Формиране на новобългарска просвета след Кримската война

През 50-70-те години на XIX в. българската буржоазия окончателно се налага като ръководна сила в българското възрожденско общество. Тя става господстваща сила не само в икономическата сфера, но налага своята хегемония и в национално-просветното движение. Именно българските общини, под ръководството на буржоазията, провалят плана на Високата порта за създаване на българо-турски училища — т.е. за отоманизира-не на българското учебно дело през 60-те години на века.

Промените, които настъпват в българското общество след Кримската война, дават своето отражение и върху развитието на просветното дело. То преживява един своеобразен разцвет и достига до неподозирани резултати. Българите се изравняват в образователно отношение с останалите балкански страни, а младежите, получили образование в откритите училища, могли да постъпят направо в университетите на Русия и западноевропейските страни.

През третата четвърт на XIX в. българската буржоазия отпуска значителни средства и полага големи грижи за развитието на просветното движение. Тя се заема с откриване на нови училища, със строеж на училищни сгради, с намиране на учители, с тяхната издръжка, с изпращане на млади хора в чужбина, за да получат по-високо образование и т.н. Тя се грижи за оформяне на цялостната структура на българската образователна система. В резултат на всичко това през последните години преди Освобождението рядко се среща българско село без училище. Според една макар и непълна статистика през 1873 г. в Северна България има 647 български училища, в които се учат 25 523 момчета и 5 169 момичета. В Мизия, Тракия и Македония има общо около 1500 училища, от които 50 класни с два, три и повече класа.

Макар училищата в околните дряновски селца и махали в оно­ва време да не са добре уредени, учителите им били „наустничари“ и имали заплата по 1500 гроша годишно, те все пак изиграли положителна роля в просвещаването на колибарите, пръснати из Балкана. За развитието на училищното дело по околните махали и селца помагала и Дряновската общи­на. Това се вижда и от едно нейно писмо до Търновската бъл­гарска община, написано на 16 август 1867 год., с молба и търновци да дадат помощ за съграждане на училище в близ­кото до Дряново селце Длъгня. Писмото е подписано от Ико­ном х. п. Васил, х. Сава Иванов, х. Пенчо п. Георгиев.

След Кримската война настъпва общ подем в просветата и учебното дело. В град Враца обаче то е съпътствано от дрязги за пари за издръжка на училището между чорбаджиите, а владиката също не оказва подкрепа. В следствие на това има честа смяна на учители, сред които има сподвижници на Г. Раковски, Хр. Ботев и Васил Левски. Такъв е Никола Ковачев, един от най- добре подготвените учители в България и в течение както на борбите за църковна независимост, така и на революционната идеология на емиграцията. Той е първият, който установява традицията да се чества празника на Светите братя Кирил и Методий и въвежда звучната метода във Враца. Решителна материална помощ за напредъка на училищата оказва завръщането на врачанина-патриот Козма Тричков, член на Добродетелната дружина, а до 1871 г. в следствие на звучната метода, окончателно се оформя класното училище с много паралелки и разгърната програма.

Врачанските първенци и чорбаджии изиграват важна роля в просветата на града и по отношение на снабдяването с книги. В града учениците и обществеността разполага с повече от 40 заглавия книги в 850 екземпляра, а също и почти всички издавани тогава списания и вестници. През 1872 година врачанските джелепи успяват да привлекат завършилият Робърт колеж в Цариград син на Петко Славейков – Иван. Той се заема с основна реформа на обучението и обединява всички училища в града под общо ръководство и общи програми. За да завършат учениците трябва да преминат всички степени на обучение и да получат оценки и удостоверения. Чорбаджиите гледат подозрително учителите, които често се включват в революционните движения и няма пари за заплати и учебници.

И след Кримската война мнозинството от основните кадри за българското просветно дело се подготвят в Русия. Особени грижи в това отношение полага Одеското българско настоятелство, появило се на политическата сцена през 1854 г. То продължава дейността на одеската българска колония от предходните десетилетия за издействане на стипендии от страна на Русия, подпомага българските училища с литература и финансови средства.

През 1858 г. се създава Московският славянски комитет, чиято основна цел е укрепване на връзките между Руската империя и покорените християнски народи на Балканския полуостров. Основните пътища за достигане на тази цел са осигуряване на помощи за църквите и училищата в славянските земи и привличане на южнославянските младежи и девойки за обучение и възпитание в Русия. Подобна е целта и на възникналите по-късно отдели на комитета в Петербург, Одеса, Киев.

Под натиска на славянските комитети през 1865 г. руското правителство взема решение да създаде специална система за подбор на младежи сред южните славяни, които да учат в руски училища. С помощта на комитетите до края на турското владичество в българските земи в Русия получават образование голям брой български младежи и девойки. Такива са Тодор Бурмов, Натанаил Охридски, Л. Каравелов, Хр. Ботев, Ст. Стамболов, Васил Друмев, Нешо Бончев, Райко Жинзифов, Марин Дринов и др.

След Кримската война много българи учат в университетите на западноевропейските страни. Български студенти има в Прага, Табор, Виена, Брашов, Берлин, Лайпциг, Мюнхен, Париж, Женева. Особена активност по отношение влияние върху българската просвета проявява Франция. Това тя прави чрез католическите мисии, настанили се в Османската империя. В откритите 29 католически училища, сред които се открояват лицеят в Бабек — Цариград и турско-френският държавен лицей на Гала-та-Сарай в турската столица, получават своето образование много българи, между които Лазар Йовчев (Екзарх Йосиф), Тодор Пеев, Павел Бобеков, Драган Цанков, Константин Величков и др.
2. 3. Църковни борби - мястото и ролята на чорбаджиите.

През третата четвърт на XIX век градските общини - традиционен и съществен компонент от управленската структура на българските земи в пределите на Османската империя - засилват присъствието си в публичното битие на нацията. Това обстоятелство е естествен резултат от вътрешната политика на султанските правителства, предполагаща по-видимо оползотворяване на властовия потенциал на българските самоуправленски структури. Споменатата политика намира законодателен израз в Хатихумаюна от 1856 г., в Закона за вилаетите от 1864 и в Закона за управление на вилаетите от 1870 г. Тези актове, както и някои второстепенни нормативни текстове, ангажират общинските институции с оповестяване на правителствените разпоредби, със събиране на данъци, с гаранции за личности, с подпомагане на властта при преодоляване на някои регионални конфликти и сътресения.

Църковнонационалното движение натоварва някои градски общини с допълнителни функции. Те поемат основната част от управленските прерогативи на митрополитските и епископски власти след отстраняването на съответния гръцки владика от епархията. Така в хода на изострения гръцко-български конфликт от края на 50-те и началото на 60-те години на ХІХ век се оформят т.нар. „главни общини” - Силистренска, Русенска, Търновска, Варненска, Кюстендилска, Софийска, Пловдивска и др.

В църковно-националната борба дряновци вървели един­ни с търновци и с жителите на другите български селища, които открито повели борбата за самостоятелна българска църква. Когато през 1856 год. пак се разгоряла битката сре­щу търновския гръцки владика Неофит, една делегация за­минала за Цариград да настоява пред турското правител­ство и гръцката патриаршия той да бъде сменен. В делега­цията влизали: Георги Кабакчиев от Търново, Петко Р. Сла­вейков от Трявна и дядо Пеню от Дряново. Понеже дядо Пеню нямал пари за това дълго пътуване, такива му дал търновският богаташ Стат Селвилията. Делегацията носела със себе си изложение против владиката, подписано от ня­колко хиляди души, между които и стотици дряновци. На 12 януари 1857 год. дряновци наред с търновци и др. протести­рали против злоупотреблението и лошото поведение на гър­ка Неофит. Такъв протест, подписан от тях против решение­то на патриаршеския събор от 1859 год., бил публикуван на 15.I.1860 год. във вестниците „България“, „Цариградски вестник“ и сп. „Български книжици“, редом с подписите на гражданите на Горна Оряховица, Търново и други селища. Борбата срещу Неофит завършила с успех, с отстраняване­то му. На негово място обаче гръцката патриаршия наложи­ла друг митрополит грък – Григорий. Но българското на­селение от целия Търновски край отказало да приеме и не­го, защото искало българин за архиерей. Само х. Ангел и х. Пенчо Халбито от Дряново били на страната на Григорий и му обещали да го подкрепят. На станалото в Търново съб­рание на 21.III.1861 год. за избиране на делегация, която да представлява Търново и окръга пред турското правител­ство в Цариград и иска изгонването на Григорий, двамата се обявили против изпращането на делегацията. В тоя слу­чай х. Пенчо Халбито, забравил как бил затварян в конака в Търново от февруари до края на 1857 год. по донос на гръцкия владика Неофит, че е участвувал в подготовката на въстанието на капитан Дядо Никола през 1856 год. При­ятелството на х. Пенчо Халбито с гръцкия владика Григорий се потвърждава и от едно писмо на Йосиф Дайнелов от 30. X. 1861 год. до Георги Раковски: „от с. Дряново ня­кой си несвестен богат х. Пенчо (от старите диванета) калесал владиката да освети един нов манастир – Дряновский. И владиката (то се знай!) тича като побеснял към Дряно­во.“

Писмото на Дайнелов до Г. С. Раковски е важен доку­мент, който разкрива твърдостта на дряновци по време на църковната борба. Чест прави и на свещениците в Дряново по това време, че не са се поддали на внушенията на чор­баджията х- Пенчо и на заповедите на своя пряк началник владиката, за да участвуват в акцията му. Това събитие при­добива още по-голямо значение като се има предвид, че на Петковден, по прастара, неколковековна традиция, в Дряно­во става голям събор, на който се стича цялото околно на­селение, хиляди колибари. И не се намерил нито един от тях освен раболепният х. Пенчо, който да посрещне или да се преклони пред владиката.

Като цяло след Кримската война (1853-1856 г.), когато започва масовото изгонване на гръцки владици, на много места противоречията с Патриаршията водят до крайно изостряне на отношенията между българските общини и владиците. В повечето случаи българските общини търсят начини да си осигурят благосклонността на османската местна власт или ако това не им се удавало, се насочвали към централната власт. Това обикновено става с молби, писма, прошения до Високата порта, до великия везир или направо до султана. Така през 1859 г., когато великият везир посещава София, българската общинска власт изготвя и подава прошение до него с искане българската нация да се отдели от гръцката посредством учредяването на самостойна българска църква. Изразена е готовност да се сезира и султана⁴⁰.

През 50-те – 70-те години на ХІХ век българският народ се стреми да привлече на своя страна максимален брой представители на властта, както и институциите на великия везир и на султана, в спора с гръцките владици, респективно – с Цариградската патриаршия. Фактите красноречиво говорят за откровеното желание именно османската държава да санкционира религиозната еманципация на българските християни. Особено показателни в това отношение са действията и инициативите на общините в някои възлови градски центрове, където битката с гръцкото духовенство има емблематичен характер за българския национален дух – например Скопие, Велес, Търново, Пловдив и др. Те в значителна степен, подобно на всички останали български общини, формират своето отношение към османската държава под влияние политиката на цариградската българска колония и на нейната община.

Както е известно, българското присъствие в Цариград нараства значително към средата на ХІХ век. Според различни сведения числото на живеещите в османската столица българи варира от 30 000 до 50 000. Непосредствено след Кримската война, възползвайки се от постановките на Хатихумаюна от 1856 г. цариградските българи връчват петиция на султана с искане да признае българския народ като отделен от гръцкия, църквата да се отдели със собствен върховен началник. Петицията е представена от името на 6 400 000 българи, въз основа на пълномощни писма от цялата българска територия. Исканията в петицията са претворени от близо 60 прошения от всички краища на страната, подадени до високата порта след общо събрание в Цариград.

От 1857 г. цариградската българска колония има свое училище. Основава се и българско културно национално сдружение „Българска книжнина”, издаващо от 1858 г. месечно списание „Български книжници”. Списанието се превръща в орган и изразител на църковнонационалната идеология. На 8.10.1858 г. Иларион Макариополски е ръкоположен за епископ предстоятел на българската църква в Цариград, за да се стигне до акцията от 3.04.1860 г. когато от българска страна се скъсва със зависимостта от цариградския патриарх. Същият ден представителство на българската община, в състав х. Николи х. Минчооглу и Христо Тъпчилещов се явява пред Високата порта и заявява, че българите се отделят в самостоятелна църква и молят правителството да признае това. От този ден до 28.02.1870 г., когато Великия везир Али паша връчва на членовете на смесената българо-гръцка комисия, която е натоварена да реши българския въпрос, султанския ферман за учредяване на Българска екзархия, българската община в Цариград бавно и методично, с много такт и дипломатичност, съобразявайки се с условията в османската столица, влиянието на цариградския патриарх, политическите интереси на Великите сили и преди всичко с българските национални интереси, търси начини да ангажира и привлече на своя страна османската официална власт.

Успехът, който постига българската община в Цариград в продължение на две десетилетия, има силно въздействие върху цялата национална територия и върху поведението на общините по места. Моделът на поведение на цариградските българи е възприет изцяло от провинциалните лидери, независимо на коя от двете противоположни групировки принадлежат – „млади” и „стари”. Това е модел, при който официалната държавна власт, макар и символизираща наличието на една чужда сила, се използва най-рационално за постигане на българските национални цели. Философията е легитимното, конформисткото, реформаторското отношение към Високата порта дава положителен резултат и тя се налага върху масовото българско отношение към властта и по места. Обстоятелството, че тази позиция се демонстрира от една официално призната общобългарска институция и преди всичко от нейния легитимен център в Цариград има за последица трайно съобразяване и възприемане на подобен маниер на поведение и от останалите български организации.

По места общинските ръководства изцяло се съобразяват с политическата линия и похвати на цариградските българи. Нещо повече. Перманентния контакт с тях е надежда, че проблемите ще се решат, защото османската власт може по-лесно да бъде ангажирана. Търсенето на османската власт като гарант за българските интереси в българо-гръцкия спор е още по-категорично в провинцията и особено в условията на онези региони, където противоречията надвишават строгите рамки на каноническия спор. Така, във Велес, по време на борбата за изгонване на гръцкия владика Антим, българските първенци успяват да изградят добри и много полезни за тях отношения с местната турска власт. Както гръцкият владика, така и българските общински водачи се стремят да спечелят благоразположението на османската администрация. Нееднократно местни влиятелни турци защитават пред високостоящите органи българите против гръцките интриги.

Значението на османската местна и централна власт като фактор за постигане на българските национални интереси се схваща отлично от по-образованите българи. През 60-те години на ХІХ век скопският учител Стоян Костов винаги съветвал първенците в града „да работят предпазливо и да се пазят да не възбуждат към себе си подозрението на турското население понеже то е много силно в града и понеже с това си поведение те отнемат едничкото оръдие на гръцките владици, клеветата⁴¹”. Когато в Скопие пристига вестта за признаване на независима българска църква и създаване на Българска екзархия, градските първенци и еснафите поднасят пред местния мютесариф благодарност до султана. Новината, че Скопската епархия не е включена в юрисдикцията на новооснованата екзархия силно накърнява българското самочувствие и започват масови протести, които крият опасност от крайно изостряне на отношенията с властта. В този момент, под влияние на Екзархията, българите сдържат недоволството си, за да не дават аргументи на Патриаршията за антибългарска пропаганда пред османската власт. Първенците по места, в това число и в Скопие, успокояват народа с очаквания плебисцит. Общинското ръководство добре осъзнава, че в този момент единствено в лицето на Високата порта може да намери авторитетен съюзник срещу гръцката патриаршия, поради което се отбягват действия срещу властта. В крайна сметка тази политика имала своя положителен резултата, санкциониран с плебисцита от 1874 г., когато в Охридска и Скопска епархия мнозинството от българите категорично заявили принадлежността си към Българската епархия.⁴²

Участието на казанлъшката фамилия Папазоглу в църковните борби, активното отношение към църквата и църковния живот са съвсем закономерни, като се има пред вид високото обществено положение на семейството. Докато революционното движение се приема нееднозначно от богатите българи, то борбата за независима българска църква е осъществена най-вече от представителите на големите чорбаджийски фамилии, които използват търговските мрежи помежду си, за да канализират и координират усилията на целия български народ. Братя Папазоглу участват активно в тези процеси.

Като цяло чорбаджийското съсловие изразява своето положително отношение към църковнонационалната борба на българите. Христо Стамболски си спомня за разговора с казанлъшките чорбаджии при завръщането си от Цариград през 1861 г: „Когато влиза у Стоенчо Груйоолу в стаята с високите миндери, заварва там още Петко Стоката, Христо Папазоглу и Дим. Душанов. Когато Христо сяда близо до Груйоолу, чорбаджията се обръща към него на турски: „Хош гелдин, не вар не йок Стамболда” – добре дошъл, що има, що няма в Цариград? Все добро – отговаря Христо - много ви здраве от познатите ви братя Христо и Николчо П. Тъпчилещови и Дим. Гешоглу. Те, както и другите българи, са много весели и се радват за сполуката в църковния ни въпрос с изхвърлянето името на гръцкия патрик в богослужението му….”

С разложението на османския феодализъм през втората половина на ХVІІІ век настъпили тежки дни за българския народ. В продължение на две десетилетия мирният му съзидателен труд бил спъван от стихийните кърджалийски набези по градове и села. Слабата централна власт не е в състояние да се противопостави на непокорните паши и бейове, нито да спасява народа.

В края на ХVІІІ век успоредно с органите на централната власт, които продължават да действат по места, отделните селища започват да „избират” свои представители пред държавата. Веднъж избран аянинът, получава неограничена власт в дадения район. Тази власт на дело не му е делегирана от правителството, което само потвърждава или отхвърля „избора”, а още по-малко от местното население. Тя почива единствено на силата на оръжието. Аяните държат значителни войски, които издържат на своя, т. е. на раята сметка. В борбите за надмощие, които водят помежду си, те увеличават непрекъснато своите дружини. В това се корени тясната връзка между аянския институт и кърджалийството.

Войските, които издържа и командва аянинът, са нередовни. В определени случаи те вдигат на бойна нога цялото боеспособно население в управляваната от тях област. Единственият възможен състав на аянските войски е разбойническият, а единственият начин за издръжката на тия части остава грабежът.

Като част от управлението на българските общини чорбаджиите играят важна роля в тези събития. Така например в един еленски дамаскин е отбелязано, че през 1816 година бил изгонен от Търново Фейзи-аа (4 март 1816 година). Първоначално Фейзи-аа бил на страната на еленските чорбаджии. С неговата материална подкрепа били издигнати часовниковите кули в Елена (1812 г.) и в Трявна (1813 г.). Към 1816 година неизвестно по каква причина, между тях настъпил разрив и чорбаджиите направили всичко възможно, за да го махнат от поста търновски аянин. Наистина той е снет, а на мястото му дошъл стамболията Силиман-аа Кара-Гюмрукчията.

През този период българското население получава разрешението от властта отново няколко столетия след падането на България под османска власт да притежава и носи оръжие и да образува „местни войски”, които сами по места да се справят със скитащите разбойнически банди. Става дума за самоорганизацията, самоотбраната, самоуправлението на села, градове и кази из Румелия. В началото на ХІХ век тук кърджалийството среща отпора не на цетрализма, на войските и военачалниците му, а на местните опълчения от населението, предвождани от чорбаджии и местни първенци. В изворите от този период все по-често се говори за самоделни укрепления, изборна стража, колективно заплащана и издържана от населението.

Пример за подобна практика е укрепяването на Котел през 1800 г. под управлението на Божил чорбаджи, а също и самоотбраната на Тетевен през пролетта на 1801 г., ръководена от Семко Ччрбаджи.

В началото на ХІХ век в Елена чорбаджиите начело с Йордан х. Иванов Разсуканов също участват в организирането на отбраната на града от кърджалийските нападения. Брат му х. Панайот заедно с Дойно Граматик и Иван Кършов през 1800 г. престояват дълго време в Цариград и се връщат с ферман за изграждането на крепостта „Калето” за отпор на кърджалиите.

Независимо от доброто си материално състояние и ролята си на селски чорбаджия, х. Йордан Брадата от Елена проявява активност в насоките на гражданско-политическия живот и на зараждащата се съпротива срещу поробителя. Сериозни са основанията да го третираме като съзаклятник по време на Гръцката завера през 1821 г. Еленчанинът Ст. Бобчев твърди, че е бил близък на Сава Бинбаши. Тогава хаджи Йордан не се нарежда сред жертвите, но по всяка вероятност заподозрян и преследван.

Чорбаджи Йордан Брадата участва активно и във Велчовата завера (1835 г.). Името му почти неизменно присъства почти във всички летописни бележки и спомени, свързани както с подготовката, така и с потушаване на въстанието. Той не е просто един от съзаклятниците, а се налага като най-активната личност на идеята за съпротива през 20-30-те години на ХІХ век в целия Еленски край. До голяма степен на него се дължи създаването на комитетите в редица от околните селища и махали, разпоредбата на задълженията при организирането и въоръжаването им – в самата Елена, в селата Буйновци, Кършовци и др. Безспорна и доказана е близостта му с Велчо Атанасов и Колю Гайтанджията от Търново, с Отец Зотик от Преображенския манастир, с йеромонах х. Сергий от Плаковския „Св. Илия”.

През 50-те и 60-те години на XIX в. политическите борби на българският народ навлизат в един нов етап от своето развитие - етап на организираното националноосвободително движение. Още след избухването на Кримската война (1853-1856) по-изявените емигрантски дейци създават Добродетелната дружина в Букурещ
и Одеското българско настоятелство (ОБН), които открито си поставят за цел да се борят за отхвърляне на чуждото господство.

По същото време големият български революционер Георги Раковски (1821-1867 г.) се опитва да изгради мрежа от Тайни общества във вътрешността на страната, които трябвало да подготвят населението за въстание, в случай на успешно руско настъпление на юг от р. Дунав. И въпреки че Кримската война завършва катастрофално за Русия, първите усилия за цялостно решаване на българския политически въпрос вече са направени.

По-голямата част от чорбаджиите и в най – развитите селища се отнасят отрицателно към борбата за политическо освобождение. Това се определя от тяхното положение на органи на турската власт и поради страха да не изгубят по – доброто си материално положение. Изключение правят само някои чорбаджии в селата - например по време на селските въстания в Западна България.

През втората половина на ХІХ век чорбаджийството малко по малко губи своя консервативен характер, появяват се нови административни длъжности и нови лица. Някои от тях свързват своето лично бъдеще, своята кариера, своя живот, с живота на чуждото управление – повечето лихвари и първенци в Елена, Котел, Дряново, Копривщица. Но болшинството между младите чорбаджии – новите длъжностни лица – са повече патриоти (например революционните водачи в Габрово). Последните са богати хора или правителствени чиновници.

Без съмнение между чорбаджиите има хора патриоти и добродетелни. „Както между старите чорбаджии, пишеше „Македония”, имаше достойни и народни человеци, които правеха въобще почест на народа, тъй между днешните млади чорбаджии мнозина знаеме ний человеци, с чувства и колко годе просветени, да разберат и да се трудят за доброто на народа си, затова и отблъскваме укорът въобще върху чорбаджиите.”... Следваха обвинения, че чорбаджиите заграбвали църковни имоти, присвоявали си училищните сгради, злоупотребявали с народните подаяния, с една реч упражнявали „едно решително владение и тиранизъм върху бедний народ.”... В чорбаджийството революционерите виждаха някакво многоглаво чудовище, седнало на главата на българския народ и впило в него своите нокти. За тях думата чорбаджия значеше чисто и просто шпионин⁴³.

Повлияни от делото на Софроний Врачански и начело с чорбаджията Димитраки Хаджитошев, врачанските първенци откриват перспективата и за политическо освобождение чрез водените по това време руско-турски войни. По време на Руско-турската война (1806-1812 г. ) Димитраки Хаджитошев се свързва с руското командване отвъд Дунав. Съдейства за преминаването на руските части в Българско. Осигурява разузнавателни сведения за разположението на турските войски и др. Подготвя българското население за подпомагане на Руските войски⁴⁴.

Като цяло чорбаджиите са консервативни във всички свои разбирания и схващания, в това число и по отношение на българското национално движение. Този факт се обяснява със страха от промяна на съществуващия ред, особено на турския режим. Това е и причината някои чорбаджии да бъдат определяни като предатели на народното революционно дело.

Такъв пример е първото въстание в Габрово, организирано от габровец - „Дядо Николовото въстание”. Тактиката на това въстание е със събраната дружина на Капитан Никола (Никола Филиповски) да се кръстосва планината и подбужда населението, но „да не се развява байрак-знаме, докато се съберат доволно волентири и тръгнат къде Балкана” Въстанието е обявено на 29 юли 1856 г. в Лясковския манастир „Св. св. Петър и Павел”. От очакваните да се съберат 200 въстаници от Търново, Горна Оряховица и Лясковец се явили едва тринадесет. Тази малобройна чета достига Габровския балкан и на 31 юли се установява в Габровския манастир, като към четата се включват още около 15 – 20 души предимно от с. Нова махала, Габровско. Габровските чорбаджии чрез махлебашиите се противопоставят на въстаниците и дори влизат в сътрудничество с властта. Нещо повече, с помощта на чорбаджиите набързо е събрана потеря за преследване на четата. Дядо Никола прави опит да влезе в Габрово, но разбирайки, че няма да намери съмишленици, се отправя към Трявна. След един ден четата е разпръсната, а войводата убит.

Все пак трябва да се отбележи, че в много селища видни чорбаджии вземат активно участие в българското национално движение. Така например чорбаджи Генко Петров от Трявна, като истински патриот, осигурявал поминъка на много тревненски семейства и пари за отбраната на селището в размирните времена. Той е избран за чорбаджия към 1800 г., когато все още кърджалийската опасност не е отминала. През 1821 г. чорбаджи Генко взема участие в Гръцката завера, организирана по време на започналото същата година въстание на Дунавските княжества (1821-1827 г.), организирано от гръцката революционна организация, като събитие станало основополагащо и довело до освобождението на Гърция. В хода на подготовката обаче е извършено предателство от еленския чорбаджия Юрдан Кисьов, който влиза също в Заверата с претенции на довереник.

Реформените актове на Османската империя от 1832-1834 г. не довели до съществени промени в положението на поробеното българско население нито по отношение формата на собствеността, нито по отношение на данъчното бреме, нито подсилили гаранциите за защита на неговите елементарни човешки права. Но те дават тласък на накипялото народно негодувание. Масово антифеодално селско въстание избухва във Видинско, Ломско и Белоградчишко за премахване на едрото османско феодално земевладение и извоюване на автономия. През 1850 г. оцелелите от Нишкото въстание 1841 и др. революционни сблъсъци по-видни дейци от Северозападна България се заемат с организиране на ново въстание. В подготовката му вземат участие и местните търговци, занаятчии и чорбаджии, които не по-малко страдат от чуждия национален гнет.

Замогващата се едра буржоазия в Габровско, въпреки всички притеснения, произвол и ограничения от страна на османските власти през 70-те години на XIX век успява да развие три големи клона на бъдещите капиталистически отношения – текстилна промишленост, суровинен износ и лихварство. По тази причина едрата буржоазия в лицето на занаятчии, търговци и лихвари, макар и да не се обявяват против Априлското въстание твърдо застават на еволюционистични позиции.

По време на Априлското въстание през 1876 г. Габрово е спасено от разорение благодарение на чорбаджията Цоню Виденлиев, който убеждава клисаря на черквата „Успение Богородично” да не бие камбаната за започване на бунта. Габровските чорбаджии спасяват града, като дават откуп от 1 200 турски лири, дрехи, покъщнина, добитък, т. е. всичко, което може да се заграби. На 11 май 100 видни габровци посрещат армията на Фазлъ паша, идваща от Трявна след като тя разгромява четата на поп Харитон и даскал Киро Петров в Дряновския манастир. Тези ,,видни” габровци, предимно чорбаджии, не само посрещнали пашата, но и услужливо набедили 72 габровските учители и интелектуалци, че те са организатори на бунта в Габрово.

Макар и чорбаджия, видният сопотчанин хаджи Гьока Павлов откупил мира в подбалканското градче, като дал близо 500 лири лични пари на страшния Тосун бей. Като пътувал често до Румъния, чорбаджията се запознал с видни представители на революционното движение - Раковски, Каравелов, Ботев, с които бил в близки отношения. Комитетската класа в Букурещ често се радвала на помощта му, подкрепял с пари и мнозина хъшове. „Един очевидец ме увери, че в негово присъствие веднъж хаджи Гьока дарил Хаджи Димитър с 15 наполеона”, пише биографът на Гьока Павлов Серафим Барутчийски. Васил Левски, когато идвал в Сопот, бил чест гост в къщата или кантората на видния търговец, който му помагал не само с пари, но и със съвети и насърчения.

Един от водачите на Априлското въстание - Тодор Каблешков е роден в заможното семейство на чорбаджи Лулчо Дончев Каблешков. Баща му притежава стотици глави едър и дребен добитък, обширни ливади, ниви и гори, занимава се с търговия. Чичовците му - Цоко Дончев Каблешков и Тодор Дончев Каблешков също са сред богатите българи, чорбаджии с голямо влияние сред обществото. Цялата Каблешкова фамилия се ползва с доверието на турската власт, но има и почитта на българите от техния край.

В едно писмо, писано до един търновски първенец във връзка с Филип Тотювата чета от 1867 г., която преминава край Дряново и след разпръскването ѝ се укрила из околните колибарски селища, чорбаджията х. Пенчо от Дряново декларира: „Много здраве, кир Никифоре, ето като получих писмото и го прочетох. Ние нямаме хабер от този измет (става въпрос за народните борци, четници от Филип Тотювата чета), защо нали знайте ние не можем да идими на сяка колиба … То нидейте уйдисва … защо на една райя като й дадеш малко юзда или като му пувикниш. То тази работа тъй я мислът. Да са ни посрамими едни други … Много здраве на Никола Бояджиулу. Много здраве от х. Мустафа от Мемлекета”. Това старание, да нямат нищо общо с революционерите, с борците за национално освобождение, с „тази измет“, както ги нарича х. Пенчо, дряновските чорбаджии проявяват до края на своето съществувание като класа, дори и след Освобождението.

Като се има предвид богатствата и нравите им, дряновските чорбаджии са и против участието на Дряново в Априлското въстание, както и в другите революционни движения преди това. Те още преди това, още в края на 1875 г., повикали около 100 турски войници в града, за да пазят имотите и чорбаджилъка им.

Специално внимание заслужава описанието на дряновските чорбаджии и техните взаимоотношенията с турските военачалници и срещата на Пахомий Стоянов с Фазлъ паша по време на Априлското въстание. По време на деветдневната битка и обсада на Дряновския манастир Дряново се оказва също един обсаден град (тогава село), в който турците се разпореждат с помощта на турчина-мюдюрин и чорбаджиите, които турците принуждават да изпратят няколко писма до въстаниците в манастира с предложения да се предадат. След като йеромонах Пахомий Стоянов получава подкрепата на чорбаджиите в Дряново, той прави опит да издейства от турското командване освобождаването на монасите и на майка си от манастира. С помощта на мюдюрина заедно с чорбаджиите хаджи Димитър и хаджи Сава отиват до турските позиции и виждат как стрелят топовете. Написват писмо до въстаниците и до отец Рафаил да изведе монасите, заедно с желаещите да се предадат въстаници. Получават още по-категоричен отговор, че няма да се предадат в ръцете на мъчителите си. Тогава турците и чорбаджиите написват ново писмо, но не успяват да го пратят, защото стрелците на обсадените четници убиват топчията и в суматохата и ожесточението турците започват усилена стрелба и се отказват да преговарят повече с въстаниците. На каква цена чорбаджиите запазват селището от опожаряване и разорение, показва откупът, който турците искат от хаджи Димитър, като го спират и обвиняват, че е поддържал въстаниците в манастира и им е закарал 40 чувала брашно и няколко товара джепане. Ясно е, че чорбаджиите са се откупили с пари, и то с много пари.

Перущенци въстават на 23 април 1876 г., т. е. три дни след Копривщица, Панагюрище и Клисура. До въстанието между революционния комитет начело с Петър Бонев и чорбаджиите в селото се води голям спор. Чорбаджиите са против въстанието и със своите постъпки докарват само беда на делото. Но на 23 април въстанието все пак е обявено. Чорбаджиите, които се стремели да избягнат въстанието, веднага се разпоредили, събрали искания хляб, ракия и тютюн и натоварили две мулета. Но по заповед на П. Бонев няколко въстаници достигнали мулетата, разтоварили ги и ги върнали обратно. През това време тримата тъмрашлии вече били вързани. Спорът между комитета начело с Петър Бонев и чорбаджиите „за” и „против” въстанието, обезоръжаването на тъмрашлиите, разтоварването на мулетата, пристигащите от разни села тревожни вести за въстанието, разстрелването на 14 мюсюлмани в съседното Ново село нажежили още повече атмосферата. Петър Бонев издал тази заповед да бъдат убити заловените тъмрашлии не толкова за отмъщение, колкото да постави чорбаджиите пред свършен факт, за да не пречат повече на въстанието. За съжаление, чорбаджиите не само не отишли с „младите”, но конфликтът между тях станал още по-голям.

Като видели, че с оръжие няма да излязат на глава, първенците на село Бойково решили да молят с добро да не палят селото им. Надявали се на това, че познавали много дормушевци, тъмрашлии и самите водачи. Настръхнали от станалото в Перущица, башибозуците начело със Смаил ага и Адил ага и други главатари отседнали на западния (горния) край на селото, на поляната до сегашната черква. Там бойковските чорбаджии останали да посрещнат Смаил ага, увещавали, молили башибозуците да им простят, загдето са вдигнали ръка против управлението. Но развилнелите се „тъмрашлии” били непримирими.

Влиятелната и обществено активна чорбаджийска фамилия от Казанлък Папазоглу също не остава равнодушна към борбата за национално освобождение. Въпреки сериозните си търговски интереси в империята, а може би тъкмо поради тях, братята поддържат широка мрежа от контакти сред всички обществени групи. През 70-те години на ХІХ век те влизат във връзка с БЦРК. Васил Левски идва в Казанлък още при първата си обиколка на страната, в първите дни на февруари 1869 година. Тук той се представя за търговец на розово масло и посредством учителя Филип Велев има вероятно първия контакт с казанлъшките розотърговци Папазови.

На 1 юли 1872 г. Левски се завръща в България и продължава дейността си по организирането на комитетската мрежа. Междувременно насочва вниманието си към доставянето на оръжие. Принудителното събиране нa средства, най-вече от чорбаджии, става честа практика. Самият Левски настоява чорбаджиите да бъдат привлечени към подготовката на българското въстание: „Казахме ви по-горе, какво чорбаджиите спират животът на всичкият народ; забелязано е от памтивека, какво такова нещо да се извърши, стои в ръцете на младите и в парите на чорбаджиите!“

Участието на българските чорбаджии (предимно търговци) в революционните комитети е сравнително слабо. През 1872 г. Апостола Левски създава в Тетевен един от най - многочислените тайни комитети. Оглавяват го двамата най - видни и влиятелни чорбаджии в града - Станьо Врабевски и Петко Милев - Страшния. В габровския комитет от чорбаджиите участват само някои производители на гайтан, като обесения в Търново след въстанието Христо Топузанов. Върли противници на

всяка борба против султана са и производителите на железарски стоки от рода на Илия Видинлията поради необходимия за тяхната търговия мир в широката турска империя.