БОГ ОТГОВАРЯ НА МОЛИТВАТА, ОТПРАВЕНА С ПОСЛУШАНИЕ

БОГ ОТГОВАРЯ НА МОЛИТВАТА, ОТПРАВЕНА С ПОСЛУШАНИЕ

Колко молитви за нова сила и закрила бяха издигнати към Небето, особено от нас, по-възрастните сестри! Ние не участвахме пряко в строежа, макар че М. Мартириа се присъедини към активната работа два пъти седмично по време на дългото ми боледуване през лятото на 1951 г. Все пак отговорността за този тежък физически труд беше изцяло наша и тежеше на плещите на М. Мартириа и мен от самото начало. Бяхме започнали строежа, покорявайки се на Бога и за Негова слава. Рискувахме, доверявайки се напълно и единствено на Него. В съгласие с вътрешното си водителство, не бяхме направили никаква застраховка „Злополука” или някакъв друг вид застраховане. Щеше ли Бог да допусне да се случи нещо…? Един ден една от сестрите падна на прясно циментирания под. Просна се цялата и най-лошото – удари се на ръба на парче дърво.

Закараха я в болница. Рентген-снимката показа дълбока фрактура на крака. Това ни накара да се смирим дълбоко пред Бога. какво имаше сред нашето Сестринско общество, което да бе причина Бог да ни наказва и осъжда по такъв начин – дори до степен Неговият авторитет да бъде подложен на риск? М. Мартириа и аз наредихме дан на пост, покаяние и молитва.

След като се молихме и през цялата нощ, борейки се с най-ужасните изкушения, аз получих ясно убеждение, че тази злополука не се случи за нашето изпитване чрез дълго страдание; напротив – тя ще послужи, за да се прослави Бог чрез изцеление. След това, покорявайки се на Божията заповед, ние прибрахме пострадалата сестра у дома. Направихме го обаче, с леко свити сърца. Това беше голяма отговорност. Един предизвикващ страх въпрос се въртеше в главите ни: Какво ще стане, ако тя остане саката за през остатъка от живота си?

Съгласно медицинската препоръка тя трябваше да остане на легло, в гипс и с опънат крак в продължение на много седмици. А ние си я прибрахме едва след два дни. Аз трябваше да се подпиша за изписването й, поемайки цялата отговорност. Лекуващият лекар говори с мен съвсем откровено. „Умствено заболяване може би е възможно да бъде изцелено с молитва, но молитвата никога няма да може да възстанови една счупена кост”, строго ме предупреди той.

У дома М. Мартириа и аз положихме ръце на пострадалата сестра и се помолихме. Някои от останалите сестри стояха наоколо и славеха победоносното име на Исуса: „Исусе, силата на Твойто скъпо име ще изцели и ще отнеме нашата немощ, болки. Разчупваш Ти силата на болестта, възстановяваш наранените Свои деца!”

Сестрата се изправи и стана от леглото си. Преди това дори не можеше да се помръдне в леглото, без да изпита непоносима болка, а сега тя направо стъпи на краката си. Погледнахме я и за известно време не можехме да откъснем поглед от нея. След което избухнахме в хваление и поклонение пред Бог – Бог, Който наистина върши чудеса! За две седмици сестрата се възстанови напълно и отиде на контролен преглед при лекарите. Тази история се разнесе из цялата ни страна със скоростта на мълния. Тя прослави Бога по много по-съвършен начин, отколкото ако Той просто ни беше предпазил от опасности и злополуки през цялото време. Нашите сърца преливаха от благодарност и бяха изпълнени с песен: „Къде има Бог като Теб, който върши чудеса!”

От опит научихме, че когато Бог заповядва, Той очаква от нас отговор на покорство и послушание. Това е „молитвата на вяра” и толкова много може да зависи от нея. Бог можа да се прослави чрез това чудо и да възвеличи името Си пред народа, едва след като Му се покорихме и прибрахме сестрата у дома. Актът на послушание ни коства много, поради голямата отговорност, която носи. Ние не преживяваме Божиите чудеса – тези, които прославят Него и великото Му Име – когато се движим по пътищата на послушание, които могат да ни костват дори и „живота”.

Така ни говори Бог чрез тази опитност. Защо трябва да е толкова труден начинът? Защото така ние се смиряваме и само тогава Божията слава може да се изяви мощно. Ние преживяхме много други изцеления през тези години и Бог ни запази при много различни обстоятелства.

Няколко пъти тежки тухли падаха на краката на сестрите, без изобщо да ги наранят. Веднъж една купчина циментови плочи се плъзна. Няколко от тях, с тегло около 12 кг, удариха една от сестрите по главата. Тя благодари на Отца и Неговите ангели и се върна обратно на работата си. Абсолютно нищо не й стана. Друга сестра изливаше цимент на първия етаж на сградата. Тя загуби равновесие и падна с главата напред. Приземи се само на сантиметър от парче дъска с ръждясали пирони по нея. Изправи се без никаква драскотина и без следа от сътресение.

Веднъж една сестра, докато изравняваше прясно циментирания под, попадна на някакъв странен камък. Той бе добре заклещен, така че тя трябваше да си послужи с чук и железен лост. Когато го измъкна, тя откри, че това е жива граната. Вероятно се е намирала заровена в пясъка, използван за цимента. И независимо от чукането и трудното й измъкване, гранатата по чудо не избухна. Друг път, ръката на една от сестрите бе притисната под натоварена платформа, която падна назад. Тя тежеше повече от 100 кг. Докторът впоследствие поклати глава с учудване: би трябвало да се очаква, че всички сухожилия са скъсани и ръката е много сериозно наранена, а нашата сестра имаше само една повърхностна малка рана, която мина много бързо. Изглежда ангелите бяха поставили ръцете си, за да я запазят. Това са само някои примери от онова време.

Ние се молехме много – нашите приятели също ни подкрепяха с молитва – за помощта на Неговите ангели, така че „да не удариш о камък ногата си”. И Той изпълни Словото Си: „Обкръжил си ме отзад и отпред, и сложил си върху мене ръката Си” (Псалм 139:5).

Не трябва да гледаме на опасностите, а на Живия Бог. В нашите молитви трябва твърдо да призоваваме Неговата помощ, да стоим на Неговите обещания, че изпраща ангелите Си, за да ни послужат (Евреи 1:14). Това ни изяви Бог през времето на нашето строителство.