Борбата е естествено условие за растежа

Преди много години живеех в един малък град и инструкторът, който водете курс в местната гимназия по „Проблеми на съзряването", още първия ден помоли най-младите си курсисти да напиша своя отговор на въпроса „В кой момент от живота си мислите, че се про­менихте най-много, че съзряхте най-силно?"

В отговорите на курсистите рядко се споменаваха приятни моменти, като например летен лагер или ко­ледна ски-ваканция, или страхотен ден със сърфове, или шестнадесетия рожден ден, или получаването на кола. Вместо това повечето ученици от горните класове даваха обмислени отговори като следващите:

„Когато родителите ми се разведоха”

„След като баща ми получи сърдечен удар."

„Когато се рода сестра ми с умствено увреждане."

„Годината, в която почина брат ми."

„Когато къщата ни изгоря и ние изгубихме всичко."

„След като ми откриха диабет”

В последвалото обсъждане много-от курсистите го­вореха открито за това как тези мъчителни преживява­ния са ги научили да бъдат отговорни, търпеливи, да проявяват разбиране, съчувствие и да ценят това, което имат.

Моят син бе в този курс и аз бях учудена, когато той ми разказа за мъдростта, показана от тези млади хора. Повечето от събитията. на които те отдаваха съз­ряването си, бяха преживявания, кои го техните родите­ли биха се опитали да им спестят или да предотвратят, ако би било възможно, Но дали това означава, че тези добронамерени родители биха се опитали да предотвра­тят и съзряването на децата си? Макар и временно е възможно. Но ако нещата бяха твърде лесни и твърде удобни за тях, тези младежи биха потърсили или биха създали други трудности, срещу които да се борят. Изпробването на собствените възможности, доказването на характера и подтикването на собствения растеж са процеси на развитието, които са тъй естествени за юношите, както говоренето и ходенето за малките деца, или пък организирането на живот, пълен с предизвика­телства за душата.

Никое бебе не се научава да ходи, без да пада, или пък да говори, без на другите да е трудно да го раз­бират. Ако ние успеем да предотвратим всяко подхлъзване и залитане, което в крайна сметка води до овладя­ването на движенията от детето, както и всяка грешка в произношението, водеща към овладяване на езиковите способности, тогава наистина бихме задържали разви­тието на тези способности у детето. Децата се справят по-добре с отчаянието, налагано им от собствените им ограничени възможности, отколкото с отчаянието, поро­дено когато не им се разрешава да се изправят пред тези бариери и да ги преодолеят.

Въпреки това ние по-лесно понасяме да наблю­даваме усилията на бебето и дори се забавляваме, тъй като знаем, че детето се учи. Не знаем обаче нищо в това отношение за опитите на юношата със секса, наркотиците или насилието Нито пък може да се предскаже резултатът от повечето други жи­тейски борби. Пълно е с ужасяващи истории и ние се страхуваме за себе си и за онези, които обичаме. Затова с всички сили се опитваме да упражняваме контрол, да се защитаваме, да предотвратим някои от преживяванията, които въплътената във физичес­ка форма душа може би преднамерено търси или създава.