ПЪРВО ЮНОШЕСТВО (Втора част)

ПЪРВО ЮНОШЕСТВО (Втора част)

В това отношение вторият рожден ден бележи момент на преход и бързо развитие. Сега вече бебешкият жаргон оста­ва на заден план. Все още се срещат фрази от една дума, но детето започва да се изразява от ден на ден все по-сложно.

На осеммесечна възраст то е казвало: „Ела" или „Отвори врата". На две години използва фрази като: „Къде е татко?", или: „Дай вестника на татко", или още: „Не искам да си лягам".

Употребата на местоименията, доста често правилна, става редовна. Речникът също невероятно много се обогатява.

Ако достатъчно сте говорили и общували с детето си, сега е моментът то да извлече цялата полза от това и да започне да изразява с думи всичко, което е регистрирало вътрешно на възрастта на първите стъпки. Като правило колкото повече сте му говорили, толкова повече ще говори. Което не означа­ва, че трябва да не млъквате и да го заливате с приказки. Но колкото по-често ви е слушало да произнасяте думи, толкова по-богат ще бъде речникът му. Този факт е проверен чрез сравнителни изследвания на деца, произлезли от бедни сре­ди, и на деца от средната класа На първите е говорено твърде малко в сравнение с вторите, чиито майки обикновено отделят повече време за словесно общуване с децата си. Не е чуд­но, че се установяват огромни разлики в полза на децата от средните класи по отношение на речника и развитието на ези­ка, при това още на четиригодишна възраст!

Някои деца произнасят думите ясно и правилно още щом проговорят. Други много дълго бърборят неразбрано за „не­посветените". Понякога само майката е способна да разтълкува какво иска да каже детето. Това се дължи отчас­ти на биологически разлики, но и на броя на разговорите, които е чуло, както и на произношението ви.

Ако сте гледали филма или пиесата „Чудотворецът", ще си спомните, че решителният миг в живота на малката глу­хоняма и сляпа Хелън Келър настъпва, когато учителят ус­пява да я накара да разбере, че всеки предмет притежава собствено име. Вашето дете ще преживее същия обрат, щом схване, че всяко нещо носи име, което то може да научи. Това е момент на въодушевяващо откритие. Овладяването, на названията на заобикалящите го предмети му придава нова сила, за да покори вселената си. Оттук нататък то може да я интериоризира и да борави със символите, които я обоз­начават. Да борави с имената на предметите мислено, без да му е необходим физически контакт с тях. А това му осигу­рява власт над света. Чрез новопридобитото господство над езика детето става наистина по-висше от животните.

Още преди време двама съпрузи психолози, Кейт и Кати Хейз, отгледаха маймунче заедно с дъщеря си. Тази очарова­телна история е разказана в книгата им „Маймунката вкъщи". Любопитно е, че отначало животинчето изпреварвало моми­ченцето в многобройни двигателни дейности и тестове за „ин­телигентност". Това продължило до двегодишната им възраст, когато момиченцето внезапно направило скок в развитието си и скоро започнало да проявява много по-голяма ловкост и сръчност от маймунката. И каква била причината? Именно овладяването на езика, благодарение на който момиченцето вече можело да интериоризира вселената си, да я възприема символно, докато маймунката била неспособна на това.

Новите езикови познания позволяват на детето ви да мис­ли абстрактно. То започва да разсъждава, да предвижда близкото бъдеще. Въображението прониква в игрите му, фанта­зията му се развихря. Умственият му живот е направил ги­гантска крачка напред.

Преди то се е отдавало главно на двигателна дейност, като например изкачване по стълби. Оттук нататък огромната част от времето му ще е посветена на упражнения в говоре­не. Лингвистката Рут Уиър е изучавала езика на двегодиш­ния си син, като .записвала какво си говори сам в стаята си, преди да заспи. Тя разказва за това свое завладяващо из­следване в книгата си „Речта в люлката". В предисловието на Джакобсън е отбелязано, че на много места разговорите, които детето води само със себе си, учудващо приличат на текста в самоучителите по чужди езици.

Затова продължавайте, докато е възможно, да играете на „имена" с вашето дете. На този стадий от развитието си то изпитва онова, което д-р Гезел нарича „жажда за говорене". Затова ще участва в играта с ентусиазъм и ще бъде гордо, че знае имената на толкова неща.
Как да отговаряме на въпросите на децата

Едно ново явление в развитието на говора у детето на тази възраст е „играта на въпроси". В някои случаи тя е вариант на играта на „имена". „Какво е това?" е типичен въпрос, задаван за всяко нещо и по повод на всичко. Ако се чувствате залети от тази истинска река от въпроси, утешете се, като си кажете, че детето ви е много интелигентно. Което впрочем е вярно - кол­кото е по-интелигентно, толкова повече въпроси ще задава!

И тук установяваме разминаване между това, което е най-подходящо за детето, и онова, което родителите, същества от плът и кръв, могат да направят. Идеалното би било роди­телите да отговорят на всичките му въпроси. Така ще му помогнат да развие говора си, речника си, способността си да разсъждава и изобщо интелекта си.

Но в действителност никой родител не е в състояние да даде отговор на всичко, което иска да знае дете на две годи­ни и половина. Правете максималното. Но не си мислете, че ще провалите шансовете му и ще блокирате интелектуално­то му развитие, ако ви се случи да кажете: „Не знам! Мама е уморена!"

Поведението ни всъщност зависи от значението, което придаваме на въпросите на двегодишното дете. За беда те често дразнят майките, които биха предпочели детето да си мълчи и да ги остави да си гледат работата спокойно. Но ако знаеха колко важни за интелектуалното му развитие са и въпросите, и отговорите им, щяха да се държат другояче.

В книгата си „Детските игри" Арнолд Арнолд дава при­мер за два различни начина, по които родителят може да отговаря на въпросите на детето си. Кухня. Майката изпраз­ва формата за лед и едно ледче пада на земята. Появява се детето и взима ледчето. Диалог:

И тъй нататък.

След това Арнолд ни предлага да вложим повече добра воля, откликвайки на ненаситното любопитство на детето. Същият декор, същите действащи лица, но различен човеш­ки контакт. Майката е все така заета, детето все така я об­сипва с въпроси. Но този път тя вижда във въпросите начин да насърчи интелектуалното му развитие, а не досада.

Детето: Защо ледът е студен?

Майката: Ледът е просто замръзнала вода. Знаеш ли, че на Северния полюс е толкова студено, че водата винаги е замръзнала? Ако оставиш парче месо на Северния полюс, то ще замръзне и ще стане твърдо като камък. Когато е така замръзнало, то не може да се развали. Спомняш ли си, че миналата седмица изхвърлих онзи бифтек, дето бях забра­вила да прибера в хладилника? Казах ти, че е развален.

Детето: Спомням си. Ти каза, че не можем да го дадем на котката. Какво значи развален? Защо не можехме да го дадем на котката?

Майката: Има милиони и милиони малки животинки, толкова малки, че не можем дори да ги видим. Те са във въздуха и някои от тях обичат да кацат върху нещата за яде­не, за да се хранят. Тези животинки се наричат микроби и ако ги изядеш, може да те заболи корем. Обаче те изпитват ужас от студа. Ако държиш храната на студено, те не кацат отгоре й. Когато храната е в хладилника, не могат да я раз­валят. Но то за всички е лошо да стоят на студено.

Детето: Защо е лошо да стоя на студено?

И прочие.

Такива разговори майката води, с детето си по всяко вре­ме на деня и те са най-значимото образование, което то може да получи. Това образование, тези „часове,по практика" биха могли да се нарекат „Въведение в тайнството на света",

Отнасяйте се към детето си и въпросите му с уважението, което изисква неговата разцъфваща млада интелигентност. Интересът и вниманието, проявени от вас, докато споделя­те с него знанията си за света и тайните му, са един от най-прекрасните подаръци, които можете да му направите.

Една „играчка", която сигурно притежавате, с положител­ност може да се окаже учител и възпитател с разнообразни дарби - това е вашият телевизор.

От известно време телевизията е обект на сериозни кри­тики; наричат я например културна пустиня и трябва да се признае, че-много от предаванията наистина не струват. И аз не.по-малко от вас ненавиждам нелепите шоу-програми и тъпите реклами.

Самият аз твърде малко гледам телевизия, толкова лошо е качеството й. Хубавите програми за деца се броят на пръсти. Те често се задоволяват с добрите стари рисувани филмче­та, в които все същото познато голямо животно безкрайно преследва все същото малко животинче. Много родители се безпокоят и от това, че по телевизията показват толкова насилие. (Ще разгледам този въпрос в глава 10 -Детето ви и насилието).

Следователно ще се.съгласим, че голяма част от крити­ките са основателни и че качеството ш програмите за деца търпи сериозно подобрение. Но би било грешка да пренеб­регнем важната образователна функция, която би могла да има телевизията през предучилищния период.

Откакто телевизията навлезе в американските домове, реч­никът на децата, които тръгват на забавачка или на учили­ще, значително се е обогатил в сравнение с времето, когато телевизията не съществуваше. По този повод д-р Луиз Еймс от Института „Гезел" уточнява: „От тригодишна възраст на­татък те виждат какви ли не неща, които не биха видели пре­ди едно поколение. Знанията им са ужасно обширни."

В статията си „Учителката Телевизия" Едит Ефрон пра­ви следния коментар: „Учениците от първи клас, които много са гледали телевизия, имат речник, често изпреварващ с цяла година речника на децата, които не гледат телевизия. Кол­кото, по-интелигентно е едно дете, толкова повече знания придобива от екрана. В крайна сметка в образователно от­ношение телевизията действа благотворно на малките деца, каквато и да е природната им интелигентност."

Въздействието на телевизията върху децата в САЩ бе най-пълно изследвано от д-р Уилбър Шрам. Той установи, че измежду шестте хиляди наблюдавани от него деца най-ин­телигентните, най-добрите ученици са ревностни телевизи­онни зрители. Според д-р Шрам „главната отличителна Черта на интелигентните деца е, че всичко започват да правят много рано. Започват да гледат телевизия по-рано от другите и през първите си училищни години се интересуват от телевизия повече от съучениците си."

Очевидно е следователно, че най-сериозните научни ав­торитети са на едно мнение - въпреки явните си недостатъ­ци, телевизията има здравословно образователно влияние върху децата. Няма съмнение, че ако програмите се подоб­рят, тя би могла да бъде още по-полезна.

Но не си вадете заключението, че препоръчвам на децата от предучилищна възраст неограничена доза телевизия. Точ­но обратното. Смятам, че следва да насърчавате развитието на детето си чрез разнообразни дейности както вкъщи, така и навън. То трябва да се катери, да тича, да кара колело, да си играе на пясъка, да строи, чертае, рисува, да слуша плочи и приказки. Но мисля, че телевизията има своето равноправ­но място сред всички тези дейности. Не основното, но едно разумно място.

Тъй като говорим за развитието на езика у детето ви, из­глежда уместно да се запитаме: „Трябва ли да го научите да чете?" В глава 11, Училището започва вкъщи (първа част), ще се спра подробно на темата и ще дам някои разяснения, произтичащи от последните изследвания, които може би ще ви изненадат. Но още тук ще отговоря на въпроса така: „Да, мисля, че е добра идея да научите детето си да чете в преду­чилищна възраст." Заключенията на съвременната наука са в този смисъл.

Големият проблем е „кога". Една от книгите, които ви препоръчват да научите детето си да чете, определя двего­дишната възраст като най-подходяща за начало на обучени­ето. В същата книга се твърди: „Ако решите да си дадете малко труд, започнете, когато детето ви навърши година и половина, а ако сте много интелигентен, още на десетмесечната му възраст."

Това, разбира се, е огромна нелепост и много се боя да не би някои майки с най-добри намерения да са се мъчили да учат да чете дете на година и половина или, още по-лошо, десетмесечно бебе. Би било смешно, ако не беше трагично. Началото на обучението по четене вкъщи е някъде около третия рожден ден, не преди това. Не по време на „първото юношество", защото тогава детето се разкъсва от противо­речиви чувства и води битка срещу принудите, за които го­ворихме в предишната глава. То няма никаква нужда от още една принуда. Така че не се опитвайте да го учите да чете на тази възраст.
Ревността у децата

Сега бих искал да се спра на вечния проблем за ревността у детето или както ние, психолозите, я наричаме, „съперничес­твото между деца от един брак".

Всеки път, когато малко братче или сестриче се появи в семейството, детето ви реагира по определен начин. Изоб­що не вярвам на майка, която ми казва: „Томи обикна сест­ра си още от първия ден", защото това е психологически невъзможно. Да направим заедно едно предположение. Пред­ставете си, че утре съпругът ви съобщи следната забавна новина: „Мила, другата седмица старата ми приятелка Рок-сана ще дойде да живее у нас. Аз, разбира се, все така те обичам. С теб ще бъдем заедно в понеделник, сряда и петък. Но вторник, четвъртък и събота ще бъда с нея. За неделята ще теглим жребий." На всичкото отгоре, когато тази съпер­ница се настани у вас, вие откривате, че няма намерение и пръста си да мръдне, за да ви помогне в работата, че по цял ден безделничи, чете си списанията и се налива с разхладителни напитки. Какви чувства ще изпитвате към нея? Несъмнено ще си умирате от яд! Е, детето в предучилищна възраст реагира горе-долу по същия начин на раждането на братче или сестриче. То се чувства ощетено, огорчено, то е направо вън от себе си.

Струва му се, че майка му го е изоставила, когато е влязла в болницата, за да роди новото дете. А веднъж прибрала се с новороденото, тя има твърде малко време да се занима­ва с по-голямото. Цялата се отдава на натрапника. Като ка­пак роднините и приятелите, които идват вкъщи, до един се прехласват пред бебето, твърдят, че е много сладко и пренеб­регват „големия" брат или "голямата" сестра. Да се учудва­ме ли тогава, че всяко дете изпитва враждебност към брат-чето или сестричето си?

Невъзможно е да му попречите да я изпитва, но можете да я приглушите.

Необходимо е преди всичко навреме да съобщите на де­тето за раждането, за да не бъде то пълна изненада за него. Не става дума за девет месеца предварително, този период е твърде дълъг. Един месец стига. (То и без това ще разбере по-рано, като слуша разговорите около себе си.)

Ще помогнете на детето си да се освободи от чувствата си към новороденото и ако му подарите гумена кукла с пелени, люлка и ваничка. В зависимост от възрастта и пола си то ще поиска да се грижи за нея или да я бие, или ще изрази по друг начин отношението си към бебето чрез заместилата реалността кукла.

Преди да отидете в болницата, скрийте някои малки по­даръци из къщата. След това се обадете по телефона от бол­ницата и му кажете, че за него има изненада. Така то няма да се чувства толкова изоставено. Ще усеща, че наистина мислите за него, макар да сте далеч. Като се приберете, опитайте и вие, и съпруга ви да не се суетите прекалено около новороденото и да не пренебрегвате по-голямото. Намерете време да му окажете внимание и да, му засвидетелствате обичта си.

Обикновено детето в предучилищна възраст реагира на раждането на ново бебе по два начина. Най-напред то иска отново да се превърне в малко бебе. Това е защитен рефлекс, който ние всички използваме от време на време в моменти на изпитания. Тогава поведението ни става инфантилно. Повечето родители обаче правят точно обратното на онова, което трябва да се направи, когато детето им прояви жела­ние да се върне назад. Те се опитват да му покажат предим­ствата на по-голямото дете. Само че то не забелязва тези мними предимства. Вижда само, че всичко, което се е пос­тарало да научи - да се храни само или да не се напишква, е било, за да дойде сега това бебе и цялото семейство внима­телно да гледа как мама му дава биберона или го преповива.

Все едно, че по-голямото дете си казва: „Хм! Може би ако се държа като бебе, ще накарам мама да ми задели малко от обичта и вниманието си!" И започва отново да се напишква, да настоява за биберон, или да иска да го гушкат и люлеят.

Каква е обичайната реакция на родителите спрямо тази тактика? „Хайде сега, ти си голямо момче. Големите мом­чета не са правят на бебета!" Реакция, която още повече травматизира детето и го кара още по-силно да желае да се държи като бебе и да го глезят като бебе.

Как да постъпите? Дайте на детето възможност да се върне назад, ако му се иска. Когато се роди първият ми син, дъщеря ми беше на шест години. Очаквахме да започне да се държи като бебе и тя точно това направи. Поиска биберон, дадохме й и в продължение на четири-пет дни си пи колата или порто­каловия сок от биберон. След това спонтанно заряза биберо­на, сякаш искаше да ни каже: „Добре де, вече нямам нужда от това. Май не е толкова забавно да си бебе и да пиеш от биберон!" Повторихме опита със сина ми, когато беше на шест години и се роди братчето му. Всеки път по-голямото дете „регресира" за известно време и се отказа от регресията, щом задоволи краткия си порив към инфантилност.

По-голямото ви дете ще изпитва гняв и враждебност към новороденото. За съжаление повечето родители се опитват с разговори да го отклонят от тези му чувства. „Не говори така за братчето си, не е хубаво. Бъди добър с него, виж колко е сладък!" А вместо да правят това, те би следвало да го оставят да изрази гнева и ревността си. Това е един от случаите, в които е добре да се приложи отразяването на чувствата: „Ядосан си на Джени, смяташ, че мама я обича повече от теб." Може да се окаже полезно да попреувеличите и да споделите с по-голямото дете в какво упреквате бе­бето (в края на краищата не рискувате да го обидите, тъй като то още не разбира). Така по-голямото ще разбере, че не рискува нищо, ако си признае какво не харесва у бебето.

Ето как една майка описва реакциите на момченце на година и пет месеца при раждането на сестричката му.

Трябва да се отбележи, че съперничеството между братя и сестри се проявява двупосочно, от по-голямото дете към по-малкото и обратно. То не може да се възпре, а само да се смекчи. Родителите все се питат защо децата им толкова се карат и бият, след като чудесно умеят да си играят мирно и тихо, "без разправии със съседското дете. Отговорът е, че съседчето не ги конкурира пред майка им.

Понякога всяко дете иска останалите деца в семейството да изчезнат, та само то да разполага с мама и татко. Какво можете да направите, за да приглушите чувството на рев­ност у децата ви? Опитайте се всеки ден да прекарвате из­вестно време сами с всяко дете. Дайте-му да разбере, че това е неговият миг и че никое друго дете не може да му го отнеме. Казвате, че няма кога? Майката на Джон Уесли, основателя на методистката църква, е имала единайсет деца и е намирала време да се уединява с всяко от тях всеки ден!

Друго средство за смекчаване на съперничеството и на пристъпите на ревност по време на пътуване и почивка е да вземете с вас някое приятелче на децата ви. Ще бъдете из­ненадани до каква степен присъствието му намалява напре­жението и разправиите между братя и сестри.

Това обучение, поне в нашата цивилизация, се извършва през първото юношество. Нека най-напред посочим някои основ­ни психологически дадености. Преди всичко факт е, че ни­коя майка не може да научи детето си да не се напишква и нааква, преди то да се съгласи на това. Можете стотици пъти да го слагате на гърне, ако не е готово да придобие съответ­ните навици, няма да го принудите въпреки всички ласки и опити за сплашване.

Второ, кое кара детето да се раздели със стария начин на безгрижно отделяне и да възприеме тази необичайна и стран­на техника за освобождаване от отпадъците? Едно-единствено нещо - обичта и вниманието, с които го възнагражда­вате за това, че е усвоило новия процес. Но то ще желае обичта и вниманието ви само ако поначало сте близки с него. Ако отношенията ви са трудни, няма да ви е лесно да му създадете нови навици.

Трето, ако започнете обучението преди нервно-мускулната система на детето да се е развила достатъчно, за да кон­тролира сфинктерите му, или ако настоявате прекалено рано да сяда на гърне, на него ще му се стори, че сте твърде взис­кателни. Ще се почувства объркано, обезсърчено, травматизирано. Затова подчертавах в предишните глави, че не бива да приучвате детето към чистота, преди да е навършило две години.

Четвърта забележка: за много родители изхождането в гърне изглежда просто. Но то е такова само в съзнанието им; за двегодишното дете това е твърде сложен процес. Ко­гато масите, придвижващи се в червата, упражнят натиск върху ректума, ректалните мускули се разхлабват и ги про­пускат. За да не се наака, детето трябва да извика родители­те си, да отиде до тоалетната, да си свали гащичките и да седне на гърнето, като през цялото време потиска мощния рефлекс за изхвърляне на ректалните си мускули. Ако не е в състояние само да извърши всички тези дейности, то не е усвоило истински новия навик.

Виждате ли сега колко е трудна цялата работа за двего­дишно дете? Ако родителите го наказват или прилагат друг вид принуда заради „грешките" или „инцидентите", детето ще изживее дълбока травма - родителската несръчност може да предизвика у него страх, гняв, недоверие, блокиране.

Как тогава да постъпите?

Преди всичко нека правим разлика между черво и пико­чен мехур. Механизмите им на отделяне са различни, затова и подходът трябва да е различен. Обикновено най-напред се тренира червото. Да започнем от него.

В безкрайната си мъдрост на зрели люде много родители изчисляват часа, в който да поставят хлапето на гърнето и да проверят дали пък няма да предизвика раздвижване на червата му. Това средство им изглежда толкова логично, че дори не забелязват колко е нелепо. Може би ще схванете по-добре, ако ви опиша следната ситуация: представете си, че в този момент, докато четете, някакъв триметров гигант внезапно ви вдигне, отнесе ви в тоалетната и ви постави на седалката, като ви заяви със.силен и нетърпящ възражение глас: „Време е да се изходите." Представете си също, че ви принуди да седите там пет или десет минути. Каква ще е реакцията ви? Същата като да детето ви при сходни обстоятелства. Смешно сравнение, ще кажете. Размислете и npeценете дали много родители не се отнасят с презрение към биологическите нужди на децата си, като действат като три­метровия гигант.

Преди доста време в своята класическа книга за отглеждането на децата „Бебетата са човешки същества" д-р Ан-дерсън Олдрич и съпругата му Мери Олдрич описаха един много по-задоволителен метод, по който да се приучи дете-то да контролира червата си.

Да не се съобразяваме с личния механизъм на задвижва­не е грешка, която често има тежки последствия за психоло­гическото развитие на детето. То ще си помисли, че от него се очаква да изпита нещо (желание да се изходи), което всъщност не изпитва, защото движението на чревните маси не е започнало. Това постепенно ще подкопае доверието му в себе си. То ще си каже: „Може би в крайна сметка аз не мога да преценя какво става в мен. Мама сякаш ми съобща­ва, че ми се ходи по нужда, след като ме слага на това гърне. Обаче аз нямам такова впечатление!" Или пък ще си по­мисли, че прекалявате и че абсолютно не го разбирате.

В зависимост от степента на агресивност на майката и от характера - по-кротък или по-бунтовен - на детето, цялата работа може да доведе до какви ли не нежелателни психо­логически реакции. Кроткото дете ще се бои, че ако не потисне дълбоките си биологически и чревни усещания, ще го накажат. Ще се опита с всички сили да се хареса, но ще си плати за това - отказът от личните вътрешни усещания ще разруши доверието му в себе си.

Възможно е също детето лесно да усвои навика да се из­хожда под час, но да пренесе фрустрацията и конфликтите си в други области. Тогава то внезапно става стеснително и боязливо или започва да сънува кошмари. Може и да стане злоядо или пък опърничаво и враждебно, а майката да се хвали пред съседките си, че лесно е научила детето си да не се нааква, и да не вижда никаква връзка между това обуче­ние и другите, внезапно възникнали проблеми.

Случва се детето да не е толкова кротко. Да е дете бунтар. То изведнъж забелязва, че да накара червата си да дейс­тват по определен начин е най-важното нещо, което може да направи за вас. Ако го изпълни точно както искате вие, се превръща във ваш господар, тъй като притежава властта да ви задоволява. А ако не се изходи когато и където сте наредили, открива, че може да ви гневи. Иначе казано, на­учава се да ви манипулира. И това е началото на военните действия. Детето ви си е създало умствена схема на бунт, която най-вероятно ще се разпростре и над други аспекти от живота му и ще причини и на двама ви много неприятности.

Всички тези нежелателни реакции могат да бъдат избег­нати. Достатъчно е да уважите биологическия сигнал, кой­то подсказва на детето ви, че трябва да се изходи.

Нека сега бъдем по-конкретни и да кажем как именно трябва да постъпите, когато детето ви е станало на две годи­ни и сте решили да го слагате на гърне. Най-напред го на­учете на думите, които показват какво всъщност става. Ако започнете тренинга на около две години, това не би трябва­ло да представлява проблем. Видите ли го да се напъва и да прави усилия, произнесете, без да настоявате: „Джими ака." След като чуе няколко пъти тази фраза, то ще има ясна представа какво прави. Скоро само ще ви заяви: „Мамо, аз акам." Когато стигне дотук, можете да преминете към следващия етап.

Използвайте гърне вместо детска седалка към тоалетна­та чиния. По няколко причини: първо, защото детето може да седне на гърнето без чужда помощ. Освен това децата често се боят от високата тоалетна чиния и .от шума на пус­натата вода. Няколко седмици преди да започнете операци­ята „чисто бебе", поставете гърнето му в банята до тоалет­ната чиния, но още нето учете да си служи с него. Нека просто да свикне с предмета и да се чувства уютно в присъс­твието му. Позволете му да го изследва, да сяда отгоре му и да става.

Когато сте наистина готови да го учите, посочете му гърне­то и му кажете, че е достатъчно голямо, за да седне отгоре му и да прави като възрастните. Децата обичат да имитират родителите си и по-големите деца. Родителите Прекалено се тревожат за тези функции и рядко се сещат да използват инстинкта за подражание, когато стигнат до този етап. Много ще помогнете на детето си, ако съумеете без притеснение да му покажете как вие или съпруга ви сядате и се изхождате.

От голяма полза ще ви бъде и по-голямото ви дете. Мал­ките обичат да подражават на по-големите във всичко. Хо­денето до тоалетната не е изключение.

Щом го научите къде и как да се изхожда, кажете му, че вече е пораснало и няма нужда да носи пелени. Обуйте му гащички за опит и го оставете да се оправя само. Ако е дос­татъчно узряло, за да го стори, поставете гащички в някое достъпно за него чекмедже или на нисък рафт. По този на­чин то ще може само да си ги сменя.

Тъй като го привиквате към нещо ново, спомнете си, че наказанията винаги пречат на обучението.

Добра идея е да оставяте понякога детето да ползва тоалетната на големите, както и да се изхожда при условия, различни от домашните. Ще разберете колко е важно да се разнообразяват условията, като ви разкажа какво ми се слу­чи по време на едно пътуване с автомобил. Движехме се, когато тригодишният ми син внезапно обяви с нотки на спеш­ност в гласа, че му се ходи до тоалетната. За беда най-близ­ката бензиностанция беше на десет километра оттам. Зато­ва спрях колата и го заведох в храстите край пътя. „Не, из­вика той, тук няма тоалетна!" Чувстваше се много нещас­тен и неохотно си свърши работата. Така че не оставяйте детето си дотолкова да свиква с познатото, че да изпитва затруднения, когато ситуацията се промени.

Важно е също да изчакате детето си да излезе от тоалет­ната, преди да изхвърлите съдържанието на гърнето. Някои чувствителни деца с все още примитивно въображение мо­гат да видят в клозетната чиния страшна и шумна машина, в която нещата изчезват, и да се уплашат. За възрастните това, разбира се, е напълно нелогична представа. Но спом­нете си, че децата мислят различно от нас.

Дори ако детето ви не се страхува от тоалетната, фактът, че изпразвате вътре гърнето му, може да го притесни. То схваща изпражненията си като част от тялото си и ги уважа­ва. В края на краищата и вие сте им придавали голямо зна­чение и сте му го показвали. При положение, че сяда на гърнето, за да ви достави удоволствие, това действие има за него същия смисъл като жеста на по-голямо дете, което по­дарява нещо на обичано от него същество. След като ви прави този подарък от обич, може да му се стори странно, че го изхвърляте в клозета. Изчакайте го да излезе, преди да се отървете от „подаръка".

Контролирането на пикочния мехур е по-трудно от това на червата. Поради което изисква повече време. Причините са няколко. На първо място физическите усещания, които сиг­нализират на детето, че има нужда да се изпишка, не са толкова ясни, колкото чревните движения. Второ, у детето, поне в началото, уринирането е автоматичен рефлекс, задвижван от напрежението в пикочния мехур. Докато при дефекацията формираните вследствие на чревната дейност изпражне­ния трябва да се изхвърлят с известно усилие. С други думи за детето е по-лесно да направи нещо, отколкото да попречи на нещо да се случи.

Контролирането на пикочния мехур има два аспекта: кон­тролиране по време на бодърстване и контролиране насън. Обикновено първото изпреварва второто. Д-р Гезел е забе­лязал, че усвояването на първия вид контрол се осъществя­ва на три етапа. Най-напред детето осъзнава, че се е напишкало. После разбира, че в момента се напишква и го съоб­щава. Още по-късно предварително се сеща, че ще се на-пишка. Преди да започнете да го учите, можете да му по­могнете да ви осведомява за етапите с думи. Когато го преобувате, кажете му: „Били се е напишкал, ето виж." Ако имате по-голямо дете, използвайте склонността към подра­жание на по-малкото. Позволете му да наблюдава как по-голямото уринира и кажете: „Томи сега пишка, гледай." Бащата също може да е от полза за момченцето, като му покаже как уринира прав. Ако тези предложения ви притес­няват, не използвайте подражанието като метод.

Когато наистина сте готови да учите детето си да не се напишква, доверете се на биологическия знак, сочещ, че му се уринира - пълния мехур. Обуйте му гащички и му кажете, че е вече голямо и може да се изпишка в гърнето си. Ако е момче, то би могло да поиска да пишка като татко в тоалет­ната. В този случай ви е нужно само едно стъпало, което да му позволи да достигне чинията.

Някои книги за отглеждането на деца създават впечатле­ние, че и момчетата, и момичетата отначало уринират сед­нали. Това не е никак естествено за момченцето и най-често се дължи на обстоятелството, че обучението се извършва от майката. Много по-естествено е то да се научи да уринира право като татко или по-големите братчета. А ако пък мо­миченцето ви иска да уринира право, позволете му, докато си даде сметка, че при него не се получава.

Научете детето си на някоя проста дума на неговото ниво за да обозначите биологическите му функции. Думата „пиш" е лесна за произнасяне. Тя е и най-разпространената. „Ури­нирам" е no-скоро неразбираем и мъчен термин. „Мокро" е също проста дума. Но каквато и дума да изберете, избягвай­те сложните изрази, които някои родители използват от пре­калено целомъдрие.

И в този случай е добре да се научи детето да се облекчава на различни места. Включително навън, за да не свиква само с едно помещение и с определени условия.

Контролирането на мехура по време на сън е процес, кой­то протича по^:бавно и с известни колебания, преди да се утвърди окончателно. Не се надявайте на бърз напредък. Поздравявайте детето за успехите му и дискретно премълча­вайте неудачите. Дори когато е придобило добър общ кон­трол над пикочните си функции, то може да се изпусне, ако например е погълнато от играта или е много уморено.

Нощният контрол може да се постигне само ако са изпълнени две условия. Преди всичко детето следва вече да умее да се контролира през деня. Освен това трябва да се е научило да не разхлабва сфинктерите си, докато спи. Естес­твено нощното контролиране ще е по-трудно и ще изисква повече време от дневното. Какво да направите, за да го насърчите? Нищо. Абсолютно нищо. Естественото разви­тие на мехура, както и фактът, че детето го контролира през деня и знае, че урината отива в тоалетната, рано или късно ще разрешат проблема.

Когато детето ви се събуди посред нощ напишкано, задо­волете се да смените чаршафчето, без да коментирате. Ка­жете само: „Другия път ще си ми сухо през цялата нощ", или „Може би другия път ще се събудиш навреме, за да оти­дем до тоалетната".

Дете, приучено да контролира червата си и през деня ме­хура си по описаните в тази книга методи от спокойна май­ка ей така, между другото, не би трябвало да има проблеми с нощния контрол. Те ще се появят само ако е било насилва­но да не се напишква денем и преувеличава значението на задачата. Тогава то по-трудно ще се контролира през нощта. Или пък ще се раздразни, че упражняват натиск върху него, и несъзнателно ще се освобождава от своята враждеб­ност към родителите, като се напишква нощем, когато може безопасно да отклони отговорността за действието си. Абсолютно задължително е родителите да приемат, че дете­то не се напишква нарочно. Та нали спи, когато прави това! Никога не бива да се наказва дете, което се напишква в лег­лото.

Някои твърде редки случаи на нощно напикаване се дъл­жат на физически причини. Те са ясни, защото имат и други симптоми, като например невъзможност за контролиране и през деня, които позволяват на лекаря да забележи анома­лията. Но в огромното мнозинство от случаите детето се напишква заради понасяното психологическо напрежение. Ако продължава да го прави и след като навърши пет годи­ни, на всяка цена се въздържайте от употреба на различни бабешки лекове, които повечето родители за беда използ­ват - без успех, разбира се (родителите, сблъскали се с този проблем, вършат най-странни неща). Та ако детето ви все още се напишква на петгодишна възраст, не се опитвайте сами да намерите разрешението, обърнете се към специа­лист.

Но да продължим. Можете да покажете на детето си пътя към тоалетната, но не можете да го накарате да ходи там, преди да е готово за това. Да предположим, че още не е го­тово. Че са минали десетина дни и усилията ви са останали напразни. Добре е да признаете, че му е още рано. Върнете се към пелените и изчакайте няколко месеца, преди да опи­тате отново. С най-големия ни син започнахме, когато беше на две години. След една седмица стана ясно, че в този мо­мент той няма никакво желание да се научи да се контроли­ра. Вместо да влизаме в конфликт, ние се върнахме към пе­лените и възобновихме опитите след шест месеца. Със същия резултат. Не беше готов. Още веднъж пробвахме месец пре­ди да навърши три години. И тогава за три седмици той ов­ладя и червата, и мехура си. И с по-малкия започнахме на Две години. Безуспешно. Хайде пак пелени. Когато след шест месеца опитахме отново, всичко се уреди за три седмици.
Какво мисли майката за проблема с чистотата

Да видим сега какво изпитва майката, когато се опитва да приучи детето си към чистота (много книги за отглеждане­то на децата пренебрегват този въпрос) и е решила за тази цел да приложи описаните в тази книга методи. Часът на истината е ударил: тя решава да се откаже от пелените. Как­во става? Може би нищо добро през първия и следващите дни. Детето цапа по няколко чифта гащички дневно и това е единственият резултат от цялата акция! Какво си мисли майката? Обикновено тя е объркана, чувства се несръчна и си казва: „Изглеждаше толкова лесно в книгата! Явно аз не се справям, не съм добра майка. Може би не ме бива за тия неща?"

Естествено и нормално е да има такова впечатление, осо­бено с първото си дете. То ще й помогне да си спомни, че за да се научи детето да сяда на гърне, най-важното .е не това, което тя като майка може да направи, а дали то е разполо­жено да възприеме новата техника. Ако не е узряло за нея, ще я отхвърли. Нека също не забравя, че когато овладяваме нова техника, ние правим грешки и си взимаме поука от тях. Обучението на детето минава по същите пътища. Вашето дете често ще греши и ще му е нужно време, докато усвои уроците ви.

Досега обсъждахме онова, което майката може да напра­ви в тази област, тоест ставаше дума за действията й. Сега бих искал да поговорим за нещо, което е неподвластно на контрола й - вътрешното й впечатление, усещанията й. Тряб­ва откровено да признаем, че възрастните и малките деца нямат еднаква представа за човешките отпадъци. Хлапето ни най-малко не се смущава от нааканата пелена. То може дори да харесва миризмата на акото си, да му е приятно да го докосва. Повечето майки обаче не споделят този ентуси­азъм. За детето-изпражненията са само интересен вид „ка­фява глина". То съвършено спокойно може да ги размаже като всяко друго вещество. Дори ще бъде особено гордо, тъй като ги е произвело самолично.

Естествено, желателно e да се научи детето да пуска кафя­вата глина в тоалетната чиния, а не да сътворява от нея про­изведения на изкуството. Но в рамките-на възможното по-добре е да не му налагаме да изпитва погнуса. Макар че няма да ни е лесно, тъй като на самите нас са ни внушавали отвра­щение към изпражненията и урината, когато сме били на не­говата възраст. Подсъзнанието ни не е забравило това време.

Затова майките се държат различно, когато почистват нааканото си дете или когато го къпят например. В първия случай те правят отвратена физиономия и дори използват изрази като: „Ах, колко лошо миришат тези пелени!" или: „Бебето мирише на лошо" или пък: „Мръсно бебе!"

Ако майката предаде своята погнуса на детето си, то ще се усеща „мръсно" или „лошо", задето е изхвърлило отпадъ­ците от тялото си, а това понякога има Катастрофално отра­жение върху по-сетнешното му сексуално развитие. Поради факта, че органите на отделянето са в непосредствена бли­зост с половите органи, отношението към едните може за съжаление да се разпростре и над другите. Така детето ско­ро ще започне да мисли, че всички органи, разположени „долу" или „там", са лоши и противни. А срамът и отвраще­нието са способни да спънат или направо да възпрат разви­тието на здраво отношение към половите функции,

Майката не е в състояние да контролира дълбоките си чувства, когато преповива или почиства нааканото бебе. Но ако я е гнус, тя трябва доколкото е възможно да не го показ­ва. Правилното поведение е да си дава вид, че смята тези неща за нормални, за съвсем обикновени. Стига да успее.

Разгледах въпроса с чистотата много подробно, защото в моята повече от двайсетгодишна медицинска практика не­веднъж съм бивал поразен от това до каква степен родите­лите забъркват и усложняват по невъобразим начин нещо, свеждащо се до обучението на детето в нова техника. Ако не бързате, ако започнете тренинга спокойно, без да ви личи, че му придавате особено значение, ако уважавате биологич­ните сигнали, сочещи, че детето ви има нужда да си изпраз­ни червата или мехура, то ще се научи да се контролира лес­но и без психологически проблеми.
На какво да играе детето през първото юношество

Да се спрем сега на един по-приятен аспект на „първото юношество" - обучението чрез игра. Съоръженията и игри­те, за които говорих, когато ставаше дума за прохождащото дете, все още трябва пълноценно да се използват. Но от две до три години детето очаква да прибавите нови, свързани с по-високата му степен на зрелост.

След като искаме от него да не се забавлява с отпадъците от тялото си, не е зле да му осигурим възможност да го пра­ви с пясък, пръст, вода, пластелин, боя и глина.

Играта с вода" запазва цялото си значение за дете на тази възраст. Позволете му да използва мивката или ваната. Две­годишното дете страхотно обича да топи разни гъби във во­дата и да ги изстисква, да пълни и излива пластмасови чаши или съдове. На вас тези игри несъмнено много бързо ще ви досадят, но не и на детето. Родителите често се учудват, че то може с часове да ш играе с вода.

За да разнообразите игрите с вода, дайте му кухненски съд и кукленски дрехи или кърпичка „за пране". Ще му ха­ресат и пластмасовите сламки, с които да духа във водата и да извършва някои физически опити на своето ниво. Малко настърган сапун също ще свърши добра работа. Сапунените мехури и пяната са истинско чудо за човек на две години. А плуващите играчки ще направят игрите му още по-занима­телни.

Не забравяйте, че през първото юношество детето обича да почиства, след като е изцапало или намокрило мястото, където си е играло с вода. Опитните родители успяват на­време да се възползват от тази склонност, защото по-късно тя изчезва. Така че оставете го да избърше предметите с гъба или с голям попиващ парцал.

На тази възраст детето обича и да „рисува" навън с вода. За това му е достатъчна голяма четка и кофа с вода/Харес­ва много и материалите, които може да моделира по вкуса си, като пластелин и глина. Пластелинът е очевидно пред­почитан от майките, защото цапа по-малко от глината. Можете да го купите или да го направите сами. Ето една проста рецепта: смесете две чаши брашно и чаша сол. Прибавете необходимото количество вода, за да придадете на сместа консистенцията на тесто. Ако много лепне, добавете още брашно. В зависимост от пропорциите, пластелинът ще бъде по-мек или по-твърд. За по-красиво замесете вътре някой хранителен оцветител, както и малко парфюмиран талк, за да мирише по-приятно. Една-две капки олио ще му позво­лят да се запази по-дълго. Съхранявайте го в найлонов плик - издържа около месец.

Когато децата на тази възраст си играят с пластелин, те не правят от него нищо определено. Интересува ги самият материал. Обичат да го мачкат, месят, натискат, опипват и да му придават различни форми. Това много ги отпуска. Най-добрите сечива са им ръцете. Но след като известно време моделират с ръцете си, предложете им за разнообразие шпатула.

Изрежете от шперплат квадратен плот със страна петде­сет сантиметра и го лакирайте, за да може детето да моде­лира пластелина или глината си върху него. Постелете на пода найлон или мушама, на масата под плота вестници и сте готови.

Друг предмет, за който детето ви е дорасло и който ще му служи, докато тръгне на училище, е черната (или зелена) дъска. Тя трябва да е поне метър и двайсет широка, за да може то да драска или рисува с големи жестове, без да се ограничава или въздържа. (Странно е колко малко родите­ли се сещат да подарят черна дъска на двегодишните си деца.) Дъската може да се закове на стената в детската стая. Като образователна играчка тя дава най-различни възможности.

Поставете бели и цветни тебешири в кутия или на пос­тавка, прикрепена към черната дъска. Детето вече може да драска колкото си иска именно там, а не където му пад­не. Но ще бъде учудващо, ако в поривите, свойствени на възрастта му, поне веднъж не „кръшне" към стените на апартамента ви.

Драсканиците са прелюдия към писането и рисуването. Дете, което не е имало възможност свободно да драска, ще започне да пише и рисува по-късно от другите. Когато се появява на бял свят, човек не е способен да координира дви­женията на палеца с тези на другите пръсти така, че да държи молива или перото. За да овладее техниката на писането и рисуването, той трябва достатъчно да е упражнявал малки­те си мускули. Тъкмо драскането е начинът, по който дете­то ви се научава да координира тези мускули, за да борави.с молива.

Черната дъска има много предимства. Тя е предмет, кой­то детето ви може да използва през цялата си предучилищ­на възраст, както и в първи клас. И ще му е от голяма полза, когато се учи да пише и рисува във възрастта между три и шест години.

Сега вече е време за пастелите. (Избягвайте да давате пастели на едногодишно дете, защото то ще се опита да ги изяде.) Хартията трябва да е достатъчно голяма за жестове­те му. Амбалажната хартия върши добра работа. Можете дори да използвате вестници. Детето ще рисува и драска върху тях със същия плам и удоволствие, с които го прави върху белия лист. Голямо парче правъогьлен шпертпалт е подходяща опора за рисуването. Закрепете отгоре му харти­ята с щипки за пране или за сушене на картини. За тази възраст, разбира се, изберете дебели и не много чупливи пастели.

А сега включете в дейностите му рисуването. На статив. Закрепете го на стената, така ще е по-стабилен от тринож­ниците, които лесно падат. Ако имате достатъчно място, един прикрепен към стената статив вкъщи и един здраво забит в земята триножник навън ще направят детето ви ис­тински щастливо. Можете и сами да изработите външен ста­тив от шперплатов плот с размери един на половин метър -достатъчно голям, за да побере разгънат вестник. Вземете две дървени трупчета, дебели около пет сантиметра, и ги фиксирайте в долните ъгли на гърба на плота, така че пос­ледният да е леко наклонен, когато го монтирате. В двата горни ъгъла пробийте по две дупки, които ще ви позволят да закачите плота на пирони или гвоздеи, забити в оградата или в някоя стена. Върху паното заковете рафтче с ръб, където да слагате тасчетата с боя. Всякакво пластмасово гърненце със завинтващо се капаче върши работа. Детето може да топи четката си направо в гърненцето. Завийте капачето след рисуването. Ще бъдете по-спокойни, ако сложите на детето престилка или го облечете в стара таткова риза с отрязани краища на ръкавите и закопчана на гърба.

Използвайте водни бои и предвидете добър резерв от хар­тия. Запасете се с вестници или вестникарска хартия, или пък амбалажна хартия. Ако имате късмета да живеете до печатница на вестници, поискайте да ви дадат хартиени из­резки. Повечето печатници на вестници притежават такива. " На тази възраст с четката трябва да се борави лесно. Не давайте на детето много малки или с тънки дръжки четки. То се нуждае от четка с дълга дръжка и с дебелина на кос­мите в края от поне един сантиметър. Нека отначало из­ползва само един цвят. Когато свикне с него и мине извест­но време, можете да прибавите и втори.

Някои родители взимат рисунките на двегодишните дете за „картини" и питат: „Какво е това?" Грешка, защото дете­то на тази възраст не рисува „картина" в разпространения смисъл на думата. То пo-скоро си прави опити с цветовете и линиите. Очаровано е от начина, по който може да произ­вежда цветове и линии. А когато спре да рисува, вече не се интересува от „творбата си". Важното е било да експери­ментира и да действа. Чрез рисуването е изразило дълбоки­те чувства, които още не може да назове с думи.

Всичко това сигурно ви кара да зададете въпроса, който се върти в главата ви: за какво е цялата тази каша от пластелин, глина, пастели и бои? Необходимо ли е родителите да правят толкова усилия? Отговарям „да" без всякакво ко­лебание! Малчуганчето ви още не се е научило да формули­ра с думи всичко, което изпитва. Дейностите, несвързани с речта, му помагат да изрази чувствата, за които още не раз­полага с названия, както и онези, които никога няма да имат такива. Те обогатяват и развиват неговата афективност, подсъзнанието и интуицията му.

Във възрастта на първото юношество игрите навън не губят значението си. Катерушката е все така ценена игра.

Каручка за дърпане, велосипедче на три колелета, за да върти педалите, големи топки за търкаляне и бутане, обемисти кухи кубове за премятане и подреждане - всичко това ще помог­не на детето да развие дългите си мускули и да придобие сила и ловкост. Пясъкът и водата също продължават да имат успех.

Нека кажем няколко думи за способността на двегодиш­ното дете да си играе с другите деца. Една разпространена сред възрастните грешка е да се надценява тази способност. Спомнете си, че както казах пo-преди, във възрастта на първото юношество детето още не е готово да участва в гру­пова игра. Затова майката, оставила двегодишни деца да се забавляват заедно в градината, спокойно може да разчита на скорошна размяна на удари. Което неизменно се случва!

Един-единствен другар в играта - такова е правилото. Личността на детето още не е достатъчно структурирана, за да разреши сложните проблеми, възникващи при повече участници. Интересно е да се отбележи, че най-добрият парт­ньор е по-голямото, пет-шест годишно дете. Но не, разбира се, по-големия брат или по-голямата сестра! Най-подходя­щите игри са тези, чиито елементи могат да се разпределят между няколко деца. (Защото няма начин да не се скарат за единственото велосипедче или камионче.) Пясъкът, пластелинът или кубчетата ще бъдат далеч по-добре приети, тъй като можете да ги поделите и да дадете достатъчно на вся­ко.

Не очаквайте от двегодишно дете да отстъпва играчките си на друго дете. Спомнете си, че то е неспособно да си иг­рае с другите. Един час игра в група е максимумът за тази възраст. Стойте наблизо, за да доловите признаците на умо­ра, да се намесите, преди да избухне разправия, и да прекра­тите играта навреме.

Да видим по този повод как се развива способността за колективна игра.

През периода на самотната игра детето е напълно нес­пособно да си играе с другите деца. Във .възрастта на първи­те стъпки другото бебе е играчка, а не партньор в игрите. Детето го разглежда внимателно, точно сякаш е нова играчка или някакъв интересен предмет, като го боцка с пръстче, щипе го или го гали, но никога не си играе с него.

През първото.юношество се извършва преходът от самот­ната към успоредната игра. Това означава, че две или пове­че деца заемат еднакво географско пространство, но че иг­рата на едното е независима от игрите на другите, дори ако им е приятно да са заедно.

Следващият етап е асоциативната игра, при която всич­ки деца правят едно и също, например играят на пясъка, правят купчинки, удрят земята с пръчки, без да осъществя­ват истински обмен.

Съвместната игра е свойствена на детето от следващия стадии на развитие, след тригодишна възраст. При нея деца­та обсъждат плановете си и си разпределят ролите, като посочват кой кога ще тегли количката и кой ще седи в нея.

Във възрастта на първото юношество детето има нужда както от спокойни игри, така и от игри на действието. Речта . му е регистрирала гигантски напредък и то започва да по­казва по-голяма чувствителност към думите - строителния материал на езика. Обича да си играе с тях, да имитира зву­ци, да повтаря познати броилки. Влюбено,е в „бебешките рими". Обожава повторенията като в „Трите малки прасенца". Изпада във възторг, когато успее да се сети какво става по-нататък.

Горко ви, ако внесете промени в позната приказка или ако забравите част от нея! То обича историите за собстве­ния си живот - как отива да пазара, как се вози на кола, как си играе в градината, - все едно дали са описани в книга или вие му разправяте за въображаемите приключения на дете, което много прилича на него.

Едно от най-хубавите спокойни занимания за тази възраст е „играта на мълчание". Наречете я така, защото малките деца обичат да правят всичко, което се нарича „игра". Пред­ложете на детето си следното: „Питър, хайде да играем на една нова игра. Нарича се „играта на мълчание". Ще стоим и двамата мирни, без да вдигаме шум, и ще слушаме. Шт. Слушай много внимателно и ми кажи какво чуваш." Тогава той ще ви изброи всички шумове, които долитат до там, където се намирате: кола, минаваща долу на улицата, птич­ка, която пее навън, или пък радиото на съседите.

Друг вариант: накарайте детето да затвори очи и да от­гатне кое издава звука, който ще чуе. Можете да чукнете с лъжица по чаша, да драснете по пила за нокти или да произ­ведете какъвто и да е интересен или характерен шум. Трета възможност: „Слушай сега. Ще кажа нещо съвсем тихичко, да видим дали ще го чуеш." Прошепнете тогава някоя прос­та заповед, като например: „Стани и иди да пипнеш вратата на коридора." След няколко такива заповеди приключете играта, като му прошепнете на кое място сте скрили подаръ­че за него.

Играта на мълчание" е особено препоръчителна за тази възраст. Тя научава детето да стои мирно и да се вслушва. Подходяща е и за изтощената от свръхактивното си хлапе майка, която има нужда от нещо по-спокойно, за да си отпочине. „Играта на мълчание" е и добро средство да се прибе­ре вкъщи дете, което отказва да обядва или не бърза много да се изкъпе и да си легне.

Друг важен аспект на промяната, настъпваща през първо-то юношество, откриваме в хранителните навици. Хранене­то на детето не би трябвало да създава психологически проб­леми, ако разчитате на естествения му глад, за да го насърчи­те да яде. Въздържайте се да го насилвате или да го карате да бърза. Сигурно ще се храни по-лошо и по-малко, откол­кото ви се иска, но все пак ще погълне достатъчно, за да компенсира огромната изразходвана през деня енергия. Да­вайте му рационално подбрани храни и го оставете намира. Не настоявайте да си изяде всичкото ядене преди десерта.

Понякога се появяват трудности поради това, че някои родители започват да изискват детето им „да се държи при­лично на масата". Заблудени от наскоро усвоената свободна реч, те заключават, че детето е достатъчно зряло и че може да прояви същата зрелост във всяко отношение. Всъщност за него е твърде рано „да се храни културно".

Споменах, че на този стадий от развитието си детето мно­го обича ритуалите. Тъй че сега е моментът да въведете ри­туал на лягането, който има много предимства. За съжаление малките деца не изпитват „естествена потребност.да си лягат". Ние се нуждаем от всичко, което би ги накарало да го сторят, и ако ритуалът се окаже полезен, нека се възполз­ваме от него! За тази цел трябва да убедим детето, че ляга­нето е толкова неизбежно, колкото и залезът на слънцето.

Предлагам ви един съвсем прост сценарий. Преди всичко избягвайте игрите на действието след вечеря, защото те възбуждат детето й то трудно възвръща спокойствието си. Започнете подготовката е къпане. Повечето майки виждат в къпането само хигиенно средство, докато за детето на тази възраст то е и възможност да си поиграе във водата. По-често му позволявайте да си играе с вода - така ще бъде и по-чисто. Та оставете го да шляпа във ваната колкото иска й само да ви каже, когато е готово да излезе. (Ако по някак­ва причина бързате, опитайте се да ускорите операцията.) Дайте му много играчки във ваната, това ще го отпусне и укроти. След къпането детето би могло да си легне и да хап­не в леглото. Така то приема лягането заради наградата -нещо вкусно за ядене. Хапването.в леглото ви дава възмож­ност за спонтанен и нежен разговор. Благодарение на него и на майчинското ви присъствие лягането също ще бъде по-лесно преглътнато. След като хапне, прочетете му една-две приказки.

Това е мигът, в който таткото може да се намеси в цере­монията. Някои бащи не обичат да четат приказки на деца. Жалко. Не се насилвайте, малкото няма да хареса приказ­ката, ако усеща, че татко не я чете с удоволствие. Други бащи се прибират твърде късно от работа, за да се занимават с детето си - то вече си е легнало. Ако имате късмет да ви се падне съпруг, който обича да чете приказки, би било чудес­но татко да сменя мама в даването на нещо за хапване и четенето. Правил съм това и с трите си деца и то ми е носи­ло огромна наслада. Като четете приказки на детето, вие го научавате на много неща. Показвате му, че го обичате, след като му отделяте от времето си. Показвате му също, че оби­чате книгите и му давате възможност и то да ги заобича. А интересните разговори, които спонтанно се започват в тези сладки мигове, са истинско откритие.

Когато четете на дете, дръжте книгата така, че то да виж­да картинките. Те са от голямо значение. Помогнете му да се научи да „забелязва подробностите" в картинките, като му поставяте въпроси за хората или предметите, изобразени на тях.

Практиката да четете на детето, когато си е легнало, може да продължи, докато то навърши седем или осем години, или пък докато само ви каже ясно, че вече не желае да му четете. Някои родители я прекратяват, щом детето се научи да чете. Това е погрешно, защото дори тогава то още някол­ко години ще харесва близостта и топлината ви в часа за четене.

Ако обичате да измисляте разни истории, ритуалът на лягането се превръща в истинско чудо! Хлапето ви с особе­но удоволствие ще изслушва разказите за въображаемо дете, което много прилича на него. Ако никога не сте разправяли приказки на дете, сега е моментът да започнете. Слушате-лят ви ще хареса приказката, каквато и да е тя. А включите ли и забавни звуци, триумфът ви е осигурен. Използвайте един съвсем лесен номер, добре познат на ораторите - от време на време повишавайте и снижавайте тона си като ар­тист. И в двата случая гласът ви ще завладее аудиторията си. Сегиз-тогиз питайте какво ще стане по-нататък. Детето естествено ще ви каже. Тогава потвърдете: „Точно така. Джони намерил куклата и я върнал вкъщи!"

През първото юношество много деца се боят от тъмното. Защо да се борите срещу страха и да принуждавате уплаше­ното дете да стиска зъби и да спи в тъмна стая? Нищо не пречи да оставите да свети малка слаба лампа, която да раз­сее страха му.

Психологическото равновесие на детето ви си струва нез­начителната сума, която ще дадете за изразходвания ток. И не се безпокойте, че то винаги ще спи на светло. Постепен­но потребността му от светлина ще отзвучи и детето ви чудесно ще заспива и на загасена лампа.

Няма никаква причина също да лишавате детето от нощ­ния биберон дори на две или две и половина години. Много сведущи по въпроса съседки ще ви укорят: „Какво? Биберон на две години?" Е, да, и какво от това? Какво ненормално има? Ако още му е нужен предмет, който му дава сигурност, защо да му го отнемаме? И трите ми деца заспиваха с биберон и загубиха този навик между две и три и половина години.

Важно е ритуалът на лягането да доставя удоволствие на детето. Добре е то да няма търпение да си легне. Не бива да вижда в този момент порицание, да смята, че брутално го заточават в тъмното, докато останалото семейство се раз­влича. И нека церемонията по лягането да е приятна не само за детето, но и за родителите.

Тук отново бих изтъкнал ролята на таткото. Наскоро ви­дях реклама по случай деня на бащата, в която се казваше: „Твой ред е да направиш нещо за татко. Той плаща за зъбо­лекаря, за ваканцията, за електрическата китара... Страхо­тен татко, нали? Кажи му го с един много специален по­дарък от магазините Орбак". От гледна точка на магазини­те Орбак това бе хубава, добре измислена реклама; но оно­ва, което ме заинтересува в нея като психолог, бе схващане­то за ролята на бащата. Ако вярваме на рекламата, послед­ният се ограничава да прави материални подаръци на дете­то - зъболекаря, ваканцията, електрическата китара. Не е зле да си спомним думите на Емерсън: „Подаръците не са дарове, те са оправдания за онова, което не даваме. Единст­веният значим дар, който можем да направим, е да дадем малко от себе си." Ето какво трябва да даде бащата - малко от себе си, част от времето си, която да посвети на детето си, като прави това, което доставя удоволствие и на двамата, Ако бащата се занимава с детето по задължение, с тъжно примирение и без никакво удоволствие, то ще го почувства и няма да извлече полза от прекараните заедно мигове.

Ето защо е невъзможно да се уточни какви дейности да извършват двамата заедно. Бащите имат много различни стремежи и вкусове. Сигурен съм, че на един татко ще му е приятно да прави някои неща с двегодишното си дете, като например да му чете или да му разказва приказки, да плува или да погази във водата с него, да го заведе в градината или на лунапарк, или просто да го поразходи по улицата. По вре­ме на разходката детето може да събира камъчета, да наблюдава мравките в тревата, да се отдава на всички ония завладяващи за възрастта му изследователски дейности. Но всеки баща трябва сам да открие какво му е приятно да пра­ви с детето си. Ако прочете Гезел или други хубави книги за детската психология, съвместните игри ще го обогатят още повече. Ще почувства етапите на афективното и интелекту­ално развитие на детето, които не би забелязал, ако е напълно невеж в психологията му.

Ще прибавя още нещо, преди да завърша тази глава. През първото юношество най-забележителният аспект от разви­тието на детската личност е нейната динамичност. Необхо­димо е родителите дал приемат, за да помогнат на детето да утвърди своята индивидуалност и да си изгради стабилна себепредстава.

Любопитно нещо - всички ние искаме като пораснат, де­цата ни да станат силни и динамични, но много от нас труд­но понасят тази динамичност, когато децата са на две годи­ни. Двегодишното дете е изтъкано от динамика. Кой би ос­танал безразличен към енергичната му съпротива срещу при­нудата, към радостта му от живота - естествена, буйна, чув­ствена, към изискванията му за незабавно задоволяване на желанията му, към всеотдайното му и възторжено включ­ване в разкриващия се пред очите му свят! Всички дейнос­ти, които правят от него истинско същество, са резултат на същия динамичен порив. Без него то не би се научило да сяда, да пълзи, да ходи. Динамичността е велик източник на психологическо равновесие, не се бойте от нея. Не бива де­тето да я загуби. Напротив, поддържайте жизнената му сила и гледайте на нея като на коз, вместо като на недостатък, от който да го отучвате.

На този стадий от първото юношество нека дадем на дете­то три неща: уважение към жизнеността му, правила, нагодени към нея, и собственото ни умение да се приспособяваме. Така ще му помогнем да попълни оптичната система на себе-представата си със специфичното за възрастта му стъкълце.