си по наследство. Живеят в големи къщи, обличат се богато, държат се надменно. В градовете, където има патриаршески владика, те съставят неговия антураж и всячески го улесняват в потискането и ограбването на народа. Те са и проводници на гъркоманията сред населението в градовете.

След Кримската война българските общини продължават да се развиват и укрепват, заедно с това нараства ролята и на чорбаджийската институция и се изостря борбата за владеенето на общините между представителите на различните социални групи. Старите и новите чорбаджии продължават да се противопоставят. Османската власт правилно оценява значението на българските общини във вътрешния живот на империята и всячески се стреми да подпомага борещите се за запазване на своята власт – стари чорбаджии. Тъй като те спъват развитието на просветното дело, защитават патриаршеските владици, доносничат пред турските власти, ограбват населението, преследват прогресивните народни дейци. Сведения за това има и в периодичния печат от възрожденската епоха.

Обяснение за това поведение на чорбаджиите трябва да се търси в традиционните връзки, които съществуват между тях и владиците и взаимната помощ, която си оказват. Чорбаджиите съдействат на владиците и техните наместници при събирането на църковните данъци и такси, а те от своя страна ги препоръчват пред турската власт. Чрез своята църковна власт и авторитета на християнската религия владиците внушават на населението да изпълнява нарежданията на чорбаджиите и да понасят безропотно тяхната тирания. Но и в този случай има изключения, тъй като има градове, които са управлявани от нови чорбаджии.

Някои автори смятат, че няма разлика между „стари” и „нови” чорбаджии. Но такава се открива в наличието на консервативно (протурски, открито реакционно) и реформистко (съглашателско, буржоазно-либерално) течение сред богатите слоеве на българския народ.

Създаването на масово движение против патриаршеските владици след Кримската война води неизбежно да подкопаване властта на старите чорбаджии в редица градове като София, Търново, Русе, Видин, Сливен и др. Но освен в лицето на патриаршеските владици старите чорбаджии имат опора и от страна на османската държава, на богатите мюсюлмански чифликчии. Злоупотребявайки с общинска власт, те произволно се избират помежду си и се налагат на народа като негови предводители. Ето защо борбата против старите общински управници става неизбежна, придобивайки често твърде остри форми. В Панагюрище например дълго време общината е в ръцете на старите чорбаджии. Те и привържениците им вършат големи насилия и злоупотребяват при събирането на държавните данъци. Когато положението става нетърпимо, няколко души от „младите” (занаятчии и по-дребни търговци) решават да сложат край на чорбаджийските произволи. Те искат да се състави комисия, която да прегледа общинските сметки, но чорбаджиите не се съгласили. Така в града започва продължителна борба между старите чорбаджии и „партията на младите”.

Освен в градовете борба между старите чорбаджии и „партията на младите” се води и в редица селски общини. Изобилни данни в това отношение има за селата Мъглиж и Габарево, Казанлъшко, Свежен, Пловдивско, Устово, Пашмаклийско (дн. Смолянско) и мн. др.

Особено нагледен пример за борбата между старите кметове и „народната партия” е Еленската община, където традициите са много силни. Там поради оплакванията на населението през 1857 г. са изпратени правителствени емисари, които се заемат да проверяват сметките на общините. Населението на Елена се разделя на две враждебни групи. В едната влизат привържениците на старите чорбаджии, а в другата „на младите”. Последните отправят обвинения против общинските управници за злоупотреби с общински средства. Обсъждането на този въпрос става публично на големия и открит чардак на правителствения дом в присъствието на емисарите и ръководителите на двете групи. Населението следи обвиненията на едните и обясненията на другите, изразявайки бурно своето отношение.

Както се вижда, наред с основното противоречие между българският народ, от една страна, и османската феодална система, от друга, в самото българско общество съществуват и други второстепенни противоречия между отделните социални прослойки. Тези вътрешни противоречия намират израз в организацията и дейността на общините, които непрекъснато се обновяват, освобождавайки се от остарелите организационни форми на общински живот. Така общините се приспособяват въпреки съпротивата на старите управници към съвременните проблеми на нацията, превръщат се в действени, пулсиращи средоточия на възрожденския процес.

Много общини от края на 50-те години на ХІХ век нататък са разтърсени от подобни остри вътрешни борби. Реалното увеличаване на общинския властови ресурс и смяната на местните управленски елити са съществените предпоставки за придобилите печална слава сблъсъци между обособилите се във възрожденските общини „партии” или „тарафи”.

В Лясковец например през 1861 г. има две партии: богатска и народна (или сиромашка). Причината за появата им е отказът на чорбаджиите да дават отчет за приходите и разходите на общината.

Тази тенденция засяга и Шуменска главна община. Още в началото на 1864 г. анонимен кореспондент на в. „Съветник” съобщава за наличието на „две партии” сред българската общност в града³⁶. Разделението е обяснено със смяната на управителя - част от шуменските българи не одобряват новоназначения каймакамин Абдул Рахман паша. Очевидно в случая става дума за рутинен обрат в предпочитанията на турските управници спрямо местните чорбаджии. А може би и не само за това. Два последователни броя на в. „Българска пчела” дават информация за възникнала конфронтация по повод ангажирането на двама учители чехи. Франтишек Мах и Жебничка са наети от чорбаджиите да преподават природни науки в „горното” училище. „Младите” критикуват слабата езикова подготвеност на чужденците и се притесняват, че те не ще съумеят да изградят у питомците си „български дух”³⁷.

Шуменските вътреобщински разправии са израз на широко разразилия се през третата четвърт на XIX век из градските центрове на България сблъсък между старите чорбаджии и еснафите. От едната страна на този сблъсък стои групата на тежките търговци, земевладелци, лихвари - дългогодишни сътрудници на правителството при управлението на християнското население и при разпределението на данъчните приходи. От другата страна са дребните и средни занаятчии - група, значителна по своя състав и влияние в градските общества и с определена тежест при формиране приходите на общината.

Към средата на 60-те години на ХІХ век, освен около състава и поведението на учителството, поводи за конфликти възникват в българските общини и във връзка със статута и компетенциите на градските свещеници. Тази ситуация е съвсем естествена при липсата на достатъчен брой добре образовани духовници. В мемоарите на Никола Бацаров е отбелязано, че още през 1864 г. в Шумен започва гонение срещу иконом поп Васил под предлог, че не бил учен и не можел да управлява църковните дела, както следва. Двигател на споменатото гонение са представителите на дикиджийская еснаф начело с майстор Друми. Скоро около въпросния майстор възниква голяма партия от по-влиятелните първи граждани, която организира отстраняването на дотогавашния ръководител на църковните дела в града и епархията поп Васил. Пак по тяхна инициатива от Търново пристига поп Петко. На 1 януари 1866 г. общината сключва с него специален договор, описващ подробно правомощията му на църковен предстоятел. При това поп Васил не е отстранен напълно. Той остава да служи в града в качеството си на пръв член на новосъставената духовна комисия.

Описаната управленска рокада представлява ярко свидетелство на факта, че еснафите упорито настояват за пълно овладяване структурите на местната власт. В случая те залагат на лице, външно по отношение на местната общност, т.е. необвързано по приятелска, роднинска и комшийска линия с някоя от шуменските „партии”.

Възрожденският периодичен печат от споменатия период е пренаситен с конкретни разкази за прикрити или открити борби между двете споменати групировки, водени в отделни селища. През 1857 г. в. „Българска денница” дава потресаващи сведения за „тоя вид крепостничество”, в което българското селско население около Елена е поставено спрямо няколко семейства, облечени от турските султани с феодална власт. „По сичка България се оплакват от чорбаджиите и разказват ни, че тия чорбаджии са по-лошави и от турците и фанариотите. Ние вярваме, че всичко това е истина, защото хиляди доказателства стърчат пред очите ни”, пише в. „Свобода” в 1872 г³⁸.

По стара българска традиция споменатите борби на моменти придобиват драматични отблясъци. Често се стига и до гротескни ситуации. Трявна, Елена, Казанлък, Стара Загора, Силистра, София, Габрово - това са само част от селищата, в които по безспорни документални свидетелства конфликтът чорбаджии-еснафи, стари-млади периодически разстройва спокойния ход на общинските дела³⁹.

В борбата за овладяване на общините участват три сили: старите, новите чорбаджии и народната партия. Борбата между първата и последната е особено характерна през 60-те и 70-те години на XIX век.

1. След Кримската война българските общини още повече се развиват и укрепват, играят по-голяма роли в обществения, културен и политически живот.

2. Турската власт се старае да регламентира избирането, задачите и дейността на чорбаджиите, за да закрепи авторитета им.

3. Борбата на народната партия е с класов характер.

4. В основната си част чорбаджиите са против националноосвободителната борба, с изключение на някои селски чорбаджии, които се включват през 70-те години на ХІХ век в революционни комитети.