Шилпи сомая гоуда изгубената дъщеря

акушерката и прошепна:
— Дайджи, не казвай на никого. Върви бързо и доведи Рупа. На
никого, чуваш ли?
— Ханджи. Да, дете мое. Да си благословена ти и бебето ти. А
сега си почивай, моля те. Ще донеса малко храна. — Акушерката тръгна навън в нощта. За момент поспря, наведе се леко, после взе металната си кутия с инструменти и излезе.
Когато първите лъчи на слънцето се процедиха в колибата,
Кавита се събуди и усети пулсираща болка в таза. Тя се надигна и погледът й се спря върху новороденото, заспало кротко до нея.
Стомахът й куркаше. Изведнъж бе прегладняла. Посегна към купата с ориз до нея и яде. Заситена, но все още изтощена, тя легна обратно и се заслуша в звуците от селото, което се събуждаше за новия ден.
Не след дълго вратата се отвори със скърцане и вътре се разля ярка светлина. Джазу влезе със светнали очи.
— Къде е той? — Махаше весело с ръце. — Къде е моят малък принц? Хайде, хайде… дай да го видя! — Той тръгна към нея с разперени ръце.
Кавита изтръпна. Притисна бебето към гърдите си и се опита несръчно да се изправи.
— Тя е тук. Твоята малка принцеса е точно тук.
Причерня й. С треперещи ръце притисна бебето към себе си, за да защити малкото му телце.
— Не! Пак момиче? Какво ти има? Дай да видя! — развика се той.
— Няма да ти позволя. Няма да я вземеш. — Тя чу пискливия си глас, усети как напрежението сковава крайниците й. — Това е моето бебе, нашето бебе, и аз няма да ти позволя да я вземеш. — Тя видя объркването в очите му, докато я молеше с поглед да го разбере.
Никога не бе говорила с никого, още повече със съпруга си, с такова непокорство.
Джазу направи няколко стъпки към нея, после лицето му се успокои и той падна на колене до нея.
— Виж, Кавита, знаеш, че не можем да задържим това бебе.
Трябва ни момче, което да ни помага на полето. Ние и така едва можем

да си позволим едно дете, какво остава за две? Дъщерята на братовчед ми е на двайсет и три и все още не е омъжена, защото той не може да събере зестра. Ние не сме богато семейство, Кавита. Знаеш, че не можем да си го позволим.
Очите й отново се напълниха със сълзи и тя поклати глава,
докато те потекат. Дишането й стана накъсано. За миг затвори очи.
Когато ги отвори, погледна право към съпруга си.
— Този път няма да ти позволя да я вземеш. Няма. — Тя изправи гръб въпреки ужасната болка. — Ако опиташ, само ако опиташ, ще трябва първо да ме убиеш. — Тя вдигна колене пред себе си. С
крайчеца на окото си съзря вратата и си представи петте бързи стъпки до нея. Наложи си да не помръдва, да не премества свирепия си и решителен поглед от Джазу.
— Кавита, хайде, не разсъждаваш трезво. Не можем да го направим. — Той вдигна ръце във въздуха. — Тя ще се превърне в бреме за нас, в огромен разход за семейството. Това ли искаш? — Той стана и отново се извиси над нея.
С пресъхнала уста тя изрече с мъка думите, за които дори не си бе помисляла, освен в най-потайните ъгълчета на съзнанието си.
— Дай ми една нощ. Само една нощ с детенцето ми. Утре можеш да дойдеш и да я вземеш.
С вперен надолу поглед Джазу не каза нищо.
— Моля те. — Сякаш чук удряше в черепа й и се усилваше. Тя искаше да крещи, за да го надвика. — Това е нашето бебе. Ние я създадохме заедно. Аз я износих в себе си. Дай ми една нощ, преди да я вземеш. — Внезапно бебето се събуди и се разплака. Джазу вдигна поглед, изваден от вцепенението си. Кавита сложи детенцето на гръдта си и то се успокои.
— Джазу — продължи тя, като използва малкото му име, —
нещо толкова нетипично за нея, — за да му покаже, че е сериозна. —
Сега ме чуй. Кълна ти се, че ако не ми позволиш дори това, ще направя така, че никога да нямаме друго бебе. Ще съсипя тялото си и никога няма да ти родя друго дете. Никога. Разбираш ли? Къде ще отидеш тогава? Коя ще се омъжи за теб, на твоите години? Коя друга ще те дари със скъпоценния ти син? — Тя се взираше в него, докато той се принуди да извърне поглед.

[1]
За чуждите думи в текста виж речника в края на книгата. —
Б.пр.
↑

4.
БЕЗ МНОГО УСИЛИЯ
Сан Франциско, Калифорния — 1984г.
Самър
— Здравейте, аз съм доктор Уитман. — Самър влезе в малкия кабинет и видя жена, която се опитваше да усмири превъзбудено бебе.
— Какъв е проблемът днес?
— Така е от вчера — плаче, раздразнителен е. Не мога да го успокоя, мисля, че има треска. — Жената бе вързала косата си на опашка и носеше изцапан пуловер и джинси.
— Нека го прегледам. — Самър погледна картона. — Майкъл?
Искаш ли да видиш хубавото ми фенерче? — Самър включи и изключи термометъра за ухо, за да събуди интереса на момченцето, и то посегна към него. Тя се усмихна и отвори широко уста. Когато детето направи като нея, тя вкара шпатулата и притисна езика му. — Нормално ли се храни, приема ли течности?
— Да. Е, така мисля. Не съм сигурна какво е нормално, тъй като е при нас само от няколко седмици. Осиновихме го на шест месеца. —
Гордата усмивка на майката почти прикри сенките под очите й.
— Хммм. Какво ще кажеш за това, приятелче? Искаш ли да си поиграеш с тази готина пръчка? — Самър подаде шпатулата на момченцето, грабна бързо термометъра за ухо и погледна в ушите му.
— И как е засега?
— Привърза се бързо и вече постоянно иска да го носим. Много сме си близки, нали, миличък? Макар че снощи се събуди три пъти —
усмихна се майката, като го боцна с пръст по мекото коремче. —
Хората са прави за това, което казват.
— Кое по-точно? — Самър опипа лимфните възли за подуване.
— Не можеш да го разбереш, докато не ти се случи. Това е най- силната любов, която можеш да си представиш.
Самър усети познатата болка в гърдите си. Тя вдигна поглед от стетоскопа, който бе поставила върху гърба на детето, и се усмихна на майката.
— Късметлия е, че ви има. — Самър извади кочана с рецепти от джоба си. — Е, има доста сериозна инфекция на дясното ухо, но

всичко друго изглежда чисто. Гърдите и белите дробове са наред. Този антибиотик веднага ще подейства и още довечера ще се почувства много по-добре. — Тя докосна ръката на майката, докато й подаваше рецептата.
Ето защо Самър обичаше работата си. Можеше да влезе в стая с разплакано дете и притеснена майка и знаеше, че когато излезе, и двамата ще се чувстват по-добре. Като стажант по педиатрия тя за пръв път успокои дете, изпаднало в истерия, момиченце с диабет, с блокирали вени, на което трябваше да вземе кръв. Самър хвана момичето за ръката и го помоли да й опише пеперудите, които вижда,
когато затвори очи. Тя успя да вземе кръв още при първото бодване и задържа превръзката, преди да залепят лейкопласта. Състудентите й,
които правеха всичко възможно да избягват разплаканите дребосъци,
бяха впечатлени. Самър се пристрасти към работата си.
— Благодаря ви, докторе — кимна майката с видимо облекчение.
— Толкова се бях разтревожила. Много е тежко, като не знаеш какво му е. Прилича ми на вързопче с мистерии и с всеки изминал ден го опознавам малко по малко.
— Не се безпокойте — успокои я Самър с ръка на бравата. —
Всички родители се чувстват така, независимо от това как са се сдобили с децата си. Чао, Майкъл.
Самър се върна в кабинета си и затвори вратата, макар вече да бе закъсняла с двайсет минути. Остави инструментите си, а после положи глава върху бюрото. Погледна настрани и видя пластмасовия модел на човешко сърце, който Кришнан й даде, когато завършиха медицинския университет.
— Давам ти сърцето си — бе казал той и това не бе прозвучало така банално, както би прозвучало от устата на някой друг. — Грижи се добре за него.
Почти преди десетилетие, под бледата жълта светлина в библиотека „Лейн“ в Станфордския медицински университет, те се срещнаха за пръв път. Седяха там всяка вечер и не само когато състудентите им учеха, но и в петък вечерта, вместо да излязат на вечеря, и през уикендите, когато другите се забавляваха. Бяха сред дузината редовни посетители в „Лейн“: най-усърдните, най- ученолюбивите. Поглеждайки назад, Самър осъзна, че те бяха онези,
които имаха да доказват нещо. Всички смятаха Самър за по-различна.

С хипарското й име и тъмноруса коса, на състудентите й им беше лесно да я отхвърлят като незначителна. Отношението им я дразнеше.
Но през годините тя се научи да не го приема навътре. Тя не прие предложението на преподавателя по химия да възложи експериментите на едно момче от курса. Понасяше подигравките, че бе единственото момиче в часовете по математика за напреднали. Беше свикнала с това другите да я подценяват: занижените им очаквания само я стимулираха.
— Самър, като сезона
[1]
? — попита я Кришнан, когато тя му се представи. — Зима, пролет… нещо такова?
— Не точно — усмихна се тя. — Пише се С-а-м-ъ-р. — Тя го изчака да осмисли това. Харесваше й да бъде малко различна. — Това е фамилно име. А ти си… Крис?
— Да. Е, Крис с „К“
[2]
. Което е галено от Кришнан, но можеш да ме наричаш Крис.
Тя веднага бе запленена от британския му акцент, който звучеше светски в сравнение с безличното й калифорнийско произношение.
Обичаше да го слуша, докато отговаряше на въпросите в часовете, не само заради обаятелния му акцент, но и заради това, че винаги се изказваше вярно и точно. Някои от състудентите им го смятаха за високомерен, но Самър винаги си бе падала по интелигентните мъже.
Чак по-късно, на купона в къщата на Габи през пролетта, тя забеляза трапчинките му. Самър отпиваше бавно от тропическия си пунш с ром.
Знаеше, че подобно питие можеше неусетно да замае главата й. Крис,
от друга страна, изглежда, беше обърнал няколко чаши, когато се приближи към нея.
— Е, чувам, че Майър е поканил и теб да работиш в лабораторията му през лятото? — Той леко фъфлеше, когато се наведе към нея, седнал с кръстосани крака в белия пластмасов стол.

Изтегляне 1.99 Mb.

Сподели с приятели: