Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

— Не, през лятото се връщам в Индия. Последната ми възможност преди дежурствата. Майка ми ще ми счупи главата, ако не си отида вкъщи. — И когато се усмихна, се появиха трапчинките му.
Тя усети гореща вълна, която тръгна от стомаха й и стигна чак до главата, и се учуди дали също не бе прекалила с пунша. Бореше се с желанието да се пресегне и да приглади разрошената черна коса,
падаща в очите му, заради която приличаше на малко момченце. А
както щеше да й признае по-късно, той бил поразен от искрите в зелените й очи под светлината на бамбуковите фенери, от това как тя се смеела на всичките му шеги през онази нощ.
Започнаха да учат заедно всяка вечер, упражняваха се преди изпитите и се насърчаваха взаимно да се справят по-добре. Крис обичаше интелектуалните състезания с нея и, изглежда, нямаше нищо против, че тя понякога го побеждаваше. Приятна промяна след последното й гадже, което след две години подготовка за теста за медицинския университет заедно с нея я заряза, когато тя влезе в
„Станфорд“, а той — не. На Самър й трябваха години да осъзнае, че няма никаква причина да се чувства зле заради това.
Колкото и да харесваше интензивното учене с Крис, тя обичаше най-много нежната му страна: как говореше, когато лежаха нощем в леглото, за това как му липсват братята му у дома или за това как се разхождал по вълнолома с баща си.
— Какво е там? — питаше го непрестанно тя. Индия й се струваше толкова интригуваща. Тя си представяше високи разлюлени кокосови палми, топли тропически ветрове и екзотични плодове.
Никога не беше пътувала извън страната, освен до Канада, на гости на дядо си и баба си. Винаги бе мечтала за голямо семейство като неговото: двама братя, с които правел всичко, цяла камара братовчеди,
с които сформирали импровизиран отбор по крикет на семейните сбирки. Като единствено дете, Самър имаше много специална връзка с родителите си, но постоянно усещаше липсата на братя и сестри.
Онези първи години в университета, когато прекарваха дните и нощите си в тесен приятелски кръг, бяха блажено прости. Имаха една- единствена цел и всички те бяха студенти, водещи един и същ скромен начин на живот. Постоянно учеха и целият им свят бе затворен зад стените на университета „Станфорд“. Войната във Виетнам беше приключила, Никсън беше отстранен, а свободната любов бе

навсякъде. В продължение на часове Самър учеше Крис да кара от дясната страна на пътя. По-късно той щеше да й сподели колко много й е бил благодарен, че не го е накарала да се почувства неловко заради това. Но според нея те повече си приличаха, отколкото се различаваха:
тя беше жена в един мъжки свят, точно така, както той беше чужденец в Америка. Но преди всичко останало, и двамата бяха усърдни студенти по медицина.
Преди първите изпити Самър вече беше влюбена до уши. Това бе първото нещо в живота й, което се случваше без много усилия от нейна страна. Скоро с Крис станаха толкова близки, че тя не можеше да си представи бъдещето без него. През последната година от обучението им започнаха да обсъждат каква специализация да изберат
— педиатрия за нея, неврохирургия за него. Университетът в Сан
Франциско, Калифорния, имаше добри програми и по двете специалности, но конкуренцията там беше голяма.
— Какви шансове имаме? — попита я Кришнан.
— Не знам. Шест места за моята програма и може би петдесет кандидати? Десет процента за мен. Със сигурност по-малко за теб.
— Ами ако кандидатстваме заедно? — предложи той. — Като двойка. Семейна двойка.
Тя го погледна.
— Бих… казала… че шансовете ни ще бъдат по-добри.
— Тя поклати глава. — Чакай, това… това ли искаш?
Той се усмихна едва забележимо и сви рамене.
— Да, а ти не искаш ли?
— Да. — Тя също се усмихна. — Знам, че сме разговаряли за това, но сега…
— Е, разумно е, нали? Просто трябва да решим кога, ако и двамата сме сигурни. — Той хвана ръцете й и я погледна в очите. — А
аз съм сигурен. Съжалявам, че не нося нещо, за да го направя официално. Знам, че това не е най-романтичното предложение. — Той се усмихна.
— Всичко е наред — отвърна тя. — Нямам нужда от нищо.
— Знам. — Той целуна ръцете й. — Ето защо те обичам.
Те отидоха набързо до съда, като планираха да направят сватба по-късно. След завършването си намериха малък апартамент до

университетската болница, изгарящи от нетърпение да започнат следващата глава от новия си съвместен живот.
Някой почука силно на вратата на кабинета й.
— Доктор Уитман?
— Да. — Самър махна пластмасовото сърце от бюрото си и стана. — Идвам веднага.
[1]
Summer (англ.) — лято. Името на героинята звучи така, но се пише Somer. — Б.пр.
↑
[2]
Kris — за разлика от англоезичното име, което се пише Chris.
— Б.пр.
↑

5.
ОПАСНО ПЪТУВАНЕ
Дахану, Индия — 1984г.
Кавита
На разсъмване Кавита и Рупа напуснаха селото. Раните на
Кавита бяха пресни и тя все още се възстановяваше, но въпреки тревогите на сестра си бе решена да предприеме това пътуване.
Предишния ден Рупа се бе съгласила да я заведе до сиропиталището в града. За шест години Рупа беше родила четири деца, така че миналата година, когато се появи петото, тя го остави в сиропиталище в Бомбай.
Кавита знаеше, макар че никой в селото не говореше за това. Тя помоли Рупа да я заведе въпреки рисковете. Дори да оцелееха при пътуването и после в града, след това те трябваше да се изправят пред гнева на съпрузите си.
Стана доста топло и черните пътища бяха почти изсъхнали след дъжда, само няколко издайнически локвички бяха останали отстрани.
Те също щяха да се изпарят до края на деня под палещите слънчеви лъчи. До града се стигаше за няколко часа пеш, но те имаха късмет, че в съседното село ги взе мъж с биволска каруца, който караше оризовата си реколта в града. Возиха се отзад сред дузина платнени чували и със свободните краища на саритата си покриваха очи и уста от облаците прах, вдигнати от копитата на животните. Черният път бе неравен, а изгарящото слънце напичаше безмилостно, докато се издигаше високо в небето.
— Бена, легни си за малко. Почини си — посъветва я Рупа,
протягайки ръце за бебето. — Аз ще я подържа. Хайде, дай я на маси.
— Тя се усмихна едва-едва.
Кавита поклати глава и впери поглед в полята. Знаеше, че сестра й се опитва да й спести болката от предстоящото. Рупа й бе разказала колко трудно било да даде своето бебе в сиропиталището миналата година, а вече си имаше четири деца. Тя сподели на Кавита, че все още си мисли за онова бебе, когато лежи в леглото, собственото й дете,
изгубено някъде по света. Но Кавита нямаше да се откаже от малкото време, което й оставаше. Тя щеше изтърпи каквото трябва в Бомбай, но не и преди това.

Дори когато растяха, Кавита се държеше повече като възрастна,
отколкото като дете. Вместо да лудува при първите проливни мусонни дъждове, Кавита тичаше да прибере прането от просторите отвън.
Когато намереха куп отсечена захарна тръстика в края на полето, Рупа грабваше колкото може да носи и дъвчеше влакнестите стъбла по целия път до дома. Кавита просто вземаше едно парче и с него приготвяше следобеден чай за родителите си. Когато дойде време да й намерят жених, семейството на Кавита направи всичко възможно, за да компенсира неугледната й външност.
— Не забравяй — напомняше Рупа на сестра си, докато очертаваше очите й с тъмен каял, — вдигни поглед съвсем леко, не го поглеждай в очите, а само толкова, че той да види твоите. — Сестра й се надяваше бъдещият жених да се заинтригува от най-хубавата черта на Кавита, от нейните удивителни лешникови очи.
Но на Кавита й беше трудно да се усмихне дори сдържано, както я учеха, когато заинтересуваните семейства идваха на гости. След това момчето винаги намираше причина да не одобри брака. Чак когато спестиха прекомерно голяма зестра, родителите на Кавита успяха да й намерят съпруг и така изпълниха онова, което считаха за свой най- важен дълг. Макар че Джазу не беше с лесен характер, Кавита знаеше,
че трябва да бъде благодарна. Другите съпрузи в селото бяха мързеливи, биеха жените си или прахосваха парите си за пиене. А
никоя жена не искаше злочестата съдба на бедна старица, живееща сама, без мъжка закрила.
Всяко тръскане на биволската каруца по прашния път й причиняваше болезнен пристъп в таза. Кавита кървеше още като тръгна сутринта. Избърса кръвта, стичаща се по крака й, с гънките на сарито, преди Рупа да забележи. Тя знаеше, че сиропиталището в града е единственият шанс за Уша. Уша, зора. Името й дойде наум в тихите часове на ранната утрин, след като акушерката ги остави сами. То отекна в съзнанието й, докато се взираше в своето момиченце,
опитвайки се да запомни всяка черта на лицето му. Сред първите светли лъчи, пропълзели в колибата, когато петлите закукуригаха на зазоряване, Кавита тихо даде име на дъщеря си.

Поглеждайки към детето си, тя осъзна каква сила се Крис в това да кръстиш друго човешко същество. Когато се омъжи за Джазу,
семейството му промени името й на Кавита, което устройваше тях и селския астролог повече от Лалита — името, което родителите й бяха избрали. Презимето и фамилията идваха от баща й: бе редно да ги смени с имената на съпруга си. Но тя възнегодува срещу Джазу заради това, че й взе и първото име.
Уша бе избор само на Кавита, тайно име за тайната й дъщеря.
Мисълта за това извика усмивка на лицето й. Този ден, който прекараха заедно с дъщеря й, беше безценен. Макар и изтощена, тя не заспа. Не искаше да пропусне нито миг. Кавита притискаше бебето към себе си, наблюдаваше малкото телце, което се надигаше и отпускаше при всяко вдишване и издишване, проследяваше с пръст деликатните вежди и гънките на нежната кожа. Тя я кърмеше, когато плачеше, и в онези няколко мига, когато Уша беше будна, Кавита видя ясно себе си в отличителните, сякаш напръскани със злато очи, по-красиви дори от нейните. Не можеше да повярва, че това прекрасно създание е нейно.
Не си позволяваше да мисли за бъдещето.
Поне това момиченце щеше да оживее — щеше да има възможност да порасне, да отиде на училище, може би дори да се омъжи и да има деца. Кавита знаеше, че, разделяйки се с дъщеря си, тя се отказва от всяка надежда да й помогне в живота. Уша никога нямаше да познава родителите си, но имаше шанс да живее и това би трябвало да е достатъчно. Кавита свали от крехката си китка едната от двете тънки сребърни гривни, които винаги носеше, и я сложи на глезена на Уша.
— Съжалявам, че не мога да ти дам нещо повече, бети —
прошепна тя, заровила устни в пухкавата й косичка.

6.
ЛОГИЧНО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ
Сан Франциско, Калифорния — 1984г.
Самър
Самър се намръщи на отражението си в огледалото. Опита се да приглади полата си, но тя все още се набираше на талията и бедрата й,
които не бяха възвърнали нормалната си форма дори след няколко месеца, друго жестоко напомняне за загубата й. Русата й коса висеше върху раменете й; не можеше да си спомни кога я е мила за последен път. Като последно усилие тя смени равните си сандали с чифт високи обувки и си сложи малко червило. Не е нужно да изглеждам толкова

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: