Три поколения на семейна карма
В следващата история Криста, нейната майка и нейната дъщеря Линдзи образуват семеен кръг. в който се преплитат темите за алкохолизма, съжителството с алкохолик и самоубийството. Криста по-конкретно е пример за това как един и съши човек може да изпълнява различни роли и да преживява различни аспекти на изучавания проблем в различни моменти на един-единствен живот. Чрез своите взаимоотношения, първо като дете с майка си, а после като родител на своята дъщеря, тя е придобила дълбоко разбиране за някои от многото аспекти на пристрастяването, депресията и самоубийството. И именно необходимото повторение на тези теми поколение след поколение е довело до това разбиране.
„Бях на четиринадесет години, когато майка ми се самоуби с хапчета и алкохол. Този ден се върнах от училище, а тя лежеше в леглото, но това не беше нещо необичайно. Когато баща ми не беше вкъщи, майка ми пиеше сама в стаята си, а аз ходех на пръсти из къщата, за да не я събудя и да не я безпокоя. Известно време след вечеря аз най-после реших да вляза, за да се уверя, че тя е добре. Не запалих лампата, за да не би светлината да дразни очите й. Повтарях „Мамо... мамо... ", страхувайки се да не я обезпокоя, но същевременно изпитах усещането, че нещо не е наред. Накрая я докоснах и тогава разбрах там, сама, в тъмното, че майка ми бе мъртва.
Когато запалих лампата, видях бележката, която тя бе оставила. В нея пишеше само „Моля те, прости ми." Е, не можах. Нито тогава, нито доста време след това. Не мисля, че и някога бих могла да й простя, ако самата аз не бях свършила по същия начин.
След смъртта й всичко се промени доста бързо. С баща ми се преместихме в друга част на щата и аз тръгнах в ново училище, където никой не знаеше какво е извършила майка ми. После, само след няколко месеца, баща ми се ожени за една жена, която имаше две дъщери, няколко години по-малки от мен. Никой от тях никога не говореше за случилото се. Сякаш нарочно се преструваха, че майка ми никога не е съществувала, а през цялото време е имало само това скалъпено, ужасно семейство, в което всички ние трябваше да сме истински щастливи. Мразех ги всичките и най-вече баща ми, който непрекъснато ми шепнеше какъв късмет съм имала и колко благодарна трябвало дя бъда. Положението с майка ми беше лошо, но така беше по-лошо. Бях почти сигурна, че това ми е наказанието, че съм я оставила да умре. Дори и днес, когато нещо наистина не върви, когато наистина ме боли, все още се чувствам по този начин.
Започнах да пия от запасите им, като допълвах бутилките с вода. Чувствах се добре от това, че ги лъжех, сякаш си отмъщавах заради майка ми, за това, че те всички се държаха така, сякаш тя никога не бе живяла и умряла.
На шестнадесет години вече бях доста дава. На деветнадесет бях омъжена за един каскадьор, на години почти два пъти колкото мен. На двадесет и пет си бях намерила добра работа като фризьорка в една от игралните студии. Със съпруга ми пиехме много и ходехме по много забави. С всяка изминала година той работеше все по-малко, а аз работех все повече, за да компенсирам разликата. Бях на тридесет и две години, когато все по-зачестяващите бели петна в съзнанието ми ме подтикнаха да потърся помощ б „Анонимни алкохолици", а след като бях прекарала шест месеца в пречистване и трезвеност, съпругът ми заяви, че искал развод. Каза, че обичал друга. От години вече нямахме нищо общо, освен това, че пиехме заедно, а когато аз престанах да пия, вече и това не ни свързваше. В известен смисъл не можех да го обвинявам, че иска да си отиде.
След като той се изнесе, животът ми беше труден, но не и невъзможен. Имах работата си, дванадесетгодишната си дъщеря Линдзи, сбирките на „Анонимни алкохолици" и съветничката си, която ми помагаше да се справям. Но след две години, прекарани във въздържание, аз изпаднах в депресия, от която ми беше трудно да се измъкна. Наложи ми се да напусна работа и да лежа на легло, тъй като не можех да правя нищо. Съзнанието ми се движеше с бясна скорост и не ми даваше покой, като непрекъснато ми натякваше колко съм ужасна и пропаднала - и въпреки това аз почти не можех да говоря и да се движа. Все едно че се опитвах да плувам в мокър цимент. За всичко ми бяха необходими толкова много усилия.
Когато Линдзи се връщаше от училище вкъщи, аз лежах в леглото и единственото, което исках, беше да бъда оставена сама. Въпреки че не пиех, се държах точно както майка ми, а Линдзи реагираше също както и аз на нейната възраст. Тя се опитваше да не ме безпокои, поемаше много от моите задължения, от време на време се бореше с мен, но в повечето случаи се опитваше да оправи нещата. Изпитвах огромна вина за това, което ставаше, за това, което й причинявах, но не можех да се променя. Започнах да виждам единствения изход в самоубийството. Дори ужасяващата мисъл, че бих могла да подложа Линдзи на онова, което бях преживяла на нейните години, само подхранваше чувството ми за безполезност и убеждението, че за света, за дъщеря ми и за всички би'било по-добре, ако мен ме нямаше.
Съветничката ми от „Анонимни алкохолици" беше единствената, която ми помогна да се измъкна от всичко това. Тя откликваше на моите обаждания по всяко време на денонощието и много, много нощи само съзнанието, че бих могла да й се обадя, ми помагаше. Молех се. Преминавах през етапите на програмата. Приемах обичта и подкрепата на останалите от групата, дори и когато бях сигурна, че не ги заслужавам. И накрая, след почти година и половина, депресията започна да се вдига. Отначало имах един добър час, после добър ден. После няколко добри дни един след друг, а след това цяла седмица. Сякаш нещо бавно пускаше светлина отново там, където досега бе имало само мрак.
Дълго време след това очаквах депресията отново да ме обхване, но досега това не е станало. О, разбира се, че съм имала лоши дни, но не и лоши седмици, а вече изминаха четири години.
Мислех много за алкохолизма и самоубийството на майка ми и за начина, по който аз тръгнах по нейните стъпки, за онова, на което бях подложила дъщеря си, докато всъщност бих дала всичко, за да не й причинявам това. Ние с Линдзи сме говорили много за това и аз правя всичко възможно да изкупя вината си към нея. Но днес зная, че бях толкова безпомощна пред тази депресия, колкото и пред алкохолизма си. Без помощта на програмата не бих се справила.
Майка ми никога не бе получила такава помощ, така че как бих могла да я виня?"
Ако пристрастяването или самоубийството, или друг някой важен проблем е нещо, което изпитваме през живота си, но не разрешаваме, има вероятност да бъдем включени в кръг, където тази тема се изследва при други инкарнации. Твърде е възможно за Криста самоубийството да е било нерешен въпрос, останал от поне един друг живот. За да разбере по-добре този акт и да го опрости, докато е въплътена, тя е трябвало да се сблъска с тази ситуация отново. Тя е избрала майка, чиито алкохолизъм и потенциал за самоубийство са щели да й дадат подобна възможност. После, когато е била приблизително на същата възраст, на която майка й е отнела сама живота си, и е имала дъщеря на същите години, когато това се е случило, Криста е попаднала под силното въздействие на най-влиятелната годишнина в живота си. По-нататък тя е била въвлечена в тройна идентификация, донякъде реагирайки като трима различни души на тази годишнина.
Първо, тя е чувствала, че е станала собствената си майка, тъй изпълнена с отчаяние, че не е била в състояние да постави благополучието на дъщеря си пред своето желание да свърши мъките си. На второ място, тя се е идентифицирала силно с Линдзи, преживявайки отново болката, която и тя е познала на тази възраст, когато е била принудена да се справя с майка си, която е страдала и се е самоубила. На трето място, тя е била самата себе си - зряла жена, обхваната от депресия и подтиквана да сложи край на живота си. Криста всъщност е преминала през три кризи едновременно, като всички са били свързани със самоубийството. Това е бил ужасен период и когато той най-после е отминал, нейното разбиране й е позволило да прости на майка си. За мен няма съмнение, че по този начин тя е простила и на себе си за извършването на този акт в друг живот.
Докосването на Линдзи до родителския алкохолизъм и възможността за самоубийство е било до голяма степен смекчено от последвалото избавяне на майката от алкохола, а по-късно и от депресията. Чрез примера на Криста Ликдзи поне е осъзнала, че има средства, с които може да се обърне към формите, които тези теми биха могли да приемат в нейния живот.
Ако и Линдзи развие проблеми, сходни с тези на майка й и баба й, и ако това се случи и с нейните деца и с децата на нейните деца, човек би могъл да се запита къде ли ще свърши всичко това. Признавайки, че са налице няколко карми в действие, ще можете по-добре да отговорите на този въпрос. Първо, всеки индивид яма своя карма. Вероятността Криста да избере самоубийството като отговор на предизвикателствата, на които би могла да бъде подложена по време на инкарнацията си, изисква тя отново да се сблъска с подобно решение и да не го избере. Има обаче и семейна карма, съставена от взаимоотношения, обусловени от тези повтарящи се теми за алкохолизма, депресията и самоубийството. Тяхната обща кармична задача е била да извисят реакциите си от нивото на обвиненията и порицанието до по-голямо разбиране и опрощение.
Историята на това семейство илюстрира как в тематичния контекст на семейството или на по-широка група ние се инкарнираме и трупаме опит, после познание и накрая - мъдрост. Любовта, която идва от дълбокото разбиране, завършва нашата карма. Ние сме преживели дадено състояние, научили сме нещо от него и сме постигнали изцелението му. Сега сме свободни да продължим с други уроци. Въпреки това можем да продължим да се инкарнираме около същите теми и сред хората от същия кръг, за да ги учим, да помагаме на тяхното изцеление, да им даваме необходимата светлина и любов, за да понесат своето състояние. Подобна инкарнация е проявление на закона за жертвата и е приложима за изцеление на семейството или по-голяма група, В цялото съществувание има-много по-всеобхватни карми, които, подобно на индивидуалните карми, трябва да бъдат докоснати и изцелени.
Сподели с приятели: |