Робин Норууд Духовен пътеводител в лабиринта от въпроси за човешкото съществуване

При всяко инкарниране ние избираме, под ръко­водството на душата си, онези родители, които не само ще ни осигурят подходяща физическа „обвивка" за предстоящия живот, но които ще ни помогнат да про­дължим духовното си развитие. В желанието си за еволюция нашата душа ни отрежда на родителите ни не защото те ще ни дадат всичко, което личността ни би поискала, а защото те осигуряват важна част от онова, което ни е необходимо, за да напредваме по Пътя. За всички нас, които чувстваме, че бихме постигнали по­вече в живота, ако сме имали родители, които да са ни обичали повече, да са ни насърчавали повече, да са ни разбирали по-добре, би било полезно да си спомним, че това са желания на личността, а не потребности на душата. Всичко, което бихме могли (или не) да извър­шим във външния свят, има малко последствия в срав­нение с напредъка на душата, който постигаме по време на живота си. Поради начина, по който ние реагираме на тях, „трудните" родители често пъти могат много да допринесат за този процес.

Един пример за подобен принос е описан в следна­та история:

Почти целият професионален стаж на съдията Джордж К. бил преминал на различни длъжности в съда. След дълги години, през които бил прокурор по различни престъпления, извършени в областта, където живеел, той бил избран във Върховния съд - длъжност, която продължил да изпълнява със същото старание, което полагал и при предишните си занимания.

На външен вид съдията поразително приличал на подстриган монах, който бил сменил расото на ордена си със съдийската тога. Закръглен, оплешивяващ, бузест, с усмивка, често появяваща се в ъгълчетата на устните му - всичко у него като че ли противоречало на суровостта и трезвостта, които внушавала професията му. Изключение правели само дълбоката отвесна бръч­ка между веждите му и пронизващият блясък на свет­локафявите му очи. Те карали хората да се опитват да съвместят впечатлението за жизнерадостната му дружелюбност с намеците за по-твърдата и пресметлива страна на личността му.

Съдията К. се бил женил три пъти. Всяка от жени­те му го напускала по причини, които нито съдията, нито самите те могли да разберат. Рано или късно вся­ка от тези жени пожелавала временно да се раздели с него, а после откривала, че въобще не иска да се връща у дома си. Впоследствие всяка от тях предприемала стъпки за узаконяване на раздялата, като изтъквала разни смътни причини. Първата му съпруга, заела се самостоятелно да отглежда двете им деца, които вече били юноши, обяснила неубедително, че „вероятно вече било време да се оправя сама". Втората съпруга била на трийсет и осем години, когато подала молба за развод и заявила: „Може би за мен това е кризата на средната възраст". Третата просто казала: „Никога не съм знаела колко важна за мен е кариерата ми". Тези бракове и разводи обхванали период от двайсет и пет години и бив­шите съпруги, след като се освободили от него, често про­дължавали да описват Джордж като „чудесен човек", но доколкото било възможно, избягвали да общуват с него. Познатите му, които били свидетели на браковете му, мислели, че след като е такъв „чудесен човек", вероятно просто е имал лош късмет с жените.

Двете деца - момче и момиче - поддържали близ­ки отношения с майка си, след като напуснали дома, но с баща си общували само по необходимост: картичка или обаждане за Деня на бащата, покана към Джордж за изпълнение на задълженията му като официално лице на сватбите им, понякога кратки посещения по случай Коледа или раждането на поредното бебе. Те като че ли също го отбягвали, въпреки че той винаги стриктно изплащал издръжката на майка им и стара­телно изпълнявал задълженията си по свижданията с децата след развода.

- Джордж пиел рядко, въобще не пушел и въпреки слабостта си към добрата кухня у него имало нещо пуританско.

Независимо че в съда го уважавали, никой адвокат на защитата не искал да води дело пред съдията К., ако това можело да се избегне. Сред прокурорите и адвока­тите Джордж бил известен като труден противник. Издадените от него присъди, въпреки че винаги били издържани според буквата на закона, често пъти били жестоки и дори крайни.

„Чудесен е навсякъде другаде, освен в съда", казва­ли зад гърба му.

А сега Джордж се бе върнал в родния си град, къде­то не бе идвал цели трийсет години, откакто семейство­то му се бе преместило. Поводът бе погребението на най-близкия му приятел от детството Били. Лелята на приятеля му, Хати, една ексцентрична старица и пос­ледната жива роднина от семейството на Били, бе нас­тояла Джордж да й гостува, преди да се върне с обрат­ния полет. Джордж не я бе виждал никога преди, но смътно си спомняше, че Били бе разказвал за Хати, сестрата на майка му, която живеела в чужбина и била актриса.

Джордж бе седнал в добре познатата гостна на се­мейната къща на Били, където сега Хати живееше сама и се опитваше да запази обичайното си изражение на жизнерадостно достойнство. Но нещо в пронизващия поглед, с който Хати го гледаше, го караше да губи конт­рол над добре шлифованото си държане. Тази трудна старица не подкрепи усилията му за незаангажиращ разговор, тя не се потруди да разкаже някой анекдот, нито пък изслуша неговите.

Хати бе сервирала торта. Сега, докато му налива­ше кафе, тя попита невинно:

- Казвал ли ти е някога Били, че аз мога да гле­дам на ръка?

Устата на Джордж бе пълна, но очите му се разши­риха от изненада и той поклати глава. Тя седна и уве­рено се протегна към ръцете му, засмивайки се с дрезга­вия си старчески глас.

- Така е. Винаги съм била ексцентрична. Но в те­атъра е важно да знаеш на кои хора можеш да се дове­риш и с кои трябва да внимаваш. Освен това - добави тя закачливо, - забавно е, а аз съм любопитна. Всеки актьор трябва да бъде и психолог, нали разбираш. Ако въобще има някаква полза от съществуването ни, тряб­ва да знаем какво кара хората да живеят. За мен най-лесният начин да изучавам характерите беше хиромантията. А когато получавах малко роли, и то ряд­ко, можех дори да се изхранвам с гледане на ръка.

Тя спря да бъбре за миг. Мълчаливо прокара пръстите си по всеки от неговите, сви ръцете му, натис­на дланите му на различни места. Напрегнат и с неудобство, Джордж си каза, че не би му навредило, ако се остави на тази ексцентрична старица още половин час, а след това щеше да се измъкне. Когато вдигна погледа си, тя отново заговори тихо.

- Искам да ти кажа нещо, което сигурно ще ти е трудно да чуеш. Ръцете ти казват, че в твоята природа има голяма жестокост.

Джордж спонтанно се опита да протестира, но тя го възпря с кротката си усмивка.

- О, зная. Сигурна съм, че всичките ти приятели, дори и Били, ако беше тук, биха ми казали, че ти си най-добрият човек на света. Дори и ръцете ти казват, че се опитваш да бъдеш такъв - тя се вгледа в очите му с очевидно съчувствие. - Но е трудно, нали?

Лицето му бе почервеняло от гняв. Колко ли още трябваше да търпи и да се преструва на любезен? Хати продължи:

- Разкажи ми за родителите си. Какви бяха те? Изпитвайки облекчение, че разговорът се бе откло­нил от него, той отговори:

- Майка ми бе чудесна жена. И не бих скрил, че бях нейният любимец. Тя се опитваше да компенсира начина, по който баща ми се държеше с мен. Но ако трябва да говорим за жестокост, баща ми беше наисти­на жесток човек. Не физически. О, не. Неговата жесто­кост бе много по-изтънчена. Негова е била идеята да ме кръстят на брата на майка ми, който е бил пълен негодник, тъпанар, човек, лишен от всякакви амбиции. А после непрекъснато, докато растях, ме сравняваше с чичо Джордж, намеквайки, че съм бил същият като него. И каквото и да правех, за да докажа интелигент­ността си, каквото и да постигнех, той винаги ми повтаряше, че не съм ставал за нищо.

Той тъкмо бе започнал да се увлича в темата, ко­гато тя го отклони и попита:

- Ще ми кажеш ли кога си роден?

Той грубо измърмори датата, а Хати се пресегна към полицата с книги и взе астрологическия алманах.

- В тази книга е отразено положението на плане­тите през всеки ден от този век - обясни тя, търсейки датата, която той беше казал.

- Така си и знаех - каза доволно тя, като почука с пръст по страницата и му показа колонки с дребни цифри. - Когато си се родил, Марс е бил в Телец. А знаеш ли, че и при Хитлер е било така? Това може да означава наличие на жилка на жестокост, също както показват и линиите на ръката ти: при теб хълмът на Марс е ясно изразен, върховете на пръстите ти са уде­белени, дланите ти като цяло са едри, а пръстите ти не са заострени. И все пак имаш данни за ясен ум, а също и за голяма чувствителност. Понякога хората влизат в живота с няколко индикатори на предразположение към жестокост. Но те вече са достигнали достатъчно развитие на съзнанието си, за да осъзнаят, че тази склонност трябва да бъде преодоляна. Това означава, че тяхната задача не е лека, тъй като те прекарват живота си, сражавайки се със собствената си природа.

Джордж беше вбесен от думите й, но Хати не му обръщаше внимание и се усмихваше.

- Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че ти нарочно си си избрал този баща, за да изградиш у себе си отвра­щение към жестокостта. Обзалагам се, че през целия си живот си се опитвал да не бъдеш като баща си.

- Точно така! - почти изкрещя Джордж, раздраз­нен от това, че тя бе права за решението, което бе взел толкова отдавна, че не можеше да си спомни някога да не го е следвал. - И мисля, че съм успял. Аз съм пълна негова противоположност. Той унижаваше мен, сестри­те и братята ми, майка ми, всичките ни роднини, все­киго. За него никой не беше достатъчно добър или умен.

- И ти не правиш никое от тези неща?

- Не! Винаги съм внимавал изключително много да насърчавам децата си и всяка от жените си.

- Някой обвинявал ли те е, че не проявяваш спонтанност? - попита Хати.

Джордж почувства, че отново трябваше да напра­ви завой. Тази побъркана старица непрекъснато сменя­ше темата.

- Всъщност, децата ми казваха, че би трябвало да се поотпусна... а и всичките ми жени непрекъснато се оплакваха, че не съм бил „забавен". Но аз така и не разбрах какво искаха. Отрано бях решил, че ще бъда жизнерадостен. Никога не мърморех като баща си - тук той внезапно млъкна и поклати глава. - Понякога се питам защо ли съм полагал всичките тези усилия. Хората, които всъщност не знаят добре какъв съм, но са близо до мен - ами, тогава те не са мои близки. Така и не можах да го разбера.

Хати потупа ръката му.

- Аз ще ти помогна да разбереш - каза тя. -Представи си, че има едно училище, където можеш да отидеш и да се научиш да бъдеш добър. Не си се родил научен, но си решил да се научиш, въпреки че това ще изисква усилия и непрекъснато упражняване. А предс­тави си също и че преди да си стигнал до това училище, ти си бил всичко друго, но не и любезен. Също като баща си, и ти си бил жесток и си наранявал околните без някаква причина, ей така - просто по навик.

Точно сега ти си може би във втори клас на това Училище по Доброта. Предстои ти да изминеш дълъг път, преди да усвоиш наученото така, че то да ти идва отвътре, а не да ти се налага да мислиш за него. Ти все още работиш по потискането на импулса на жесто­костта, на грубите думи, на критиката, на обидата, дори на бруталността. Но от момента, в който си постъпил в това училище, ти се страхуваш, че ако не прикриваш тези свои агресивни и жестоки склонности от останалите, няма да ти бъде позволено да останеш и да се обучаваш. И ти полагаш големи усилия да прикри­ваш онова, което въпреки всичко е съществена част от теб - част, от която се срамуваш и се страхуваш да признаеш дори пред себе си.

Човекът на закона седеше пред старицата, която се стараеше подобно на стажант-адвокат да превърне реч­та си в образцово произведение на изкуството. Той се почувства твърде замаян, за да противоречи на всички глупости, които тази жена му говореше.

- Най-трудното - продължи Хати - е в това, че импулсите, които все още са неделима част от теб, по­раждат напрежение, което трябва да бъде освободено. И това е ставало чрез работата ти.

Джордж кимна с поглед, сведен към пода.

- Когато бях прокурор, втората ми жена ме попита как мога да съчетавам тази работа с емоциите си. Тя не понасяше да слуша за насилието и бруталността, с ко­ито се сблъсквах всеки ден. - Той вдигна поглед към Хати: - Но аз обичах работата си.

- Разбира се. Когато си се борел срещу жестокостта, която хората са проявявали един към друг, ти си се борел и с проявите й в самия себе си. Това е трябвало и да преодолееш. Но - тук тя леко стисна ръцете му със своите - ти ставаш опасен, когато не си в състояние да признаеш собствената си жестокост. Тогава наяве изли­за тъмната ти страна и ти се опитваш да я стъпчеш, да я смачкаш чрез допира си с околните - онези, които навремето си обвинявал и които са се явили пред теб в съда.

- Аз не съм като тях! - Гласът на съдията издава­ше и заплаха, и отчаяние. - Аз никога не бих извър­шил престъпление!

- Спомняш ли си разказа „Дъжд" от Съмърсет Моъм? - Хати като че ли отново се отклони от темата. -По него има филм, казва се „Сали Томпсън". Разказва се за един проповедник - пуритан, които се заема да спаси една безгрижна млада жена, която се е отдала на удоволствия и се занимава с проституция. Той тъкмо я е убедил да промени порочния си начин на живот, ко­гато пороен тропически дъжд ги принуждава да останат сами в някаква колиба. И тогава всичките отдавна от­ричани чувства и пориви го завладяват и той я изнасилва. - Тя поспря за миг, сякаш да остави истори­ята да упражни въздействието си, а после продължи: -Ние ставаме опасни, когато отричаме някоя част от чо­вешката си същност, дори и това да е част, от която се срамуваме.

Последва дълго мълчание. След това Джордж по­пита тихо, а в гласа му се долавяше смесица от възму­щение и поражение:

- Защо ме напуснаха и трите ми съпруги? Защо децата ми ме отбягват? Каквото и да разправяш, нико­га не съм наранил никого от тях.

- Не съм сигурна, но мисля, че преди всичко те не ти се доверяват. Те долавят, може би подсъзнателно, непрестанните усилия, които ти полагаш да потискаш една част от своята природа, и им е трудно да бъдат с теб. Освен това предполагам, че жестокостта, стаена в теб, се измъква по някакъв начин - толкова незабеле­жим, че никой не може да я определи като такава, - но въпреки това тя нанася своите поражения.

- Значи положението е безнадеждно? - Джордж почти изхленчи. - Не мога да победя, колкото и да се старая.

- Нищо подобно. Ти вече си употребил десетки години, за да се научиш да не бъдеш открито нападате­лен и наистина си се научил. Е, сигурно е било като да караш кола с натиснати спирачки. Но ако преди това всеки път си карал колата със сто мили в час и си уби­вал някого, тогава е голямо постижение да се научиш да я караш с натиснати спирачки. Проблемът е в това, че гордостта ти те кара да отричаш ядовитата, агресив­на част от себе си, на която й харесва да кара със сто мили в час, независимо от последствията. Би могъл да се опиташ да признаеш съществуването на тази част и да й се противопоставяш съзнателно. Всъщност трябва да си много горд със себе си. Ти вече си постигнал твър­де много, и то само в рамките на един живот.

Джордж се облегна назад на стола си и се взря упорито в тази странна старица, която говореше толкова необичайни неща за живота му. После се съвзе и каза хладно:

- Не бих искал да изглеждам неблагодарен за времето, което ти отнех, но не вярвам на всичко това. Гледане на ръка! Май фантазираш, а?

Хати стана, съпроводи го до вратата, потупа ръката му, усмихвайки с& толкова широко, че проницателните й сини очи почти се скриха сред бръчките около тях.

- Не знам дали аз самата вярвам. Но във всичко това има някаква логика, нали? Защо не изчакаме да мине известно време и да видим дали от нашия разго­вор е имало някаква полза за теб? Какво може да навреди?

И така, без да постигнат някакво съгласие, Джордж и Хати се сбогуваха.

На Джордж е била дадена необичайна възмож­ност, макар и той да не я е възприемал като благосло­вия - да опознае себе си по-добре. Преживяването му, когато Хати му е гледала на ръка, наподобява на ситуация, в която един алкохолик, вероятно поради причинена катастрофа в пияно състояние, е принуден по съдебен път да посещава сбирките на „Анонимни алкохолици". Алкохоликът може да откаже да признае, че съществува някакъв проблем, може да продължи да пие, но никога вече няма да може да постигне същата степен на безгрижие в зависимостта си от алкохола. Ключовата фраза при „Анонимни алкохолици" е „Елате при нас и ние ще се справим с вашето пиене вместо вас".

Това се е случило и с Джордж. Старателно поддър­жаната му представа за самия себе си като за наистина добър човек е била нарушена, дори и само в няколкото мига, прекарани насаме с една странна непозната. Но от този час насетне на него ще му бъде по-трудно да убеждава себе си й околните, че характерът му е изтъ­кан само от добри качества. Също като при алкохолици­те Джордж има само две възможности. С насърчението, което е получил от Хати, сега той би могъл да признае, колкото и да не му се иска да стане тъкмо така, че в натурата му има някакъв садистичен елемент. Тогава той би могъл Да използва енергията, с която досега е прикривал видимата си страна, в отричането си - да контролира съзнателно тези импулси. Усилията за пос­тигане на истинска честност към самия себе си в тази тъй чувствителна област на живота биха направили от него много по-спокоен и искрен човек. Във втория слу­чай той би могъл да продължи да отрича съществува­нето на елементи на жестокост у себе си, но оттук ната­тък след случката с Хати ще са му необходими доста по-големи усилия да го постига.

Срещата на Джордж с Хати е изцелителен цикъл. Изцелителните цикли не означават непременно, че ние постигаме изцеление. Те са просто възможност за изцеление. Имаме правото да изберем как да реагираме, когато те настъпят. Но всеки път, когато отказваме или не обръщаме внимание на възможност­та за изцеление, ние гарантираме, че следващият ци­къл ще бъде по-напрегнат, по-разрушителен и ще ни бъде по-трудно да го откажем.