Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

9.
УТЕХА
Дахану, Индия — 1985г.
Кавита
Кавита стана преди зазоряване, както правеше всяка сутрин през последните няколко месеца, за да се изкъпе и да изпълни своята
пуджа, докато всички още спяха. Тези ранни часове бяха единствената й утеха след завръщането й от Бомбай.
След като двете с Рупа се върнаха от сиропиталището, Кавита стана мрачна и затворена. Почти не разговаряше с Джазу и се отдръпваше, когато той я докосваше. Преди, като младоженци, бе нормално в отношенията им да има известна неловкост. Но сега взаимното им отбягване се дължеше на това, че се бяха опознали твърде много. След като се раздели с две бебета, Кавита се изпълни с негодувание и недоверие към съпруга си. Искаше и той да почувства срама и съжалението, които тя донесе от Бомбай вместо Уша. И
осъзнаваше, че с неподчинението си, когато избягваше ласките му,
макар и временно, бе показала на Джазу каква сила се крие в нея. През следващите месеци, макар да се държеше резервирано, той й даде времето и личното пространство, от които тя се нуждаеше. Това бе първата искрена проява на уважение след четири години брак.
Родителите на Джазу не проявяваха такова разбиране, а скритото им разочарование прерастваше в безмилостни критики към нея, че не бе родила син.
Кавита излезе навън, постели рогозката си върху грубите каменни стълби и седна там с лице към изгряващото слънце. Запали малката дия, напоена с гхи, и тънка пръчица тамян, а после затвори очи в молитва. Облачето ароматен дим се издигна бавно във въздуха около нея. Тя дишаше дълбоко и мислеше както винаги за момиченцата,
които изгуби. Разклати малката сребърна камбанка и изпълни нежен напев. Виждаше лицата им и мъничките им телца, чуваше плача им и усещаше как малките им пръстчета се вплитат в нейните. И винаги чуваше отчаяния плач на Уша да отеква зад затворените врати на сиропиталището. Позволи си да се изгуби в дълбините на своята скръб. След като известно време бе пяла и плакала, тя се опита да си

представи бебетата в покой, където и да се намираха. Представи си
Уша като малко момиченце, с коса, сплетена на две плитки, всяка завързана с бяла панделка. Образът на момичето в съзнанието й бе съвършено ясен: усмихната, тя тича и си играе с децата, храни се и спи до другите в сиропиталището.
Всяка сутрин Кавита сядаше на същото място пред дома си със затворени очи, докато бурните чувства се надигаха в нея, а после,
много бавно, утихваха. Чакаше дотогава, когато отново можеше да диша равно. Когато отвореше очи, лицето й бе мокро, а тамянът беше изгорял, превръщайки се в малка купчинка пепел. Слънцето вече приличаше на блестяща оранжева топка на хоризонта, а селяните се размърдваха покрай нея. Тя винаги завършваше своята пуджа, като докосваше с устни едната сребърна гривна на китката си,
примирявайки се с единственото нещо, което й бе останало от дъщерите й. Тези ежедневни ритуали й носеха утеха и с времето я лекуваха по малко. Тя можеше да понесе оставащата част от деня със спокойния образ на Уша в съзнанието си. Всеки ден ставаше по- поносим. А докато дните се превръщаха в седмици, а седмиците — в месеци, Кавита усещаше как огорчението й от Джазу намалява. След няколко месеца тя му позволи да я докосне, да посегне към нея през нощта.
Когато забременя отново, Кавита не си позволи да мисли за това бебе по същия начин както преди. Тя не поглеждаше към нежните си гърди и не докосваше растящия си корем. Дори не сподели веднага новината с Джазу. Когато през ума й минаваха мисли за новия живот вътре в нея, тя просто ги прогонваше, като праха, който всеки ден избърсваше от пода. Това бе практика, която бе усвоила след изпитанието преди много месеци в Бомбай.
— Не е ли по-добре този път да отидем в клиниката? — попита
Джазу, когато тя най-после му съобщи новината. Усети в гласа му прикрита настойчивост.
Новата клиника в съседното село предлагаше ултразвук на бременните майки, уж да проверят здравето на бебето. Но за никого не бе тайна, че онези, които отиват там, искаха да научат пола на нероденото си дете. За процедурата трябваше да отделят двеста рупии
— месечния доход от техните посеви, — както и цял ден за път.

Трябваше да похарчат всичките пари, които спестяваха за селскостопански инструменти, но въпреки това Кавита се съгласи.
Тя знаеше, че ако прегледът покаже, че в утробата й расте още едно момиче, всички възможни изходи са болезнени. Джазу можеше да я накара да направи аборт веднага, още там, в клиниката, ако разполагат с парите. Или просто можеше да я изхвърли, като по този начин да я принуди да понесе срама на самотната майка. Щяха да я отбягват, също като другите беечари в селото. Но дори да бъде отхвърлена от семейството и от общността си, нямаше да е толкова лошо, колкото алтернативата. Не можеше да понесе мъчението да роди, да държи бебето си в ръце, само за да й го отнемат отново.
В сърцето си Кавита знаеше, че просто нямаше да оцелее след това.

10.
РЕШЕНИЕТО
Сан Франциско, Калифорния — 1985г.
Самър
Самър седеше на ръба на ваната, босите й крака опираха в студените плочки на пода, а в ръката си стискаше познатата пластмасова касета на теста за бременност. Въпреки сълзите тя виждаше двете паралелни линии толкова ясно, колкото и преди осем месеца, когато научи, че е бременна. Днес трябваше да бъде терминът й. Трябваше да бъде празник за нея и за Кришнан, но вместо това тя тъгуваше сама. Съчувствието на другите се изчерпи няколко седмици след помятането. Единственото доказателство за бебето, което изгуби,
бе домашният тест за бременност, който сега държеше в ръка, и зейналата празнина, която не можеше да запълни.
Далечният вой на сирена я извади от вцепенението й и от другата стая тя чу радио алармата на Крис, познатите гласове на сутрешните новини по Националното обществено радио. Тя стана и пъхна пластмасовата касета в джоба на износения си хавлиен халат. Знаеше,
че Крис вече губеше търпение с нея, дразнеше се все повече от онова,
което смяташе за нейна фиксидея. Изпитваше огромно желание да продължи напред. Тя посегна към четката си за зъби, когато Крис отвори вратата на банята.
— Добро утро — поздрави я той. — Защо си станала толкова рано?
Тя пусна душа и си свали халата.
— Полетът ми е в девет.
— Да. Поздрави родителите си.
Тя влезе под душа и усили топлата вода, докато стана толкова гореща, че едва я понасяше.
Самър видя сивото волво веднага щом то спря на терминала за пристигащи на летището в Сан Диего. Майка й излезе от колата и отиде до бариерата да я посрещне.
— Здравей, скъпа. О, колко се радвам да те видя.
Самър прескочи пътния си сак и се хвърли в отворените обятия на майка си. Изведнъж усети, че сякаш се стопява в прегръдката й.

Зарови лице в меката жилетка на майка си, усети едва доловимия аромат на крема й за лице. Сякаш отново бе на девет години и се разплака.
— О, скъпа — възкликна майка й и я погали по главата.
— Ще приготвя малко чай — предложи майка й, когато се прибираха у дома. — И ще направя бананов хляб.
— Добре звучи. — Самър се настани на кухненския стол.
— Крис дежурен на повикване ли е този уикенд? Много лошо,
ще ни липсва.
Родителите й харесваха Крис. Тя не беше сигурна как ще реагират, когато доведе у дома индийския си приятел, но, слава богу, те го приеха. И двамата й родители бяха израснали в Торонто по време на следвоенния имитационен бум през четирийсетте и имаха съседи,
говорещи на руски, италиански и полски. Като лекар, баща й бързо се сближи с Крис и го уважаваше заради това, че бе избрал да стане хирург.
— Баща ти се опита да намали вечерните си часове в кабинета,
но после се върна за по една вечер седмично, а след това за две и сега е отново там, откъдето започна. — Майка й поклати глава, докато пълнеше чайника.
Откакто се помнеше, баща й използваше за кабинет стая на първия етаж в къщата им, за да приема пациентите си. Някои от тях той лекуваше в клиниката си през деня, а те идваха нощем при спешни случаи. Но обикновено бяха хора, които иначе изобщо не ходеха на лекар: новопристигнали имигранти без здравни осигуровки, невръстни майки, изритани от домовете на родителите си, възрастни хора, твърде уплашени, за да отидат нощем в болницата. Много скоро се разчу, че домашният кабинет на доктор Уитман винаги е отворен за пациенти и че той не взема нищо от онези, които не могат да платят. Детството на
Самър бе изпълнено със спомени за това как звънецът им звъни по време на вечеря или семейна игра на скрабъл.
— Провери за тази дума в речника, Самър — поръчваше баща й,
когато отиваше да отвори вратата, след като бе направил седембуквена дума. — Използвай я в изречение, като се върна.

Заедно със сутрешния вестник те често намираха на верандата прясно изпечен пай или кошница с плодове, оставени там от благодарни пациенти. За баща й медицината беше нещо повече от професия; тя бе призвание. Бе неразделна част от живота му и той предаде страстта си на дъщеря си. Когато беше осемгодишна, той я научи да използва стетоскоп и да слуша собственото си сърцебиене. На десет тя можеше да измерва кръвно налягане. Не си помисляше, че може да стане нещо друго, освен лекар. Баща й беше нейният герой. Тя очакваше с нетърпение уикендите, когато се сгушваше до него в кафявото му кожено кресло, докато той четеше.
— Ами ти, мамо? Как вървят нещата в библиотеката? — Самър забеляза сенките под очите на майка си.
— О, натоварено, както винаги. Слагаме нови рафтове в справочната секция, за да направим място за някои дарени мебели.
Другата есен организирам серия от семинари за известни жени:
Елинор Рузвелт, Катрин Греъм.
— Чудесно. — Самър се усмихна, макар никога да не е разбирала как майка й може да се интересува от такава банална работа.
Майка й донесе на масата две чаши с издигаща се пара,
придружени с тънки филийки бананов хляб.
— Е, какво става, скъпа? Изглеждаш угрижена.
Самър взе чашата си и отпи от чая.
— Ами, ние… аз… не мога да имам бебе, мамо.
— О, скъпа. — Майка й я докосна по ръката. — Ще стане, само почакай. Помятането е често срещано. Много…
— Не. — Самър поклати глава. — Не мога. Ходихме на изследване при специалист. Имам ранна менопауза. Яйчниците ми вече не произвеждат яйцеклетки. — Самър погледна майка си в очите и потърси обяснението, което не успя да намери никъде другаде; видя,
че те са пълни със сълзи.
Майка й се прокашля.
— Значи така. И не можеш да направиш нищо?
Самър поклати глава и сведе поглед към чая си.
— Съжалявам, скъпа. — Майка й стисна ръката й. — Как ти се отразява това? Как е Крис?
— Крис се отнася много… по медицински към всичко това,
вечният лекар. Мисли, че съм прекалено емоционална. — Тя се спря

навреме и премълча, че вече не може да говори за това с него, че се тревожи, че ако не намери начин да продължи напред, може да изгуби и Кришнан.
— На мъжете им е трудно да го разберат — каза майка й,
поглеждайки към чашата си. — И на баща ти му беше трудно.
Самър вдигна поглед.
— Заради това ли не сте имали повече деца?
Майка й отпи глътка, преди да отговори.
— Имах едно помятане преди теб, а после, след теб, никога не успях да забременея отново. Тогава нямаше такива изследвания, така че ние просто го приехме. Ти ни направи толкова щастливи, но ми беше криво, че не успях да те даря с братче или сестриче. — Майка й избърса една сълза.
Самър изпитваше чувство на вина за всеки път, когато си бе пожелавала братче или сестриче.
— Вината не е твоя, мамо — успокои я тя. Вината не е твоя.

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: