Sapiens. Êðàòêà èñòîðèÿ íà ÷îâå÷åñòâîòî

249
Гилгамеш седнал край тялото му и го наблюдавал дни наред, докато не видял червей да изпълзява от едната ноздра на приятеля му. В този момент той бил обхванат от неимоверен ужас и решил, че няма никога да умре и ще намери начин да надвие смъртта. Той предприел пътешествие до края на Вселената, убивайки лъвове и борейки се с хора скорпиони, докато най-накрая намерил пътя към подземното царство. Тук той съсича каменните идоли, намира лодкар на име Уршанаби, който го превежда през реката на смъртта и открива Утнапищим, единственият преживял всемирния потоп. В крайна сметка Гилгамеш се проваля и се връща вкъщи с празни ръце, смъртен както и преди, но по-мъдър, защото е разбрал, че когато боговете създали човека, те определили неизбежната му участ да е смъртта и той трябва да се научи да живее с това.
Онези, които вярват в прогреса, не споделят тази пораженческа нагласа. За учените смъртта не е неизбежна съдба, а технически проблем. Хората умират не защото боговете така са наредили, а поради различни технически
„неизправности“ — сърдечен удар, рак, инфекции. А всеки технически проблем има техническо решение. Ако имаме аритмия, сърцето може да бъде подпомогнато с пейсмекър или да се замени с ново. Ако се появи рак, той може да бъде унищожен с лекарства или лъчетерапия. Бактериите могат да бъдат елиминирани с антибиотици. Наистина, в момента не можем да решим всички технически проблеми. Но работим върху тях. Най-добрите ни умове не губят време, опитвайки се да придадат смисъл на смъртта, а са заети да изследват физиологичните, хормонални и генетични структури, в които се крият причините за остаряването и болестите. Те разработват нови ле- карства, революционни терапии и изкуствени органи, които ще удължат живота ни и един ден ще надвият самата Смърт.
До съвсем скоро не бихте могли да чуете учен или който и да било друг да се изразява толкова недвусмислено. Всеки твърдеше: „Да победим смъртта?!
Каква глупост! Ние се опитваме просто да излекуваме рака, туберкулозата и болестта на Алцхаймер.“ Хората избягваха темата за смъртта, защото целта изглеждаше твърде непостижима. Защо да създаваме неоснователни очаквания? Сега обаче сме достигнали точката, в която можем да говорим открито за това. Водещият проект на научната революция е да осигурим на човечеството вечен живот. Дори ако победата над смъртта изглежда далечна цел, ние вече сме постигнали неща, които биха изглеждали невъзможни преди няколко века. През 1199 г. крал Ричард Лъвското сърце е бил уцелен със стрела в лявото рамо. Днес казваме, че получил леко нараняване. Но през
1199 г. при липсата на антибиотици и ефективни методи за стерилизиране на инструментите тази малка рана се е инфектирала и се е превърнала в гангрена. Тогава единственият начин да се спре разрастването ѝ е бил ампутирането на засегнатия крайник, което обаче е невъзможно, ако става

250
дума за рамо. Гангрената се разпространява в тялото на краля и никой не е в състояние да му помогне. Той умира в агония две седмици по-късно.
През XIX в. най-добрите лекари все още не са знаели как да предотвратят инфекции и да спрат гниенето на тъканите. В полевите болници рутинна практика била ампутацията на ръце и крака на войници с леки наранявания поради страх от гангрена. Тези ампутации, както и всички други медицински процедури (като ваденето на зъб), се извършвали без упойка. Първите упойки — етерът, хлороформът и морфинът — навлизат в практиката в западните болници едва в средата на XIX в. Преди да се въведе употребата на хлороформ, четири войници са били необходими, за да държат своя ранен другар, докато лекарите режат наранения крайник. Сутринта след битката при Ватерло (1815) до полевите болници се виждали купчини отрязани крака и ръце. По това време дърводелците и касапите, които отивали в армията, често били изпращани в медицинските корпуси, тъй като тогава хирургията не изисквала много повече от умело боравене с ножове и триони.
Два века след битката при Ватерло нещата в това отношение са променени до неузнаваемост. Хапчета, инжекции и сложни операции ни спасяват от множество болести и наранявания, които преди това били равни на смъртна присъда. Те също така ни предпазват от безброй ежедневни болежки и неудобства, които предмодерните просто приемали като част от живота.
Средната продължителност на живота скочила от около 25–40 години на около 67 в целия свят и до около 80 в развитите страни
75
. Най-решителен отпор на смъртта е оказан при детската смъртност. До XX в. между една четвърт и една трета от децата в земеделските общества умирали. Повечето били поразявани от заболявания на детската възраст като дифтерия, морбили и едра шарка. В Англия през XVII в., 150 от 1000 новородени умирали през първата година от живота си и една трета от всички деца умирали, преди да навършат 15 години
76
. Днес едва пет от 1000 английски бебета умират преди да навършат една година и само седем от хиляда — преди навършването на
15 77
По-лесно ще ни бъде да осъзнаем пълното значение на тези цифри, ако оставим статистиката настрана и разкажем история. Добър пример е семейството на крал Едуард I (1237–1307) и съпругата му кралица Елинор
(1241–1290). Техните деца са имали възможността да живеят в най-добрите
75
Maddison, The World Economy, vol. 1,31; Wrigley, English Population History, 295;
Christian, Maps of Time, 450, 452; ‘World Health Statistic Report 2009’, 35-45, World Health
Organisation, посетен на
10 декември
2010 г.,

Изтегляне 4.7 Mb.

Сподели с приятели: