Семинар истанбул кушадасъ измир

Тук изниква въпросът защо долният, а не горният тон претърпява алтерация с цел да се доближи до финалиса. Отговорът се корени във функционалните основи на модалната организация, която по природа е плагална, те. в нея господства низходящата интонационна тенденция. От това следва, че движението надолу е по естествено и се осъществява по-лесно. Това може да се обясни и с човешката природа, в която отпускането не изисква никакво усилие в сравнение с изкачването нагоре, както в прекия, така и в преносния смисъл. Така например интонирането върху един единствен тон се оказва нелека задача. Ако не са налице волеви усилия за поддържане на съответната височина, следва отпускане и интонацията незабележимо пропада надолу. Оказва сече понижаването нагорния водещ тон е ненужно, дори невъзможно, тъй като при повишаването същевременно на подосновния тон би се получил недопустимият за времето си дисонанс умалена терца. По този въпрос може да се потърси аналогия с употребата на т. нар. неакордови тонове. Тези, които би следвало да се отведат нагоре твърде често са подкрепени с повишаваща алтерация:
Произход и значение на чувствителния водещ тон в многогласната каденца...

Феноменът чувствителен (водещ) тон в линеарната каденца от времето наби могъл да се отнесе не само до подосновния тон (VII ст.). Втри- гласните композиции алтериране претърпява и водещият към V степен тон, така че и там се получава полутоново съотношение:
Обяснението на това явление, представляващо двойна чувствително- тонова връзка [4:30] може да се търси в различни посоки. Наличие на по- лимодалност в квартово-квинтово съотношение, където V степен да се явява финалис на паралелен модус. На този етап от развитието на музикалната култура това едва ли би било възможно, затова би следвало да се насочи вниманието към друга причина. Тя се корени в насадения страх от тритонуса, не само като мелодичен, но и като хармоничен интервал. Единственият начин той да бъде избегнат е алтерирането на степен. Самият факт, че още Чико- ния от края на XIV век се отказва от тази практика е доказателство, че става въпрос за вече преодолян предразсъдък, относно „diabolus in musica“ [5:26]. Тенденцията към изчистване на диатониката от ненужни алтерации е още по- силно изразена в епохата на Ренесанса от втората половина на XV докъм края на XVI век. Все пак практиката на полутонова връзка на подосновния тон към фи- налиса се оказва устойчива и продължава и в следващите епохи да бъде неизменна част от каденцата, независимо от нейния характер. Така е при възникването на хармоничната каденца през втората половина на XV век, където въпросният чувствителен тон е предхождан от квартово задържане. Това е автентичната каденца, чиято доминанта с такава позиция на VII степен е винаги мажорен квинтакорд върху V степен:
Мирослав К. Недялков

Четвъртата степен вече не участва в тази конфигурация, тъй като по акустични и функционални причини има рязко разграничение на два основни типа хармонична каденца – автентична и плагална и въпросната степен спада към втората група. Акустичното и функционално превъзходство на първата е предпоставка за предпочитанията на композиторите към нея, докато втората се използва значително по-рядко. Периодът на постепенна тонализация на звуковисочинната система носи със себе синов тип функционалност, изразяваща се в субординация между тоновете и абсолютно господство на един от тях. Това означава силна централизация, изострени функционални връзки и подчертан стремеж към разрешение на подвластните тонове, наречени неустойчиви в тези, на които системата отдава приоритет. В нея, вдухана новите функционални тенденции, позицията на подос- новния чувствителен тон се запазва, което обяснява предпочитанията към

Изтегляне 4.75 Mb.

Сподели с приятели: