Мястото и ролята на чорбаджийския институт в икономическото развитие

Мястото и ролята на чорбаджийския институт в икономическото развитие на българските земи трябва да се разглежда във връзка със съществуването на общините. Те играят ролята на административна институция, посредник между Османската държава и Вселенската патриаршия, от една страна, и българското население, от друга. Чорбаджиите са социална група, формирала се по време на феодалния начин на производство, а по-късно стават носители и на търговско-манифактурен капитал. Основната черта, която ги отделя като социална група, е дейността им на общински управници.

Чорбаджиите в Елена, Трявна, Габрово, Тетевен, Етрополе, Копривщица, Търново, Казанлък и другаде са повече или по-малко състоятелни и влиятелни. Те се издигнали сред своите съселяни и съграждани, благодарение на своя ум, на своята будност, на умението си да се представят, да говорят, да убеждават, да решават и да се налагат със своя нравствен и умствен авторитет. И Елена, и Копривщица, и други места знаят за чорбаджии, а не боляри, т. е. не богати, които обаче, със своите лични качества са се издигали и са принасяли големи услуги на мястото, където са живеели¹¹.

Едно от основните и традиционни задължения на общината е посредничеството ѝ между населението и османската власт в областта на фискалните взаимоотношения. Както се вижда от тефтер на общината за 1806-1847 г., през 1806-1816 г., за разпределянето на местните и държавните данъци върху българското софийско население и за тяхното събиране и отчитане пред съответния турски чиновник, са определяни по двама, а от 1817 г. нататък - по един представител на това население, наричани „коджабашии”.

Те са избирани за едногодишен срок, с право да бъдат преизбирани и са утвърждавани от местната турска власт. Софийски коджабашии през този период са х. Йованчо и х. Михо, х. Йованчо Куюмджията, Панчо. За 1857-1861 г. се знаят имената на още трима кметове (коджабашии) - Мито, х. Мано Стоянов, Г. Михайлов. Изборът на кметове, както и контролът върху приходите и разходите, се извършвали от общинския съвет. Броят и имената на членовете му не са известни, а и наименованието му е различно. В началото се говори за събрание на гражданите („сви варошлии”), после за събрание на чорбаджиите от всички еснафи, следва събрание на „християните чорбаджии мали и велики”, а от 1819 г. докрая остава трайно наименованието „сви варошки чорбаджии”. Този момент е много важен и показва как постепенно правото да избира и контролира коджабашиите преминава от събранието на цялото мъжко пълнолетно население върху тесен кръг от най-първите, най-изявените граждани, което бележи промени в социалното развитие.

Очевидно е, че за общинските съветници се е наложил терминът „чорбаджия”, с който се означава не само принадлежността към общинската управа, но се подчертава и социалната характеристика. Участието на представители на еснафите в общинския съвет се обуславя от традиционно добрата организация и стопанска мощ на софийските еснафски сдружения.

Ролята на чорбаджиите се засилва в периода на упадък на османската военно-феодална система и преминаването към феодално-бюрократично управление. Тогава се образува новата обществена класа - българската буржоазия. Развитието на занаятите и търговията през 30-те и 40-те години на XIX век определя укрепването на българските общини и въвличането на чорбаджиите в редица извънадминистративни функции по линия на предприемачеството. Започва да се води борба между старите чорбаджии и новите буржоазни елементи за овладяване на общините (например в Сливен, Котел, Пловдив и др.).

Много данни за българските общини и за ролята на чорбаджиите има от 30- те и 50-те години на XIX век. Обикновено в градовете има двама чорбаджии (кметове, мухтари). Първият съгласно с турската терминология се нарича „мухтар евел”, а вторият – „мухтар сани”. Има и бирник. Общинските работи се уреждат от мухтарите, бирника, няколко по-заможни хора, наричани „чорбаджии”. Те заедно с първите трима образуват общинския съвет. Чорбаджиите се избират за една година от възрастните мъже на общо събрание на общината, за което получават възнаграждение. Изборът се утвърждава от османската власт. В по-големите градове има околийски чорбаджии (Георги поп Симеонов в Търново, Янко Станкоолу, Димитър Черния в Сливен), които изпълнявали посредническа функция между общините и представителите на османската власт. В тях има казалийски ковчежници, понякога българи християни (Кир Минчо, Търново; Стефан Захариев, Татар Пазарджик).

По двама чорбаджии има и в по-големите села. Най-активна дейност развиват общините в търговско-занаятчийските селища, където си съперничат чорбаджии и представители на занаятчиите и по-дребните търговци (типично за Габровска, Еленска, Тревненска община). За Габрово е характерно, че габровските чорбаджии ревностно се борят против дейците на българското националноосвободително движение. В Елена има двама, които се избират през март. Сведения за дейността им има главно за времето на Кримската война.

Данни за съществуването и дейността на българските общини през 30-те и 40-те години на ХІХ век има за различни краища. Навсякъде начело на общините стоят един или двама чорбаджии, бирник, от шестима до дванадесет общински съветници, влизат и някои местни свещеници. Освен задължението към турската власт и към гръцките владици чорбаджиите и общинските съветници се грижат за изграждането и обзавеждането на църкви, училища, пътища и др. В Батак, Пещерско и Башино село, Велешко, чорбаджиите полагат големи грижи за просветното дело.

Най-активни са общините в развиващите се търговско-промишлени средища и в освободените от спахиите раетски села. Има данни за наличие на общини и чорбаджии и в превърнатите в чифлици, спахийски, вакъфски села или в новооснованите села-чифлици, но са оскъдни. В тях властта е съсредоточена в ръцете на чифликчиите, което свидетелства, че чорбаджиите се развиват и укрепват във връзка и на основата на развитието на новите обществено-икономически отношения.

Във всички общини чорбаджиите са органи на османската власт, като в много случаи подпомагат развитието на възрожденския процес. Това се определя от социалната принадлежност и личните или групови интереси на чорбаджиите, кметовете и хората от общинския съвет. Пример е българската община в Скопие, където през втората четвърт на XIX век сандък-еминина на местния управител Хаджи Трайко, е най-силен скопски чорбаджия. Против него се образува партия, начело с братята Хаджи Георги и Хаджи Христо Попович - търговци от Прилеп.

Немалка част от най-видните български чорбаджии от ХІХ в. се занимават с откупуване на данъци например хаджи Минчо, хаджи Цачев, братя Гешови, Чалъкови, Салчо Чомаков, братя Робеви, хаджи Николи Димов Минчооглу, Христо Караминков, братя Хаджитошеви, Цвятко Радославов, Христо Тъпчилещов и др.¹². Количествените измерения на средствата, с които тези българи откупвачи на данъци участват в системата са впечатляващи. Няколко примера биха могли да илюстрират това твърдение: съдружие от трима пловдивски откупвачи начело със Стоян Чалъков влага 2 740 000 гр. в откупуването на юшюра на Пловдивска каза през 1849 г. ¹³. Тази сума все пак с малко изостава от размера на печалбите на чорбаджи Стоян и съдружие от предприемането на ондалъка няколко години по-рано – над 2 900 000 гроша¹⁴. Хаджи Минчо хаджи Цачев ангажира в откупуване на данъци по над 1 900 000 гр. през 1852 и през 1853 г.¹⁵ Две съдружия от по четирима откупвачи немюсюлмани (в които участва Салчо Чомаков) поемат данъка върху дребния рогат добитък в целия Видински санджак и четири кази на Пловдивски санджак през 1860 - 1861 г. срещу над 9 000 000 гроша общо¹⁶. Някои сделки на Цвятко Радославов и на Никола Цветкоолу в края на 60-те и началото на 70-те години на ХІХ век също са на стойност над един милион гроша, а една от тях – и на над пет милиона¹⁷. За посредника и гарант на десетки откупувания Христо Тъпчилещов също е обичайно да се ангажира с шестцифрени суми¹⁸.

Редица извори доказват, че по имуществен статус много чорбаджии се нареждат сред най-богатите хора не само сред сънародниците си. Тук ще приведем само два от най-показателните примери. Според собственоръчен списък на „мулковете” му (къщи, дюкяни, хан, маази, воденица, лозя, ливади, ниви, градини), общата стойност на недвижимото имущество на хаджи Минчо хаджи Цачев в Търново, Габрово и Дряново възлиза на 344 162 гр. (257 715, 5 гр. е стойността на „мулка” му само в Търново). Съгласно съдебно решение (хюджет) от 1861 г., издадено от пловдивския кадия, за подялбата между преките му наследници на наследството (движима и недвижима собственост), оставено от Стоян Чалъков през 1850 г., последното възлиза на 473 812 гр. (къща, дюкяни, механа, одаи, ливади, чифлик).

Действителната величина на тези имущества може да се установи при сравнение с данни от описите на наследства в русенските сиджили от втората половина на 40-те и първата половина на 50-те години на ХІХ в., съхраняващи се в Ориенталския отдел на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий”. Сравнението е обосновано, тъй като става въпрос за същия хронологически период и за административни центрове от същия вид (големи градове – центрове на санджаци), в които недвижимата собственост би трябвало да има сходни цени и оценки. От общо 924-те наследства, отразени в русенските кадийски регистри в периода 1845–1859 г., 8 са в границите между 100 000 и 200 000 гр. и само едно надвишава 200 000 гр. (всичките са оставени от местни мюсюлмани). Нещо повече, за отбелязване е, че стойността на регистрираната в средата на ХІХ в. собственост на хаджи Минчо хаджи Цачев и на Стоян Чалъков изостава чувствително от обичайните средства, влагани от тези откупвачи в техните сделки (т.е. от деловите им капитали), измерващи се със стотици хиляди, а понякога и с милиони грошове.

Наред с най-едрите откупвачи обаче от тази дейност се изкушават и други предприемчиви българи, някои от които с далеч по-скромни възможности от Самоков, Пловдив, Пазарджик, Копривщица, Търново, Видин, Казанлък, Ловеч, Калофер, Плевен, Трявна, Тетевен, Кюстендил, Русе, Разград, Севлиево, Шумен, Свищов, Видраре, Хасково, София, Прилеп и др. Затова намираме българи откупвачи в различни роли и на всички равнища на системата – като крупни предприемачи директно от хазната на големи приходоизточници (раздаващи след това дялове от откупените приходи на подоткупвачи), откупвачи на местните търгове на данъци на отделни села или на цели кази, като втори и трети подооткупвачи, като кредитори и гаранти на откупувания, посредници при предприемането на данъчни приходоизточници, на местно, а единици от тях (като Христо Тъпчилещов) – и на централно ниво (в столицата), като агенти и събирачи на приходите.

В епохата на Танзимата неформалната власт на немалко от чорбаджиите се „формализира”, институционализира и като административна (главно съвещателна) и по-рядко – като съдебна власт чрез избирането или назначаването им и дейността им в местните казалийски, санджашки и вилаетски меджилиси - например хаджи Минчо хаджи Цачев, Стефан Карагьозов, Салчо Чомаков, Павел Куртович Чалъков, Димитър Робев, Никола Робев, Стоян Груев, Костадин Тодев Симидчиев, Симеон Хайдутов и др., както и в няколко криминални (Искро Кесяков, Павел Куртович Чалъков, Томчо Девитачина) или търговски (Никола Робев) съдилища. Георгаки Стоянович Чалъков става член на Държавния съвет (Шура-йъ девлет), на Комисия за прилагане на реформите в Османската империя и на Търговския съд, а трима от системно занимавалите се с откупуване на данъци българи достигат и до Парламента (хаджи Николи Минчооглу и Димитър Робев са избрани за депутати в Камарата на депутатите, а Георгаки Стоянович Чалъков е сенатор – член на Камарата на нотабилите в османския парламент). Не бива да забравяме същевременно, че меджлисите са преди всичко съвещателни органи, с ограничена административна власт.

Така чорбаджиите откупвачи на данъци придобиват значително влияние в османската икономическа и фискална система през ХІХ в., изпълнявайки ролята на вътрешни „кредитори на държавата” и на посредници между данъкоплатците и хазната. Проучването на дейността на конкретните личности показва, че те се изявяват като посредници между властите и населението далеч не само във фискалната сфера и придобиват значителна власт и влияние върху различни аспекти на обществения живот.

Много извори споменават имената на чорбад­жи Спас, владетел на земите от Троян до село Шипко­во, и чорбаджи Васил Папазов - собственик на имо­тите от Троян до селата Орешак, Патрешко и Колибето (Черни Осъм). Троянските земи били поделени между няколко местни чорбаджии, които успели да си „извоюват” редица привилегии с цел материална изгода. Така например местен сиромах не е могъл да продава свобод­но своя добитък. Както сочи в историческите си бележ­ки за Троян Власи Илиев, чорбаджията имал „право” да избере най-доброто добиче, да закупи на изгодна це­на целия излишен добитък. Само ако откажел да вземе, селянинът можел да продава другиму. Така било и с вълната от овцете. Срещу това свое „право” чорбаджията плащал известен данък на кабакчията (бирника) и през годината давал на селянина пари за цървули, сол, газ, ориз, въжета и сечива.

Чорбаджиите в Троянско се обогатявали и от събираните такси за пасищата в Балкана. Те използвали известната „давия” със сопотненци, които с подкуп си присвоили част от троянските пасища. И от това прибавяли нещо към своето богатство троянските чорбаджии. Разгорещеният спор представлявал цяла „троянска война”, която започнала в 1846 г. и завършила след половин век. Чорбаджиите водили съдебния спор чак в Цариград и Видин. Едва в 1896 г. троянци си възвърнали спорната земя, като заплатили за нея из­вестна сума.

Руси чорбаджи от село Жеравна също е един от най-влиятелните хора в района, участва в управата на селището. Личното му богатство наброява над 30 000 глави добитък и няколко дюкяна.

Дряновските чорбаджии, както много други в страната, гледали преди всичко интересите си и не се посвенявали да ограбват и подтискат своите сънародници. Дряновските чорбаджии, макар и не толкова много на брой, обаче останали завинаги в историята с клеймото на ревностни крепители на турската власт.

Всъщност, едно по-дълбоко вникване по въпроса за дряновските чорбаджии разкрива тяхната истинска природа. Те са още от далечни времена лихвари. С богатството и могъществото си чорбаджиите почти заробват своите съграждани и околното население, въпреки голямото му трудолюбие. Чорбаджиите смазвали всяка проява на недоволство от техния гнет. Още през 1856-1857 год., когато не били толкова развихрени страстите и делението на млади и стари, когато чорбаджиите още не били предмет на непрекъснати нападки и одумки в българския печат и в емигрантските среди, както по-късно, в разгара на революционните борби, повече от дряновските чорбаджии държат за владиката грък. „Народът стенеше под неговите неправди (на митрополита грък Неофит) и насилствия, но народната свобода беше както и днес в ръцете на „представителите народни“, т. е. на чорбаджиите градски и селски. А техните сърца бяха в ръцете на негово Преосвещенство. И никой не рачеше да чуе за народните страдания – нарежда едно писмо до султана от онова време, по повод църковните борби за самостоятелна българска църква. И продължава: „Чорбаджиите от Дряново- Търново, Трявна, Беброво, Габрово, Елена, Килифарево, Лясковец и други бяха заслепени от благословеното злато и не се обръщаха да видят страданията народни.“ Освен че дават пари с безбожна лихва на нуждаещите се, чорбаджиите ограбват народа и при събиране на данъците. Те откупуват това право от турската власт с цел да съберат двойно от данъка.

Повече или почти всички дряновски чорбаджии са хаджии. Хаджилъкът бил един от важните белези на чорбаджийското достолепие и те се стремели непременно да идат до Ерусалим, за да посетят Божи гроб и да се окичат с титлата „хаджия“. Като пръв хаджия в Дряново е известен х. Гою, който отишъл в Ерусалим през 1803 г. с х. Христо от Трявна, х. Парашкев и поп Стамат от Търново и х. Хр. Рачков от Габрово. През време на робството са известни имената на редица чорбаджии хаджи в Дряново: х. Пенчо, х. Пеньо, х. Станю Лавчиев (по данни от 1840 г.), х. Цачо (1843 г., х. Георги (1845 г.), х. Петко (1847 г.), х. Стефан, х. Сава, х. Генчо, х. Димитър, х. Ганчо (1858 г.), х. Никола (1860 г.), х. Славчо, х. Ганьо, х. поп Васил (1875 г.), х. Цончо и др. Някои от тях години наред стояли на чело на местното управление и се прочули като големи търговци и богаташи. Например, х. Цончо натрупал огромно богатство и се съдил дълго време с друг богаташ от Търново, Стефан Карагьозов, пак за пари. Процесът им стигнал чак до Цариград. Протакал се с години и струвал много скъпо, но х. Цочо не искал да се откаже от борбата. През 1853 г. х. Пенчо поп Гергев ходил в Габрово да събира „юруш“ и събрал 10 000 гроша.

Дряновските чорбаджии държали връзка и се опирали на султански векилин за Търновската каза през средата на XIX век Георги поп Симеонов от Арбанаси. За това свидетелства оживената кореспонденция, която водели с него по различни въпроси, свързани с Дряново. Те го осведомяват за настроението на местното население, молят го да се застъпи пред турската власт за някои неща, докладват му за обществените работи, дори за борбите помежду си, кой да управлява градеца. Например на 12.X.1852 г. му писали следното: „Да знаеш, кир Георге, какво се събрахме от колибите и от селу и видяхме исапа (сметката) на чорбаджиите и намерихме монасип (за добре, за целесъобразно) стана турихме и Генча Чорбаджи и Бобя Кабзамала. Тъй са согласихме синца от селу и от колибите. И Мустафа питайте за хисапа.“ Писмото подписали чорбаджиите: х. Генчо Курукалфа, х. Пенчо, Пенчо Шарколи, Танчо х. Цаков, Минчо поп Герчев, Петре Цилу и кметовете на махалите: Колю Тожумахлабаши, Дону Махлабаши, Миху Махлабаши, Станю Махлабаши, Стойчо махлабаши. От това писмо също личи и един друг факт – че колибите и махалите около Дряново, които после се обособили като самостоятелни селца, през миналия век са неразделна част от него и че техните жители, в случая старейшините махлабашиите вземат участие в управлението му наравно с местните чорбаджии.

Други писма до Георги поп Симеонов са подписвани от х. Пенчо Халбиту, Пеньо Терзиолу, Илия Менев Кабзамала, Цончо х. Цачев, Никола х. Христов, х. Пеньо Генчев. Например, последният в едно писмо от 1851 г. сам се титулува: „Аз началник Дряновский г-н Пеню Генчоулу“, и подпечатва писмото си със собствен печат, белег на първенство.

Към края на робството някои чорбаджии се заемат с изпълнението и на други финансови задачи на държавата, със събирането на данъците и др. освен събирането на беглика. Например, чорбаджии Христо си е водил бележки подробно за редица финансови операции, с колко пари разполага и пр., от които бележки наистина може да се прецени размаха на дейността на този чорбаджия, а от там да се съди за силата и влиянието му. На друго място в друг тефтер той е отбелязал, че през 1874-75 г. има събрани 3 940 821 бели меджидии, 34 608 турски лири, 38 962 франги и пр. Същият събирал данъци не само в Дряновско, но и от редица села в Търновско, Ловешко, Плевенско, Габровско, от Самоводене, Калтинец, Кованлъка, Хотница, Сергьовец, Драгижево, Каниново, Горна Липница, Димча, Патрец, Драганово, Осмо Калугерово и др. Повече от тези пари отиват за държавната хазна, но и това, което остава в джоба на х. Христо, не е малко. Синът му Никола х. Христов през 1852 г. закупил събирането на данъка харач и тръгнал да го събира.

Дряновските чорбаджии държали в ръцете си и крупната търговия. Още през 1845 г. те търгували и с овце и имали търговски връзки със Салчо Чомаков – прочут пловдивски, джелепин, търговец и лихвар, родом от Копривщица. Богати соватчии и джелепи от Дряново, като х. Цончо, откарвали есенно време отхранените по соватите и в Балкана стотици глави ялови крави, негодни за работа волове и биволи, към Цариград и в Анадола и ги продавали на тамошните касапи. Част от добитъка го колели още в Дряново и правели пак за търговия пастърма, суджуци, лой и пр., които също продавали в Цариград и в страната. Соватчийството, зародило се през втората половина на XIX век, се развило като една от доходните дейности на някои дряновски чорбаджии.

Редица документи дават представа за това, с какво са се занимавали дряновските богаташи по време на робството и за техните връзки с търновските търговци. Един договор, сключен между х. Стойчо Ненов от Дряново и фирмата Никола Минчоулу в Търново от 7 юни 1860 г., урежда въпроса за продажбата на бубено семе по 630 гроша оката и плащането по сделката. Хаджи Пенчо х. Цачов от Дряново пише до същата фирма на 3 март 1859 г. относно закупени кожи за фирмата, от която взел капаро 4687 гроша. Хаджи Цончо х. Цончов иска от фирмата нови бележки за получени стоки, бакър и други на кредит. Хаджи Цачо х. Цачов пише на два пъти през 1861 и 1863 г. все на същата фирма, за уреждане сметките от търговските сделки.

Дряновските чорбаджии, за разлика от чорбаджиите в някои други населени места, не се занимавали главно със земеделие, а най-вече с търговия. Те отрано се ориентирали към едра търговия, към закупуване правото да събират данъци, към соватчилък и т. н., защото носели големи печалби. Това пък укрепвало тяхното могъщество и сила не само пред местното българско население, но и в околността. Още през 1839 г. тревненските първенци искали „тескере“ от векилина Георги поп Симеонов в Търново, за пренасяне храни от Дряново: „За да вземним 200 крини жито“, „да земниме храната се от Дряново“.

Хаджи Константин х. Паков (1802-1885 г.) е богат и влиятелен чорбаджия и търговец от Плевен. През 1831 г. е избран в плевенския градски съвет. През 1852 г. откупува правото да събира беглика в Плевенско. Натрупва земи и капитал, занимава се и с лихварство. Търгува с добитък и зърно по цялата империя, изнася кожи, прежда и восък в Европа.

През ХІХ век Търново е важен административен, църковен и търговско-занаятчийски център в България. Градът взема живо участие, наравно с вилаетския център Русчук, в борбата за българска просвета, българска независима църква и национална свобода. От средата на века Търново е околийски център към Никополския санджак, а търновският управител, носещ според Танзимата титлата „воевода”, вместо „паша”, заема почтено място в административната йерархия на Турция. Видни чорбаджии по онова време са Янко, Стати и Йорго, хаджиите Минчо и Никола, които участват в църковната борба срещу гръцкото владичество.

Приносът на много от чорбаджиите за развитието на духовния живот и на образованието сред българите като дарители за поддръжката и инициатори за изграждането на храмове, манастири и училища, като инициатори и кредитори за наемането на качествени учители и осигуряването на стипендии на ученици в реномирани учебни заведения, като спонсори за издаването на вестници и списания, с водещото си участие и в други „публични проекти”, в които инвестират значителни суми е значителен. Това ги нарежда сред двигателите на модернизационните процеси в тази сфера. В този списък могат да се споменат имената на Вълко Теодорович и Стоян Теодорович Чалъкови, Нешо Тодоров Чалъков, Георгаки Стоянович Чалъков, Салчо Чомаков, Недельо Вълков Чалъков, Вълко (Малки) Куртов Чалъков, Никола В. Чалики, Божил Съботинов, Петко Доганов, Недьо Начов, хаджи Недельо Кьойбашийски, чорбаджи Груьо от Казанлък и синът му Стоян Груев, Златан Иванов и Константин Хаджипаков, братя Вацови, Христо Караминков, Димитър и Никола Робеви, Хр. Тъпчилещов.

Повечето от чорбаджиите, заети с откупуването на данъци, се изявяват и като активни участници, а някои – и като водачи в църковно-националното движение (братята Александър, Замфираки и Тодораки Хаджитошеви, хаджи Минчо хаджи Цачев, Христо Тъпчилещов, хаджи Николи Минчооглу, Георгаки Стоянович Чалъков, Павел Куртович Чалъков, Никола Вълкович Чалики, Цоко Каблешков, Христо Караминков, Захарий Хаджигюров, братята Никола и Димитър Робеви и др.).

Ат. Шопов в описанието дейността и живота на д-р Стоян Чомаков казва: „Неоспорима истина е, че Пловдивската епархия е проявявала по-голяма инициатива, по-пламенна дейност от всички други епархии по църковния въпрос и въобще във Възраждането. Причината на това е, че Пловдивско е родило и Пловдив е притежавал такива народни благодетели, първенци и чорбаджии, като Големи Вълко, Големи Стоян и Малки Вълко; такива просветени, родолюбиви и неуморими деятели, като Найден Геров, Д-р Чомаков, Иоаким Груев и Гьоргаки Чалъоглу, и такива заможни чорбаджии и опитни търговци, като Бр. Гешови, Цоко Каблешков, Кесякови, Малееви и пр. Те всички заедно са съставяли сила, въоружена със законност и енергия, и са умели успешно, да противостоят и да се борят против гръцкото духовенство, култура и политика¹⁹”.

Подобни отзиви за чорбаджийския род Чалъковци може да приведем още десятки от разни автори и разни времена, почти от всички, които са писали по нещо за нашето Възраждане. Чалъковци са вземали беглика почти за цяла Европейска Турция в Цариград, а са го събирали тук и там чрез доверени свои пълномощници, главно копривщенци. Бегликът им е даван от правителството „еманет”, на лично доверие, без всякаква гаранция. Като се вземе пред вид, че Чалъковци са държали беглика половин век, може да се разбере онова доверие, което диванът е имал в тях, и грамадното влияние, което те са упражнявали пред властите.

Ролята на чорбаджиите като провинциална институция за самоуправление в османската административно-фискална система, в обществения живот на българите и културно-националните процеси по време на османското владичество е доказано значима. Сериозните промени в живота на Балканите стават причина за засилване значението на общинската институция във вътрешната политика на Османската империя. Кризата и размириците в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век натоварват местното самоуправление с охранителни отговорности, което има за последица утвърждаване на авторитета им пред Високата порта. След реформите в османската армия и премахването на спахийската система и институцията на спахиите през 1834 г., българските общини са ангажирани с допълнителни данъчни, административни и обществени задължения. Те са окончателно санкционирани със законодателните актове от 60-те години на ХІХ век.

Така на практика на няколко етапа през ХІХ век се формира и изпълва със съдържание преди всичко институцията на българските градски общини. Нещо повече - към 60-те години на ХІХ век тя вече действа като единен организъм, чийто естествен водач се явява Цариградската българска роля, по-късно прехвърлена върху Българската екзархия²⁰.

За целия ХІХ век българските общини си остават най-масовата, трайна и най-силна в обществено отношение колективна българска организация, при това законно призната и приета от османското правителство. Тя играе ролята на посредник между българите и Високата порта. Чрез общините българите изявяват своите намерения, защитават своите интереси, прокарват своите искания. Постепенно по този начин се създава един подготвен в областта на административната култура управленски елит, чието положение и авторитет е значителен в обществото.

От поведението на общинските ръководства в лицето на чорбаджията кмет или общинските съветници до голяма степен зависи успехът или провалът на всяка една общинска инициатива. От друга страна, общините играят една от съществената роля при формиране на българското отношение към османската власт през ХІХ век и това има огромни последици върху характера и съдържанието на националногенериращите процеси, които протичат в българското пространство.

Това е особено характерно за дейността на чорбаджиите като водачи на българските градски общини. Тяхната роля нараства в обществения живот след масовото заселване на български селяни в градските центрове през ХVІІІ-ХІХ век. Причините за това са от различен икономически, социален и политически характер. В повечето случаи конкретните измерения на този процес са в зависимост от характера на отношенията между българските общински представители и местните османски власти. Така например, за бързото и масово заселване на редица български селяни в гр. Сяр в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век немалка е заслугата на управителя Исмаил бей и неговото синове, макар че те имали противници на тази политика сред местното турско население. Този и редица други случаи говорят за едно по-различно възприемане на връзката „българи-местна власт”, даващо възможност да се търси начин за разширяване на българското присъствие в условията на добри отношения с местното самоуправление²¹. Така се осъществява един вид побългаряване на градското пространство, което има важно значение за положителния изход от църковно-националната борба²².

За по-голяма сигурност и авторитет българските общини често ползват посредничеството на влиятелни пред османската централна власт свои сънародници. Така например, поради пречки от страна на турската власт в София, местните български първенци използват дълги години д-р Стоян Чомаков като свой представител и представител на софийската епархия пред официалната власт в Цариград.²³. Съществуват редица сведения, които говорят за търсене на подкрепата и на Хр. Тъпчилещов. Неговата намеса е важна за решаването на редица общински и църковни въпроси и за представяне на редица искания пред централните институции на жителите на Самоков, Бургас, Велес, на селата по поречието на реките Нишава и Горна Морава и много други.²⁴

След Кримската война институцията на българските общини е обхваната от вътрешни борби за надмощие между двете основни групи, на т.нар. чорбаджийска, група на „старите” и еснафската или „младите”. Причините за конфликта са от икономическо, политическо, идейно и лично естество, но почти винаги са свързани с въпроса за контрола на общините. И двете страни търсят подкрепа и легитимност от османската власт. Така например, в Стара Загора част от чорбаджиите, които нямат вече пълна власт в общинските дела през 1864 г., започват кампания за злепоставяне на новите общински управители пред властта. Обвиняват ги, че имат бунтовни намерения, че пращат във Военното училище в Белград младежи , че посягат на общинската каса. Принуждават и селяните от близките села да подкрепят изпращането на махзари до Високата порта със съдържание злепоставящо общинските власти.²⁵ През 1863 г. жителите на Дойран се оплакват в писмо до Хр. Тъпчилещов и настояват за неговото ходатайство пред Високата порта срещу управлението на местните чорбаджии.²⁶ Недоволни от касиера Димитър Трайков, софийските еснафи се оплакват на управителя на Дунавския вилает, Мидхат паша по време на посещението му в София през август 1865 г.²⁷

Така през ХІХ в. в процеса на изграждане и развитие на българската общинска институция и особено по време на църковно-националната борба българският народ чрез общините и в частност чорбаджиите се стреми да използва властта като инструмент за решаване на национални, локални или персонални проблеми, защото общините канализират и придават законност на обществените инициативи.