Серафина и изгубеното сърце
Изтегляне 2.33 Mb. Pdf просмотр
|
| Провалихме се, помисли си Серафина, докато седеше в Южната кула заедно с останалите. Не успяхме да победим Юрая. Бяха измислили план, събраха всичките си съюзници и нападнаха с все сила, но не успяха. Серафина оглеждаше тримата си спътници. Изнемощяла и объркана, Роуина стана от леглото и започна да крачи напред-назад, потърквайки тревожно лице, ужасена, че баща й все още е жив. Уейса се приближи до един от трите еркерни прозореца на стаята, дръпна изисканите завеси и отвори широко прозореца. Остана там, загледан през залесената долина на голямата река към мъгливите сини планини на юг. В далечината към извисяващия се връх Писга, на хоризонта се събираха тъмните буреносни облаци. Серафина си помисли, че той сигурно иска да следи врага си, но откакто бяха пристигнали в „Билтмор“ тази сутрин, Уейса бе неспокоен. Като дивокот, който винаги е живял със семейството си в гората, Уейса не бе свикнал да е на закрито. Не се доверяваше на гладкия плосък под, нито на ограждащите го отвсякъде стени в тези неестествено тихи пещери, на това място без дървета и папрати, без птичи песни и звуци от насекоми, без усещането за вятър в косата. И мразеше факта, че не може да види слънцето или луната. Серафина обаче се наслаждаваше на уюта и сигурността на стаята. Когато Еси им донесе табла с храна и я постави на фината махагонова маса в средата на стаята, Серафина се нахвърли лакомо върху храната заедно с останалите. — Еси, това е мой приятел — каза тя. — Казва се Уейса. Когато Уейса се обърна и пристъпи към нея, Еси нервно промърмори: — Ъъъ… как сте? — Много ми е приятно да се запознаем, мис — каза Уейса, стараейки се да звучи възможно най-мило. 214 — Много се радвам да те видя, Еси — каза Серафина и я прегърна. — Търсих те. Защо не си в стаята си на четвъртия етаж? — Бях повишена! — каза Еси с гордост, но бързо се усети за останалите. — Ще ви разкажа цялата история, ама по-късно. — Благодаря ти за всичко, Еси — каза Брейдън, докато момичето излизаше от стаята. Той също изглеждаше успокоен, че се е върнал сред познатото удобство и относителната безопасност на осветените от слънцето стаи на „Билтмор“. Но всички знаеха, че не могат да почиват дълго тук. — А сега какво ще правим? — попита Брейдън, оглеждайки другите. — Трябва да се върнем там — настоя Уейса. Брейдън сведе глава и Серафина разбра. Той мислеше за коня си, за вълците и за другите приятели, които бяха загинали в битката през нощта. Уейса също забеляза тъгата му. — И аз не искам да се бия, но никой от нас — включително нашите съюзници в гората — не е в безопасност, докато не го унищожим. Серафина погледна към Роуина, която бе спряла да крачи и сега ги гледаше изпитателно, с уплашено изражение на лицето. Погледът й се местеше ту към вратата, ту към прозорците, сякаш смяташе, че баща й ще нахлуе в стаята всеки момент. Серафина се замисли. Знаеше, че ако се изправи точно сега и ги призове за незабавна атака срещу Юрая, те вероятно ще се присъединят към нея. И искаше да направи точно това, искаше да се бие, но дълбоко в себе си знаеше, че това ще е грешка. Накрая се обърна към магьосницата. — А ти, Роуина? — попита тя нежно. — Какво искаш да направиш? Роуина поклати глава, стисна зъби, но не отговори. — Кажи ми какво мислиш — настоя Серафина. — Няма значение какво мисля. — Виждам, че нещо те измъчва… Роуина отново поклати глава, раздразнена, че Серафина я притиска. Но след това проговори. 215 — До тринайсетгодишна не познавах баща си. Когато бях на четири или пет години, майка ми разказваше истории за него, че пътува в далечни земи и търси древни познания, но аз не разбирах какво точно означават думите й, а тя умря, преди да стана достатъчно голяма, за да попитам. — Значи си се родила с… — започна да казва Серафина. — Усещах, че в мен има нещо особено, но не знаех какво е или как да го контролирам. Всичко, което знаех, бе, че съм различна от другите, че мога да правя разни неща. Когато майка ми почина, властите ме дадоха в едно сиропиталище, но там можеха да ме възпитат толкова, колкото една муха може да възпита оса. Роуина говореше, а останалите слушаха мълчаливо. — Години по-късно баща ми дойде в сиропиталището и ме взе оттам. Не го познавах, но мислех, че всичко, което бях понесла до този момент в живота си, е било просто продължително, тъмно и болезнено раждане на това, което в действителност съм, и едва сега, с баща ми, животът ми наистина ще започне. — Тогава ли дойдохте в Америка? — попита Серафина. — Не веднага. Първо той ме обучи как да използвам онези сили в мен, които дотогава не разбирах. След това ме доведе тук, в планините, където е роден. Беше дошъл да се бори със стария си враг и ме включи в плана си, поведе ме по пътя на своето отмъщение. Последвах го с радост. Бях щастлива от възможността да му помогна, жадувах за вниманието и одобрението му. Мечтаех да стана тази, която той искаше да бъда. Роуина се поколеба, изгубила се за миг в сенките на собствената си история, но след това продължи; гласът й потреперваше, но очевидно бе решена да не спира. — Да затвориш животни в клетки, да убиеш човек с помощта на змии, да метнеш куче през парапета на стълбище, да хвърлиш момче от коня му, да го влачиш по камъните, да го нараниш, да се биеш, да воюваш постоянно… и кръвта в лоджията… Думите й заглъхнаха и тя заби поглед в пода. После, след дълга пауза, вдигна очи към другите и попита: — Какво правиш, когато разбереш, че си чудовището в собствената си история? 216 За момент всички останаха безмълвни. После Серафина отговори: — Пренаписваш я. Роуина я погледна рязко, почти злобно. — Миналото не може да се промени. — Но бъдещето може. — Вече няма значение — тросна се Роуина и се отдръпна от нея. Точно когато Серафина се канеше да каже, че напротив, има значение, осъзна, че магьосницата всъщност не вярва на думите, които току-що бе казала. Това не беше номер или лъжа, а щит, и Серафина вече бе чувала тези думи. Вече няма значение, бе казала Роуина, когато за първи път разговаряха край колибата й, просто дрънканиците на Изтегляне 2.33 Mb. Сподели с приятели:
|