Sapiens. Êðàòêà èñòîðèÿ íà ÷îâå÷åñòâîòî
ПОЛЗИТЕ ОТ ИДОЛОПОКЛОННИЧЕСТВОТО
Изтегляне 4.7 Mb. Pdf просмотр
|
| ПОЛЗИТЕ ОТ ИДОЛОПОКЛОННИЧЕСТВОТО Две хиляди години монотеистична пропаганда е накарала повечето хора на Запад да разглеждат монотеизма като невежествено и детинско идолопоклонничество. Това е несправедлив предразсъдък. За да вникнем във вътрешната логика на политеизма е необходимо да схванем основната идея, крепяща вярата в множество богове. Политеизмът не винаги отрича съществуването на една сила или закон, уп- равляващи цялата вселена. В действителност повечето политеистични или дори анимистки религии признават съществуването на висша сила, проявяваща се в различните божества, демони и свещени камъни. В класическата гръцка версия на политеизма Зевс, Хера, Аполон и техните „колеги“ са подчинени на всемогъща и всепроникваща сила — Съдбата (наричана Мойра или Ананке). Нордическите богове също са роби на съдбата, обрекла ги на гибел в катаклизма, наречен Рагнарьок (Залезът на Боговете). В политеистичната религия на племето йоруба от Западна Африка всички богове са рожби на върховното божество Олодумаре и си остават подчинени на него. Според индуизма един принцип, Атман, контролира безчислените божества и духове, човечеството, биологичния и материалния свят. Атман е извечната същност, или душа, на цялата вселена, на всяка отделна личност и на всяко природно явление. Фундаменталното прозрение на политеизма, което го отличава от монотеизма, е това, че висшата сила, която управлява целия свят, е лишена от интереси или пристрастия и съответно не би се трогнала от ежедневните страсти, грижи и страхове на хората. Безсмислено е да се обърнеш към тази сила с молитва за победа в битка, за здраве или за дъжд, тъй като от нейната гледна точка няма никакво значение дали дадено царство ще победи, или ще бъде победено, дали конкретен човек ще се възстанови от болестта, или ще умре. Затова гърците не принасяли жертви на Съдбата, а индуистите не изграждали храмове на Атман. Единственото основание да насочиш молитвите си към висшата сила във вселената е, за да се отречеш от всички желания и да приемеш лошото наравно с доброто, да приемеш загубата, бедността, болестта и смъртта. 201 Някои индуисти, наричани садху, посвещават живота си на единението с Атман, стремейки се към просветление. Те се опитват да възприемат света като проявление на този фундаментален принцип, да осъзнаят от гледна точка на вечността нищожността на всички желания и страхове, тяхното безсмислие и ефимерност. Но повечето индуисти не са садху. Те са затънали в тресавището на ежедневните грижи, където Атман не може да им бъде от голяма полза. За помощ те се обръщат към божества със специфични възможности. Тъкмо защото силите им са специфични, а не всеобхващащи, богове като Ганеша, Лакшми и Сарасвати имат свои интереси и пристрастия. Ето защо хората могат да сключват сделки с тези божества и да разчитат на съдействието им, за да спечелят битка или да се излекуват от тежка болест. Неизбежно е тези многобройни божества да са много на брой, тъй като почнеш ли да делиш всемогъществото на върховния принцип, неизбежно ще получиш не е един, а множество богове. Основното прозрение на политеизма благоприятства религиозната толерантност. Тъй като политеистите вярват, от една страна, в съществуването на върховна и лишена от интереси сила, а от друга — в множество второстепенни и пристрастни сили, няма проблем последователите на едно божество да приемат съществуването и действеността на други божества. Политеизмът по своята същност е либе- рален и рядко преследва „еретици“ или „неверници“. Дори когато политеистите създават обширни империи, те не се опитват да обърнат в своята вяра покорените от тях народи. Египтяните, римляните и ацтеките не изпращат мисионери в далечни земи, за да разпространяват вярата в Озирис, Юпитер или Уицилопочтли (главното божество на ацтеките), определено не използвали и армиите си за тази цел. Покорените народи в рамките на империята трябвало да зачитат нейните богове и ритуали, тъй като тези богове и ритуали защитавали и легитимирали съществуването на империята. Въпреки това от тях не се очаквало да се откажат от своите собствени богове и ритуали. В империята на ацтеките покорените народи били задължени да изграждат храмове на Уицилопочтли, но те се издигали редом с онези на местните божества, а не вместо тях. В много отделни случаи самият имперски елит възприемал част от боговете и ритуалите на покорените народи. Римляните с готовност прибавили към пантеона си азиатската богиня Кибела и египетската Изида. Единственият бог, който римляните отказали да търпят, бил монотеистичният и евангелизиращ бог на християните. Римската империя не налагала на християните да се откажат от своите вярвания и ритуали, но очаквала от тях да отдават дължимото на защитаващите империята богове и на обожествената личност на императора. Това се разглеждало като проява 202 на политическа лоялност. Когато християните категорично отказали да направят това и отхвърлили всички опити за постигане на компромис, римляните ги подложили на гонения, възприемайки ги като заплаха за установения ред. Дори и това обаче не било направено с особена настойчивост. В продължение на цели триста години, делящи разпъването на Христос от покръстването на император Константин, римските императори-политеисти провели едва четири мащабни гонения на християните. Местните администратори и управници също инициирали насилствени действия срещу християните. Ако обаче съберем жертвите на всички тези гонения, то ще се окаже, че за три столетия римляните са убили не повече от няколко хиляди християни 64 . От друга страна през следващите 1500 години милиони християни са били избити от други християни, поддържащи малко по-различна интерпретация на религията на любовта и състраданието. Религиозните войни между католици и протестанти, бушували в Европа през XVI и XVII в., са известни на всеки. Всички участници в тях приемат божествеността на Христос и неговото откровение на състраданието и любовта. Въпреки това те не постигнали съгласие относно природата на тази любов. Протестантите вярвали, че божествената любов е толкова голяма, че е накарала Бог да приеме плътта и да бъде измъчван и разпънат на кръст, изкупвайки по този начин първородния грях и отваряйки портите на рая за онези, които изповядват неговата вяра. Католиците твърдели обаче, че вярата, макар да има ключово значение, не е достатъчна. За да пристъпят през райските порти, вярващите трябва да участват в религиозните ритуали и да извършват добри дела. Протестантите отричали това, твърдейки, че подобен тип търговия омаловажава божественото величие и състрадателност. Според тях всеки, който твърди, че влизането в рая зависи от собствените му дела, възвеличава сам себе си, твърдейки, че страданията на Христа на кръста и Неговата любов към човечеството не са достатъчни за спасението на душите ни. Този теологичен диспут бил толкова яростен, че през XVI и XVII в. католи- ците и протестантите се избивали едни други в грандиозен мащаб. На 23 август 1572 г. френските католици, придържайки се към схващането за значението на добрите дела, нападнали френските протестанти, които за разлика от тях акцентирали върху любовта на Бог към човечеството. При това нападение, известно като Вартоломеева нощ, били избити между 5000 и 10 000 протестанти в рамките на едва 24 часа. Когато римският папа чул новините от Франция, той изпитал такова задоволство, че организирал празничен молебен и възложил на Джорджо Базари да украси една от залите 64 W. Н. С. Frend, Martyrdom and Persecution in the Early Church (Cambridge: James Clarke & Co., 2008), 536-537. 203 във Ватикана със стенопис, изобразяващ клането (в момента тази зала е недостъпна за посетители) 65 . През този ден повече християни са били убити от други християни, отколкото са загинали по вина на политеистичната Римска империя в цялата нейна история. Изтегляне 4.7 Mb. Сподели с приятели:
|