Решение на Съда на Европейския съюз по дело, касаещо права на човека. Бюлетинът излиза в електронен вариант и се разпространява безплатно
Изтегляне 456 Kb.
|
- Навигация на страницата:
- Решението
- Чл. 4 от Протокол № 7 не забранява провеждането на паралелни „наказателни” производства преди окончателното приключване на първото производство.
- Фактите
- За разлика от решението по делото Hӓkkӓ (виж по-горе), в Hykӓnen
- Фондация „Български адвокати за правата на човека“ Гр. София 1000 Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 3 Тел./Факс. : 02/980 39 67
Фактите: През 1991 г. срещу жалбоподателя било повдигнато обвинение, че като военнослужещ в хърватската армия е убил няколко цивилни лица и е причинил тежка телесна повреда на дете. През 1996 г. прокуратурата оттеглила обвиненията за убийство на N.V. и Ne.V., а през 1997 г. окръжният съд, председателстван от съдия М.К., прекратил наказателното производство в останалата му част, отнасяща се до обвиненията за убийство на S.B. и V.B. и причиняване на телесна повреда на Sl.B., поради влязъл в сила закон за амнистия, който обхващал всички престъпления, извършени по време на войната в Хърватия между 1990 и 1996 г., с изключение на деянията, представляващи най-тежки нарушения на хуманитарното право или военни престъпления, включително геноцид. През 2006 г. срещу жалбоподателя било повдигнато обвинение за военни престъпления спрямо цивилни лица, включително за убийството на S.B., V.B., N.V. и Ne.V. и за причиняването на тежка телесна повреда на Sl.B. Делото се гледало от тричленен състав на окръжния съд, в който отново участвал съдия М.К. По време на заключителните пледоарии жалбоподателят бил отстранен от съдебната зала поради нарушаване на реда, след като бил предупреден двукратно. В залата останал защитникът му и изнесъл заключителната пледоария на защитата. С присъда, потвърдена от Върховния съд през 2007, жалбоподателят бил признат за виновен за военните престъпления и осъден на 15 години лишаване от свобода. Съдът се мотивирал, че са били извършени военни престъпления в нарушение на задължителни международни актове и че обхватът на обвинението във второто наказателно производство е бил по-широк от повдигнатите в първото производство обвинения, поради което първият съдебен акт не се ползвал със сила на пресъдено нещо. Решението: І. По твърдението за нарушение на чл. 6, §§ 1 и 3 от Конвенцията 69. Като се позовава на чл. 6, §§ 1 и 3, жалбоподателят се оплаква, че един и същи съдия е участвал в прекратеното през 1997 г. производство и в производството, довело до осъждането му през 2007 г. Той се оплаква също така, че е бил лишен от правото на заключителна пледоария. 70-72. Отделението е приело, че липсват каквито и да било данни за пристрастност на съдия М.К., като се има предвид, че в първото производство не са били установени фактите, съдът не се е произнесъл по вината на жалбоподателя и съдията не е изразил становище по съществото на делото. Що се отнася до отстраняването на жалбоподателя от съдебната зала, отделението е приело, че не е било нарушено правото му да се защитава лично, като се има предвид, че двукратно му е било отправено предупреждение да не прекъсва заключителната пледоария на прокуратурата и че защитникът му е останал в залата и е изнесъл заключителна пледоария.
85-89. Съдът припомня, че фактът, че даден съдия вече е взимал решения, свързани със същото престъпление, сам по себе си не е достатъчен, за да оправдае съмненията в неговата безпристрастност. Така например, съгласно практиката на Съда, когато въззивният съд отменя решение на първоинстанционния съд, той не е длъжен да изпрати делото на друг съдебен състав. В случая първото решение не е било отменено от въззивния съд, а срещу жалбоподателя са били повдигнати отново някои от предишните обвинения. Участието на съдия М.К. и в двете производства обаче не е достатъчно основание, за да бъде подозиран в пристрастие. Той не е оценявал доказателствата и не се е произнасял по вината на жалбоподателя в първото производство. Следователно не е допуснато нарушение на чл. 6, § 1 от Конвенцията.
90-91. Голямото отделение се съгласява с мотивите на отделението и приема, че отстраняването на жалбоподателя от залата не е било в нарушение на чл. 6, §§ 1 и 3 (с) от Конвенцията. ІІ. Твърдяно нарушение на чл. 4 от Протокол № 7 към Конвенцията 92. Жалбоподателят се оплаква, като се позовава на чл. 4 от Протокол № 7, че прекратеното през 1997 г. наказателно производство и производството, довело до осъждането му през 2007 г., са имали за предмет едни и същи деяния. А. Съвместимост с Конвенцията ratione temporis 93-98. Голямото отделение се съгласява с отделението, че това оплакване е съвместимо с Конвенцията ratione temporis, когато първото осъждане е извършено преди ратифицирането на Конвенцията от държавата членка, но второто – след това, какъвто е настоящият случай. Съдът припомня и мнението на бившата Комисия в Gradinger v. Austria (19 май 1994 г., §§ 67-69), че първото производство е просто базата, на която се преценява второто. Б. Приложимост на чл. 4 от Протокол № 7 99. Отделението е заключило, че деянията, за които е бил съден жалбоподателят в двете наказателни производства, са били едни и същи. 114-118. Член 4 от Протокол № 7 следва да се тълкува като забраняващ преследването за второ „престъпление”, ако то произтича от идентични факти или от факти, които са същите по същество (Sergey Zolotukhin v. Russia [GC], no. 14939/03, § 82). В случая и в двете производства жалбоподателят е бил обвинен в убийство на S.B. и V.B. и в причиняване на тежка телесна повреда на Sl.B. на 20 ноември 1991 г. и в убийство на N.V. и Ne.V. на 10 декември 1991 г. Следователно жалбоподателят е бил преследван двукратно за едни и същи деяния. 119. Съдът отбелязва, от една страна, че обвиненията за убийство на N.V. и Ne.V. са били оттеглени от прокуратурата, и от друга страна, че производството в частта му относно обвиненията за убийство на S.B. и V.B. и телесната повреда на Sl.B. е било прекратено поради амнистия. 120-121. Съгласно установената практика, прекратяването на наказателното производство от прокуратурата не представлява нито осъждане, нито оправдаване, и следователно чл. 4 от Протокол № 7 не намира приложение по отношение на оттеглените обвинения. Поради това в тази част жалбата е несъвместима в Конвенцията ratione materiae. 122-123. Що се отнася до онази част от първото наказателно производство, в която то е било прекратено поради амнистия, Съдът следва на първо място да разгледа въпроса за приложението на чл. 4 от Протокол № 7 в случай на предоставяне на безусловна амнистия по отношение на деяния, които представляват тежки нарушения на основни човешки права. а) Практиката по Конвенцията 124-128. Обвиненията в наказателното производство срещу жалбоподателя се отнасят за причиняване на смърт и тежка телесна повреда на цивилни лица и поради това пораждат въпроси по чл. 2 и чл. 3 от Конвенцията, които въплъщават едни от основните ценности в демократичните общества, образуващи Съвета на Европа. Задължението на държавите да защитават правото на живот и да осигурят защита против малтретиране включва в себе си и задължението за осигуряване на някаква форма на ефективно официално разследване, когато употребата на сила е довела до смърт или малтретиране. Целта на разследването е да осигури ефективно приложение на националните закони, които защитават правото на живот, и да гарантира, че от извършителите ще бъде потърсена отговорност. Когато държавен служител е обвинен в изтезания или малтретиране, от много съществено значение е да не се допуска изключване на наказателното производство и наказването поради давност, както и амнистия. Предоставянето на амнистия за деяния като изтезания и умишлено убийство на цивилни противоречи на задълженията на държавите по членове 2 и 3 от Конвенцията, тъй като осуетява разследването на такива престъпления и по необходимост води до безнаказаност на отговорните лица. Макар и настоящото дело да не се отнася до твърдения за нарушение на членове 2 и 3, а на чл. 4 от Протокол № 7, Съдът припомня, че Конвенцията и протоколите към нея следва да се разглеждат като едно цяло и да се тълкуват по начин, който осигурява вътрешна непротиворечивост и хармония на отделните разпоредби. Следователно гаранциите на чл. 4 от Протокол № 7 и задълженията на държавите по членове 2 и 3 от Конвенцията следва да се разглеждат като части от едно цяло. б) Правилата на международното право 129-134. Конвенцията и протоколите към нея не трябва да се тълкуват във вакуум, а в хармония с общите принципи на международното право, поради което Съдът следва да вземе предвид развитието му. Макар че нито един международен договор не забранява изрично предоставянето на амнистия по отношение на тежки нарушения на основни човешки права, Междуамериканският съд по правата на човека е приел, че чл. 6, § 5 от Втория допълнителен протокол към женевските конвенции относно защитата на жертвите на вътрешни конфликти, приканващ към предоставяне на широка амнистия след приключването на военните действия, не се прилага спрямо лица, заподозрени или обвинени във военни престъпления и престъпления против човечеството (The Massacres of El Mozote and Nearby Places v. El Salvador, 25 октомври 2012 г., § 286). Редица международни конвенции предвиждат задължение за разследване на посочените в тях престъпления. Различни международни органи са приели резолюции, препоръки и коментари относно безнаказаността и предоставянето на амнистия за тежки нарушения на правата на човека, от които е видно, че като цяло е налице съгласие по въпроса, че амнистия не трябва да се допуска в случай на тежки нарушения на правата на човека и на международното хуманитарно право. Международни съдилища са приели, че амнистията е недопустима, ако има за цел осуетяване на разследването и наказването на отговорните за тежки нарушения на правата на човека или на деяния, представляващи престъпления по международното право. Според Междуамериканския съд по правата на човека амнистия не следва да се допуска по отношение на тежки нарушения на основни човешки права, тъй като това би накърнило задължението на държавите да разследват и наказват извършителите на такива деяния и би нарушило неотменими права, признати от международното право по правата на човека. в) Заключението на Съда 139-141. В настоящия случай жалбоподателят е получил амнистия за деяния, представляващи тежки нарушения на основни човешки права, като умишлено убийство на цивилни и причиняване на тежка телесна повреда на дете. Налице е засилваща се тенденция в международното право такива амнистии да бъдат считани за неприемливи, тъй като са несъвместими с общопризнатото задължение на държавите да преследват и наказват тежките нарушения на основни човешки права. Дори и да се приеме, че амнистията би била възможна при наличие на особени обстоятелства, като помирителна процедура и/или форма на обезщетяване на жертвите, в случая на жалбоподателя няма данни за наличие на такива обстоятелства. Съдът заключава, че като са повдигнали ново обвинение срещу жалбоподателя и са го осъдили за военни престъпления срещу цивилното население, хърватските власти са действали съобразно членове 2 и 3 от Конвенцията и в съответствие с изискванията и препоръките на посочените по-горе международни механизми и актове. Следователно чл. 4 от Протокол № 7 не е приложим в случая.
Фактите: При ревизия на три търговски дружества данъчните власти установили, че жалбоподателят е получил прикрити дивиденти, които не е декларирал. С решения от 2007 г. те му определили завишен данък. Жалбоподателят не подал искане за корекция на решенията, нито ги обжалвал в законовите срокове – съответно 31 декември 2010 г. и 31 декември 2011 г. През 2008 г. срещу жалбоподателя били повдигнати няколко обвинения за данъчни престъпления. На 27 юни 2008 г. районният съд го признал за виновен по повдигнатите обвинения и го осъдил на лишаване от свобода, както и да плати дължимия данък и лихва. През 2010 г. апелативният съд потвърдил присъдата. Жалбоподателят подал касационна жалба, като твърдял, че присъдата нарушава принципа ne bis in idem в частта й относно деянията, които са били предмет и на решенията от 2007 г. за завишаване на данъка. На 29 юни 2010 г. Върховният съд отхвърлил жалбата. Отбелязал, че според практиката на съда в Страсбург производството, в което е определен завишеният данък, е наказателно по смисъла на Конвенцията, но приел, че принципът ne bis in idem не забранява ситуации, в които две производства се развиват паралелно. Тъй като решенията, постановени в данъчното производство, все още не били влезли в сила към момента на започване на наказателното производство, нямало пречка да се разгледа наказателното обвинение за същите деяния. Решението: 26. Жалбоподателят се оплаква от нарушение на принципа ne bis in idem, установен в чл. 4 от Протокол № 7. а) Дали първата санкция има наказателноправен характер? 37-40. Съдът припомня критериите, установени по делото Engel (Engel and Others v. the Netherlands, 8 юни 1976 г.), а именно – правната квалификация на деянието по националния закон, самото естество на деянието и тежестта на санкцията, която може да бъде наложена на извършителя. Вторият и третият критерий по принцип са алтернативни, но това не изключва възприемането на кумулативен подход, ако анализът на всеки един от критериите поотделно не позволява да се достигне до категорично заключение относно съществуването на наказателно обвинение (Jussila v. Finland [GC], no. 73053/01, §§ 30-31; Ezeh and Connors v. the United Kingdom [GC], nos. 39665/98 и 40086/98, §§ 82-86). Като се позовава на заключенията си по делото Jussila, и по-специално на репресивната и възпираща цел на предвиденото завишение на данъка, Съдът приема, че в случая на жалбоподателя и двете производства са имали наказателноправен характер. б) Дали деянията, за които е преследван жалбоподателят, са едни и същи (idem)? 41-42. Съгласно практиката на Съда, установена в решението по делото Sergey Zolotukhin v. Russia [GC] (no. 14939/03, §§ 81-84), чл. 4 от Протокол № 7 забранява преследването или съденето за второ „престъпление”, ако то произтича от идентични факти или от факти, които по същество са същите. В случая не се спори, че и двете производства се основават на едни и същи факти – неизпълнението на задължението на жалбоподателя да декларира доходите си за един и същи период от време при приблизително идентична сума на укритите данъци. в) Имало ли е окончателно решение? 45. Наказателното производство е приключило с решението на Върховния съд от 29 юни 2010 г. Страните не са разполагали с други редовни средства за защита. Следователно осъждането на жалбоподателя е станало „окончателно” на тази дата. г) Имало ли е дублиране на производството (bis)? 46-49. Чл. 4 от Протокол № 7 забранява повтарянето на наказателно производство, приключило с „окончателно” решение, което включва не само правото на индивидите да не бъдат наказвани два пъти, но и правото им да не бъдат преследвани или съдени два пъти. Той не забранява провеждането на паралелни производства преди окончателното приключване на първото производство. При наличие на достатъчно тясна връзка между две отделни производства, касаещи едно и също деяние, Съдът е приемал, че жалбоподателите не са съдени и наказвани отново за престъпление, за което вече са били осъдени окончателно, и че съответно няма повтаряне на производството (R.T. v. Switzerland (реш. по допустимост), no. 31982/96, 30 май 2000 г.; Nilsson v. Sweden (реш. по допустимост), no. 73661/01, 13 декември 2005 г.). 50-53. В случая е вярно, че както осъждането на жалбоподателя, така и завишеният данък са част от санкциите по финландското право за недеклариране на доходи. Те обаче се налагат от различни органи, без каквато и да било връзка между двете производства, всяко от които се развива отделно и решенията влизат в сила независимо едно от друго. Освен това при определянето на тежестта на всяка от санкциите не се взема под внимание наличието на другата, нито има някакво друго взаимодействие между съответните органи. По-важно е, че по финландската система завишеният данък се определя въз основа на преценка на поведението на извършителя и отговорността му по относимото данъчно законодателство, която е независима от преценката, извършвана в наказателното производство, за разлика от цитираните R.T. и Nilsson, в които решението за отнемане на свидетелството за управление на МПС се е основавало пряко на очаквана или влязла в сила присъда за транспортно престъпление. Следователно в случая липсва тясна връзка, по същина и във времето, между наказателното и данъчното производство и се касае за две паралелни и отделни производства. Съдът отбелязва също така, че в настоящия случай срокът за обжалване на решенията за завишения данък не е бил изтекъл в момента на влизане в сила на присъдата. Такава жалба е осигурявала на жалбоподателя реална възможност да предотврати двойно санкциониране. Той обаче не е се е възползвал от нея. Поради това не е извършено нарушение на чл. 4 от Протокол № 7 от Конвенцията.
По това дело Съдът отбелязва, че първото производство срещу жалбоподателя за определяне на завишен данък е приключило на 1 април 2009 г. Паралелно воденото наказателно производство срещу него обаче не е било прекратено след тази дата и е завършило с осъждането му за същото деяние на 1 септември 2010 г. Следователно жалбоподателят е бил осъден два пъти за едно и също престъпление в нарушение на принципа ne bis in idem, установен в чл. 4 от Протокол № 7 от Конвенцията. Фондация „Български адвокати за правата на човека“ Гр. София 1000 Ул. „Гурко” № 49, вх. А, ет. 3 Тел./Факс. : 02/980 39 67 e-mail: hrlawyer@blhr.org www.blhr.org Редактор на броя адв. Анна Гаврилова-Анчева. За изготвянето на броя допринесоха адв. София Разбойникова, адв. Йорданка Бекирска и адв. Даниела Екимова. Е-mail за връзка: hrlawyer@blhr.org © Всички права запазени Публикуваният текст не обвързва Европейския съд по правата на човека, Съвета на Европа или Съда на Европейския съюз. Този документ е създаден с финансовата подкрепа на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Български адвокати за правата на човека“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство и Оператора на Програмата за подкрепа на неправителствени организации в България. www.ngogrants.bg 1 Предмет на Директива 95/46 е защитата на основните права и свободи на физическите лица, в частност на правото им на личен живот при обработването на лични данни, както и отстраняването на препятствията при свободното движение на тези данни. 
Каталог: media -> documents documents -> Право на зачитане на личния и семейния живот documents -> Равенството в нормотворческата практика на Международната организация на труда documents -> Media information documents -> Бюлетин съдебна практика по documents -> Chevrolet Orlando внася ваканционната атмосфера на Флорида в класа на семейните автомобили documents -> Бюлетин съдебна практика по Изтегляне 456 Kb. Сподели с приятели:
|