КОГАТО УМИРА ШАМАН...
-
Кои са откривателите на вилкакора – мачикенгите или пирите?
-
Не – отговаря отец Шелига. – За необичайните лечебни свойства на вилкакора, много преди колонизацията, двете племена са разбрали от ашанинките – индианци, които живеят още по-навътре в джунглата. Ашанинките, както и по-късно инките, са отдавали на вилкакора божествена почит и са я наричали kug-kukjagui. За тях vilcacora е била най-висше божество, което е дало начало на всички други божества. Затова те са правели дърворезби на своите по-низши божества върху дългогодишна лиана от вилкакора, която вече е добила вид на дърво. А понеже това растение представлява дълга лиана, тези богове – в което можем да се убедим, посещавайки музеите, посветени на индианците от джунглата – имат много издължени силуети и продълговати лица...
-
Къде расте вилкакора?
-
По територията на цяла Амазония. Има около 60 вида, известна е на науката под латинското наименование Uncaria tomentosa. Но все пак в това многобройно семейство само един вид има много силни лечебни свойства. Вилкакора, която използват индианските шамани, е разпространена в джунглата по склоновете на планините и се среща най-често в перуанската Монтана. Вилкакора представлява дълга, достигаща до тридесет метра дървовидна лиана, която достига зрялост за около двадесет години.
-
Чак тогава ли вилкакора придобива лечебни качества?
-
За щастие, не трябва да се чака чак толкова дълго. Най-добра е отварата от млада лиана – около тригодишна. Подземната част на растението не бива да се експлоатира. С течение на времето това може да подложи на изпитание неговото по-нататъшно съществуване.
-
Кое определя този вид вилкакора като най-добре приложим в медицината?
-
Планинската вилкакора съдържа изоптероподин – алкалоид от типа оксоиндолови, който показва най-голяма ефективност при активизиране на имунната система. Именно този алкалоид като че ли събужда организма от дълъг сън, за да започне борба с болестите, пред които преди това е бил безсилен.
-
В противовес на много други популярни билки с дълга традиция, било то в азиатската или в западната култура, вилкакора, за разлика от жен-шен, в т.нар. Стар свят е по принцип непозната.
-
Това е факт, макар че постепенно нещата се променят. В Южна Америка вилкакора е добре позната. Както вече казах, нейното използване от туземците в джунглата достига до стотици, дори хиляди години преди нас. Там тя е изпълнявала и продължава да изпълнява своего рода панацея – лек за всичко. Проблемът все пак е в това, че ашанинките не са познавали писмеността, поради което тази традиция се е запазила до днес само в устен вид. Поради тази причина проникването на това знание в света на белите е било затруднено. И днес, когато умира индиански шаман, имам чувството, че изгаря цяла библиотека...
Легендата на ашанинките:
Тасуринчи бил първият ашанинка. Той бил индианският Адам. Още нямал жена, защото в началото бил само той на света, затова трябвало сам да ловува и готви. Животът на Тасуринчи бил страшен. Мъчел се много, защото имал безкрайно много работа, а нямало кой да му помага. От непрекъснатото ловуване го болели краката. От нанизването на мъниста го болели дланите. От постоянно мислене как да се справи с всичко го боляла главата.
Вървейки, а по-скоро бягайки през гората, срещнал една пума. “Боли ме корема” – оплакал се. “Защо?” – учудила се пумата. “Защото вчерашната храна май не беше прясна. Може би ти знаеш, скъпа пумо, какво трябва да направя?”.
Пумата се приближила до едно дърво, хванала една оплитаща го, дебела лиана и с нокти откъртила малко от кората й. “Смучи това под езика си” – препоръчала тя на Тасуринчи. “Това ще ти помогне”. “Какво е това?” – попитал. “Как така, нима не знаеш? Това е вилкакора”.
Тасуринчи послушал пумата и скоро коремът престанал да го боли. Но какво от това, като продължавала да го боли главата. “С корема някак си вече се справих, но какво да направя, за да се справя с тази страшна болка в главата?” – замислял се и продължавал да бяга. Пробягал около половин километър и срещнал една капибара, която вървяла към реката.
“Ужасно ме боли главата” – казал вместо “добър ден” на гризача. “Знаеш ли, скъпа капибаро, какво би могло да ми помогне?”
Капибарата се приближила до един пън, оплетен от някакво растение и с острите си като нож зъби откъртила малко ръждива прах от жилавото му стъбло. “Разтвори това във вода и го изпий” – казала. “След малко ще забравиш за болката в главата”. “Какво е това?” – попитал Тасуринчи. “Как така, не знаеш ли? Това е вилкакора.” Тасуринчи приготвил отвара, така, както го посъветвала капибарата и я изпил, мръщейки се, защото била горчива. Преди да помисли, че трябва отново да тръгва на път, усетил, че главата вече не го боли. “Това е отлично” – помислил си. – “Превъзходно! Фантастично! Но какво от това, като ме щипе раната на ръката, която вчера сам си направих, като се провирах през храстите...”
Към него се приближил тапир. “Здравей , тапире” – викнал Тасуринчи. “Приятелю, би ли могъл да ме посъветваш, как да излекувам раната на ръката си?”
Тапирът подушил за момент наоколо с дългия си нос, а след това се приближил до едно дърво, по което пълзяло нагоре нещо като бръшлян. Ударил няколко пъти с копитото си по неговото дебело стъбло, отчупил парче от кората му и го подал на Тасуринчи. “Направи си компрес от тази кора” – казал. “Това със сигурност ще ти помогне. Колкото пъти си нараня копитцето, аз винаги го налагам с вилкакора. Ние, животните, отдавна знаем този изпитан начин...”
“И това ли е вилкакора?” – учудил се Тасуринчи.
“Да, не я ли познаваш?”
“Би ли могъл да ми отчупиш още едно парче?” – попитал Тасуринчи, който изведнъж разбрал, че е намерил решение за всичките си проблеми. “Много бързам и няма да имам време да спирам, а много бих искал да имам малко запас от тази кора...”
От записките на репортера:
На витрината на музея на амазонските индианци, основан от францисканските мисионери към манастира на сестрите от Назарет в Лима, се намира украшението, което ашанинките носят на главите си – лента от лико, покрита с разноцветни рисунки и пера. Големи, малки, огромни. Празнични и за всеки ден. Това са много важни аксесоари, без които е трудно да си представим племенните старейшини. Правото на носене на украшения от пера обикновено е запазено за вождовете, магьосниците и най-борбените воини. Индианец от висок ранг без пера на главата /обикновено пера от папагал или тукан/ се чувства като... без дясната си ръка! Защото, освен че перата са символ на статут в групата, те помагат за поддържането на контакта с божествата на Великата Гора и с духовете на прадедите. Действат като антени. Те са връзката между миналото и бъдещето. Перата направляват мислите и ги настройват спрямо околната среда. Без украшението от пера, индианският вожд се чувства несигурно, сякаш земята се разтваря под краката му. Познати са случаи, когато известен вожд умирал няколко дни, след като враговете му били взели украшението с пера.
На същата тази витрина са изложени части от облеклото, които покриват, а по-скоро украсяват телата на ашанинките. Гердани от нокти на хищници, с мъниста и рисувани дребни кости от птици. Лента на шарнири от кора, а също и нещо като пончо от сушени китки мека трева, стигащо понякога чак до кръста. По-надолу висят наколенки с меки изрезки от издута кожа. Обувки, дори мокасини - няма, защото индианците не са използвали обувки в джунглата. Как са се справяли? – Един Бог знае.
Има и още нещо, направено от лико, чието предназначение е трудно да се определи, то е неголямо и е нито торбичка, нито кошница.
“Какво ли е това? Може би пликче за кока?”
“Не, кока използват индианците от планините, а не ашанинките” – обяснява монахинята, представяща колекцията. “В тези торбички индианците от джунглата носят вилкакора – растението, с което никога не се разделят и което ги придружава на всяка крачка.”
Сподели с приятели: |
