МОЖЕ ЛИ ДЕЛФИНЪТ ДА СЕ НАУЧИ ДА ПИШЕ НА МАШИНА?

МОЖЕ ЛИ ДЕЛФИНЪТ ДА СЕ НАУЧИ ДА ПИШЕ НА МАШИНА?

Преди всичко какво точно разбираме под дисциплина? Тази дума има много значения и подзначения.

Речникът дава следната дефиниция: „ 1. подчинение, спаз­ване на определен ред и правила; 2. строгост". Като синони­ми предлага: „1. ред, порядък, дисциплинираност, покорност; 2. суровост, солдатщина, военщина." Ако попитате случай­но подбрани майки, повечето несъмнено ще ви кажат, че за тях да приучат детето си към дисциплина означава да го накарат да се държи прилично. В съзнанието на много хора дисциплината е почти синоним на наказание като средство да се принуди детето да се държи както подобава.

Бих искал да предложа по-широк синоним: обучение. Ко­гато дисциплинирате детето си, вие всъщност го учите - то е ученикът, вие учителят.

Ние, родителите, трябва да си зададем въпроса: „Каква цел преследваме, когато обучаваме в нещо децата си?" Ако размислят сериозно, повечето от нас ще отговорят, че целта ни е да формираме възрастен човек, който умее да се вла­дее, да прави собствения си избор, да контролира поведени­ето си, да използва свободата си като отговорен индивид.

Хиляди опити върху животни, от плъхове до делфини, са ни дали насоки как да постигнем тази цел. Моля майките, които прочетат тези думи, да не се шокират. Не съм казал, че няма разлика между детето ви и делфина! Но също както лекарите научават много за лекарствата и ваксините, като ги прилагат най-напред върху низши животни, и ние сме добили много знания за начина, по който да се отнасяме към децата, благодарение на подобни експерименти.

Така веднъж един психолог решил да изпробва върху жи­вотни различни образователни методи. През лабиринт, в края на който поставил храна, той прекарал един по един две гру­пи плъхове. Решил да приложи два различни метода, за да види кой ще е по-успешен. За плъховете от едната група оси­гурил малки колички, които сам придвижвал в правилната посока. Плъховете от другата група били просто оставени в лабиринта, също един по един, и всеки сам търсел пътя си, като се лутал и грешал. После психологът ги пуснал на двойки, по един от всяка група. Плъховете от втората група стигнали до храната далеч по-бързо, тъй като на тези от първата не се било налагало да разсъждават за разположението на коридо­рите, които изминали в колички, тласкани от външна сила.

Ясна е връзката на този опит с модерния педагогически метод на „откритието". Детето запомня много по-добре оно­ва, което само е открило, отколкото готовите отговори, да­дени му от учителя. Експериментът е много показателен и за това как да научим детето на самоконтрол.

Ако майките и бащите имаха личен опит в дресировката на животни, те може би нямаше да допускат най-често сре­щаните грешки във възпитанието на децата. Може да ви изглежда преувеличено, затова ще ви дам един пример. Из целите Съединени щати майките и бащите полагат много труд, за да направят децата си непоносими. Те, разби­ра се, не си дават сметка за това, тъй като са изпълнени с добри намерения. Известно е, че вниманието, одобрението и нежността, които, засвидетелстваме на децата, са мощни стимули. Затова всяко поведение на детето, което предизвиква внимание и реакция от страна на родителите, бива всъщност насърчено и утвърдено.

Да вземем следната сцена в магазин. Детето пита нещо със спокоен глас. Майката не отговаря. Тя си приказва с приятелката или с продавача. Тонът на детето става по-ви­сок, по-жален и по-настойчив. Майката най-сетне реагира. Така тя без да иска съобщава на детето си, че колкото пове­че повишава тон, колкото по-неприятно и нахално се държи, толкова по-големи шансове има да получи желаното.

Майката несъзнателно е избрала най-прекия път, за да на­учи детето си как да бъде противно. Все едно, че му е казала: „Искам Джими да бъде отвратителен, да настоява да получи онова, което желае, по най-дразнещия и неприятен начин. Всеки път, когато помоли за нещо възпитано и без да вика, аз съм твърде погълната от моите си възрастни работи, за да му обърна внимание. Ще му отговарям и ще му отделям от вни­манието си само когато започне да „разиграва комедии", да се сърди, да вика или изпадне в истерична криза."

Веднъж едно осемгодишно момченце, което идваше при мен на психотерапия, имаше възел на връзката на едната обувка. Помоли ме да го развържа. Възразих:

- Сигурен съм, че сам можеш да го развържеш, Ричард.

- Не, не мога. Развържете ми го вие.

- Знам, че е трудно, но можеш да го направиш.

- Щом не искате, ще накарам мама да го развърже.

След тези думи то отвори вратата към чакалнята и изти­ча при майка си: „Мамо, доктор Додсън е лош, не иска да развърже връзката ми! Развържи ми я!"

Тогава майката веднага отстъпи: „Добре, Ричард, ще ти я развържа."

Реших, че е време да се намеся. „Госпожо Гудуин, казах, ще сбъркате, ако изпълните молбата му."

Тя спря, поразмисли и рече: „Не, Ричард, сам можеш да си я развържеш."

Ричард продължи да крещи и да тропа с крак в продълже­ние на няколко минути. После, като видя, че тя няма да отстъ­пи, внезапно се изправи и тичешком се върна в кабинета ми. Последвахте и затворих вратата след нас. Той седна в един ъгъл с гръб към мен и известно време стоя така мълча­лив и сърдит. После се обърна, усмихна се хитро и ме попита: „Искате ли да играем на дама?" Отвърнах: „С удоволст­вие. Развържи връзката си и ще играем."

Този начин на реагиране на детското и съвсем човешко поведение на Ричард е пример за това как да избегнем да насърчаваме лошите навици. Същите методи се използват при дресирането на животни. Но най-важният аспект от възпитанието на децата е, разбира се, положителното насърчаване или така нареченото „подсилване".

Предлагате например на осемгодишно дете: „Искам да изреждаш думи колкото можеш по-бързо. Каквито и да са думи. Всичко, което ти дойде наум. Хайде!"

Предварително сте решили, че щом произнесе име на животно, ще казвате „добре", а след другите думи ще си мълчите. Детето не знае за това ваше решение. То започва да изрежда думи. При всяко име на животно казвате „доб­ре". После изброявате отговорите.

Ако направите такъв опит, ще установите, че постепенно броят на имената на животни започва да се увеличава. За­помнете този интересен факт - детето дори няма да осъзнае какво става, но ще казва все повече имена на животни. Защо? Защото всеки път га насърчавате с вниманието си и с одоб­рителното наречие.

Забавно би било да си направите същия експеримент с възрастни хора. Когато си говорите с някого или водите раз­говор в група, изберете си някаква тема. Без значение как­ва: деца, дрехи, политика, градинарство... Всеки път, когато темата се появи в разговора, подкрепете я, като проявите повишено внимание. Казвайте: „Много интересно" или: „Виж, това не го знаех" или: „Разправете ми още нещо за това". Ако събеседникът ви зачекне друга тема, запазете мълчание. Ще видите, че и с възрастните ще получите същи­те резултати като с осемгодишните деца.

В действителност ние почти винаги насърчаваме у други­те някакъв вид поведение.

Помислете за децата от целия свят, отгледани в различни, култури с различни езици. На около шестмесечна възраст те започват да бъбрят несвързано. И това бъбрене е навсякъде еднакво, все едно какъв е родният им език. Но когато навършат две години, някои ще говорят на английски, други на руски, трети на японски, арабски или суахили... Как е възможно това? Никое дете не се ражда с гени, които му поз­воляват, като порасне, да говори определен език. Децата по целия свят се научават да говорят на своя език благодарение на добре установени психологически принципи на обучение.

Преди всичко те подражават на звуците, които чуват около себе си, все едно дали са родени в Англия, Русия или Китай. На второ място, родителите насърчават произнасянето на някои звуци според това дали са англичани, руснаци, китайци или араби. Така бебето в люлката, което щастливо гука и бъбри, рано или късно ще произнесе срички като „ма"... „ма"..., защо­то те са от най-лесните за младите му гласни струни. Какво става обикновено, когато то изрече „ма"...„ма"...„ма"...? Ако майка му го чуе, тя най-вероятно ще подскочи от радост, ще гушне бебето и ще възкликне: „То каза мама! Познаваме. Мо­ето бебе ме познава!" С други думи, чрез вниманието и неж­ността си тя енергично насърчава произнасянето на специал­ната комбинация от звуци, които за нея означават „мама" и които бебето ще започне все по-често да произнася.

Насърченията на родителите играят решаваща роля в по­ведението на бебетата и децата. Затова е важно да знаете какъв вид поведение насърчавате в момента.

Ако в началото тази теория ви се е сторила донякъде изсмукана от пръстите, сега сигурно разбирате значението на опитите с „подсилване", проведени с животни.

Да разгледаме деветте важни урока, които ни дават уче­ните, изследвали в продължение на години техниката на подсилването:

Специалистите не се опитват да дресират животно, когато е уморено, болно или по някакъв начин се опитва да избегне обучението. Животното трябва да е готово да чуе онова, ко­ето дресьорът иска да му каже.

Един психолог извършил много интересен опит с котки, като регистрирал сигнали, достигащи до мозъка им. Сигна­лите сочели, че някакъв звук е бил пренесен от слуховия нерв до съответния център. Всеки път, когато до ухото на котка­та се чувало изщракване, апаратът, монтиран на нивото на мозъка, показвал специфична промяна. След това опера­торът поставил пред котката стъклен буркан с живи мишки и отново изщракал. Този път апаратът не регистрирал про­мяна в мозъка. Котката вече не чувала онова, което преди прекрасно долавяла. Шумът не достигал до висшите мозъчни центрове..

Ние твърде често се опитваме да учим на нещо децата в миговете, когато не са в състояние да възприемат. Спомне­те си например как ги назидаваме, докато плачат, когато направят някоя беля или по време на семейна кавга.

Малкият Джими е хвърлил кубче по сестра си и са го на-пляскали. Джими пищи, та се къса, а майката избира точно този момент, за да му чете морал. „На тебе добре ли ще ти е, ако сестра ти те удари с това кубче? Защо се отнасяш така с другите?"

Нека заемем от психолозите специалисти в подсилването на мотивацията следния принцип: да не обучаваме уморено или раздразнено дете. Би било чиста лудост да го правим, то тъй или инак не е способно да възприема.

Дресьорите са реалисти. Те знаят, че могат да научат дел­фина да скача през обръч. Но са наясно също така, че няма начин да го научат да пише на машина. Затова не се и опит­ват да го сторят.

Елементарно, ще кажете. Но помислете си за всичко, ко­ето родителите се стараят да втълпят на децата си и което за тях е толкова невъзможно, колкото писането на машина за делфина. Например да не се напишкват на деветмесечна възраст. Да стоят мирно в ресторанта на две години. Да са учтиви и възпитани на четири години. Да мируват на две години като на пет. Списъкът е безкраен.

Много родители очакват от децата си да научат неща, които са извън възможностите им, и са напълно невежи от­носно природата на детето в зависимост от възрастта и стадия на развитието му. Ние всички имаме склонност да иска­ме от малките повече от онова, на което са способни. Имен­но затова обикновено отглеждаме по-успешно второто или третото си дете. Тогава вече знаем кое е разумно да се очак­ва от него.

Ние също трябва да бъдем реалисти. Ако двегодишното ви момченце няколко пъти изтича на улицата, нямате друг из­бор, освен да го накажете. Плеснете го по дупето, за да прес­тане да извършва това опасно за него действие. Така ще го принудите да се подчинява на вашата преценка, докато уз­рее достатъчно, за да овладее само положението. Но, общо взето, можем да научим децата си на каквото искаме, без да прибягваме до наказанието.

Защо ли? Защото единственият му истински ефект е, че временно предотвратява дадена реакция. Санкционираното поведение не е неутрализирано завинаги. Когато ефектът отслабне - което неминуемо става, - поведението се възпро­извежда.

Така един психолог дресирал белия си плъх да натиска едно лостче в клетката си, за да получи храна. Лостчето било свързано с електрическа жица и всеки път, когато плъхът го докоснел, по жицата протичал лек ток. Тогава животното се отдръпвало. Но пак се връщало към лостчето, когато огладнеело. Поведението му бивало временно, но не окончателно предотвратено. Ако наказанието не се повтаряло, плъхът от­ново натискал лостчето, все едно, че нищо не се е случило.

Има и други причини да наказваме детето възможно най-рядко. Независимо дали възпитаваме животно или дете, при всяко наказание ние го научаваме да ни мрази и да се бои от нас. Не бива да учим детето на омраза и страх, освен ако не е абсолютно необходимо, например за да го предпазим от самото него. Всеки път, когато учителят прибегне до нака­зание, той се превръща за ученика си в „отблъскващ дразни­тел" точно като електрическия ток за плъха. Занапред ученикът ще се опитва да избягва и учителя, и онова, на което го учи.

Веднъж лекувах един късно дипломирал се физик. Дока­то следвал, той най-неочаквано престанал да ходи на лек­ции. И едва по време на лечението години по-късно разбра причините за поведението си. Първият му контакт с наука­та бил в училище, където правили опити със стъклени звънци и електрически ток. Особено ясно помнеше учителката, ко­ято ръководела опитите, слабото й, зловещо лице със стис­нати устни и дребнавото й подигравателно отношение към децата. Тази учителка редовно унижавала по-слабите уче­ници и ги правела за смях пред всички. За моя пациент тя символизирала „науката", която впоследствие започнал упо­рито да избягва, дотолкова въпросната педагожка се била превърнала за него в „отблъскващ дразнител".

Когато психологът иска животното да спре да прави нещо, той чисто и просто престава да го насърчава в тази насока. Ако е възнаграждавал с шепа зърно белия плъх, който натис­ка лоста, а после реши да го отучи от това, психологът вече няма да му дава зърно. Рано или късно, като не получава насърчение, животното ще се откаже от лоста. Същото е и с децата.

Да вземем примера с четиригодишно дете, което е раз­брало, че мръсните думи въздействат на родителите му като Токов удар. То се прибира за пръв път, обогатено с това от­критие. Насърчават ли го да повтаря тези думи? И още как. Майката действа, сякаш й е възложена изричната задача да го подтикне да използва целия си репертоар. (А е точно об­ратното, това е последното нещо, което желае.) Като про­явява силно раздразнение, когато то произнася въпросните думи, тя всъщност го насърчава да го прави. Вниманието, което му отделя, е истинско „подсилване на мотивацията".

Как да го накара да престане? Просто като се прави на глуха и запази спокойствие. Рано или късно, като види, че майка му не реагира на мръсните думи, детето ще загуби интерес към тях.

5. Учителят трябва да разполага с подсилващ стимул" за начинаещия ученик.

При животните това е храната. При децата - обичта и внима­нието ви. За да изиграят те стимулиращата си роля, вие тряб­ва да сте забавни и приятни. Да отделяте време за забавления с детето си, така че любовта и нежността ви да му бъдат на­града. Задайте си следния въпрос: „Колко време прекарвам с детето си, .като просто се забавляваме, без да искам нищо от него?" Ако отговорът е „много малко", вие може би не го насърчавате достатъчно да желае обичта и вниманието ви.

Така, докато ми разправяше какво изпитва към баща си, едно седемнайсетгодишно момче, което лекувах, ми каза: „През първите петнайсет години от живота ми практически виждах баща си само в неделя. Толкова бе зает, че нямаше време за мен. Сега, когато имам всички тия проблеми, се е запънал да ми става приятел и да наваксва пропуснатото. Иска да превъзмогна трудностите си и да не му създавам неприятности с училището. Иде ми да му кажа: „Забрави, старче! Къде беше през всичките тези години?"

6. Насърчавайте детето си в това, което искате да прави, и не обръщайте внимание на онова, което не ви харесва в поведението му.

Един мой пациент, незапознат с този принцип, веднъж несъзнателно обезсърчил сестра си, която пишела стихове. Той бил студент, а тя гимназистка. Тя му изпратила свое стихотворение и го попитала какво мисли за него. Пълен невежа в техниката на „подсилването", младежът анализи­рал стихотворението ред по ред и отбелязал точно какво му харесва и какво не ето така: „хубав пасаж" или „доста ле­вашко", „в този стих стилът ти е хубав" или „ужасно кли­ше". Резултатът от това сериозно критическо усилие бил, че тя не написала повече нито ред. Защо? Защото още при първия й опит я обезсърчили чрез отрицателни оценки.

Как е трябвало да реагира той според техниката на „под­силването"? Като й съобщи какво му харесва в първото й стихотворение. Така е щял да бъде напълно честен, защото в него наистина имало много хубави неща. И като премълчи за онова, което не му се нрави, като не дава съвети кое как да се подобри. Ако бе постъпил по този начин, ако чрез ин­тереса и комплиментите си бе насърчил самата идея за „пи­сане на стихове", сестра му е щяла да продължи да пише.

Като четете тези редове, сигурно си мислите, че почти никой от учителите ви не се е отнасял така с вас. Че не са хвалели постиженията ви, а са изтъквали грешките ви. За съжаление това е съвсем вярно.

Драматично е, но е истина - дресьорите на животни са далеч по-добри педагози от преподавателите в нашата стра­на. Това е една от причините, поради които много родители толкова трудно научават децата си как да постигат желана­та цел.

Самите ние не сме били възпитавани чрез техниките на „подсилването", така че нямаме пример за подражание, ко­гато възпитаваме децата ей.

7 Насърчавайте всеки напредък. Не чакайте детето ви да постигне пълен успех, за да го похвалите.

Един мой десетгодишен пациент имаше проблем в училище - непрекъснато биеше другите деца. И винаги получаваше слаб по поведение.

Когато дойде на консултация за пръв път, той налиташе на бой по около десет пъти месечно. След тримесечна пси­хотерапия, това започна да му се случва не повече от два-три пъти, Обаче на края на срока оценката му по поведение отново бе слаб. Учителката обяснила на майка му, че не може да му я повиши, тъй като все още се бие в междучасието.

Тук става дума за особено несръчна реакция. Все едно, че учителката му е казала така: „Джони, не мога да ти напиша добра бележка, докато не достигнеш крайната цел, тоест нито веднъж да не се сбиеш през междучасието." Не е съзнавала, че самата тя трябва да направи нещо, за да възнагради бав­ния му прогрес.

Момчето, разбира се, побесня и заряза лечението, след като с моя помощ бе проявило искрен стремеж да не се бие. „Какъв е смисълът, докторе? През този месец ударих само три деца и пак получих най-гадната бележка." И имаше пра­во от психологическа гледна точка. Бе направила похвално усилие, а учителката ни най-малко не го бе насърчила.

Когато детето ви се учи да чете, да свири на някакъв ин­струмент, опитва се да се държи възпитано, да спре да се бие или въобще да постигне каквато и да е цел, насърчавайте го на всяка крачка. Проявявайте интерес към най-малкото по­ложително усилие от негова страна.

Винаги можем да намерим причина да похвалим децата си, ако си дадем този труд. Едно момченце от детска гради­на вдъхваше истински ужас на възпитателката и другарче­тата си. Заблъскахме си главите за какво да го похвалим и насърчим, та да възприеме по-положително поведение.

Накрая ни се удаде случай. Веднъж по време на обедната почивка забелязахме, че палавникът си лежи съвсем кротко (вероятно уморен от неприятностите, създадени на родите­лите му предишната вечер). Възпитателката се възползва от това неочаквано поведение, за да му каже: „Лари, днес си най-послушен от цялата група". Когато по-късно майка му дошла да го вземе, Лари гордо й се похвалил: „Учителката каза, че аз съм най-послушен!" На следващия ден отново спокойно си почивал следобед.

Обикновено, когато децата ни са послушни и се държат добре, ние не им обръщаме внимание. Не ги забелязваме, понеже не ни пречат. И не правим нищо, за да насърчим поведението им! Извършат ли нещо лошо обаче, незабавно привличат вниманието ни! Така на практика ги подтикваме към постъпки, които не одобряваме. Изходът е един: да от­делим време и да насърчим желаното поведение. Това е осо­бено важно, ако имате буйно, трудно момче, което непре­къснато ви се противопоставя. Когато си играе спокойно, приближете се до него, погалете го по главата или го целу­нете и му кажете нещо такова: „Понякога е приятно да се играе мирно и тихо, нали?"

8. Отначало е важно да се насърчава всяка положителна реакция. Когато детето отбележи сериозен напредък, похвалите могат да се разредят.

Майката трудно би намерила достатъчно време, за да на­сърчава всяка добра постъпка. И все пак хвалете детето. Дори ако правите това сравнително рядко, пак ще го насочите към желаното поведение.

9. Направете така, че детето да постигне успех в първите етапи на дейността, която искате да усвои.

Започнете от лесни задачи и после преминете към по-труд­ните. Веднъж играех на дама с десетгодишния ми син, кога­то четиригодишният пожела да се включи в играта. Аз, раз­бира се, му обещах, че после ще поиграя и с него. Опитвали ли сте се да играете на дама с четиригодишно дете? Непо­силно е за малчуган на тази възраст да спазва правилата -това би било прекалено голямо изискване за нивото му на зрелост. Обаче той все пак държеше „да играе с татко".

Как излязох от положението? Трябваше да направя така, че той да спечели. Не беше трудно. Приспособих правилата към неговото четиригодишно ниво. И започнахме да „игра­ем", ще рече просто местехме пуловете както дойде. Той преместваше един, аз друг. Позволявах му да прескача мои­те пулове и играта много бързо свърши - той ме „победи". Което и триумфално обяви на майка си: „Мамо, бих татко на дама!" Така му помогнах да успее в началото, за да обик­не тази игра."

Ако бях магьосник и можех да накарам родителите вина­ги да прилагат описаните девет принципа, те no-рядко щяха да изпитват чувство за провал. Щеше да им е по-лесно да отглеждат щастливи и уверени в себе си деца.