Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

неща: да посети за пръв път Индия, да се срещне с цялото семейство на Кришнан, да види къде е израснал и местата, които той й описваше от толкова години. Но най-вече, когато Самър затвореше очи, тя си представяше момента, когато щеше да прегърне бебето си за пръв път.
Носеше снимката на Аша в джоба си и често я поглеждаше.
Благодарение на нея съмненията й се изпариха и образът на момиченцето вдъхна живот на всичко. Тя лежеше будна нощем,
представяйки си сладкото лице на дъщеря си. В болницата се консултира с таблиците за растежа и се разтревожи за теглото на Аша.
Сега къщата й бе готова и бяха поговорили с други родители чрез агенцията, но все още не знаеха какво всъщност ги очакваше в Индия.
Бяха ги предупредили за безпокойството от непознати, за културния шок, за забавеното развитие, за недохранването —
предизвикателствата при осиновяването бяха неизброими. Но въпреки това, докато другите пътници недоволстваха мълчаливо от децата,
пищящи в самолета, Кришнан и Самър си стискаха ръцете и се споглеждаха развълнувани.
Когато слязоха от самолета в Бомбай, на летището я блъсна острата смесица на миризми от океански въздух, подправки и пот. Тя се бореше със сънливостта си, докато се блъскаше в хора от навалицата на имиграционна опашка. Преди да стигнат до багажната лента, няколко мъже се струпаха около тях, започнаха да ги дърпат за дрехите и да говорят бързо. Самър се паникьоса, но последва Кришнан през лабиринта от хора, като го наблюдаваше как той се движи спокойно сред хората и опашките и като че ли по пътя даде няколко малки подкупа.
Когато излязоха отвън, задухът се спусна върху голите рамене на
Самър като нежелан шал. Пътищата към летището гъмжаха от коли с ревнали клаксони. Двамата с Кришнан се настаниха върху напуканата пластмасова задна седалка на едно раздрънкано такси. Тя видя, че съпругът й свали прозореца с ръчката, и направи същото. Кришнан си пое дълбоко дъх и се обърна с усмивка към нея.
— Бомбай — грейна той. — В цялата си слава. Какво мислиш?
Самър просто кимна. Кришнан сочеше забележителностите по пътя — красива джамия в далечината, известен хиподрум. Но тя виждаше само съборетини и мръсни улици, които се нижеха като безспирен филм през прозореца. Когато спряха за пръв път в трафика,

просяци в окъсани дрехи заобиколиха колата, протягайки ръце през отворения й прозорец, и Кришнан се принуди да го затвори.
— Просто не им обръщай внимание. Не ги поглеждай и те ще се махнат — посъветва я той, втренчил поглед право напред.
Самър погледна към жената, застанала до колата, която носеше мършаво бебе на хълбока си и сочеше мълчаливо с пръсти към устата си. Жената не бе на повече от трийсет сантиметра от нея. Самър имаше чувството, че усети глада и отчаянието й дори през стъклото. Насили се да извърне глава.
— Ще свикнеш с това. — Той посегна към ръката й. — Не се безпокой, почти стигнахме.
Самър бе любопитна да види дома, където Кришнан бе израснал.
Той никога не й бе разказвал подробности за семейството си, освен най-основното: баща му бе уважаван лекар, майка му даваше частни уроци и се занимаваше с благотворителност. Тя ги бе виждала само веднъж, преди шест години, когато дойдоха за сватбата в Сан
Франциско.
Родителите му останаха при тях цяла седмица, но това бе доста напрегнато време между работата и приготовленията за сватбата.
Когато Самър имаше възможност да общува с тях, разговорът се въртеше около времето (защо е толкова студено през лятото), около плановете за сватбата (неофициална церемония за четиридесет гости в парка „Голдън Гейт“) и за това в кой от близките ресторанти сервират вегетарианска храна (пицарията или пекарната). Всяка сутрин майката на Крис запарваше чай на печката и оглеждаше оскъдния им домакински инвентар в кухненските шкафове. Баща му изучаваше вестника, сякаш възнамеряваше да запомни всяка думичка, отпечатана там. Самър изпитваше облекчение, като тръгваше на работа всеки ден,
и това я караше да се чувства виновна. В един момент тя попита Крис дали нещо не е наред. Сякаш родителите му премълчаваха нещо.
— Те не са свикнали с живота тук — обясни той. — Просто се опитват да се ориентират.
Сега, поглеждайки през прозореца към хоризонта в Бомбай,
Самър се чудеше дали ще може да направи същото.

13.
АМБИЦИИ
Бомбай, Индия — 1985г.
Сарла
Сарла Тхакар се гледаше в огледалото, докато навиваше дългата си до кръста коса на обичайния кок и я закрепваше здраво с фибите.
Докосна леко сивите кичурчета на слепоочието си. Какво толкова? Аз

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: