Съдържание увод закон №1

„Кралят (Луи
XIV) държал изк-
лючително много да
се пазят в най-
строга тайна всички
по-важни
об-
съждания, решения и
проекти, отнасящи
се
до
първосте-
пенните държавни
дела. Министрите се
събирали редовно на
заседания, но кралят
споделял плановете
си с тях чак когато
той
стигал
до
убеждението, че вече
е
избрал
окончателното
решение. В дните,
когато
той
уведомявал
съвет-
ниците си за реше-
нията, които бил
взел еднолично, ли-
цето му било неп-
роницаемо и нито
един министър не е
бил способен да от-
гатне намеренията
на монарха. Само
очите му блестели и
зорко
оглеждали
всичко наоколо, като
смътно напомняли за
очи
на
лисица,
попаднала
в
опасност. Обсъждал
държавните
дела
единствено
с
министрите
си.
Общуването му с
придворните се ог-
раничавало само с
коментари на тех-
ните
задължения
или прерогативи. Но
дори и в тези
зало достатъчно само веднъж да се появи пред тълпата и да изрече откровено всичко, каквото му хрумнало, за да се изпари цялата му дотогавашна слава. Той се биел в гърдите и се самоизтъквал като всеки друг войник.
Обиждал всички наред и заплашвал хората, че не бива да очакват нищо добро, ако не му се подчиняват безпрекословно. Оказало се, че съвсем не бил онзи благороден, приказно смел герой, предан до смърт на отечеството, за какъвто го мислели дотогава. Това несъответствие между легендата и действителността най- много раздразнили свободолюбивите римляни. Всички били безкрайно разочаровани от него. И колкото повече говорел Кориолан, толкова повече губел от влиянието си над тълпата. Никой не желаел да уважава някого, който не може да контролира себе си и невъздържано и безогледно отправя закани.
Ако Кориолан бе говорил по-малко, хората нямаше да се засегнат от думите му, никога нямаше да узнаят какви мисли е таил дотогава в душата си. Не е имало други пречки да поддържа ореола на герой и защитник на отечеството и вероятно биха го избрали за консул, след което той би могъл много по-лесно да осъществи недемократичните си амбиции. Но малцина умеят да обуздават езика си, който непрекъснато се стреми да разкъса оковите, налагани му от самодисциплината, с което може да нанесе непоправими щети на личността.
По принцип властта не е благосклонна към тези, които не оценяват значението на думите.
„Мидите се отварят напълно при
пълнолуние и ако ракът забележи това,
той напъхва в тях късчета камък или
парчета от водораслите, за да не могат
мидите да се затворят отново. Така
раците си осигуряват прехрана за
следващите дни. Подобна е съдбата и на
онези, които си отварят устата прекалено
много
и
поставят
на
изпитание
търпението на слушателите си.“
ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ (1452-1519 г.)
70

ПРИМЕР ЗА СПАЗВАНЕ НА ЗАКОНА
В двора на Луи XIV благородници и министри по цели дни и нощи обсъждали проблемите, с които се сблъсквала властта. Първите мъже на кралството спорели, предлагали съвети или компромиси, съставяли или разтуряли съюзи, отново и отново дебатирали за всички парливи теми от ежедневието, докато най-после се стигало до решителния момент - присъстващите избирали между всичките съветници двама от най-опитните царедворци, които да докладват пред краля поне два варианта за поредния кралски указ. Последната дума, разбира се, принадлежала единствено на краля. След като избраните двама делегати напускали залата на кралския съвет, за да проникнат в кралските покои, в залата споровете не стихвали: „Как ли ще реагира този път
Негово величество... Дали Луи няма да се разгневи от нашето предложение? Дали пък не избрахме най- неподходящия момент от деня? Защо не изчакахме той да се отбие в оранжерията на Вер- сай! Нали си знаем с какви глупави физиономии ще му поднесат прошението нашите делегати...“
Постепенно споровете стихнали, защото всички осъзнали, че вече е наближил фаталният миг. Двамата пратеници на кралския съвет с плахи стъпки се приближили към кралската особа, поискали разрешение да докладват и започнали да излагат предложението на съвета, при това обременено с ненужни подробности.
Луи изслушал делегатите мълчаливо, с непроницаемо загадъчен израз на лицето. Най-накрая, след като те приключили рапорта и плахо запитали за мнението на
Негово величество, Краля-Слънце благоволил да отвърне с прочутото си: „Ще видим...“ След което напуснал помещението.
Министрите и останалите придворни така и не дочакали да чуят други думи от него относно тол-

Изтегляне 5.4 Mb.

Сподели с приятели: