Съдържание: увод глава първа
Глава ПЪРВА ТЕОРЕТИЧНИ АСПЕКТИ НА ИНСТИТУЦИЯТА ОМБУДСМАН
Изтегляне 0.75 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- 2. ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ И ВИДОВЕ ОМБУДСМАН
| Глава ПЪРВА
ТЕОРЕТИЧНИ АСПЕКТИ НА ИНСТИТУЦИЯТА ОМБУДСМАН 1. ВЪЗНИКВАНЕ И ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ИНСТИТУЦИЯТА ОМБУДСМАН ИНСТИТУЦИЯТА ОМБУДСМАН възниква и се утвърждава като независима институция за гарантиране спазването на основните права и свободи на гражданите. Тя е установена за първи път в Швеция през 1713г. като кралски, а по-късно като парламентарен омбудсман (в превод - пратеник, посредник, лице, към което се отправят оплаквания и молби). Сега подобни институции са законово уредени и действат в редица страни в Северна и Южна Америка, Азия и Европа, включително и в редица държави от Югоизточна Европа. Институцията „върховен омбудсман на негово Величество” е създадена за първи път в Швеция (1713 г.) от Карл XII като „свое лично представителство, без самостоятелна политическа власт, но със задача да осигури спазването на законите и задълженията на държавните служители”2. През 1718г. правото да назначава на този пост е предоставено на министъра на правосъдието. След смъртта на Карл XII институцията губи своята самостоятелност, а нейните функции се поемат от министъра на правосъдието. Парламентарният омбудсман се появява в структурата на държавната власт в непосредствена връзка с приемането на новата Конституция от 1810 г. Тогава с термина “омбудсман” се е означавал “човек, който пледира за другиго”. Предисторията на тази институция в нейната родина Швеция е свързана с процеса на търсене на конституционни варианти на присъщия на модерната държава принцип за разделението на властите и едновременно – на конституционните гаранции за човешките права. В резултат на едно продължително историческо развитие омбудсманът се превръща в орган за контрол върху действията на администрацията. До 1915г. парламентарният омбудсман е единствената институция от този тип и функциите й се осъществяват от едно лице. През същата година се назначава военен омбудсман по модела на парламентарния, но със задача да упражнява надзор в рамките на въоръжените сили. Военният омбудсман действа до 1967 г. и чрез своя ефективен контрол върху военната администрация изиграва важна роля по време на двете световни войни, макар че след Втората световна война се очертава рязък спад на случаите, с които се занимава. През 1968 г. двете институции са обединени, като правомощията на военния омбудсман преминават към институцията на парламентарния омбудсман, която вече се състои от трима души. При следващата реорганизация през 1976 г. те са вече четирима. В първоначалната дейност на шведския омбудсман преобладава функцията на обвинението. В случаите на незаконни действия на съдии или държавни служители, за които се сигнализира в оплаквания на гражданите до омбудсмана често се стига до повдигане на обвинение. Относителният дял на обвиненията е много по-висок в сравнение с днешната дейност на омбудсмана, в която са налице много повече варианти на реакция. Развитието в правомощията и средствата за въздействие от страна на парламентарния омбудсман показва постепенно изоставяне на функцията на обвинението в полза на други средства за осигуряване прилагането и спазването на закона. Първоначално надзорът на омбудсмана е най-вече върху работата на съдиите и условията в затворите и в другите места за задържане. Постепенно след 1950 г. вниманието се пренася върху другите държавни служби. Статистиката показва, че в началото на XX век случаите, отнесени към парламентарния омбудсман, са не повече от сто, а към 1930 г. те са около 500. След Втората световна война се очертава още по-бързо нарастване, като в средата на 90-те години разгледаните жалби на годишна база са повече от 5000. В кръга на правомощията на омбудсманите изрично се включва оказване на съдействие за преодоляване на несъвършенства в законодателството и право да се обръщат към парламента и правителството за предприемане на мерки. Извън гореспоменатата дейност в годишните доклади на омбудсмана се публикуват и някои обобщени наблюдения и виждания върху непълноти или противоречия в нормативната уредба. Омбудсманът активно участва и в законотворческия процес. Шведският парламент все по-често се обръща с искания за становища към парламентарния омбудсман. В края на XIX и през целия ХХ век институцията на омбудсмана се въвежда в почти всички европейски държави – Австрия (1977 г.), Белгия (1995 г.), Великобритания (1967 г.), Германия (1956 г.), Дания (1953 г.), Ирландия (1980 г.), Испания (1978 г.), Норвегия (1962 г.), Португалия (1976 г.), Франция (1873г.), Финландия (1919 г.), Холандия (1982 г.). Не са малко на брой и страните от Централна и Източна Европа - Полша, Унгария, Македония, Румъния, Словения, Босна и Херцеговина, Република Хърватска, в които има омбудсман. Тази институция е позната и в някои бивши съветски републики - Грузия, Латвия, Литва, Русия и Узбекистан. В хода на проучването бе установено, че е налице разнообразие в наименованията на институцията – адвокат на народа или народна правозащита (Volksanwaltschaft) в Австрия, парламентарен комисар за администрацията (Parliamentary Commissioner for Administration) във Великобритания, защитник на гражданите в Гърция, граждански защитник (Difensore civico) в Италия, народен защитник (Defensor del Pueblo) в Испания, защитник на правата (Provedor de justica) в Португалия, медиатор или посредник (Le Mediateur de la Republique) във Франция, национален омбудсман (Nationale ombudsman) в Холандия. Независимо от това в структурата, функциите и най-вече целта и правомощията на институцията във всички държави са налице общи характерни особености. 2. ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ И ВИДОВЕ ОМБУДСМАН В най-общи линии, омбудсманът, като независимо длъжностно лице, което не обслужва никоя партия и се назначава от един от главните държавни органи ( най-често парламент), се занимава с оплаквания на гражданите и представлява важен инструмент, с чиято помощ модерната държава може да намали разстоянието между администратори и администрирани, да изложи действията на правителството пред погледа на обществеността, да предотврати нарушаването на някои основни човешки права от страна на публичната бюрокрация и да повиши качеството на публичната администрация. Въвеждането на oмбудсмана се явява като последствие от все по-голямото участие на държавата във всички сфери на обществения живот и от свързаната с това необходимост да се решават произтичащите конфликти. Отличителният белег, който откриваме във всички страни с такъв орган, се състои в това, че мисията на омбудсмана винаги е да помогне на гражданина, на индивида в неговите (нейните) отношения с администрацията. Гражданският защитник( разбирай омбудсман) е длъжен да се погрижи не само за това да бъде спазен закона, но и за това административната практика в съответната страна да не действа в ущърб на хората. Друго сходство е, че за разлика от съдията, омбудсманът не може да налага свои решения при никакви обстоятелства. Той може единствено да се опитва да убеди даден административен отдел да промени решението си. Тези две общи черти обуславят още една, трета, която е характерна за системата на омбудсмана във всички страни, а именно отсъствието на формалности и фактът, че за разлика от правните процедури, услугите на омбудсмана са безплатни. Решенията на гражданския защитник, по принцип нямат задължителна сила за страните, каквато например има едно съдебно решение. Механизмът обаче действа заради високия имидж на институцията и наложилата се практика обществото да се съобразява с нейните препоръки. Развитието на омбудсмана стига до там, че през последните две десетилетия в някои страни той придобива функциите на посредник не само между граждани и публична администрация, но и между граждани и частни институции (напр. банки, застрахователни дружества и т.н.) В проекта „Въвеждане на европейските стандарти за защита правата на човека …”, реализиран от Центъра за изследване на демокрацията в най-общ и синтезиран вид се изясняват същността, основните функции и принципи на действие на институцията: Изтегляне 0.75 Mb. Сподели с приятели:
|