Робин Норууд Духовен пътеводител в лабиринта от въпроси за човешкото съществуване

Кое е по-добро? Карин да се посвети с цялото си сърце на театъра? Или да се откаже от него и да се посвети на семейството си, въпреки че тялото й може и да не понесе избора й? Животът, нашият живот, животът, който сме избрали и начертали от глъбините и мъдростта на душата, ни изправя пред подобни изпитания. Той ни запраща в ъгъла, определя много-много високи залози, високи като живота и смъртта, любовта и уважението, любимите ни деца, или зова на сърцето ни - а след това ни принуждава да избираме. А от какво да се водим при'избора си? От една страна, върху нас оказват натиск стандартите на обществото и собствените ни критерии, оформени от нуждата и от времето, в което живеем. От друга страна, сърцето ни зове: „Преди всичко: бъди верен на себе си."

Този тест е самата същност на земното ни съществуване. Наречени „запалване на огън чрез три­ене" в езотеричните учения, тези препятствия и диле­ми чрез натиска, който създават, шлайфат нашите гру­би места и в крайна сметка ни оставят чисти и бляс­кави, въпреки че това не винаги става приживе. Това е много дълъг процес и докато той се извършва, ние сме особено чувствителни към пречистващото му въздей­ствие. Знаем само, че страдаме и завиждаме на онези, които не страдат, като си мислим, че те вероятно са живели по-правилно от нас й поради това са по-благословени. Дали ние, и като отделни индивиди, и като общество, не сме склонни да оценяваме прекалено високо духовността на хората, чийто живот е хубав и подреден, като мислим, че те са по-добри в сравнение с онези от нас, които се борят с различни злочестини?

По-близо бихме били до истината, ако не за­бравяме, че животът на това земно ниво е като класна стая и че когато човек напредва в училище, задачите му стават все по-сложни. Всеки клас е необходим за разви­тието ни. Всяко нещо е предизвикателно, когато сме на съответното ниво, но веднага щом завършим даден клас, трябва да продължим със следващия, Никой от нас, след като е научил онова, което се преподава във втори клас, не би искал да остане там завинаги. Вместо това ние с жар се хвърляме към следващото ниво на обучение. По-късно, потънали в новото предизвикателство, забравяме, че сами сме направили избора.

., Може би тялото ни е по-съзвучно с изборите, които правим, отколкото ние самите. То се бунтува, когато се" отклоним прекалено много от онова, което е добро за нас. То плаща цената на стреса, породен от направения избор. Изпълнявайки онова, което искаме от него, и колкото и да е парадоксално - дори бунтувайки се, тялото служи на душата.

Аз се научих да се отнасям към своето тяло по нов начин, когато бях прикована неподвижна на легло след операция на коляното. Тъй като предписаните упраж­нения не ми помагаха, аз реших да подходя към тялото си като към любим кон - нежно, с обич и насърчение. Спрях всякакво лечение, което ми причиняваше болка, освободих се от яда и нетърпението, които изпитвах по­ради това, че тялото ми все още не можеше да ми слу­жи така, както аз исках, и го докосвах само с обич. Всичко това изискваше постоянна дисциплинираност, тъй като аз винаги бях приемала тялото си за даденост и често го бях принуждавала да прави онова, което исках, дори и когато то реагираше с болка. Когато се научих по нов'начин да уважавам и ценя тялото си и онова, което травмата ми ме учеше, коляното ми бавно започна да оздравява.

В книгата на Казандзакис „Св. Франциск" свете­цът разглежда физическото тяло като товарно животно, което обаче има и собствени нужди. Когато спътникът му Лио се срамува да признае, че е гладен, Франциск кротко го подтиква да се храни с думите: „Нахрани тво­ето магаре."

Да, осигурявайте на вашето магаре подходяща храна и почивка. Уважавайте го. Отнасяйте се към него с обич и признателност за всичко, с което то ви служи. И не забравяйте да се вслушвате в неговата мъдрост.