Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

поклащаща се походка и се опита да не се взира твърде явно в огромния й корем.
— Здрасти, Самър — кимна Габи и се наведе настрани, за да я прегърне. — Благодаря, че си направи труда да дойдеш чак до предградията. Виждам, че си се запознала с Беки.
— Габриела, тъкмо разказвах на приятелката ти колко ни харесва да живеем в Марин — обясни Беки. — Ти омъжена ли си, Самър?
— Да, съжали се над един наш състудент… скромен неврохирург
— отговори вместо нея Габи и намигна. Самър се стегна за неизбежния следващ въпрос, но той дойде твърде бързо.
— Имаш ли деца?
Самър преглътна с мъка. Сякаш някой бе отворил вратата на фризера право в лицето й в горещ летен ден.
— Не, не… още — отвърна Самър със стегнато гърло.
— О, това е много лошо — каза Беки, като се намръщи с преувеличено съжаление. — Това наистина е най-великото нещо. Е,
когато си готова да скочиш в играта, ела тук при нас. — Беки се запъти да отвори вратата, а Самър за миг си представи как я сграбчва за буйната кестенява коса.
— Самър, толкова съжалявам — Габи докосна лакътя на Самър.
— Няма нищо — отвърна Самър и скръсти ръце. Усети как буцата в гърлото й нараства и как лицето й пламва. — Веднага се връщам. Трябва да отида до банята. — Тя тръгна по коридора, но вместо да спре пред банята, продължи направо и излезе през входната врата, заплитайки се в сините балони, когато притича покрай тях на верандата. Седна на уличния бордюр. Не можеше да изтърпи всичко това. Не можеше да понесе състезанието по опитване на бебешка храна или играта „познай колко голямо е коремчето на Габи“. Не можеше да гледа как всички охкат и ахкат на всяка сладка малка дрешка. Не може да слуша как жените обсъждат стриите или родилните мъки като ритуали за посветените. Всички се държаха така,
сякаш да бъдеш жена и майка, са две неизменно свързани неща.
Логично предположение, тъй като и тя самата го правеше. Но знаеше,
че това е една огромна лъжа.

Приеха първото й помятане с облекчение. Бяха женени едва от две години, бяха още стажанти, когато една розова черта върху домашния тест за бременност стана причина за разпалени дискусии.
Бяха планирали да почакат, докато Самър завърши стажа си по педиатрия, докато някой от тях има стабилен доход и постоянна работа. И когато бременността приключи няколко седмици по-късно,
те си казаха, че е било за добро. Но някак си тази неочаквана бременност, отишла си така неочаквано, както дойде, промени нещата.
Самър забелязваше бременните жени навсякъде, не можеше да откъсне очи от издутите им кореми, свидетелстващи гордо за състоянието им.
След помятането тя изпитваше вина за това, че се бе ядосвала.
Разбира се, като лекар, тя знаеше, че спонтанният аборт не може да бъде предизвикан от противоречиви емоции. Но в учебниците по акушерство никой не си бе направил труда да опише огромната скръб,
която заместваше мъничкото бебенце, растящо в нея. Те не обясняваха как тя се чувства напълно изгубена без някого, за чието съществуване знаеше едва от месец. С първата бременност нещо в нея се пробуди,
дълбок копнеж, който вероятно винаги е бил там. Беше възпитана да вярва, че женската й природа не трябва да пречи на стремежите й.
Изгради кариерата си, мислейки, че не е като другите жени. Сега за пръв път в живота си тя се почувства точно като другите жени.
През свободното си време Самър изчиташе от кора до кора медицинските списания за бременност — елиминира всички възможни причини за помятането, следеше овулацията си и промени начина си на хранене. Съобщаваше на Крис за всяко ново откритие, но скоро забеляза незаинтересования му поглед. Той все още караше стажа си по неврохирургия и не споделяше силното й желание да забременее. За щастие, Самър имаше достатъчно енергия и за двамата и сякаш нямаше значение, че за пръв път, откакто се запознаха, те не споделяха една и съща цел.
Сега, седнала сама на тротоара в предградията, вместо да пие син пунш, Самър знаеше, че онзи ден, преди три години, се е превърнал в разделителната линия на живота й. Преди онова помятане тя си спомняше, че беше щастлива, — заради работата, заради къщата с изглед към моста „Голдън Гейт“, заради приятелите, с които се

виждаше през уикендите. Това й се бе струвало достатъчно. Но след онзи ден сякаш й липсваше нещо, нещо толкова голямо и силно, че засенчваше всичко останало. С всяка изминала година и с всеки негативен тест за бременност тази празнина в живота им нарастваше и се превръщаше в неканен гост, който забиваше клин между нея и
Кришнан.
Понякога й се искаше да се върне към онова безметежно щастие в началото на съвместния им живот. Но по-често страстно копнееше да върви напред, да отиде там, където тялото й, изглежда, не можеше да стигне.

7.
„ШАНТИ“
[1]
Бомбай, Индия — 1984г.
Кавита
Когато каруцарят остави Кавита и Рупа в града, слънцето бе високо и те умираха от глад и жажда. Бяха погълнати от врявата и хаоса на града: клаксони на камиони, крясъци на амбулантни търговци.
Улицата бе задръстена от препълнени камиони, домашни животни,
велосипеди, рикши и мотопеди. Двете жени спряха, за да си поделят един кокосов орех, като първо изпиха сока, а после изчакаха нежната месеста кокосова маса да се отдели от черупката. От двете страни на пътя имаше паянтови бараки с нагънати ламаринени покриви; жени клечаха отпред, готвеха на малки огнища и перяха дрехите си в кофи с мръсна вода.
Рупа попита чаат-валах за пътя до сиропиталището „Шанти“, но той просто поклати глава, като погледна към двете жени с боси крака и селски дрехи. Тя попита таксиметровия шофьор, облегнат на колата си,
който плюеше сок от бетел на улицата и оглеждаше Кавита от главата до петите. Всички те се опитваха да разберат дали бебето е недъгаво,
или Кавита е неомъжена, или пък просто е много бедна, за да го задържи. Накрая брадат старец, който печеше фъстъци на ъгъла, им помогна. Той пъхна топлите ядки във фунийки от вестник и между виковете синг-дхана, гарам синг-дхана им показа накъде да вървят.
Рупа хвана здраво Кавита за ръката, двете започнаха да си проправят път по претъпканите тротоари и пресичаха оживените улици. Кавита с мъка настигаше сестра си, спря само веднъж, за да накърми бебето. Рупа вдигна поглед към смрачаващото се небе и към хората, които минаваха забързани покрай тях.
— Чало, бена, дръж я ето така — Рупа й помогна да постави сучещото бебе така, че Кавита да може да върви. — Трябва да побързаме. Тук става опасно след мръкване.
Кавита се подчини и ускори крачка. Тя знаеше, че след няколко часа, когато Джазу приключи с вечерята си и поседи край огъня,
пиейки и пушейки бееди с другите мъже, щеше да отиде да я потърси.
Тя щеше да му каже само, че няма нужда да се тревожи за бебето, че

има кой да се грижи за него. Той можеше да се ядоса, дори можеше да я набие, но какво наказание бе това в сравнение с онова, което вече бе изстрадала? Почти два часа Кавита и Рупа вървяха, без да обелят и дума. Накрая стигнаха до двуетажна сграда с олющена синя мазилка.
Застанала пред портата, Кавита почувства, че краката й натежават като олово и че се влачи едва-едва, стъпка по стъпка. Тя се обърна към сестра си и поклати глава.
— Наи, наи, наи… — повтаряше тя.
— Бена, хайде, трябва — утешаваше я Рупа. — Нищо друго не можеш да направиш. — Какво? — Рупа я дръпна за ръката нагоре към вратата и натисна звънеца. Кавита се взря в табелата с червени букви,
запечатвайки в паметта си непонятните знаци на това обещание
ШАНТИ, мир. Прегърбена старица в избеляло оранжево сари и с метла с къса дръжка в ръка отвори вратата.
Кавита гледаше как Рупа разговаря със старицата, но ушите й бучаха. Кой ще се погрижи за бебето ми? Тази жена? Дали тя ще

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: