Серафина и изгубеното сърце

245
56
На следващия ден, докато Серафина бродеше през гористите планини, които обграждаха „Билтмор“, видя сред дърветата бавно да се движи някаква фигура. Минаха няколко секунди, преди да осъзнае,
че това е Роуина.
Магьосницата носеше тъмната роба с качулка, характерна за хората от древния й занаят, и дълга пръчка от лаврово дърво. На шията й имаше сребристо-бронзова огърлица, червената й коса бе сплетена на дебела плитка, която се подаваше от гънките на качулката.
Роуина спря на няколко крачки пред Серафина. Гледаше я втренчено, зелените й очи блестяха на слънчевата светлина, пробиваща си път през листата на дърветата.
— Скрихте ли го? — попита тя.
— Да — кимна Серафина.
— Добре — каза Роуина с облекчение.
Магьосницата погледна към земята за миг, сякаш искаше да събере мислите си, после отново вдигна очи към Серафина.
— Тогава е време пътищата ни да се разделят.
Серафина се поколеба, не знаеше какво да каже на момичето,
което й бе едновременно враг и приятелка.
— Решила си какво ще правиш…
Роуина кимна.
— Ще последвам съвета на Уейса. Ще живея добре.
— Къде отиваш?
— Някога тези тъмни гори и назъбени планини са били тайното владение на един велик магьосник, Стареца от гората. Струва ми се, че работното място сега е свободно. И едно момиче ще го запълни. По свой начин.
Серафина кимна. Бе разбрала думите й.
Роуина се загледа в далечината към „Билтмор“, после се обърна към Серафина:

246
— Ти си защитникът на това място. Защитавай го добре,
защитавай всички в него.
Серафина кимна, знаеше добре за кого й говори.
— Живей добре, магьоснице — каза тя.
— Живей добре, котко — кимна в отговор Роуина.

247
57
Онази нощ Серафина се измъкна от „Билтмор“ точно когато луната се издигаше на небето от изток. Четирите й крака леко се спуснаха по предната тераса, после по стълбите и през тревата към дърветата.
Когато Уейса я забеляза, размаха опашка и се затича.
Искаш да се състезаваме, така ли, помисли си Серафина и се втурна светкавично след него.
Последва приятеля си през гората, промушваше се сред папратите, прескачаше поточетата, тичаше между скалите… Сърцето й бе изпълнено с радост, която само движението може да донесе.
Уейса я причака, приклекнал на една канара, и скочи върху нея,
докато тя минаваше под него. Двата дивокота се заиграха в приятелска схватка, а след това Серафина се извъртя и хукна напред,
принуждавайки Уейса да я преследва.
Обичаше да тича през гората заедно с него. Сетивата й оживяваха, чувстваше мускулите си мощни и уверени. Обичаше скоростта и вятъра, усещането за меките й лапи по земята,
грациозността на опашката, с която бързо променяше посоката. Когато тичаше като черна пантера, тя бе всичко, което някога бе мечтала да бъде.
След надбягването двамата с Уейса отидоха на скалата, която гледаше към голямата река. Спряха на ръба, запъхтени и щастливи, и се загледаха в осветения от луната пейзаж пред тях. Пороите бяха спрели, реките и гората бавно се връщаха към естественото си състояние.
Сърцето на Серафина прескочи един удар, когато забеляза движение на едно възвишение в далечината.
Погледна Уейса. Той също го бе видял.
Тъмните фигури бяха далеч и тя не можеше да разбере какво точно са. Бяха само сенки и се движеха бързо и със скокове сред скалите на билото. После станаха по-ясни.

248
Силуетите на три пуми се очертаха на далечния хребет, прострял се под светлината на изгряващата луна.
Сърцето на Серафина трепна. Една от пумите изглеждаше по- голяма от другите две по-млади и по-слаби котки.
Развълнувани, Серафина и Уейса се втурнаха към хребета, за да ги посрещнат.
Петте котки се събраха и затъркаха глави и рамене една в друга.
Майка й бе силна и могъща както винаги, а малките бяха толкова пораснали!
Серафина, майка й и Уейса се преобразиха в човешка форма.
Серафина погледна красивото лице на майка си, високите й остри скули и дългата златиста коса. Видя сълзите в златистокехлибарените й очи, които нежно се взираха в нея. Двете се приближиха и се прегърнаха.
— Серафина… — замърка като котка майка й, притискайки я силно.
— Мамо… — прошепна момичето и се отпусна в топлината на прегръдката й.
— Когато чух, че си жива, плаках от радост и веднага се втурнах насам.
Серафина държеше майка си здраво. Усещаше топлината на нейната любов, която се вливаше в тялото й. След като бяха разделени толкова много нощи, сега отново бяха заедно.
Внезапно си спомни как когато бе малко момиченце, се промъкваше из залите на „Билтмор“ и се взираше в лицето на всяка жена, която срещне, чудейки се дали това е лицето на майка й. Спомни си как още първата нощ в гората, когато видя очите на майка си, разбра коя е. Струваше й се толкова отдавна, но усещането, любовта, която чувстваше в сърцето си, бе същата.
Преди няколко месеца, когато за първи път срещна майка си, тя научи толкова много от нея, за живота в гората, за дивокотите. Научи много какво означава да е Серафина. Но сега знаеше, че въпреки всичко, което бе преживяла оттогава, все още има много неща, които трябва да открие и овладее. Едва започваше да живее в този свят и се нуждаеше от майка си, за да я напътства. Духът и тялото, сърцето и душата, светлината и тъмнината… искаше да научи всичко.
Знаеше, че всичко й предстои, и това й донесе усещане за покой.

249
През цялата нощ петте котки тичаха, скачаха и се гонеха из гората, надолу в долините и нагоре по хребетите. Нощта бе тяхното царство. Серафина бе открила своя вид, семейството си, първичните създания, от които бе част.
Късно през нощта най-после се върнаха на мястото, откъдето започнаха, на ръба на възвишението над реката, обърнато към планините в далечината. Уейса се преобрази в човешката си форма и
Серафина го последва.
В очите на приятеля й имаше странно изражение, което я притесни. Виждаше, че нещо го измъчва.
Серафина го погледна въпросително, но той извърна глава.
Тя пристъпи към него и докосна ръката му.
Накрая Уейса вдигна очи.
— Трябва да говоря с теб, Серафина — започна с тъжен глас.
Сърцето й се сви.
— Кажи ми какво става — подкани с потреперващ глас.
— Сега, когато си в безопасност и майка ти се върна, аз… —
Уейса се поколеба.
— Какво има, Уейса? — попита тя отново, макар всъщност да не искаше да знае отговора. Искаше да върне времето назад, всичко да си е както преди.
— Мисля, че е време да вървя.
Очите й се насълзиха.
— Не, Уейса…
— Когато най-после отмъстих за семейството си, вярвах, че ще възстановя баланса. Вярвах, че това ще излекува сърцето ми. Но когато мисля за сестра ми и братята ми… За майка ми и баща ми… Все още е тук… празнотата вътре в мен. Семейството ми е мъртво, трябва да го приема, но искам да разбера дали някои от дивокотите на чероките са оцелели. Юрая разпръсна моите хора. Трябва да ги намеря. Трябва да им кажа какво се случи тук и че вече не е нужно да се страхуват.
Трябва да ги върна обратно…
Серафина се вгледа в него. Не искаше да се съгласява с думите му. Не искаше да го пуска. Искаше да му се разкрещи и да настоява да остане. Искаше да го сграбчи и да го накара да остане.
Но знаеше, че не трябва. Знаеше, че трябва да го пусне, да му позволи да си тръгне. Ако хората му все още бяха там, трябваше да ги

250
намери, трябваше да ги събере. Това правеше той. Спасяваше хората точно както бе спасил нея.
— Разбирам — тихо каза тя.
Уейса бавно я повдигна в ръцете си и я прегърна здраво,
Серафина също го прегърна и за един миг душите им се сляха. Тя изведнъж си спомни дивото рошаво момче, което се бори с нея срещу вълкодавите, спомни си ужасната самота, която усети, когато осъзна,
че е изчезнал в мрака и може би няма да го види отново. Спомни как се скри в пещерата с момчето, което й бе оставило загадката, за да може да го открие, как я бутна във водопада, за да я научи да плува, как се биха заедно, как тичаха заедно, как й каза, че тя може да бъде всичко,
което си представи и поиска да бъде.
— Бъди дръзка, Серафина — каза той с треперещ от вълнение глас.
— Бъди дързък, Уейса — отвърна тя. — Върви и намери хората си. И помни, че независимо какво се случи, тук имаш семейство. Имаш майка ми, брат ми и сестра ми, имаш мен.
Той кимна мълчаливо, после бавно се отдалечи. Преобрази се и изчезна в гората.
Серафина остана с майка си и малките й до нея и се загледа след приятеля си. За последно го видя как върви по хребета, а после той се сля със сребристата светлина на блестящата луна и се скри от погледа й.

251
58
Няколко дни по-късно, в един слънчев следобед, след като
Брейдън и Серафина почистиха бъркотията и поправиха част от щетите, които бяха причинили в къщата, фургоните се върнаха от
Ашвил заедно с мистър и мисис Вандербилт и слугите, които пътуваха с тях.
Лакеите отнесоха багажа в стаите им. Камериерката на мисис
Вандербилт и камериерката на мистър Вандербилт се заеха с разопаковането. И скоро „Билтмор“ се изпълни с нормалните звуци на къщата: суетящите се прислужници, потракването на чашите за чай и стъпките на Седрик, санбернара на мистър Вандербилт, който се влачеше след него от стая в стая. Цялото семейство отново бе у дома.
Къщата възобнови старите си ритуали с пиенето на чай в четири часа и вечерята в осем.
След като чу добрата новина, че Серафина се е върнала в
„Билтмор“, мистър Вандербилт помоли Брейдън да я покани на вечеря със семейството.
Както вече му бе станало традиция, Брейдън подари на Серафина рокля за събитието. Нямаше представа откъде я е намерил, нито как е успял да уреди доставката й толкова бързо. Може би бе убедил някой от своите пернати приятели да я донесе от далечен град по въздуха.
Надяваше се само, че не е поискал от паяците Черна вдовица да я изтъкат.
Независимо откъде идваше роклята Серафина просто се влюби в блестящата синя тъкан, която й напомняше за един конкретен планински поток, който познаваше. Не беше пищна, старомодна рокля,
каквито бе видяла да носят дамите на летния бал, нито лека дантелена рокля за вечерно тържество. Те щяха да почакат до следващата година.
Тази рокля не беше за тържествен повод, бе семпла и изискана рокля за вечеря със семейството, която можеше да носи всяка вечер. И когато си помисли за това, Серафина се усмихна. Беше съвършена. Това беше нейният дом и нейният живот сега.

252
Взе си прекрасна топла вана, изми косата си, а след това се облече за вечеря, както и преди, в златисточервената стая на Луи XVI
на втория етаж, а Еси дойде да й направи прическа.
— О, мис — отбеляза, докато Серафина стоеше пред нея и тя я оглеждаше критично, — роклята стои тъй добре на черната ви коса.
Днес изглеждате много, ама много красива, с най-голямата усмивка,
дето съм виждала на лицето ви.
Серафина и Брейдън пристигнаха на вечеря, хванати под ръка.
Мистър и мисис Вандербилт се усмихнаха и прегърнаха Серафина,
бяха истински щастливи, че я виждат, и я затрупваха с въпроси.
Серафина седна на масата, щастлива, че има възможността да поговори с тях.
Мистър и мисис Вандербилт бяха в добро и ведро настроение,
облекчени, че бурите са свършили, и очакваха с нетърпение детето си.
Тъй като в къщата нямаше гости, тази вечер на масата бяха само четиримата, а Седрик и Гидиън лежаха наблизо. Серафина не се чувстваше неловко или не на място. Чувстваше се добре. Трябваше да си припомни къде да постави салфетката и коя вилица да използва, но татко й я бе обучил добре, а и тя винаги се вълнуваше от новите предизвикателства.
Брейдън изглеждаше доволен, че е на масата заедно с леля си,
чичо си и с нея, щастлив, че всичко е така, както трябва да бъде. Рано тази сутрин той бе излязъл да язди в гората и да се увери, че ремонтите вървят по план. Серафина забеляза нова ярка светлина в очите му и нова увереност в усмивката и излъчването му.
— Тази сутрин говорих с мистър Макнамий за плановете за възстановяване на градините — каза Брейдън. — Всичко звучи много интересно.
— Радвам се, че тези ужасни бури спряха — каза мисис
Вандербилт.
Мистър Вандербилт кимна одобрително, докато попиваше мустаците си със салфетката.
— Да, време е за възстановяване.
— Ще построите всичко наново, така ли? — попита Серафина и го погледна с интерес, като си мислеше за фермите и селото, както и за останалите части от имението, които бяха пострадали.

253
— О, да, ще го построим. Независимо какво се случва, винаги се изправяме и възстановяваме.
— Ще помогна — каза Брейдън. — Ще работя върху плановете и по реконструкцията с мистър Макнамий, ще науча всичко, което мога.
Нямам търпение.
— Ще направим всичко още по-добре — кимна чичо му. — Така ще продължим напред. Особено сега.
Той се усмихна леко и погледна жена си, която докосна корема си с ръка.
— Решихме как ще се казва малкото — каза щастливо мисис
Вандербилт. — Да го споделим ли с вас?
— О, да! — възкликна развълнувано Серафина, преди Брейдън да отговори.
— Можете ли да пазите тайна? — попита мисис Вандербилт и намигна на Серафина.
— Повярвайте ми — каза Брейдън. — Тя определено може да пази тайна. Аз също.
— Добре! Ще наречем бебето на името на любимия дядо на
Джордж, Корнелиус Вандербилт. Така че, ако е момченце, ще се казва
Корнелиус. А ако е момиченце, ще бъде Корнелия. Но никой не знае за това, така че не трябва да казвате, докато не стане официално.
— Прекрасно име — каза Серафина.
— Да, и ние мислим така — кимна със задоволство домакинята.
— А какво правихте вие двамата, докато нас ни нямаше? —
попита мистър Вандербилт.
— Ъъъ… все същите стари неща — отвърна уклончиво Брейдън,
защото не искаше да лъже чичо си.
За него и Серафина „същите стари неща“ означаваше да бродят през нощта, да се бият със зли демони и да живеят на ръба на постоянно надвисналата над главите им смърт.
— Надявам се, че не е било точно така — отвърна мистър
Вандербилт, който много добре знаеше в какви проблеми могат да се забъркат.
От изражението в очите му Серафина се досети, че мистър
Вандербилт е наясно, че докато ги е нямало, е станало нещо важно.
Той знаеше, че тя бе открила изчезналите деца преди няколко месеца и че помогна за спасяването на Седрик и Гидиън от клетките в боровата

254
гора. Серафина бе сигурна, че след завръщането си е забелязал странните драскотини по прозореца над банкетната зала и раздраните места по фламандския гоблен.
— Е… — каза накрая мистър Вандербилт, — просто се радвам,
че се върна, Серафина. Твоят дом е тук с нас, в „Билтмор“. И трябва да кажа, имам чувството, че къщата е много по-безопасно място сега.
— Благодаря ви, сър — кимна тя леко. — Наистина го оценявам.
Бях прекалено дълго далеч оттук, но в сърцето си се чувствах така,
сякаш никога не съм напускала вас, мисис Вандербилт и Брейдън.
По-късно тази нощ Серафина и Брейдън се отправиха по парадното стълбище към четвъртия етаж и после към обсерваторията.
Оттам изкачиха витата стълба от ковано желязо до горното ниво,
отвориха прозореца и излязоха на покрива.
Серафина мълчеше, докато минаваха под лунната светлина покрай медния купол на парадното стълбище, сред най-високите кули на къщата и по покритите с наклонени плочи покриви, между многобройните комини и изваяните каменни гаргойли на митични зверове.
— Мислиш ли, че го победихме завинаги, Серафина? — попита я
Брейдън. — Наистина ли всичко свърши?
— Да, така мисля. Но и двамата сме пазители на „Билтмор“
защитници на тази къща, на нейните хора и на гората наоколо, така че трябва да внимаваме и да сме готови за всяка друга опасност.
— Мислиш ли, че там навън има друго зло?
— Сигурна съм, че има.
— Но какво ще е? Под каква форма ще дойде?
— Не знам — призна тя. — Но каквото и да е, ще го посрещнем заедно.
Двамата седнаха на покрива, за да се насладят на топлата вечер и нежния бриз, поклащащ короните на дърветата. Серафина усещаше как ветрецът повдига дългата й коса и леко докосва кожата на тила й.
Замисли се за вятъра, земята и водата. За кратко бе успяла да надникне в движението и в хода на света, в дълбините на силата на собствената си душа и нямаше търпение да научи повече за това, което може да прави.
Двамата с Брейдън обхождаха с поглед просналите се под тях поляни, градините, които разцъфваха плахо, гъстите гори, обграждащи

255
къщата. Куполът на оранжерията отдолу блестеше на лунната светлина, а трепкането от светлините на къщата докосваше всичко наоколо. Серафина и Брейдън се вглеждаха през тъмния балдахин на дърветата към стелещите се очертания на далечните планини и се възхищаваха на блестящите звезди и на планетите високо над тях,
които се движеха почти незабележимо по своя път.
Изведнъж тя си спомни един момент от предишната есен. Стори й се, че е било толкова отдавна. Беше просто самотно момиче, съвсем малко и тихо, което стоеше в мазето в началото на стълбището,
заслушано в шума на тълпата от невероятно изискани хора над себе си,
и се чудеше дали трябва да отиде там и да им каже, че е видяло как едно момиче в жълта рокля е било отвлечено от зловещ мъж с черен плащ.
Спомни си, че единственото, което искаше да направи в онзи момент, бе да помогне.
От онзи първи миг, когато застана на стълбището, водещо от тъмнината на мазето към светлината на света над него, и погледна нагоре, всичко, за което копнееше, бе да е част от нещо. Само това бе искала винаги — не само да види, но и да бъде видяна. Не само да чува, но и да бъде чута. Не само да усеща и да разбира, но и да бъде разбрана от другите, да ги докосне, да им повлияе по някакъв начин, да направи живота им различен и нейният живот също да бъде променен от тях. И ето тази нощ, в този момент, на този покрив, тя знаеше, че това време най-после е настъпило.
Спомни си как се чувстваше, когато душата й бе отделена от останалата част от нея, когато беше само изгубен дух, бродещ из реалния свят, но неспособен да се докосне до него, да го почувства или да му повлияе.
Спомни си за разговора, който бе провела с татко си, за това как нещата се променят с течение на времето, винаги се развиват и стават нещо ново и винаги остават както преди. Сега осъзнаваше, че физическите неща винаги се променят. Дори ние се променяме, учим и се развиваме, падаме и отново се изправяме.
Но зад всичко това има и нещо рядко и скрито, може би най- важното нещо, което никога не се променя, и това е духът дълбоко в нас — това, което сме били като деца, и това, което сме, когато растем;
това, което сме, когато сме у дома, и това, което сме, когато тръгваме

256
по света — и то винаги е с нас. Този вътрешен дух остава всеки миг и във всичко, независимо колко се променя тялото ни с годините или как се променя светът около нас.
И през цялото време търсим едно-единствено нещо. Да бъдем свързани с хората около себе си, да докосваме и да бъдем докосвани,
да имаме истинско семейство и приятели, с които да споделяме света и неговите промени. Също като духа вътре в нас, нашето семейство е скритото вътрешно ядро, което никога не се променя, реката, която винаги тече.
Серафина се обърна и погледна Брейдън. Изучаваше лицето,
косата, очите му, начина, по който се взираше в далечната гора.
Сърцето й заби силно и нетърпеливо в гърдите.
Ръката й затрепери.
После бавно се пресегна и постави длан върху неговата.
Усещаше топлината, туптящия му пулс, меката кожа и костите отдолу. Това бе нейният съюзник, приятелят й момчето, заедно с което водеше битките си.
Брейдън се обърна и я погледна някак изненадано.
Тя се притесни и почувства, че трябва да му обясни защо го е докоснала по този начин.
Мислейки за всичко, през което бяха преминали Серафина каза:
— Просто исках да съм сигурна, че наистина съм тук.
Брейдън се усмихна. Беше я разбрал.
— Тук си. И двамата сме тук.

257

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: