Разказва
ДИМИТЪР КУСИТАСЕВ,
композитор
Лили Иванова вече имаше и успех, но нейната популярност още не можеше да се сравнява с тази на други естрадни певици. Нейният глас звучеше по радиото главно в италиански репертоар. Но въпреки това Концертна дирекция и “Балкантон” решиха, че най-добре ще е в традиционното състезание за естрадни певци в Братислава да бъде изпратена Лили.
Аз имах честта да бъда включен в международното жури. Делегацията ни се състоеше от Лили, Иван Пеев като музикален консултант и моя милост. Още във влака ние споделихме помежду си, че шансовете за най-висока награда не са кой знае колко големи, като се има пред вид, че най-сериозният претендент е вече популярният певец Карел Гот. Но не вярвахме, че ще останем и без някаква награда. Бяхме сигурни, че Лили ще получи поне почетен диплом. На Лили не липсваше също увереност, но за първото място самата тя считаше, че е твърде рано да претендира.
Настанихме се в хотела, предвиден за участниците в конкурса. И се натъкнахме на... недоразумение, което не беше без значение за нас. Оказа се, че дневните пари за престоя ни следвало да поеме нашата страна. Този въпрос очевидно не е бил добре разяснен и ето че се бяхме озовали на конкурса кажи-речи без стотинка. Конкурсът започваше след 24 часа — нямаше време нито за телеграми, нито да се търси помощ в българското посолство. Трябваше да разчитаме на незначителните продукти, които носехме със себе си.
Обявената първа репетиция на Лили за изпълнение на песента “Адажио” от Ангел Заберски закъсня с няколко часа. Когато нашата певица се качи на сцената и запя с оркестъра, оказа се, че партитурата, която носим, е за твърде малък състав. Половината от оркестрантите бездействуваха. Очевидно беше нужна нова партитура, която да звучи по-цялостно и по-плътно. Лили запази спокойствие, пя, за да може диригентът и оркестрантите да се запознаят с мелодията и нейните ритмични особености, но въпреки това изпълнението не беше на нужната висота. Очевидно песента се нуждаеше от нова спешна оркестрация, която трябваше да се изработи през нощта, тъй като на следващия ден започваше конкурсът. Лили можеше да има само още една репетиция. Наложи се огромна работа и за Иван Пеев, и за мен.
Нощта и за него, и за мене се превърна в ден. Въведохме нови инструменти, нова хармонизация..., и то при мисълта, че нямаме никакво време. И при това доста огладнели. Лили мечтаеше за стар фасул по шопски и се шегуваше, за да ни ободри:
— Първата награда ни е вързана в кърпа... Да знаете само какъв банкет ще ви дам — печено, добуш торта, може и баница...
След безсънната нощ партитурата беше готова. Лили беше запозната с най-малките подробности по звученето на инструментите. Иван Пеев имитираше великолепно всеки инструмент и беше сигурен, че Лили ще запомни. Самите ние с него малко се съмнявахме в успеха на новата оркестрация — тя трябваше да се чуе и отново да се тушира всеки инструмент. Но... нямаше какво да се прави. Издействуваната с голяма мъка втора репетиция беше повече за оркестъра. Изпълнението на Лили беше все още сухо. И оркестърът, а и ние бяхме повече от убедени, че Лили трудно ще се пребори за първото място. Фаворит си оставаше Карел Гот.
Журито, колкото и банално да звучи това, бих нарекъл неподкупно. Всеки даваше оценката съвсем самостоятелно, без да се влияе от другия и от името на изпълнителя. При това положение успехът на Лили зависеше от нея самата.
Тя излезе на сцената малко смутена, дори бих казал, че първите тонове на песента бяха наситени с тревога. Но после певицата разкри гласа си и нейният необичаен тембър изведнъж укроти слушателите. Певците, които бяха пели до този момент, пееха с повече глас, с тъмно, светло, дрезгаво или друго гласообразуване. А Лили пееше със сопранов приятен глас, наситен със завладяващ трепет, с необикновена искреност и естественост. Струва ми се, че тогава за първи път си дадох напълно ясна сметка, че пред мен стои не една имитаторка на Павоне, за каквато все още считаха Лили, а творец, артист с вокално и артистично присъствие, открояващо я от всички останали изпълнители. Когато заглъхнаха последните ноти, публиката спонтанно я аплодира. Тя получи не по-малко аплодисменти от любимеца Карел Гот.
Но какво щеше да покаже сандъчето? По лицето на Лили отгатнах, че тя не е напълно доволна от себе си. Но нямах възможност да отида и да й кажа няколко ободряващи думи.
И ето че сандъчето с бележките оценки на журито се отвори. Най-много точки имаше Лили Иванова и песента “Адажио”. С две точки разлика пред Карел Гот тя печелеше първата награда и “Златният ключ на Братислава”.
Тръгнах да търся Лили, за да й съобщя голямата новина. Намерих я облечена в пътнически дрехи. Прегърнах я и й казах новината. Стори ми се, че в първия момент тя не ми повярва.
— Но аз не пях така, както исках, както мога...
— Ти пя чудесно. Журито преценява така... А сега се облечи, защото ще връчват наградите...
България печелеше и трите награди — три “златни ключа” — за най-добър изпълнител, за най-добра мелодия и текст. Това беше наистина успех!
-
Видин, 1971 година – с режисьора Хачо Бояджиев
-
“Пред всички напитки предпочитам млякото…”
-
Един издебнат момент
-
Снимката, която стана корица на плочата “Камино”
-
1972 г., зала “Октябрьская”, Москва. Сама срещу огромната затихнала зала…
-
“Обичам те…”
-
“Ветре мой…”
-
Топси придружаваше Лили Иванова през целия си живот…
-
Минувачите-московчани още не са я познали…
…но бързо разпознават любимата певица и почват молбите за автографи
-
Ето един хубав текст за песен…
-
Лили Иванова получава много писма, те идват всеки ден, радват артиста и… затрудняват човека…, ако трябва да се отговори на всички…
-
… тя е винаги с песента…
-
На летището в Баку
-
В села, градове… на различни подиуми
-
В една от многото гримьорни, пред чието огледало е седяла…
На тържествения концерт Лили наистина пя така, както твърдеше, че може да пее — с цялата си душа, с необикновена поетичност на фразата, с невероятно красив глас, просто покъртително. Публиката изпадна във възторг, бурно ръкопляскашe журито, предполагам, че милиони зрители са следили този концерт по телевизорите. Спомням си, че след концерта един мой колега, член на журито, ми каза развълнуван:
— Колега, от днес името на това момиченце ще завладее естрадния подиум. Работете с него, България ще се гордее с нея...
Една весела подробност за съдбата на златните ключове. Когато се връщахме, на българската митница ни попитаха любезно носим ли злато или бижута.
— Три златни ключа — декларирахме ние.
И отворихме кутиите, за да ги видят и митничарите. Но всички ахнахме разочаровани. Гипсовите отливки на ключовете се бяха изпочупили. След изненадата всички се засмяхме.
— Златото на ключовете не е истинско — пошегува се един от митничарите. — Но пък наградите са истински.
— Златото е в гърлото — каза единият от тях и любезно се сбогува с нас.
Това злато разнесе името на България по много страни, то звучи и днес в песните на Лили, заслужилата артистка Лили Иванова, във всичките песни, с които тя ни дарява.
Сподели с приятели: |
