Серафина и изгубеното сърце

221
51
Серафина и Брейдън вървяха към оранжерията — парникът с високи, арковидни прозорци, с наклонени стъклени покриви, блестящи под лъчите на утринното слънце. Много от стъклата бяха счупени от снощната буря, но тухлената структура все още стоеше.
Докато навлизаха сред силната горещина и обилната пара на постройката, слънцето проникваше между палмите, папратите и бромелиите, които се извисяваха над главите им и им правеха сянка като екзотичен балдахин.
Серафина и Брейдън бързо се промъкнаха през тропическите растения в основната част, за да отидат при Роуина и Уейса в частта с орхидеите, мястото им за тайната среща бе сред уханието на стотиците деликатни цветя.
Всички знаеха, че са се събрали, за да измислят каква да е следващата стъпка срещу Юрая, но Роуина повтори въпроса, който многократно бяха обсъждали:
— Как ще убием враг, който не може да бъде убит?
— Според мен номерът е да не го правим — каза Серафина.
Погледнаха я объркано.
— Не можем да се крием вечно. Той все някога ще дойде за нас
— предупреди я Уейса.
— Не мисля, че тя има предвид това — каза Роуина, загледана замислено в нея.
— Не можем да преследваме Юрая и да се бием със зъби и нокти
— обясни Серафина. — Не можем да го победим в битка. И дори да го направим, той няма да остане мъртъв дълго време.
— Но нямаме друг избор — каза Уейса.
— Мисля, че може и да има друг начин — започна бавно
Серафина. Погледна Брейдън. — На полянката на ангела в нощта, в която освободих духа си, ти дадох нещо, което да пазиш на сигурно място…
— Сребърната катарама — отвърна той.

222
— Още ли е в теб?
— Помолих един саламандър да я скрие в блатото на място,
където никой не може да я намери.
— О, божичко — поклати глава Роуина. — Баща ми ще я търси.
Но Серафина се усмихна. Беше перфектно. Американският саламандър бе гигантски, шейсетсантиметров грозен кафяв гущер.
Планинските хора го наричаха още „пъхтяща твар“, „лигава видра“
или „кален дявол“. Ако имаше създание, което би могло да скрие сребърната катарама, това бе саламандърът.
— Какво си намислила, Серафина? — попита Уейса.
Тя се обърна към магьосницата.
— Зависи от Роуина.
— Казвай — подкани я магьосницата.
— Ако Брейдън извади катарамата, можеш ли да я използваш?
— За какво да я използва? — попита разтревожено Брейдън.
Но Серафина не му обърна внимание.
— Можеш ли да го направиш, Роуина?
Роуина я погледна невярващо.
— Ах, ти малка мишеловке… — прошепна тя заговорнически.
— Какво? — попита Брейдън. — Какво става?
— Искаш да го възстановиш — каза Роуина.
— Какво да възстанови? — попита Брейдън с напрегнат глас.
— Черния плащ — отвърна Серафина.
— Знаех си! — ахна Брейдън. — Не, Серафина, не! Тъкмо се отървахме от това адски нещо! Не го искаме отново!
Серафина очакваше реакцията му, но гледаше само Роуина.
— Можеш ли да го направиш? Можеш ли да използваш катарамата, за да възстановиш пълната мощ на плаща?
Роуина се взираше пред себе си, сякаш обмисляше думите й, но не отговори.
— Серафина, какво правиш? — сграбчи ръката й Уейса. — Не искаме да го правим.
Тя го погледна.
— Уейса, помисли. Цикълът на болка и прераждане, на поражение и възраждане трябва да се отнася и за плаща… Веднъж вече го унищожих и той бе възстановен. Това означава, че може да се възстанови отново.

223
— Сребърната катарама е сърцето на тъмнината на плаща —
обясни Роуина. — Платът е просто кожата му.
— Но можеш ли да го направиш? — попита Серафина отново,
този път по-настоятелно.
Роуина я погледна.
— Ще се нуждаем от вълна от черни кози, стара кожа на черен смок мишкар, гъст лепкав сок от месоядни растения, стара кожа на горски гърмящи змии и копринена паяжина от паяци Черна вдовица.
Серафина преглътна. Списъкът бе почти невъзможен.
— Може би ще успеем да намерим козята вълна и змиите…
— Но със сигурност ни е нужна атлазената тъкан, изработена от
Черните вдовици — каза Роуина.
— Не мога да повярвам, че двете го обсъждате! — извика
Брейдън. — Прекалено опасно е да възстановим черния плащ! А ако попадне в неподходящи ръце?
— Ръцете на Юрая — уточни Уейса. — Съгласен съм с Брейдън.
Твърде опасно е.
— Освен това е невъзможно — заяви решително Роуина. —
Успях да използвам нишка копринена паяжина, за да закърпя скъсаните места в плаща, но само баща ми знае заклинанията, които карат паяците да изтъкат цяла нова тъкан.
Серафина се изненада.
— Казваш, че паяците не само осигуряват коприната за нишките,
а и тъкат целия плат?
Роуина кимна.
— Паяците изтъкават плата, сплитайки нишка върху нишка като много здрава паяжина. Знам заклинанията за принуда и другите магии,
които са ни нужни, но само баща ми знае заклинанията, с които може да ги накара да изтъкат плата.
— Това ни спира още преди да сме започнали — каза Уейса. —
Нямаме друг избор, освен да свикаме съюзниците си, да проследим
Юрая и да го ударим с цялата си мощ.
— Вече пробвахме да забием този пирон с чук и се оказа, че не влиза — изгледа сериозно приятелите си Серафина. Отново се обърна към Роуина: — Трябва да има някакъв начин.
Магьосницата поклати глава.

224
— Няма начин да накарам паяците да направят тъканта, от която се нуждаем.
Брейдън оглеждаше приятелите си очевидно потресен, че все още обмислят този ход.
— Това е ужасна идея — каза той.
Серафина знаеше, че той е преживял достатъчно с черния плащ,
и разбираше защо не иска да го върне обратно в света. Но докато говореха, забеляза как изражението му се променя и как се извръща встрани.
— Брейдън…
— Грешно ли е да се използва зло оръжие за борба срещу злото?
— попита той, без да се обръща към приятелите си.
Серафина го наблюдаваше мълчаливо, без да знае накъде го водят размишленията му.
— Това ли ни остава? — попита с поглед в земята. Тя си помисли, че говори за ситуацията, в която се намират, но след това започна да разбира.
Това беше неговият талант. Това беше неговата любов. Чрез връзката на приятелството той можеше да общува с животни, да говори с тях. Но колко далеч можеше да отиде? И дори да можеше,
беше ли редно да го прави? Дали е правилно да се създаде ужасно оръжие, ако то ще се използва за борба със злото? Или самото оръжие е прекалено ужасно, за да види бял свят?
Накрая, след много време, Брейдън бавно се обърна и огледа останалите.
— Тези паяци, за които говорите… Всъщност някой опитвал ли се е да ги помоли да изтъкат копринения плат, който е нужен?
Роуина се втренчи в Брейдън и после отново погледна Серафина.
— Ако Брейдън убеди паяците доброволно да изтъкат плата и желанието им се влее в процеса на съзиданието му, в самата му същност, това ще създаде много по-силно и здраво сплитане от заклинанието за принуда. Това означава, че черният плащ ще бъде много по-могъщ, отколкото досега.
— По-могъщ? — ахна ужасено Брейдън. — И преди това беше достатъчно лошо!
— Ще се нуждаем от тази власт… — отрони тихо Серафина.

225
— И после? — попита Уейса. — Дори да успеем да възстановим черния плащ, това как решава проблема ни? Какво ще правим с него?

226
52
През следващите дни и нощи четиримата приятели работеха и наблюдаваха всичко около себе си, знаейки, че Смъртта идва. Под каквато и форма — силен вятър, смазващ удар, огнена топка, със сигурност Смъртта идваше.
Дори когато се лееше дъжд, навсякъде из земите на имението големи екипи от хора работеха, за да укрепят и ремонтират пътищата,
мостовете, къщите и градините, повредени от бурите.
Всяка вечер Серафина се промъкваше из района в котешка форма и заедно с Уейса патрулираха по границите на имота, обхождаха тъмната гора, очите им оглеждаха всяка сянка, а ушите им се наостряха от всеки звук. Знаеха, че единствената им надежда е да са готови.
Серафина обичаше да тича през нощта. Уейса бе бърз и силен и винаги знаеше пътя. Често тичаха рамо до рамо, надбягвайки се като палави деца. Друг път се спускаха по течението на някоя от реките или се отпускаха на ръба на камениста урва и просто се вслушваха в нощната гора. Когато бяха дивокоти, те бяха заедно тялом и духом.
Но от лова на плъхове Серафина беше научила, че не трябва да следва една и съща схема всяка вечер, за да не се научи плячката да я избягва. Така че на третата нощ, когато излязоха навън за нощната си обиколка, тя каза:
— Ти мини по обичайния ни маршрут тази вечер, а аз ще мина по друг. После ще се срещнем отново тук.
Уейса не искаше да се разделят, но кимна, разбирайки причината.
— Помни, че само патрулираме. Ако видиш Юрая, не го нападай сама. Тичай към нас като вятъра.
— Ще го направя — съгласи се Серафина.
Преобрази се в пантера и се гмурна в нощта. Тръгна бързо на юг през калните градини на „Билтмор“, покрай прелялото езеро с костурите, след това надолу покрай разлелия се от бреговете си горски поток. Районът, който някога бе малка и изолирана лагуна, в която

227
плуваха лебеди, сега бе голямо, наводнено езеро. Цели хълмове бяха изчезнали. Беше плашещо колко много се е променил пейзажът и продължаваше да се променя.
Оттам Серафина пропълзя през гората до залетите с вода брегове на Френч Броуд. Спря и се загледа към другата страна, търсейки някакъв признак за присъствието на врага им.
Последва реката на север, като следеше за мъгли, сенки и всякакви пукащи звуци в мрака.
Към полунощ стигна до ниската плоска територия на завоя на голямата река, откъдето се навлизаше в обширните ниви на „Билтмор“.
Нивите бяха наводнени. Мина през поле след поле от съсипани царевица, картофи, спанак и десетки други култури. Тихо се промъкна в тъмнината покрай мястото, където трябваше да са хамбарите на имението. Стремително нахлулата вода ги бе отнесла и от тях бяха останали само купчини натрошени дъски, пръснати тук-там.
Фермерите бяха преместили животните на най-високите места в имението, но много от тях все още бяха в опасност. Стадата от кафеникави млечни крави Джърси, които мистър Вандербилт бе внесъл от Англия, стояха на пасбищата си сред няколко сантиметра вода. Черните крави порода Ангъс се бяха струпали на групички по калните хълмчета, които се издигаха като малки острови от езерото,
което някога бе тяхното пасище. Пилетата, овцете и козите се тълпяха по по-високите каменисти места. Но въпреки цялата суматоха тази вечер всички животни във фермата бяха притихнали, наоколо се долавяше само тихото шумолене от движенията им, сякаш знаеха, че тепърва се задават по-големи опасности.
Серафина се натъжи от ужасното състояние на доскоро гордите и продуктивни стопанства на „Билтмор“. Фермите бяха важна част от живота в имението. Мистър Вандербилт й бе казал, че целта му е била не просто да построи хубава къща, но и да създаде територия, която задоволява собствените си нужди и може да осигурява разнообразна храна за семейството, гостите, персонала, работниците и техните семейства. Във време, когато останалата част от страната се преместваше в градовете, строеше големи фабрики и се движеше бързо през живота с новите черни машини, „Билтмор“ трябваше да е отделна общност, тихо пасторално място, където хората да продължат да живеят близо до земята.

228
Мистър Вандербилт бе постигнал такъв успех, че бе започнал да дарява стотици галони мляко на болницата, сиропиталището и други обществени институции в Ашвил. Млякото, маслото и сметаната на
„Билтмор“ се бяха прочули с богатия си вкус и високо качество. И така се бе родил нов бизнес.
Стотици конски фургони с надпис „Ферма Билтмор“ вече доставяха прясно мляко в стъклени бутилки от къща до къща в целия регион. Серафина понякога виждаше млечните фургони, които се движеха по пътя рано сутрин.
Но сега варелите с мляко бяха разбити и отнесени от бурята, а пътищата приличаха на реки.
Серафина остави фермите зад гърба си и стигна до мястото,
където река Суананоа се вливаше във Френч Броуд, но вместо една река, която се среща с друга, докъдето й стигаше погледът, имаше само огромно езеро.
Продължи на изток, заобикаляйки езерото, и стигна до село
Билтмор, където преди години мистър Вандербилт бе създал малка общност за майсторите, занаятчиите и всички други работници от имението. В селото имаше много магазини и малки спретнати къщи,
училище, железопътна гара и красива енорийска църква, която мистър
Вандербилт бе нарекъл „Църквата на всички души“, защото искаше всички местни хора, независимо с какво се занимават и от каква прослойка са, да се присъединят към него и семейството му за неделната служба. От двете страни на улиците имаше прекрасни дървета и улични лампи от ковано желязо, къщите бяха хубави и тухлени, но тази вечер личеше, че селото е пострадало тежко от последните бури. Повечето сгради бяха наводнени или напълно разрушени. Много от дърветата бяха повалени на земята, големите им стволове и клони лежаха изпочупени напряко на улиците. Някога равните тухлени тротоари бяха нагънати и изпотрошени на странни шарки, сякаш дървесните корени отдолу са се разбунтували и изкривили.
Все още в тялото на пантера Серафина се промъкна по тъмните и пусти улици на селото. Вместо весели съседи, излезли навън да се наслаждават на лятната вечер, или домове, осветени от семейна топлина, улиците бяха празни, а къщите — тъмни. Из селото пълзеше призрачна мъгла. Малко след последните къщи Серафина се натъкна

229
на огромен черен железен звяр, почти погребан под купчини влажна пръст. Тя впи пантерските си очи в съскащото парче желязо за няколко секунди, докато най-сетне разбра какво представлява: влаков локомотив, обърнат настрани. Въглищата все още горяха в корема му,
въпреки че бе затрупан от калта. Не можеше да разбере дали машинистът е успял да избяга от железните останки, или не.
Серафина бе много по-обезпокоена от видяното, отколкото предполагаше; обърна се и тръгна на юг, обратно към дома. Бе по- сигурна от всякога, че трябва да спрат Юрая. Това, което бе започнало преди години като кръвна вражда срещу мистър Вандербилт и неговото имение, се бе превърнало във война не само срещу нея и приятелите й, а срещу всичко. Беше ясно, че Юрая иска да унищожи всичко и ако не бъде спрян, скоро щеше да успее.
Отново се върна в гората и прекоси хълма и долината обратно към къщата. Накрая мина през главните порти, пристъпвайки към имението също като каретите преди няколко вечери. Но тази нощ бе съвсем различна, тиха и застинала.
Загледа се в къщата, която бе напълно тъмна — не светеше нито един фенер, нито една крушка на Едисон, нито една свещ. За първи път през целия живот на Серафина къщата всъщност изглеждаше изоставена.
Докато вървеше напред в тялото си на пантера, тя се замисли удивено колко бързо може да се промени духът на едно място, как една вечер може да е най-яркият, най-ослепителният образец на величие,
който някога е виждала, а на следващата да потъне в тъмна и мрачна дрямка.
С приятелите й затваряха всички врати всяка вечер, така че тя се вмъкна вътре по един от старите си тайни пътища — през въздушната шахта, и после се качи на горния етаж.
Уейса все още не се бе върнал. Брейдън, татко й, Роуина и слугите спяха. Основният етаж на къщата беше празен, тъмен и тих.
За известно време се възползва от възможността да се разходи по опустелите коридори на „Билтмор“ като пантера: дългото й черно тяло се плъзгаше през сенките, опашката й се полюшваше зад нея,
яркожълтите й очи проучваха мрака. Беше й приятно усещането най- сетне да си е у дома в тялото, което винаги й е било писано да има.
Спомни си как се промъкваше нощем по тези тъмни коридори, когато

230
бе малко осемгодишно момиче, и се чудеше защо всички са си легнали. Тогава босите й крака издаваха тих, почти незабележим шум,
но тази вечер меките й лапи стъпваха напълно безшумно по гладките блестящи подове. Бе бродила из тези коридори през целия си живот, но никога така. Стана й забавно, като си представи как някой от слугите става посред нощ, за да използва тоалетната, и се озовава лице в лице с черна пантера. Преобрази се отново в човешката си форма и продължи да ходи от зала в зала, все така наострила уши. Вече бе на дванайсет и бе пазителят на „Билтмор“.
Както стоеше в мрака на неосветеното преддверие, главното помещение в средата на къщата, изведнъж чу движение откъм библиотеката.
Продължи бавно през галерията с гоблени, ослушваше се и оглеждаше сенките пред себе си, лунната светлина навлизаше през прозорците и очертаваше по пода бели нарязани правоъгълници.
Цветовете на гоблените, които покриваха стената, и изящните боядисани греди на тавана блестяха сред лунните лъчи.
После отново чу звука. Нещо докосваше прозорците.
Шумолене на стъпки. Гласове. Като че ли някой отвън се опитваше да влезе в библиотеката.
Серафина се приведе, сърцето й заби учестено в гърдите.
Дробовете й бавно се пълнеха с въздух, подготвяйки я за това, което предстоеше да се случи.
Спусна се напред, като използваше за прикритие великолепните кресла и другите мебели в галерията, но без да откъсва поглед от арката, която водеше към затъмнената библиотека.
Чу щракане и после проскърцване на панта.
Пръстите й се впиха в горната част на едно канапе, докато надничаше над ръба към френските прозорци. Един от тях, който водеше към библиотеката, бавно се отвори.
Серафина усети, че косъмчетата на тила й настръхват.
Видя, че в стаята влиза тъмна фигура с качулка.
Знаеше, че не бива да се страхува. Тя беше пазителят на
„Билтмор“! Очакваше това, което се задава! Но въпреки това бе вцепенена.
Сърцето й блъскаше неистово. Гърдите й се свиха, дробовете й се разширяваха, нуждаейки се от повече въздух, а мускулите на ръцете

231
и краката й се свиха готови за действие.
Тъмната фигура, която влезе в къщата, свали качулката си и бързо се огледа из стаята, за да се увери, че е празна. Това беше
Роуина. Обикновено поддържаната й и гладко сресана коса сега се спускаше по раменете й на рошави кичури. Лицето й бе изцапано със сажди и тиня. Очите й се взираха в мрака. Серафина виждаше, че това е магьосницата, и знаеше, че не бива да се страхува, но въпреки това се боеше. Всяка пора на тялото й бавно се изпълваше с ужас. Роуина изглеждаше толкова различна от последния път, когато бяха разговаряли. Всичко в нея напомняше на Серафина не за съюзника, с когото работеха заедно през последните няколко дни, а за мрачното и загадъчно момиче друид, което видя край реката, за младата магьосница от гората, която правеше заклинания на паяците, за посредничката между световете, говореща с мъртвите. Серафина знаеше, че трябва да се довери на новата си приятелка, знаеше, че заедно бяха съставили плана, но не можеше да се отърве от чувството,
че всичко в момичето, което вижда сега, е зло и коварно.
Роуина прошепна нещо на някого, който стоеше пред прозорците отвън. Магьосницата не бе сама.

Изтегляне 2.33 Mb.

Сподели с приятели: