ТЕМА 14. НАЧАЛНА УЧИЛИЩНА ВЪЗРАСТ ОТ 7 ДО 11 ГОДИНИ

151 опосредстват от неговото благополучие или неблагополучие в системата
„дете-учител”, от успеха на изпълнението на учебната дейност;
 статусът на детето: от най-голям, с който децата в детската градина се сравняват, в училище то се превръща в най-малък, който нищо не знае и не умее. [102]
В рамките на първи клас, т.е. в условията на възрастова криза, детето попада в поредното предизвикателство на социалното си развитие – да се справя само с
общуването между връстници, без посредничеството на възрастните. На изпитание е поставен социалният му инстинкт за самосъхранение.
Детето иска да се хареса на всички; да стане търсено и желано другарче; да се зачитат неговите желания; повече да отстоява себе си, отколкото да се съобразява с другите. В този момент авторитетът на възрастните по отношение на създаване на контакти, застава на второ място. Напред изпъква: „Моето желание! Моята потребност за контакт с връстниците!“ [25, с. 16-17]
Процесът на постъпване в училище е свързан с рязка промяна в социалната ситуация на развитие, изисква се период на адаптиране към новите условия на живот.
Успехът му зависи от психологическата готовност на детето за училище, от семейната ситуация и от взаимоотношенията в системата „учител-дете”. [173,174,192, 193, 194 и др.]
Периодът на адаптиране към новата учебна ситуация продължава приблизително два месеца (а понякога и цялата първа година на обучение на детето). Нарушаването на адаптацията под формата на отхвърляне на новата социална позиция, проявяващо се под формата на открит негативизъм или пасивен протест, е възможно поради:
 липса на учебно-познавателни мотиви;
 ниско ниво на информираност за училищния живот и социалното положение на ученика;
 изопачена афективно-негативна представа за позицията на ученика. [119, с. 135]
Сред най-ярките симптоми на дезадаптация след първите три месеца от началото на обучението в първи клас са:
 липса на желание да посещава училище („там е лошо“, „не познавам никого“, „страхувам се“);
 незнание на името на учителя, невъзможност той да се разпознае;

152
 неприемане и неизпълнение на училищния режим (продължителност на урока, подготовка на тези задачи, които се предлагат на класа);
 неспособност да се обясни каква задача е получена за домашно.
Мястото, което детето земя в класа и отношението, което съучениците, учителите и родителите имат към него оказва пряко влияние върху самооценката, развитието на екстраверсията и личността като цяло. [198, с. 606-626]
Правила за поведение за родителите, които искат да помогнат на детето си да бъде ученик:
 не можете да „изоставите“ детето, надявайки се, че то напълно самостоятелно ще се справи със ситуацията на овладяване на изискванията на училищната система и учебната дейност, но другата крайност също е вредна - потискането на самостоятелността на детето, изпълнението на всички учебни изисквания вместо него;
 родителската подкрепа може да бъде предоставена под формата на повишен интерес към правилата и изискванията на училищния живот, да се научи детето само да подготвя раницата за училище, да сяда навреме да подготвя домашните, да не се разсейва по време на домашната работа, да контролира самостоятелно правилността на изпълнението на определени задачи и т.н.
 „изблици на конформизъм“, желанието да направи всичко точно „както каза учителят“, трябва да се приемат от родителите с разбирането, че такава реакция е свързана със особената ценност на нормите и правилата на училищния живот за „истинския ученик“, какъвто детето им иска да бъде;
 оплакванията и опасенията относно несъвършенството на учителите и училищните програми трябва да бъдат изключени в присъствието на децата;
 да се изключи емоционалното изнудване, когато детето не успее да се справи добре с учебната дейности („ако обичаш мама, ще се стараеш да учиш по-добре“, „как щях да те обичам, ако се учиш добре“, „мама я заболя сърцето, защото имаш лоша оценка” и т.н.);
 да се изключат естествените оценъчни реакции, когато се помага при подготовката на уроците („колко пъти трябва да повтарям ...“, „ти глупав ли си?“ и т.н.);

153
 не трябва да се говори по темата за училището през целия ден, като не се позволява на детето да се разсее и да се отпусне;
 да се обърне внимание на предаваните ценности в свободното общуване с детето („Караха ли ти се днес?“ – ценност за послушание; „Кой друг в класа получи отлична оценка?“ – ценност за престиж; „Не духа ли от прозореца?“ Задушно ли е в класната стая, главата боли ли те в клас? ”- ценност за здраве и т.н.). [146, с. 227–228]
Семейството, родителите емоционално и организационно подкрепят детето, помагат му да овладее изискванията към него и да ги приеме като неизбежни и необходими. Учителят обаче става най-значимата и авторитетна фигура в началната училищна възраст, особено в началото на училищното обучение.
Малкият ученик се учи на делово общуване и взаимодействие с учителя. Чрез процеса на общуване с учителя се реализира разнообразен набор от учебни задачи, т.е. процесите на общуване и познание са тясно преплетени в учебната дейност на ученика.
Детето започва да осъзнава, че именно от това как се справя с учебно-познавателната дейност зависи до голяма степен връзката му с учителя. Много важна роля играе
оценката на учителя за детето, която не само организира неговата дейност, помага да се овладеят изискванията на училището, но също така влияе върху характера и съдържанието на комуникацията с учителя, влияе върху отношенията в семейната ситуация и в средата на връстниците. Малкият ученик се отнася с връстника си, като се ориентира спрямо оценката на своя учител, от гледна точка на това как този връстник изпълнява определените от учителя изискванията, норми и правила. Положителната оценка на ученика от учителя засилва социално-психологическата му позиция в класа.
Първокласниците оценяват връстниците си предимно по онези качества, които се проявяват външно (красив външен вид, непринуденост и т.н.), както и по тези, на които учителите най-често обръщат внимание (успеваемост, дисциплина, старание). Малките ученици, характеризиращи се със съобразителност, физическа привлекателност и способност за общуване, по-често стават популярни. По-популярните деца са по- склонни от непопулярните да споделят храната и вещите си, притичат се на помощ, по- рядко нарушават правилата, прекъсват другите в разговора и предизвикват конфликти.
В начална училищна възраст децата са приятели основно с представители на своя пол, а приятелството им отначало се основава на общото на външните житейски обстоятелства и случайни интереси, т.е. с когото играят, с когото се виждат по-често, с когото са заедно по пътя към дома и т.н. с него са приятели. Постепенно, през

154 началната училищна възраст, децата започват да се пропиват с идеята за взаимност и да осъзнават чувствата на другия. Приятелството започва да се основава на взаимна симпатия, на постъпките на връстника и на тяхната оценка. Учениците стават по- избирателни в приятелствата си, 8–9-годишните деца назовават само няколко добри приятели.
По време на осъществяването на съвместна учебна дейности децата развиват
способността за сътрудничество и взаимодействие. Общуването става все по- целенасочено, фокусира се върху групата на връстниците, развива се делово общуване по повод на изучавания учебен материал, формират се отношения на сътрудничество.
[17, 63, 70 и др.]

Изтегляне 2.7 Mb.

Сподели с приятели: