Разказ
д-р. ИВАН КИРЧЕВ
Току-що бях облекъл престилката си и старият, останал кой знае от кой години телефон в новоразкритата Кубратска болница иззвъня. Беше околийският лекар.
– Подранил си, д-р Кирчев. Нещо спешно ли?
– Не, но винаги има това-онова...
– Виж за какво те търся. Колко сестри ти липсват?
Изтръпнах. Сигурно пак ще ми поиска някоя от сестрите за “подкрепа” на другите отделения. Това ставаше често.
– Никога не сме били в пълен състав, другарю началник. Хората са изморени, не спазваме кодекса...
– Кажи ми колко незаети длъжности имаш.
– Четири.
– Пращам ти една сестра.
Помислих, че се шегува.
– Не е шега – каза той. – Посрещни момичето и се оправяйте...
– Откъде е?
– Местен кадър. Дъщерята на бай Иван Нисовлията – Лили.
Познавах бай Иван и жена му Мара, познавах и голямата им дъщеря Магда, но не знаех малката, а още по-малко, че е медицинска сестра.
– Че тя откога е сестра?
– Новоразпределена... Честито! И още нещо – казват, че знае да свири и пее добре. Стягайте се да организирате художествена самодейност.
– Без шеги, другарю началник...
– Било добро момиче. Ако не ти върши работа като сестра, поне може да ти свири и пее.
Затворих телефона. Не ми оставаше нищо, освен да чакам новата сестра, “която, ако не ми върши работа поне ще ми свири и ще ми пее”.
Не бях очарован.
Така дойде при нас на работа сестра Иванова. Дребничка, много спретната, жива, пъргава, винаги усмихната. “Старите” сестри я посрещнаха с недоверие. А на заседанието на “шесторката” – шестима началници на отделения и главния лекар – станаха и шеги:
– Д-р Кирчев, честита сестра! Знаела да пее, а...?
– При тази напрегната работа в отделението само му е до певици на Кирчев. Пак на гърба на другите ще падне всичко.
– Вместо спринцовката и термометъра ще ти пее, докато издъхнеш...
– Понякога и с песен минава – казах аз, за да спра разговорите. – Пък и времето ще покаже...
Наскоро след това докараха с единствената болнична линейка, една разхлопана стара “Шкода”, в тежко общо състояние участъковия лекар на село К. Установена беше “вирусна пневмония вдясно”. Настанихме го и започнахме лечение. Тогавашните възможности на терапията на тия заболявания бяха твърде ограничени. Нямаше антибиотици, а тези, с които разполагахме, бяха или в недостатъчно количество, или не оказваха нужния ефект. На втория ден състоянието на болния показваше някои белези на подобрение, но опасността не беше преминала. Както се и очакваше, болният получи миокардит. Работното време беше отдавна изтекло и ние с д-р Кришков решихме да си вървим. На прага предупредих дежурната сестра строго да се наблюдава болният и при нужда да ми се звъни. А се страхувах, страхувах се за тази нощ, още повече, че за първи път дежуреше новата сестра Иванова.
– Доктор Кирчев, веднага елате в отделението!
– Какво има?
Телефонът не отговори. Сестрата беше затворила.
За колко време съм изминал път около километър, не зная, но връхлетях запъхтян в отделението и едва дишайки, запитах сестрата:
– Какво стана?
– Щеше да умре...
– Кой? Докторът ли?
– Той. Станал от леглото и паднал там.
Хукнах към стаята, но тя ме спря.
– Докторе, нали няма да ме накажете?
– За какво?
– Без ваше разрешение му инжектирах строфантин с глюкоза...
Погледнах я слисан.
– Ти си направила това?
– Нямаше какво друго да направя, макар да знам, че без лекарско нареждане нямам право...
Влязох в стаята на болния. Той изглеждаше спокоен. Капки пот се стичаха от лицето му, а измореното сърце даваше признаци на живот. Въздъхнах с облекчение. Секунди бяха делили този млад лекар от смъртта. Една спасителна инжекция го беше върнала отново към живота...
– Сестра Иванова, знаеш ли какво искам?
– Не... – едва промълви тя.
– Утре искам да те заведа при главния лекар и пред всички началници на отделения да те на...
– Накажете ме вие, не искам да ме водите никъде!
–... да те накарам да изпееш една песен...
– Защо?
– Защото си спасила един човешки живот. А те не вярваха, че можеш друго, освен да пееш. А сега имаш право на една хубава песен.
Потупах по рамото слисаното момиче и си тръгнах. Някъде далече градският часовник отмери един, два, три... В града даваха някакъв хубав филм. Бях взел билети и вече излизахме с Розалия, съпругата ми, когато телефонът позвъни. Тя отиде да се обади, а аз се заприказвах на вратата с хазяина... – сладкодумен пенсиониран адвокат. Когато погледнах часовника, разбрах, че остават няколко минути до започването на филма. Къде се губеше Розалия?
Върнах се в стаята и я заварих със слушалката до ухото.
– Какъв е тоя разговор? Закъсняваме...
– Шт... Тихо!
И тя поднесе слушалката до ухото ми. Някаква звучна, ритмична песен се чуваше ясно.
– Лилито ми пее – каза жена ми.
За първи път тогава чух гласа й, и то по телефона. Тя наистина пееше...
За киното ние закъсняхме. Не съжалявам. Бях чул един глас, който днес е пленил сърцето на България.
Веднъж по телефона ми се обади кака Мара, майката на Лили.
– Внезапно я втресе, докторе – каза ми тя. – Моля ви, елате, ако можете.
Лили лежеше на леглото в треска. Но искрено възнегодува.
– Майко, защо си викала доктора? Може би е от сливиците... Втресе ме... А докторът е толкова зает. Има по-болни от мене...
Сестра Иванова имаше 39 градуса температура и червено като огън гърло. Казах й да лежи, да не излиза, предписах й лекарствата и обещах да мина на другия ден пак.
Не стана нужда. Сестра Иванова се яви сутринта на работа.
– Сестра Иванова, усложнение ли търсиш? – попитах аз.
– А кой ще ме замести? Не искам да товаря други с моята смяна. Пък съм и по-добре.
Наредих да я сменят и почти насила я отпратих в къщи.
Мой приятел пишеше сценарий за филм.
– Много ми трябва – довери ми той – текст на старинна испанска песен. Търсих в библиотеката, рових се в книги, но не намерих досега нищо подходящо...
Съчувствах му, но какво можех аз да му помогна.
– Слушай – каза ми той, – при теб работела дъщерята на бай Иван Нисовлиев, защо не й поискаш думите на някоя песен. Тя знаела много песни...
След два дни сестра Иванова ми донесе малка тетрадка. На всяка страница четливо, с нейния едър почерк беше написан текста на една песен. Руски, български, сръбски, немски, италиански, испански песни. А под една от песните беше записано: “Да се изпее на баба Пена, първа стая, второ легло.”
Една медицинска сестра беше помислила да утеши със своята песен последните часове на една много болна стара жена.
Моята дъщеричка, дете на една година, беше намерила у дома кутийка с белергамин и глътнала доста от лекарството. Вкъщи изпаднахме в ужас. Консултът на болницата реши детето да бъде веднага закарано в Русе. А беше зима. Януари в Лудогорието може да бъде страшен. Градът беше откъснат, пътуването беше голям проблем. Линейката ни беше ниска, разхлопана и не можеше да премине през навеяните преспи. Необходима беше висока товарна кола – такава, каквато имаше бай Иван Нисовлията. И отидох у тях. Заварих семейството на обяд. Поканиха ме, но аз бързо разказах какво е положението. Бай Иван се замисли.
– Рисковано е, докторе. Може да останем по пътя...
– Иване, ще отидеш – започна кака Мара. Дете е това...
Не забелязах дори кога Лили беше излязла от стаята и кога влезе облечена.
– Хайде, тръгваме. И аз ще дойда. Ще взема чантата за бърза помощ. За всеки случай...
– Ти пък какво? – рече бай Иван. – Това време не е за жени.
Отклоних нейното тръгване с нас и потеглихме с детето и бай Иван. Всичко мина благополучно. На другия ден тя дойде рано у нас.
– Как е детето?
И идваше всеки ден, докато то напълно оздравя.
Бях дежурен в поликлиниката от сутринта. Към края на работното време в кабинета ми се втурна сестра Иванова.
– Имам телеграма – каза тя усмихната и сложи някакъв лист на бюрото ми.
– За сватба ли?
– По-важно. Викат ме от бюро “Естрада” на конкурс в Русе. Ще ме пуснете ли?
– А много ли ти се иска?
– Трябва ли питане?
– Добре. Колко дни ще отсъствуваш?
– Два. Ето заявлението за два дни неплатен...
Мислех си: “Нека опита...”
– Опитах се! – каза ми сестра Иванова след два дни. – Изпях две песни... Резултатът ще ми бъде съобщен допълнително.
Минаха два месеца, а никакъв резултат не се беше получил. Но един ден Лили се втурна с телеграма в ръката.
– Приета съм!
Прочетох телеграмата. Викаха я в София.
– И ще отидеш ли?
– Иска ли питане?
– И все пак помисли! Имаш хубава професия, при майка си, при баща си си...
– Не! – каза тя твърдо. – Ще отида. А колкото до професията – ще си я запазя...
Но не й потрябва.
Същото лято, когато Лили напусна, ние бяхме на почивка в Несебър. Един ден разлепиха афиши за естраден концерт и между участниците с малки букви беше написано и името на новата естрадна певица Лили Иванова. Разбира се, ние с Розалия отидохме на концерта. Усмихната и пъргава, на сцената излезе и младата певица. Слушахме я с удоволствие, вълнуваше ни нейният мелодичен глас, радваха се на успеха й, на това, че публиката я покани на бис. След концерта отидохме да я видим.
– Доволна ли си от новата работа? Как си?
– Добре. Много съм доволна.
– Не ти ли е мъчно за сестринската работа?
– Още не съм я забравила.
– А искаш ли да се върнеш?
Тя поклати глава.
– Не...
Това “не” беше категорично.
Години след това съпругата ми се разболя и се наложи да й се извърши операция. Точно по това време дойде за концерт в града ни Лили Иванова – по това време вече живеехме в Разград. Розалия се разтъжи:
– Иди ти да я чуеш. И я поздрави от мое име – помоли ме тя.
Площадът пред театъра беше пълен с народ. А вратите още не се отваряха. Оставаха броени минути до започването на концерта, вече се пуснаха какви ли не слухове, че Лили не искала да пее в Разград, че се разболяла... Вече бях решил да си вървя, когато някой ме хвана за ръкава. До мен застана Лили усмихната.
– Добър вечер, докторе. На концерт ли?
– Да. Дори се чу, че няма да дойдеш. Може би някаква авария с колата?
– Не – каза тя. – Ходих в болницата. При Розалия...
– Откъде знаеш, че е болна?
– Питах по телефона и разбрах, че е оперирана. И се отбих преди концерта... Затова сега бързам. Концертът ще се състои.
– Сигурно имаш нов репертоар?
– Имам. И най-новата песен ще изпея за болната...
– Как се казва?
– “В безкрайността...”
За първи път чух тази песен в българско изпълнение по време на този концерт. Тази вечер тя беше посветена на една болна приятелка.
В София в един ресторант зърнах Лили с група приятели. Отидох да я видя. Тя скочи и подаде ръка.
– Как сте? Сам ли сте?
Обясних.
– А ти как си? – попитах на свой ред.
– Обядвам набързо. След няколко часа заминавам за чужбина. А този малък ресторант ми напомня за нашия Кубрат, докторе...
Няколко дни по-късно научих, че е спечелила голям приз на един международен конкурс.
В къщи стоят няколко снимки на Лили, надписани с едрия й почерк. На гърба на едната е отбелязала: “На милото семейство – нека не ме забравя”.
Ние никога не я забравяме, защото я знаем не само като певица, а и като човек, защото помним трудния път, който измина, и ценим благородството на нейния труд.
Сподели с приятели: | 
