Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

сериозните лица на децата. Би било също толкова силно да промениш живота на едно от тях: да дадеш възможност, когато такава липсва, да подобриш нечий живот. Това й напомни защо стана лекар. В
брошурата прочете цитат от Ганди: „Ти трябва да бъдеш промяната,
която искаш да видиш в света“.
Може би е имало причина за цялата ни болка. Може би сме били
предопределени да направим именно това.

11.
ХАРЧИ, ЗА ДА СПЕСТИШ
Палгхар, Индия — 1985г.
Кавита
Сутринта на прегледа Кавита бе нервна, присвиваше я стомахът.
Когато приближиха клиниката, тя сложи ръка на издутия си корем,
сякаш да го защити. Пред вратата бе окачен плакат — Похарчи 200
Рупии Сега и Спести 20 000 Рупии после, — очевиден намек за избягването на зестрата на дъщерята. С изключение на това,
обикновената врата, през която минаваха, можеше да е на шивачница или на обущарница. Вътре двойки мъже и жени стояха заедно. Кавита забеляза, че тя е в най-напреднала бременност, вече в петия месец.
Джазу приближи до служителя на бюрото, размени няколко думи с него, а после извади от джоба си торбичка с банкноти и монети и му ги подаде. Служителят преброи парите, пъхна ги в метална кутия и кимна на Джазу да отиде в чакалнята. Кавита се премести, да му направи място до стената. Тя чакаше със забит в неравния бетонен под поглед. Приглушени ридания я накараха да вдигне поглед и тя видя една жена да тича към входната врата от вътрешността на клиниката.
Сарито й бе метнато върху главата, а сериозен мъж я следваше. Кавита отново заби поглед в пода и с ъгълчето на окото си видя как Джазу сви пръстите на краката си.
Служителят извика името им и кимна към вътрешността на клиниката. Когато минаха през единичната врата, те се озоваха в стаичка, голяма колкото да побере импровизирана маса за прегледи и количка с апарат. Техникът подаде на Джазу няколко хартийки, които никой от тях не можеше да прочете, и инструктира Кавита да легне на масата. Гелът, с който намаза корема й, бе студен и неприятен. Тя изпита неочакван прилив на благодарност, когато Джазу застана до нея. Докато техникът движеше устройството по твърдия й корем, и двамата се опитваха да проумеят неясните черно-бели образи. Джазу присви очи към екрана, наведе глава и няколко пъти поглеждаше нервно към техника в очакване той да му даде знак какво има в утробата на Кавита. След няколко минути техникът обяви:
— Поздравления, здраво момче.

— Уха! — изкрещя Джазу. Потупа техника по рамото и целуна
Кавита по челото, рядък жест на привързаност на публично място.
Кавита изпита единствено облекчение.
През седмиците след прегледа, когато бавно осъзна, че ще може да задържи това бебе, Кавита най-накрая си позволи да изпита привързаност към детето в утробата си. Това чувство отстъпи пред предпазливото очакване и благодарение на необуздания ентусиазъм на съпруга й. Поведението на Джазу се промени след онзи ден в клиниката. Той започна да й дава допълнително ротли на вечеря, за да може тя да яде повече, и й осигуряваше време за почивка, когато я видеше да се държи за кръста. Нощем, докато лежаха в леглото, той разтриваше подутите й крака с кокосово масло и пееше нежно на растящия й корем. Тя знаеше, че промяната в поведението му е заради това, че тя носеше момче, но й се искаше да вярва, че това не бе единствената причина. Докато Джазу се грижеше за нея през последните месеци от бременността й, Кавита усети как останалата студенина към него се стопява. Тя оцени способността му да бъде грижовен съпруг и добър баща. Той също се бе променил след онази нощ в колибата, където тя роди преди почти две години. Кавита знаеше, че не може да го вини изцяло за онова, което се случи. Той не бе по-различен или по-лош от другите мъже в селото, където синовете бяха за предпочитане, както е било винаги.
Бе ясно, че техният син нямаше да бъде изключение. Раждането му се очакваше от цялото семейство. Този път всичко бе различно.
Кавита получаваше добра храна и грижи, а когато първите й родилни болки започнаха, акушерката бе извикана веднага за помощ. Джазу стоеше пред вратата и се втурна към нея веднага щом чу първия плач на бебето. По традиция Джазу докосна устните на момчето със сребърна лъжичка, потопена в мед, преди да отрежат пъпната връв.
Той се наведе да целуне Кавита по челото. С блеснали очи Джазу взе новородения си син в ръце.
Кавита избърса сълзите си. Тези ритуали, които тя сподели с
Джазу и с бебето им, бяха красиви и трогателни, но радостта не

можеше да надмогне скръбта й. Колко години бе копняла за този момент. Но сега, когато настъпи, той бе белязан от болката на миналото.

12.
АДАПТИРАНЕ
Сан Франциско, Калифорния — 1985г.
Самър
Всичко звучеше само хипотетично до деня, в който пликът пристигна. Когато Самър го видя в купчината поща, сърцето й подскочи. Тя сложи бутилката шампанско в хладилника и се втурна по стълбите към болницата. Бяха си обещали да направят това заедно, но сега, докато тичаше с плика в ръце, пръстите я сърбяха да го разкъса след толкова месеци чакане.
Първо прекараха безброй вечери на кухненската маса в прехвърляне на куп документи, попълване на формуляри, събиране на академични справки за образованието им, на данъчни декларации, на финансови отчети и медицински доклади. После дойде проучването от агенцията по осиновяване — интервюта, домашни посещения и психологически оценки. Самър едва се сдържа да не изрази обидата си, когато социалният работник разследваше всяко ъгълче от апартамента им, не само за да види къде ще бъде стаята на бебето, но надзърташе и в аптечните им, дори подуши дискретно в хладилника.
Те потискаха гордостта си и молеха бивши професори,
състуденти и колеги, които ги познаваха като двойка, да свидетелстват,
че са подходящи за осиновители. Дори местното полицейско управление трябваше да даде одобрението си. Това беше несправедливо, обидно, да бъдат подлагани на толкова много изпитания, да разголват душите им, докато повечето двойки ставаха родители без никаква преценка. Но те направиха всичко, каквото трябваше, подадоха молба и после зачакаха. Казаха им само, че вероятно ще бъде по-голямо бебе, може би не в перфектно здраве,
почти сигурно момиченце.
Самър пристигна задъхана в болницата и отиде директно в отделението на Крис.
— Виждала ли си го? — попита тя сестрата, но не дочака отговора. Провери в лекарската стая, която се оказа празна, после надникна в стаята за почивка, където събуди заспал стажант, и накрая се върна в стаята на сестрите.

— Ще го извикам по пейджъра — предложи сестрата.
— Благодаря. — Самър седна на един от твърдите пластмасови столове наблизо. Потропваше с крака по линолеума, напръскан с разноцветни петънца, като се стараеше да не гледа към плика. Чу гласа на Крис и го видя да приближава към нея по коридора. Разбра по лицето му — по стоманения му поглед, по треперещата челюст, — че се кара на унилия млад стажант, който вървеше до него. Дори когато я забеляза, лицето му остана сериозно, докато тя не стана и не вдигна големия плик. На лицето му се появи нещо като усмивка. Той отпрати стажанта и тръгна към нея.
— Това ли е?
Тя кимна. Той я хвана за лакътя и я поведе към най-близкото стълбище. Седнаха на горното стъпало, отвориха плика и извадиха куп документи със снимка, прикрепена най-отгоре. Бебето на снимката бе с къдрава черна коса, а очите, с форма на бадеми, имаха удивителен лешников цвят. Тя бе облечена само със скромна рокличка и носеше на глезена си тънка сребърна гривна. На лицето й бе изписано любопитство.
— О, боже — прошепна Самър и вдигна бързо ръка към устата си. — Красива е!
Кришнан прелисти документите и зачете:
— Аша. Така се казва. На десет месеца.
— Какво означава това? — попита тя.
— Аша? Надежда. — Той вдигна поглед към нея и се усмихна. —
Означава надежда.
— Наистина ли? — Тя се разсмя през сълзи. — Е, тя трябва да е наша. — Тя стисна ръката му, пръстите им се преплетоха и го целуна.
— Това е чудесно, наистина чудесно. — Тя отпусна глава на рамото му,
докато се взираха заедно в снимката.
За пръв път от много дълго време насам Самър усети лекота в гърдите си. Как е възможно вече да съм влюбена в едно дете на другия

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: