Мястото на чорбаджиите във формирането на българската нация

През XVIII и XIX в. се формира българската нация. Това е главният резултат на възрожденската епоха и той се преплита с всички основни и второстепенни процеси, протичащи в българското общество през тези последни два века на чуждоземен гнет.

В историческата литература са изказани много мнения и определения за нацията. Многообразието на националнообразуващите фактори, специфичността на този процес за различните народи и региони и разнообразието в прехода към тази висша степен на взаимоотношения и организация на отделните групи в човешкото общество прави тези определения непълни, неточни и неприложими в повечето случаи. Мисълта за принадлежност към дадена нация е най-същественият белег, характеризиращ общността от хора, обединени и по редица други признаци. Тази мисъл е характерна за всички нации независимо от географското положение, независимо от климатичните условия, независимо от особеностите на прехода, независимо от всичко, което може да бъде изтъкнато като специфика, като открояваща се особеност или нещо подобно.

При българите националнообразуващите процеси се изявяват през XVIII и XIX в. и те са свързани с промените в стопанските отношения, в социалната област, с духовно-културните промени, които са следствие на променената стопанска и социална структура на обществото. Като резултат се променя мисленето на хората и се надмогва простото възпроизводство на продължители на рода и българщината. Ако се използва икономическата терминология, може да се каже, че през XVIII и XIX в. вече е налице сложното възпроизводство в човешки план, което променя не само числеността, но и мисленето, съзнанието, което ражда ново качество в духовната същност на оформящата се общност.

Формирането на българската нация протича при особено тежки обстоятелства - османското политическо господство и господството на исляма и Цариградската патриаршия в духовния живот. Тези обстоятелства налагат своя отпечатък върху нациообразуващите процеси, обхванали българите през епохата на Възраждането⁴⁵.

През първата половина на XVIII в. започват да се създават условия и предпоставки за прерастване на българската народност във възрожденска нация ⁴⁶. През първата половина на XIX в. в стопанския живот на българските земи и в социалната структура на българския народ настъпват изменения. В недрата на османската феодална система се ускорява развитието на стоковото занаятчийско и селскостопанско производство. Разраства се търговският обмен в българските земи и постепенно се формира национален пазар, свързан с обширните пазари на Османската империя и с европейския (капиталистически) пазар. Между отделните райони на българските земи се създават засилени стопански връзки, които рушат бариерите на затвореното натурално стопанство. Те съдействат за по-интензивно взаимно опознаване на българите от различните краища на българските земи и за създаване на общи черти в развитието на материалната и духовната им култура. Ускорява се утвърждаването на възникналия новобългарски говорим език, който се налага в просветното дело и в издаваните през XIX в. български вестници, списания и книги. Чрез тях се издига общото културно равнище на народа, обогатяват се познанията му както за самия него, така и за другите народи⁴⁷.

През XVIII и първата половина на XIX в. започва формирането на нов социален слой в средите на българския народ — буржоазията. Формирането ѝ е свързано със зараждането на капиталистически начин на производство в промишлеността и селското стопанство. Възникват разпръснати и централизирани манифактури, а в селското стопанство спахийското военнофеодално земевладение се замества от чифликчийството⁴⁸. Това води до освобождаване на селяните от крепостна зависимост и създаване на пазар на работната сила. Броят на градското население нараства и се образуват прослойките на буржоазията. Класово разслоение и образуване на прослойки от богати, средни, дребни и безимотни селяни се извършва във всички български земи.

Движеща сила в националната и социалноосвободителната борба са новообразувалите се буржоазни елементи и в частност чорбаджийската прослойка. Често нейните интереси са свързани и зависят от управляващите среди в Османската империя. Но тя има важна роля в развитието на възрожденския процес сред българите и особено в създадените църковно-религиозни общини. Ползва се с широки права при решаването на много църковно-религиозни и светски дела — изграждане и поддържане на църкви и училища, събиране на държавни данъци, построяване на улици и пътища, опазване на обществения ред и пр.

След Кримската война (1853—1856 г.) тези общини са преустроени и се превръщат в чисто българска институция, която играе изключително важна роля в укрепването на националното самосъзнание на българите и в организирането и ръководенето на целия им духовен живот. Чрез чорбаджиите, ръководители на общините, българинът християнин противостои на своите социални и национални врагове не отделно като индивид, а като член на дадена българска общност ⁴⁹.

Основна роля в този процес има българската буржоазия, която със своята предприемчивост и находчивост надмогва отживелиците и свързва стопанството на българските земи с европейските страни. Това довежда до активизиране и стимулиране на социалните отношения, развиващи се сред българското общество. То излиза от местната затвореност и ограниченост. Така в резултат на стопанските и социалните промени сред българите през XVIII и XIX в. се създават основите за образуване на българската нация.

Важно място в този процес заема културното развитие на обществото по онова време. През XIX в. се оформя новобългарският език, на основата на който се създава възрожденската книжнина и литература. Езикът е основен белег на националната култура. На този език се говори в трите области Мизия, Тракия и Македония. Силно влияние върху културното развитие на българите оказват още традицията и чуждите влияния, намерили почва за развитие именно сред чорбаджиите. Формиралата се през XVIII и XIX в. новобългарска култура, вплела в себе си новите повеи с аромата на традиционното наследство, приема и отсява нужното от чуждите влияния — балкански, славянски, западни, обединява българския народ от всички краища на земите ни и налага единен духовен ритъм в развитието му.

Благодарение на средствата и влиянието на много чорбаджии се създава широко разгърната мрежа от светски училища, в които работят стотици талантливи български учители. Така в българските християнски училища израстват образовани младежи, мнозина от които продължават учението си в чужбина със спомоществувателството на родолюбиви чорбаджии. Чрез училищата, вестниците, списанията, книгите, които издава, както и чрез общините, българската интелигенция непрекъснато възпитава народа в дух на родолюбие.

Потомци на известни чорбаджийски родове дават своя важен принос при формирането на българската нация и култура. „Еленските чорбаджии не са били непогрешими, ангели и светии. Обаче при техните, може би немалко грехове, заслугите идат да покрият недостатъците им - казва Неофит Хилендарски Бозвели - и със своето любородие те са принесли грамадни заслуги на обществеността, на просветата, на черковата и на народния поминък”.

Шишманови (известни и с турската форма на името – Шишманоглу) са голям български чорбаджийски род от град Видин. Името им, идентично с това на една от средновековните български царски династии – Шишмановци, кара много изследователи да смятат, че легендата е вярна и родословното дърво на видинските първенци действително изхожда от старите царе. Фамилията Шишманови играе важна роля в политическата и културната история на българите в продължение на четвърт хилядолетие, давайки представители като военачалника Баба Новак, самозвания търновски княз Ростислав Страцимирович, видинския отцепник Осман Пазвантоглу, интелектуалеца проф. Иван Шишманов, писателите Алеко Константинов, Димитър Шишманов и Мели Шишманова, политиците Илия Цанов и Найчо Цанов, математика проф. Емануил Иванов, военния лекар д-р Яков Петкович, австрийската графиня Анна Мария фон Мирбах и др., сродена е практически с целия следосвобожденски български елит и стои в основата на създаването на най-важните културни институции.

Чалъкови са български копривщенско-пловдивски род, джелепи и бегликчии. Вълко Тодоров Чалъков от Копривщица дарява средства за изграждане на болницата (1775 г.) и параклиса „Свети Димитър” (1778 г.) в Хилендарския манастир. Неговите внуци Вълко Тодоров Чалъков (поч. 1841 г.) и Стоян Тодоров Чалъков (поч. 1850 г.) заемат важно място в обществения живот на този град през Възраждането. Вълковата сестра Рада Чалъкова е баба по майчина линия на Любен и Петко Каравелови. Други видни потомци на рода са Георги Вълкович и Стоян Чомаков.

Обединен стопански и духовно, българският народ постепенно прераства в нация, чието окончателно формиране приключва някъде към 60-те и 70-те години на XIX век. Общата територия, общият език, общият психически облик, основан на обща култура, вяра и традиция, единният национален пазар сплотяват в едно цяло българското население, обитаващо обширни територии на Балканския полуостров.

През 1870 г. консолидираната българска нация получава официално признание не от някой друг, а от самата Османска империя⁵⁰. В чл. 10 на издадения на 28 февруари 1870 г. ферман за учредяване на самостоятелна българска църква се очертават границите на Българската екзархия. Тези граници обхващат почти всички земи с преобладаващо българско население и включват трите класически български области Мизия, Тракия и Македония.

Именно в тези условия още през ХVIII и началото на ХIХ се формира българската възрожденска буржоазия, една не малка част, от която постепенно успява да натрупа значителни капитали. Това, макар и бавно, поражда процеси на социална диференциация. По същото време все по-ясно се очертават и контурите на възрожденската интелигенция. Така през този период се заражда буржоазната идеология, която се характеризира с процеса на културно- духовното съзряване на българското общество. Поставят се основите на новата българска култура.

Успешното стопанско развитие на българското общество през XVIII и XIX век налага и известни промени в структурата му. Като цяло се заражда нов елит, който е способен да ръководи националноосвободителната борба на народа. През периода на Ранното българско възраждане съществува и т.нар. чорбаджийска прослойка. Като цяло при създаването си тази прослойка е имала функцията на посредник между властта и народа, по което може да бъде приобщена до известна степен към феодалната система. В последствие обаче българинът разбира под думата „чорбаджия” богат човек. Именно тези богати хора са свързани с новите обществени нагласи. Поради тази двузначност на прослойката е трудно да се характеризира ясно, но по всяка вероятност това е слой, който е видоизменил своята първоначална функция и се е приобщил към едрата и средна българска буржоазия.

През същия период във всички български градове и в някои села са създадени български общини, които заедно с техните училищни и църковни настоятелства са главните органи на народната просвета. С реформените актове от 50-те и 70-те години на ХІХ век техният статут е окончателно определен. Независимо от стремежа на турската власт да ограничи общинската автономия и да превърне общините в част от местната администрация, българите успяват да запазят националния характер на общинското самоуправление. 50-те и 60-те години на XIX в. са времето на вътрешни реформи в самата община. Общините се превръщат в главни опори на българската просвета. Традиционното място на чорбаджиите се заема от търговците и занаятчиите. Когато през 60-те години Високата порта се опитва да отоманизира българското учебно дело, под ръководството и със средствата на чорбаджиите и общините е подбудено общонационално движение за запазване на българския характер на училищата. Те са и главните инициатори за изпращане на български младежи на учение в чужбина.

Много от българските чорбаджии се отличават с висока обществена ангажираност и се сдобиват с висок социален престиж и влияние не само в средите на своите конкретни локални общности, но и сред сънародниците си въобще. Те имат социалния имидж на влиятелни фигури, изтъкнати представители на българската общност на местно, а и на централно равнище, към които сънародниците им, а и други техни съграждани са се обръщали често по всякакви формални и неформални, важни за тях, въпроси. Деловите им мрежи и контакти и връзките с управляващите на различни нива, изградени в процеса на професионалната им дейност, също допринасят за тежестта им в обществото.

Българските чорбаджии, чиято дейност разглеждаме, достигат до тези институции поради вече завоюваните си стопанска тежест и неформално влияние в обществото, плод на личните им и деловите им качества и резултати и на обществената им ангажираност, а не обратното – административните им постове да стават източник на неформална власт. Най-активните от тях натрупват големи богатства, далеч не само експлоатирайки бедните данъкоплатци, а проявявайки делови качества и съчетавайки умело откупуването на данъци с други стопански дейности като търговия, кредит, експлоатация на чифлици, държавни доставки и пр.

Следователно по своя материален статус и размаха на деловата си активност (с впечатляващото си имущество, мащаба на сделките си и огромните капитали, с които оперират), с ролята си във фискалната система на империята, но и по своето обществено положение и роли, съсредоточавайки в ръцете си значително богатство, влияние, формална и неформална власт, най-изявените сред българите чорбаджии могат да бъдат причислени както към националния делови и социален елит, така и към провинциалните елити на империята, а няколко от тях могат да бъдат разглеждани и в контекста на деловия и обществен елит в общоимперски мащаб.

Национално осъзната, особено под влиянието на агресивния панелинизъм, българската възрожденска буржоазия, опирайки се на подкрепата на широки слоеве от народа, подема политически инициативи за национално осъзнаване на българския народ и извоюване на автономен политически статут за българите – поданици на Високата порта, като важна стъпка към националното освобождение.

Въпросът за автономията на България намира израз в проекта за създаване на автономно българско княжество в Добруджа в началото на 30-те години на ХІХ век, чиято цел е да послужи като база и импулс за по-нататъшните усилия на българския народ за разширяване на неговите права и самоуправление. Тази политическа инициатива е демонстрация на собствените възможности на българската буржоазия за самостоятелно разрешаване на българския национален въпрос посредством поставянето на българските искания пред Високата порта.

Литература:
Бобчев, С. С. Елена и Еленско по време на османското владичество. 1937.

Бобчев, С. С. Еленски сборник. С. 1931.

Бобчев, С. С. Еленски сборник. С. 1938.

Гандев, Хр. От народност към нация. С., 1988.

Генчев, Н. Българско възраждане. С., 1994

Гошев, И. В Трявна през времето на последните търновски владици (1820–1870 г.). С. 1930.

Грънчаров 1985: М. Грънчаров. Чорбаджийството в България през 30-70-те години на ХІХ век. – В: Исторически преглед, 1985, 8, 30, 34.

Грънчаров, М. Имала ли е България аристокрация. – В: Литературен форум. Брой 1 (424), 29.08. - 04.09.2000.

Грънчаров, М. Чорбаджийството и българското общество през Възраждането. С., 1999.

Грънчаров, Ст. Балканският свят. Идеи за държавност, национализми и развития от началото на ХІХ век до края на Първата световна война. С., 2001.

Давидова, Е. Търговски капитал и откупуване на данъци в Османската империя през третата четвърт на XIX в. – Исторически преглед, 63 (2007), 3–4.

Димитров, Стр., Манчев, Кр. История на балканските народи. Т.1 (ХV-ХІХ век). С., 1999.

История на България. Т. 5. Българско възраждане XVIII — средата на XIX в. С., 1985, с. 19 и сл.

Кастелан, Ж.. История на Балканите ХІV-ХХ век. С., 2002.

Койчев, К. Старо Габрово и пътищата около него. Габрово. 2010.

Плетньов Георги, Чорбаджиите от Търновско и националноосвободителното движение. – В: Исторически преглед. 3/ 1977.

Плетньов, Г., Чорбаджиите и българската национална революция. В. Търново. 1987.

Попгеоргиев, Й., Град Вратца. Принос към историята му. Сборник за народни умотворения, наука и книжнина. 1904.

Радев, С. Строителите на съвременна България. том І. С.1973.

Сапунов, Н. Е. Дневник за съграждането на първата българска църква „Св. Стефан” в Цариград. ПСпБКД, кн. 11, 1884.

Семеен архив Хажитошеви, т. I, С., 1984.

Стефанова, М., Книга за българските чорбаджии. С., 1998.

Стоянов, И. История на Българското възраждане. Абагар, Велико Търново, 1999.

Стоянов, М. Чалъковци (Към историята на един чорбаджийски род). – В: Исторически преглед, 7, 1950-1951.

Темелски, Хр. Църковно-народният събор от 1871 г. (встъпителна студия) – В: Църковно-народният събор 1871 г. Документален сборник по случай 130 годишнината от Първия църковно-народен събор. Встъпителна студия, съставителство, бележки и речници – ст.н.с. д-р Христо Темелски. С., 2001.

Трифонов, Ю. Към въпроса за старобългарското болярство. // Сп. БАН, 26, 1923, № 14.

Туджман, Фр. Историческата съдба на народите. С., 1997.

Христов, Хр. Някои проблеми на прехода от феодализма към капитализма в историята на България. — Исторически преглед, 1961, кн. 3.

Христов, Хр., Българските общини през възраждането. С., 1972.

Цветков, Пл. България и Балканите от древността до наши дни (второ преработено и допълнено издание). Варна, 1998.

Шарова Крумка, Българското националнореволюционно движение и едрата буржоазия. – В: Исторически преглед.2/ 1977.

Шопов, Ат. Д-р Стоян Чомаков – живот, дейност и архива. – Сб. БАН, Т. 12, 1970

Янева, С. Нови данни за откупваческата дейност на Чалъкови. – Bulgarian Historical Review, 2006, 1–2.

Янков, Г. Формирането и развитието на българската нация и възродителният процес. — В: Проблеми на развитието на българската народност и нация. С., 1988.