Серафина и изгубеното сърце

50
си и се преобразяваха с лекота в хищни нощни птици.
Много отдавна Юрая бе откраднал тази земя от законните й собственици и бе превърнал закътаните планински гори в свое мрачно владение. Беше убил много от горските животни, а също и бащата на
Серафина, черната пантера. Но появата на мистър Вандербилт и строежът на имението „Билтмор“ освободиха планинците и горските обитатели от заклинанията на магьосника и донесоха нов живот в тази местност. Оттогава Юрая бе обсебен от мисълта да унищожи
„Билтмор“.
Изпълнен с омраза и желание за отмъщение, той бе създал черния плащ, който позволяваше на притежателя си да краде душите на своите жертви. И бе използвал прокълнатия жезъл, за да поробва животните в гората и да нападне „Билтмор“.
В последната им битка, докато Юрая летеше в птичата си форма,
Серафина го бе нападнала с острите си нокти на пантера и окървавеното му тяло полетя към земята. Заедно със съюзниците й в онази нощ победиха и Роуина.
Серафина се надяваше, че са унищожили и двамата, но истината бе, че не е сигурна. Уейса й бе казал: „За неговия вид е характерно, че дори когато изглежда мъртъв, всъщност не е. Духът му продължава да живее. Крие се в тъмнината, в която ние, останалите, не можем дори да надзърнем.“
На сутринта след битката горските пазачи на имението бяха намерили мъртва сова в гората, после я препарираха и я поставиха на лавицата над тази камина. Серафина си спомни, че тогава й се бе сторила почти като жива, но сега изглеждаше напълно мъртва и захабена, перата й бяха посивели и протъркани, духът й я бе напуснал.
Напомни й за изсъхналата бяла обвивка, която остава след като гърмящата змия свали старата си кожа.
Хм… Дали магьосникът с робата и качулката, когото бе видяла край реката, не бе Юрая в нов образ?
Дали той я бе нападнал в лоджията в нощта на пълнолунието?
Той ли предизвикваше бурите в гората?
Може би се бе върнал, за да унищожи имението веднъж и завинаги? Или пък това бе нов враг, когото не бе срещала досега?
Какъвто и да бе отговорът, тя трябваше да бъде бдителна.

51
През остатъка от следобеда се упражнява да размества прашинките, да оформя облачета пара и да кара пламъчетата на свещите да трепват, докато изучаваше внимателно движението на гостите в имението. Следваше хората в обичайните им дела, следеше ги от сенките, самата тя — сянка, търсеше признаци на подозрително поведение и намеци за нещо, което не е наред.
Едва по-късно вечерта нещо привлече вниманието й.
Официалната вечеря в банкетната зала започна точно в осем.
Мнозина от гостите и персонала говореха за обилните дъждове, за лошото състояние на пътищата и за каптирането на водата в нивите,
където заради наводненията бе загубена огромна част от реколтата.
Брейдън седеше близо до чичо си и леля си. Приятелят й, изглежда, бе в по-добро настроение от предишната нощ, достатъчно добро, за да се появи на вечерята, но все още в него се долавяше мрачно отчаяние и той не се усмихваше.
Един мустакат господин се опита да го заговори.
— Радвам се да ви видя, господарю Брейдън. Много съжалявам,
че сте се отказали от ездата. Знам, че винаги сте обичали да прекарвате много време с конете си.
Господинът явно се опитваше да се държи мило, но лицето на
Брейдън се свъси още повече при тези думи.
Серафина се зачуди дали може да привлече вниманието му, като завърти водата в чашата му, или нещо подобно. Трябваше да има някакъв начин да му даде знак, да му покаже, че е тук, с него. Но когато го доближи, Брейдън се разстрои още повече, измърмори, че е уморен и се извини, за да се оттегли от вечерята.
— Лека нощ, Брейдън — каза мисис Вандербилт, притеснена от ранното му напускане.
— Наспи се добре — обърна се мистър Вандербилт към племенника си, но после го докосна по ръката, придърпа го по-близо и каза с тих и спокоен глас: — Не забравяй, слугите ще заключат два пъти всички врати и ще поставим пазачи за през нощта.
Брейдън стисна зъби и се отдалечи от чичо си, без да каже нито дума.
Серафина бе изненадана от грубото отношение на приятеля си. И
си помисли, че ако мистър Вандербилт подозира някаква наближаваща опасност, заключването и охраната на „Билтмор“ са най-логичното

52
нещо. Но някак й се стори, че господарят всъщност казва на Брейдън,
че заключването се прави не с цел защита от чуждо проникване в къщата, а за да попречат на момчето да излезе навън. И Брейдън не бе особено доволен от това.
Серафина последва приятеля си, докато той се тътреше нагоре по стълбите към стаята си, влачейки окования си с металната шина крак.
През изминалите месеци бе видяла как той изцели лисица, сокол и много други животни — това бе част от неговата връзка с тях, част от любовта му към тях — но Брейдън не можеше да лекува хора… и явно не можеше да излекува дори себе си. Беше ясно, че му се е случило нещо ужасно. Кучето му, конете му… Толкова бе тъжно, че скръбта го бе откъснала от приятелите.
Когато Брейдън стигна до вратата на спалнята си, Гидиън кротко го чакаше там.
— Не искам да ме следваш — обърна се момчето рязко към него.
— Просто стой далеч от мен!
Изражението на кучето бе толкова нещастно, че на Серафина отчаяно й се прииска да може да коленичи до него и да го погали,
както правеше преди.
— Сигурна съм, че не го мисли наистина — каза тя сега, въпреки че кучето не можеше да я чуе, а и истината бе, че вече не бе сигурна в абсолютно нищо. Може би Брейдън говореше съвсем сериозно.
Когато го последва в стаята му, Серафина се изненада от състоянието й. Последния път, когато я бе виждала, тя бе уютна и подредена, но сега беше разхвърляна и мръсна, по тоалетката бяха натрупани подноси със застояла храна, по пода се търкаляха мръсни дрехи. Леглото с балдахин не беше оправено. Завесите бяха покрити с прах. Като че ли Брейдън не бе чистил тук от месеци, нито пък бе пускал камериерките вътре.
Той издиша шумно и тежко и се срина в коженото кресло до малката незапалена камина. Разтри болния си крак с трепереща ръка.
Другият му крак помръдваше неспирно. Със свободната си ръка постоянно рошеше косата си, след това потриваше едната страна на лицето си. Не беше просто изтощен, бе нервен и изпълнен с нетърпение и гняв.
Серафина си спомни как една нощ се бе промъкнала тук и се бе свила на килима пред топлата камина до Гидиън, докато Брейдън

53
спеше спокойно в леглото си. Но сега той просто се взираше с празен поглед в мъртвата пепел на празното черно огнище.
Изведнъж се надигна. Металната му шина тракаше по дървения под, докато той крачеше нервно, а треперещите му пръсти се притискаха към черепа му, сякаш чуваше чужди гласове в главата си.
Още по-развълнуван, съблече официалния си вечерен тоалет и облече дрехите, които носеше за езда и разходка в планината. После се отпусна на колене и измъкна здраво въже изпод леглото.
— Какво те е прихванало, да му се не види? — попита Серафина на глас.
Докато останалите обитатели на къщата се оттегляха по стаите си, Брейдън отвори един от прозорците на спалнята си и метна въжето навън в мрака. През цялата нощ бе валял проливен дъжд и сега мокрият порив на вятъра нахлу в стаята.
— Какво става в главата ти, Брейдън? — попита Серафина.
Чувстваше ужасно стягане в гърдите си.
Виждаше, че ръцете му треперят ужасно, докато се мъчи да върже края на въжето към леглото. Треперенето бе толкова лошо, че едва успяваше да го овладее. После се приближи до прозореца.
— Брейдън, каквото и да си намислил, не го прави! — извика тя.
Но той се качи на перваза на прозореца и макар че ръцете и коленете му се подхлъзваха по мократа от дъжда повърхност, се подаде навън. Кракът му не можеше да се движи достатъчно добре сам, затова го повдигна с ръце, а след това се прехвърли през прозореца и почна да се спуска по въжето от външната страна на къщата.
Това беше безумно опасно дори за напълно здрав човек в сухо време, но за болнаво момче с крив крак посред проливен дъжд бе истинско безумие. До каменната тераса отдолу бяха поне дванайсет метра. Падането щеше да го убие.
— Внимавай, Брейдън! — изкрещя гневно Серафина, а бурята развя силно косата й, когато се наведе. Изведнъж един порив на вятъра я повдигна във въздуха и се опита да я завлече навън сред мощния дъжд. Тя усети как се издига нагоре, а парченцата от духа й, душата й,
каквото и да бе това, се разпадат и разпръсват сред бурята. Можеше само да се хване за рамката на прозореца, да стиска с все сила и да се опитва да остане цяла.

54
Докато Брейдън се спускаше от външната страна на къщата, тя стоеше там и се взираше към него безпомощно. Ако той се изпусне,
нямаше да може да го спаси! Ще падне и ще умре.
В небето проблесна светкавица, а след това се разнесе мощният тътен на гръмотевица.

55
13
Серафина се вкопчи в прозореца. Струваше й се, че самата
Вселена се опитва да я разкъса на парчета, да унищожи и малкото останало от нея, но накрая успя да се спусне надолу по стената и да стъпи на твърда повърхност. Дух или призрак, или какво и да бе, тя се отпусна и долепи ръце до каменните плочи на терасата, благодарна за съществуването на земята.
Вече разбираше, че Вселената си я иска обратно, че духът й разполага с ограничено време да броди по света, преди да се разтвори и да се слее със стихиите, от които са произлезли всички неща.
Когато Брейдън успя да слезе до нея на терасата на библиотеката, той спря за момент, за да си поеме дъх и да изтрие дъжда от очите си.
— Къде си хукнал посред нощ?! — попита Серафина. Все още му бе бясна, задето се излага на такава опасност.
В отговор на нечутия й въпрос той изпъна рамене и тръгна нанякъде през бурята. Тази вечер нямаше тържество или музика, само мрак и дъжд.
Серафина го последва по стъпалата и през градината. Брейдън не можеше да се движи бързо с шината. Влачеше крака си, металът дращеше по камъните при всяка стъпка, но той крачеше решително и успяваше да поддържа стабилно темпо. Беше ясно, че знае къде иска да отиде.
Мина по криволичещата пътека из градината с храстите, покрай дървото с красивото име Златен дъжд
[1]
, после надолу по стъпалата,
през арката и зимната градина.
Серафина не знаеше накъде е тръгнал, но се чувстваше добре, че отново е с него, че е част от нощното му приключение, каквото и да бе то. Въпреки ужасяващото преживяване на перваза, когато за малко не се разпадна, тя все още се надяваше, че ще разбере какво се е случило с Брейдън след нейното изчезване, ще открие начин да общува с него и все някак ще успее да се върне при приятеля си. Но усещаше и

56
мъчителна самота, раздялата й причиняваше силна, разкъсваща болка.
Не можеше да говори с него, не можеше да му помогне. Не можеше да го попита какво мисли. Когато погледнеше в изтощеното му мрачно лице, отчаянието, което съзираше там, я плашеше.
Последва го покрай централната беседка и после в розовата градина.
Той се вмъкна в малката каменна барака, използвана от главния градинар мистър Фетлан. Тук бе пълно с гребла, мотики и други градински инструменти, както и със саксии, подноси и дървени щайги.
Брейдън взе един фенер и лопата и отново тръгна нанякъде под дъжда. Беше мокър до кости и тя виждаше, че той трепери, но не спираше да върви.
Мина през градината и после по пътеката, която водеше към езерото. Подмина навеса за лодки и изглежда, възнамеряваше да прекоси големия мост от червени тухли, който извисяваше дъговидното си тяло над източния край на езерото, но в последния момент се отклони и навлезе в гората.
— Това става все по-странно — каза си Серафина. — Накъде си тръгнал?
Брейдън следваше брега на езерото под надвисналите клони на дърветата, докато в един момент Серафина чу звук от течаща вода.
Бяха стигнали до потока, който се вливаше в езерото. Но водата не навлизаше директно в него. Над потока бе построена ниска тухлена структура, за да спира и да контролира устрема на водата. Тя бе обрасла с храсти, мъх и лози. На Серафина й бе нужно известно време,
за да се сети какво всъщност е това.
Преди години, когато строили „Билтмор“, старият й приятел мистър Олмстед, ландшафтният архитект на имението, решил, че никое имение не е завършено без спокойно градинско езерце. Беше й разказвал, че е проектирал подобно езеро и в Сентръл парк. Тя никога не бе ходила в Ню Йорк или някъде другаде извън планините. Дори не можеше да си представи как изглежда някоя по-голяма равнина, колко странно и объркващо би трябвало да е такова място. Но помнеше, че историите на мистър Олмстед за великия град й бяха много приятни.
В земите на „Билтмор“ нямаше естествени езера, нито някъде другаде в тези планини, но преди години един стар фермер бе преградил рекичката, за да има водоем за мелницата си, така че мистър

57
Олмстед го бе разширил, бе направил чисто нов проект и го бе превърнал в част от градините на имението.
Серафина си спомни как татко й веднъж я доведе точно на това място и й показа началото на езерото.
— Това е кротко малко поточе — й бе обяснил той, — но всеки път, като има буря, то прелива много и иска да влее кална вода, пръчки и отломки в езерото. Някой прост фермер и стадото му крави няма да имат нищо против мръсотията, дето пълни езерото, ала такова нещо няма да се хареса на изтънчен джентълмен като мистър Вандербилт,
затуй на мистър Олмстед му хрумна идея.
Докато Серафина си припомняше разказа, се замисли колко щастлив и изпълнен с живот и енергия бе татко й тогава. А сега…
— Мистър Олмстед накара работниците да построят тухлена зидана структура от другата страна на потока, за да събира водата и да контролира течението му. Виждаш ли, водата се плъзга спокойно и съвсем плавно в онази голяма дупка там. Ако е чиста, продължава към езерото. Но я виж в края на дупката, Фина. Виждаш ли металната измишльотина там? Мистър Олмстед ме помоли да монтирам стоманен кош и шлюз, тъй че, ако има голяма буря и реката прелее и водата се напълни с кал и боклуци, те да не се влеят в езерото.
— Не разбирам — бе попитала объркана Серафина. — Къде отива лошата вода? Трябва да отиде някъде, нали?
— Аха, виждаш ли! В туй е номерът. Като построихме таз’
чудесия, мистър Олмстед нареди на работниците да прокопаят дълъг тухлен тунел, улей го наричаме, под езерото. Тунелът минава от входа тук, под цялото езеро, чак до другия край почти на триста метра. И
сега, щом завали силно и рекичката прелее с кална вода от бурята,
металната кошница се пълни с пръчките и отломките, тежестта им накланя механизма, шлюзът отваря входа на улея и целият боклук се излива в него. Мътната вода и боклуците минават през тунела под езерото и излизат от него в далечния край, без изобщо да се смесят с чистата вода. Оттам калната вода продължава естествения си път по поточето и в крайна сметка се влива в голямата река, тъй както Бог го е намислил от самото начало.
Когато татко й завърши разказа си, Серафина долови възхищението в гласа му.

58
— Виждаш ли, Фина, можеш да приемеш нещата каквито са.
Или можеш да ги направиш по-добри.
И Серафина знаеше, че и двамата — и нейният татко, и мистър
Олмстед, — са от хората, които ги правят по-добри.
Докато Серафина си спомняше разказа на баща си, Брейдън се бе навел в тухлената конструкция и оглеждаше вътре с помощта на фенера. Потокът течеше обилно и гладко, определено с покачено ниво заради дъжда, но водата бе чиста, без боклуци, така че входът на металния шлюз все още не бе отворен и водата се стичаше право в езерото.
Брейдън започна да хвърля пръчки и клони в металната кошница.
— Защо за бога го правиш?! — попита Серафина.
Кошницата се напълни и от тежестта на клоните шлюзът бавно започна да се отваря със скърцане. Брейдън грабна оборудването си и се пъхна в улея.
— Брейдън! — ахна смаяно Серафина.
Тунелът под езерото бе последното място на земята, където искаше да е тази вечер. Вече бе погребана веднъж. Не искаше да й се случва отново, особено с екстра удавяне.
Но Брейдън вече изчезваше от погледа й и тя нямаше друг избор.
Не можеше дори да си представи каква е причината за безразсъдството му, но нямаше да остави приятеля си сам в това ужасно място.
Пое си паникьосано дъх и се спусна в тунела след него.
[1]
Златен дъжд, или лабурнум (laburnum vulgare) —
широколистно листопадно дърво, с жълти гроздовидни цветове.
Листата, клоните и особено семената му са отровни. — Б.пр.
↑

59
14
Следвайки светлината от фенера на Брейдън пред нея, Серафина започна да се промъква през тунела. Той представляваше тесен тухлен проход със сводест таван. На пода течеше вода, около два-три сантиметра. Отначало тунелът бе достатъчно висок, за да ходи почти нормално, но колкото по-навътре отиваше, толкова по-нисък и по- тесен ставаше улеят.
Серафина изобщо не харесваше това място, но най-омразна й бе водата, която капеше от тавана във врата й и изпращаше неприятни тръпки по целия й гръб.
Мразеше и тъмните струйки, които се стичаха по черните хлъзгави, покрити с водорасли стени като пипала на паяк. Тежката противна миризма на гнило изпълваше въздуха. Двамата с Брейдън вървяха буквално под водата на езерото.
Докато отиваха все по-надълбоко, Серафина чувстваше студа на влажния въздух, лепкавостта на стените и надигащото се ниво на водата в краката си. Не бе сигурна дали усещанията й са истински, или са просто сянка на усещания, но бяха остри и ярки, сякаш самата тя е част от водата, част от камъка, част от парченцата и частиците, от които е съставен светът.
Водата в тунела скоро стигна до глезените й. Брейдън бе отворил входа на шлюза, така че потокът се вливаше в тунела. Серафина нямаше представа защо е влязъл тук, но бе още по-неясно защо бе решил да го направи точно сега, тази нощ, по средата на дъждовна буря, когато водата нахлуваше вътре. Какво би могло да е толкова важно, за да рискува живота си?

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: