Серафина и изгубеното сърце

204
Със страховита нова сила Юрая сграбчи главата на Серафина с хищните си пръсти, изцапани със собствената му кръв и бавно издърпа зъбите й от врата си.
— Казах ти, никога не можеш да ме убиеш! — присмя й се той.
Тя изръмжа и се опита с последни сили да го спре, да му попречи да се освободи от зъбите й, но не можеше да направи нищо. Той я издърпа от себе си и я запрати в земята толкова силно, че изкара въздуха от дробовете й. После избухна в експлозия от черен въздух и навсякъде около тях се издигнаха огромни оранжеви пламъци.
Бяха му устроили засада с най-могъщите си съюзници, бяха вложили цялата си сила в атаката, но той успя да се спаси.
Серафина лежеше зашеметена на земята. Повдигна глава и се втренчи в дима, опитвайки се да прецени щетите. Дали Уейса бе жив?
Брейдън все още ли се бореше?
Мъртвите и ранените вълци лежаха разпръснати из поляната,
телата им бяха обгорени и потрошени.
Видя мечката, която се отдалечаваше през горящата гора.
Козината й също се бе подпалила, но тя не й обръщаше внимание и продължаваше да тича.
Сърцето й спря да бие за миг, когато зърна дългото котешко тяло на Уейса, провиснало от клоните на дървото. Все още не знаеше дали е жив, или мъртъв, но не помръдваше.
Трябваше да се изправи. Въпреки раните и болката, въпреки всички синини и рани, трябваше да се изправи. Но когато се опита да помръдне и да диша отново, пламтящият въздух от горящите дървета около нея прогори гърлото и дробовете й. Гората бе в пламъци.
Огледа поляната, обвита в оранжевата мъгла на огъня. Забеляза тялото на Брейдън, проснато неподвижно на земята.
С нов прилив на енергия се преобрази в човешката си форма и се спусна към него, пробивайки си път през виещия се дим и горящите въглени около нея. Когато най-сетне стигна до Брейдън, видя, че очите му са затворени.
Раненото куче лежеше от едната му страна. Наоколо бяха пръснати телата на мъртви гарвани и вълци.
Тя се свлече на колене до приятеля си.
— Брейдън, събуди се! — изкрещя Серафина, сграбчи го за дрехите и започна да го дърпа нагоре.

205
Той постепенно дойде на себе си и се втренчи ужасено в загиналите си приятели.
— Толкова много са мъртви! — възкликна отчаяно, все още объркан и дезориентиран.
— Трябва да се махнем оттук! — изкрещя Серафина, опитвайки се да го изтръгне от унеса, докато се давеше от дима. — Трябва да помогнем на когото можем и да се махнем оттук!
Гърдите й се изпълниха с нова надежда, когато Брейдън се съвзе и започна да помага на оцелелите вълци да се изправят на крака.
Тя погледна отново през дима към Уейса. Там, където огънят пълзеше по гладката земя, той се движеше бавно, но по стръмните склонове около тях, пламъците се носеха сред гъстата растителност с ослепително сияние, искри и огнени езици се издигаха нагоре в блестящото оранжево небе. Чуваше се острото пращене на горящите клони наоколо, а когато мъзгата в дърветата се загрееше и кипнеше,
стволовете им избухваха. Сърцето на Серафина препускаше лудо от страх, но нямаше време за губене.
Втурна се към дървото, където висеше тялото на Уейса, започна да се катери. Стволът бе толкова горещ, че мъзгата вътре в него бълбукаше и вреше като кипнала кръв. Серафина знаеше, че дървото ще избухне всеки момент, но трябваше да продължи.
Покатери се с бясна скорост по клоните. Хвана в ръце главата на
Уейса, който бе изпаднал в безсъзнание от взрива.
— Уейса! — изкрещя тя, разтърсвайки силно тялото му. —
Трябва да тръгваме!
Изведнъж усети изблик на силна топлина под нея. Пламъците се извиваха по ствола на дървото. Нямаше начин да слезе. Пълните с мъзга клони започнаха да съскат и да кипят. Всеки дъх, който поемаше от горещия димящ въздух, бе като огън в гърлото й.
Нямаше избор. Пламъците поглъщаха пукащите и разпадащи се клони, тя обви ръце около тялото на Уейса и скочи.
Остра болка прониза рамото и ребрата й, когато се стовари тежко на земята. Но се изправи на крака. Сграбчи приятеля си за раменете и се опита да го издърпа, да го изправи и освести, докато горящото дърво се сгромоляса зад тях. То падна на земята тъкмо когато Уейса най-после отвори очи и объркано се огледа наоколо.
— Трябва да тръгваме! — извика Серафина и той се изправи.

206
На връщане към Брейдън тя придърпа Гидиън и му помогна да се изправи на нестабилните си крака.
— Хайде, момче, да вървим, хайде!
Раненото куче измъчено и послушно се опита да я последва.
— Всички да се изправят! — провикна се Серафина към оцелелите вълци, докато огънят се разгаряше около тях и поляната се изпълваше с остър задушаващ дим.
Оставаха им само секунди, преди огънят да ги погълне. Всички дървета наоколо горяха и от поляната нямаше изход.
Серафина искаше да използва вятъра, за да избута пламъците встрани, но осъзна, че така само ще раздуха пожара още повече.
Замисли се дали да не пробва да изтегли вода от скалистата почва, но си даде сметка, че няма да се получи. Погледна към облаците, но нямаше представа как да стигне дотам и да ги накара да пуснат дъжд.
Положението им изглеждаше безнадеждно. Огледа се наоколо към стените от оранжев огън. Димът я задушаваше. Очите й пареха.
Топлината изгаряше кожата й. Бяха напълно заобиколени от пламъци.
— Ако не намерим начин да се измъкнем, ще умрем тук! —
извика тя на Брейдън, докато се взираше в горящата гора наоколо,
търсейки път.
— Не, няма — отвърна уверено Брейдън.
Серафина се обърна в посоката, към която се взираше той.
Нощното небе над тях изведнъж се бе изпълнило с птици. Ястреби,
обикновени орли и орли рибари, каквито рядко бе виждала.
— Легни — каза Брейдън.
— Какво? — обърка се тя.
— Легни! — заповяда той. — Уейса, и ти. Легни!
Уейса се преобрази в човешката си форма. Двамата се проснаха на земята, а Брейдън продължи да им нарежда.
— Сега разперете ръце и крака. Разкрачете се!
Серафина нямаше представа защо иска подобни неща от тях, но го послуша. Изведнъж почувства раздвижване във въздуха над себе си.
Множество големи, мощни нокти сграбчиха ръцете и краката й,
китките и глезените й.
— Летете! — извика Брейдън на птиците. — Отнесете ги оттук!
Серафина усети как краката й се повдигат нагоре, после и тялото й. Въпреки желанието си да остане спокойна, се паникьоса. Те я

207
издигаха във въздуха. Но тя не искаше да напусне земята! Харесваше земята!
Изведнъж се озова в небето, рееше се, летеше. Докато се издигаше нагоре, видя целия мащаб на пожара. Цялата планина гореше. Брейдън бе застанал в средата на малката поляна и фигурата му се смаляваше все повече и повече, докато птиците я отнасяха. И
после самата тя полетя сред короните на дърветата, полетя като ястреб,
над пламъците и дима.
Уейса летеше наблизо, провиснал от ноктите на ястребите и орлите като нея.
Само след секунди пламъците на горския огън вече не ги заплашваха. Докато се носеха в яркоосветеното лунно небе над тъмнозеленото покривало на недокоснатата от огъня гора, нощта отново стана тъмна и прохладна.
Серафина извърна глава и погледна назад, търсейки Брейдън.
Все още го виждаше, застанал на хълма и заобиколен от огъня. Той крещеше команди, докато стотици ястреби и други птици се мъчеха да отнесат Гидиън и оцелелите вълци.
Пламъците го обгръщаха, димът го задушаваше, но нямаше да остави приятелите си зад себе си. Щеше да ги спаси на всяка цена.
— Махни се оттам, Брейдън… — простена тя, но знаеше, че е безполезно.
Когато погледна назад за последен път, пламъците бяха погълнали поляната. Не се виждаше нищо друго, освен огън и огромни потоци искри, които се издигаха от върха на горящата планина.
— Чакайте! — извика тя на ястребите, които я носеха. —
Изчакайте! Върнете се! Върнете се за Брейдън!
Но те не я разбраха. И не се обърнаха.
Птиците носеха нея и Уейса високо над дърветата и планините,
които се стелеха мрачни и притихнали под тях. Бурята на магьосника бе спряла. Високо в небето леки перести бели облаци преминаха бавно пред лицето на невъзможно ярката луна, а над тях блещукаха сияйни звездни. Серафина погледна надолу и забеляза река, която се виеше из планините, тъмна и блестяща — знаеше, че това трябва да е Френч
Броуд.
Докато летяха бавно над долината на голямата река, видя и
„Билтмор“ на върха на хълма. Сивите кули на къщата се извисяваха

208
към небето, а лунната светлина се плъзгаше по стените й.
Но единственото, за което можеше да мисли Серафина, бе храбрият й приятел, който бе останал някъде назад.

209
48
Серафина падна на колене на поляната пред „Билтмор“, гърдите й се надигаха неспокойно от страх. Бързо се изправи на крака и погледна към далечната планина. Вече не можеше да види пламъците.
Върхът на планината, където се проведе битката, бе черен, гъст облак дим се издигаше високо в небето.
Уейса стоеше до нея и също гледаше към планината, а на лицето му бе изписан ужас.
Земята около „Билтмор“ бе тежко пострадала от наводнението и част от фасадата на къщата бе повредена, но засега бурята беше отстъпила и слънцето скоро щеше да изгрее.
— Връщам се там, за да го намеря — заяви Серафина и тръгна към планината.
— Чакай — сграбчи ръката й Уейса.
Стомахът на Серафина бе стегнат на възел. Мразеше да стои неподвижно, когато можеше да се движи.
— Не можем да чакаме тук, Уейса. Хайде, трябва да му помогнем.
Но той се обърна и се загледа към нещо в далечината.
Талази от сутрешна мъгла се стелеха през дърветата и над широките затревени площи пред имението. Изгряващото слънце разсичаше мъглата с лъчите си и светлината им озаряваше фасадата на къщата, изпъстряйки я с трептящи златни линии.
— A-wi-e-qua го е довел у дома — изрече тихо Уейса с глас,
изпълнен с благоговение.
Серафина не разбра какво каза. Но после видя стадо елени уапити да излизат бавно и безшумно от горската мъгла.
Елените на Блу Ридж бяха големи и величествени горски същества, които Серафина познаваше само от рисунките в книгите на мистър Вандербилт. Бе невъзможно да се види такъв елен, защото последният от тези едри планински бозайници бе убит от ловците преди повече от сто години. После си спомни за голямото животно,

210
подобно на елен, което Брейдън бе повикал, за да отнесе Роуина на сигурно място.
Възможно ли бе някои от тях да са оцелели през всичките тези години, скрити дълбоко в планинските котловини и в сенчестите блата,
където никой не можеше да ги намери? Дали се показваха едва сега,
защото Брейдън ги бе помолил за помощ?
Водачът бе огромен звяр, тежащ поне петстотин килограма, с пищни рога, извисяващи се на повече от метър над главата му като величествената корона на горски цар. Брейдън яздеше на гърба на царя, хванат с една ръка за гъстата му тъмнокафява козина, а с другата прикрепяше ранената Роуина, която лежеше отпусната на шията му.
Лосът поведе стадото в бавна процесия през тревата към Серафина и
Уейса.
Серафина усети как я залива вълна на облекчение. Втурна се напред и помогна на уморения си пострадал и изцапан със сажди приятел да слезе от гърба на елена. Дрехите му бяха изгорени и разкъсани, но явно не бе ранен сериозно.
Уейса внимателно свали отпуснатото тяло на Роуина от гърба на елена и я понесе на ръце. Дългата коса на момичето се спускаше чак до земята, но то още бе в безсъзнание.
Брейдън се обърна към царя на елените и прошепна:
— Благодаря ти, приятелю.
Стадото бавно се върна обратно в гората и изчезна сред сутрешната мъгла. Серафина знаеше, че вероятно никога вече няма да ги види.
Прегърна силно Брейдън.
— Толкова се притесних за теб! Какви ги вършеше там горе? За малко да загинеш!
— Трябваше да спася колкото се може повече вълци — поклати тъжно глава той. — Но накрая ястребите ме измъкнаха. Все още не мога да повярвам, че загубихме. Мислех, че най-после сме го приклещили, но… Загубихме толкова приятели! Конят ми и много от гарваните и вълците…
— Съжалявам — прошепна тя. Знаеше, че той страда.
Брейдън тъжно поклати глава, без да се откъсва от прегръдката й.

211
— Казах им, че ще е много опасно, но въпреки това поискаха да се бият. Бяха много смели.
Тя го прегърна още по-силно за миг, преди да го пусне.
— Приятелите ни се бориха славно, а ти бе добър водач.
Направихме всичко по силите си в битката с врага.
Двамата тръгнаха след Уейса, който понесе Роуина към къщата.
Брейдън мина напред, отвори входната врата и после ги поведе нагоре.
Серафина бе виждала много странни и чудати неща в „Билтмор“,
но никога не си бе представяла подобна гледка: тъмнокосо момче от племето чероки носеше на ръце млада английска магьосница с вееща се червена коса по парадното стълбище на имението на изгрев-слънце.
— Да я отнесем в Южната кула на третия етаж — каза Брейдън и поведе останалите. — Чичо се притесняваше за състоянието на леля,
така че я е отвел в Ашвил, докато пътят все още бе поне донякъде чист.
Почти цялата къща е на наше разположение.
Но точно докато го казваше, по стълбите изтича млада тъмнокоса камериерка с черно-бяла униформа. Момичето очевидно не очакваше да срещне някого толкова рано сутринта. Серафина се зарадва, когато видя, че това е старата й приятелка Еси Уокър, която кипеше от енергия и живот, готова за началото на работния ден.
— Ой, божке, ще ме прощавате! — сепна се Еси и спря рязко пред тях. Първо забеляза Уейса и сякаш се стресна леко, но после веднага насочи вниманието си към момичето в ръцете му. — О, какво е станало с бедното девойче? Да не е болно?
В следващия миг повдигна очи и забеляза младия господар
Брейдън и после Серафина до него. Очите й се разшириха, сякаш виждаше призрак. Не, вече не съм, помисли си Серафина.
— Еси, аз съм — усмихна се тя и пристъпи към старата си познайница.
Лицето на Еси светна.
— Божке, мис Серафина, ама наистина сте вие! — извика тя. —
Къде бяхте през цялото време, момиче? Толкова много ви чакахме!
Радвам се, че сте добре! Клетият ви стар татко ще изплаче цели кофи със сълзи, като ви види!
Брейдън бързо ги заведе до Южната кула. Стаята беше голяма,
елегантна, овална спалня с изящно легло с балдахин и ръчно изваян

212
фриз с цвят слонова кост, който минаваше по дъгите й извити стени и оформения като купол таван.
Докато Уейса нежно полагаше Роуина на леглото, Серафина забеляза, че Еси го наблюдава внимателно. Когато момчето дивокот отстъпи назад, тя го проследи с поглед. Сякаш никога не беше виждала някого — или нещо — като него, нито вътре, сред осветените стени на
„Билтмор“, нито във външния свят, и това, което виждаше сега, я бе запленило.
Когато Уейса вдигна кафявите си очи и погледна Еси, тя се сепна:
— Божке, извинете ме!
И се извърна настрани с пламнало лице.
— Веднагичка ще донеса топла вода и хавлиени кърпи — каза тя и побърза да излезе от стаята.
Брейдън седна на ръба на леглото до Роуина и се опита да огледа раните й възможно най-внимателно. Главата й кървеше, рамото й бе дълбоко разрязано, но нямаше други видими наранявания и очевидно нямаше счупени кости.
— В безсъзнание е, откакто Юрая я запрати срещу скалата, но иначе като че ли не е много зле — каза Брейдън.
Когато Еси се върна с нужните неща, Брейдън потопи една от кърпите в легена и почисти главата и лицето на Роуина, опитвайки се да махне част от кръвта.
Серафина се втренчи в магьосницата, която лежеше в безсъзнание на леглото. Въпреки всички гатанки, с които говореше, и язвителните си реплики, в края на краищата тя бе спазила обещанието си: беше я върнала в света на живите. И бе предала баща си. Но това,
което най-много порази Серафина и което тя никога нямаше да забрави, бе споменът как Роуина застава на пътя на огнената топка, за да спаси живота на Брейдън. Изглежда, у Роуина имаше много повече отколкото Серафина смяташе.
Изминалото време, вниманието на Брейдън и обтриването с влажната кърпа явно оказаха ефект. Магьосницата се размърда със стон и после бавно започна да идва на себе си. Накрая отвори очи и огледа четиримата, които я зяпаха.
— Какво стана? — попита тя. — Планът ни успя ли? Той мъртъв ли е?

213
49

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: