ИКОНОМИКА, ОБЩЕСТВО, КУЛТУРА В МЕЖДУВОЕННИЯ ПЕРИОД
До Първата световна война българското общество се приспособява към европейския свят, където се завръща след Освобождението. След войната, независимо от националните катастрофи, България вече е член на европейската общност и това проличава както в основните икономически и социални тенденции, така и в културното развитие. Изоставането от развитите страни все още се усеща, но ориентализмът като водеща тенденция вече е в миналото. Българското общество изживява постиженията и пораженията на европейската цивилизация по същия начин, както и останалите европейски народи.
Българската икономика – кризи и развитие
Състоянието, в което България излиза от Първата световна война, е определено като втора национална катастрофа. Под това понятие се разбира преди всичко загубата на територии, населени с българи, но то има и стопански параметри. След военното поражение България е обречена не само да изстрада скръбта по хилядите загинали, да преодолее последиците от разнебитената икономика, но и да изплати репарации на победителите. Затова и следвоенната икономическа криза, изживяна от всички воювали държави, в България е по-тежка и по-продължителна. От България е отнета Южна Добруджа, където се произвежда основното количество зърно, отрязан е достъпът до Егейско море, което затруднява външната търговия, а обещанието за икономически излаз не е изпълнено. България е длъжна да издържа окупационните войски в страната. Икономически аспекти има и проблемът с хилядите бежанци от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини, които трябва да бъдат настанени и да получат поминък. За да осигури земя на тях и на останалите безимотни селяни, правителството на БЗНС провежда аграрна реформа. Ал. Стамболийски въвежда и системата на “трудовата повинност” за преодоляване на разрушенията в народното стопанство. Икономическото възстановяване обаче е затормозено от политическите сътресения в първите следвоенни години. Едва в началото на 1924 г. българската икономика се съживява – промишлеността и селското стопанство достигат предвоенното си равнище, а финансовата система се стабилизира. Извършва се уедряване на капиталите и групиране на производителите и търговците, които създават картели и консорциуми, между които са Сдружението на тютюнопроизводителите и износителите, Картелът на захарните фабрики, Синдикатът на сливенските текстилни фабрики, Консорциумът на спиртните фабрики. В страната ускорено навлизат френски, белгийски и швейцарски капитали. България модернизира стопанството си, но постъпателното развитие продължава твърде кратко. През лятото на 1929 г. страната попада под ударите на световната икономическа криза, продължила до 1933 г. Тя не засяга България така тежко, както развитите държави, но довежда нейното селско стопанство до продължителна депресия. Най-остро се отразява големият спад на цените на селскостопанските стоки (средно 2,2 пъти), докато тези на промишлените стоки падат само с 1/3. Таза “ножица на цените” води до рязко спадане на доходите на населението. Безработните достигат 100 хил. души. До края на междувоенния период българското село остава силно раздробено, слабо механизирано и ниско продуктивно (Документ №1). Държавата се опитва да преодолее раздробеността на земята чрез комасация, но до 1944 г. тя обхваща едва 8 % от обработваемата площ. След 1934 г. българската икономика се възползва от световното оживление и увеличава темповете си. Това съвпада с деветнадесетомайския преврат и с идеите на неговите извършители за държавна намеса в икономиката. Такива са нагласите и в другите държави и е доказателство за съзвучие на българските със световните тенденции (Документ №2). Увеличава се държавната собственост в промишлеността, транспорта, търговията и финансовата сфера. Създават се държавни монополи (на солта, тютюна, петрола, спирта). Поощрява се развитието и на кооперативната собственост. В България тя е традиционна, особено за селското стопанство – в края на междувоенния период в страната има 3500 кооперативни сдружения с един милион членове.
През 1935 г. е създадена автобусната служба в СофияИстински голям напредък между двете световни войни преживява българската промишленост. В годините на възходящо развитие от 1924 до 1929 г. тя поддържа висок темп от около 11 % годишно, като общият обем на продукцията нараства с 88 %. Строят се нови предприятия и електроцентрали. Основното място в българската промишленост продължава да се заема от преработвателната индустрия, свързана със селското стопанство – хранително-вкусовата, тютюневата и текстилната. Българската промишленост е сравнително слабо засегната от световната икономическа криза – съкращават производството си отраслите, свързани със селското стопанство, но други (напр. химическата) го запазват, а такива като каучуковата, хартиената и електродобивната дори го увеличават. Това се дължи на периферното разположение на България, както и на активната държавна политика за противопоставяне на последиците от кризата. Но и след преодоляването й България изостава от 10 до 30 пъти от развитите индустриални държави. Подобряването на конюнктурата в средата на 30-те години води до отмяна на протекционизма в индустрията и до нейното преструктуриране, което стимулира производството на конкурентоспособни стоки за външния пазар. Промишлените предприятия обаче си остават предимно в големите градове – София, Пловдив, Габрово, Варна, Русе, Бургас, Сливен. Държавата подпомага икономическото развитие и чрез ангажимента си за изграждане на модерна инфраструктура. Построена е подбалканската железопътна линия (София – Карлово – Бургас), като общата дължина на линиите през предвоенната 1939 г. достига 3123 км. Разширява се икономическото значение на морския и речния транспорт, развива се автомобилният транспорт, като в София, Пловдив и Русе са въведени градски пътнически линии. През 1927 г. е поставено началото и на въздухоплаването, като в София започват да кацат самолетите на френска фирма по линията Париж – Белград – Истанбул. Въпреки високите темпове и възходящото промишлено развитие България си остава преобладаващо аграрна страна, тъй като промишлената продукция продължава да произвежда стоки, чиято стойност достига само половината от стойността на производството на селското стопанство.
