задейства нещата бързо — може би за по-малко от девет месеца —
обясняваше той с пресилена усмивка. Имаше предвид сиропиталището в Бомбай, на което майка му бе спонсор. Процесът обикновено бе бърз,
ако поне един от осиновителите беше индиец и можеше да докаже, че разполага с достатъчно средства.
— Това не е забавно. — Тя отпусна глава върху възглавничките.
— Ти ни предаваш.
— Не, скъпа, аз не…
— Тогава защо повдигаш постоянно този въпрос. Можем да продължим да опитваме. Докторът каза…
— … че шансовете са нищожни.
— Да, но не е невъзможно. — Самър издърпа ръце и ги сложи в скута си.
— Скъпа, опитахме всичко. Доктор Хейуърт каза, че не си подходящ кандидат за новата техника инвитро, а дори и да беше, аз не искам да си правят експерименти с тялото ти. Скъпа, виж какво си причиняваш. Това не е добре за нас.
Искаш да имаш семейство, нали?
Тя кимна и заби нокти в дланите си, за да спре сълзите.
— Е, можеш да продължиш да се тормозиш, опитвайки се да забременееш с много малка вероятност за успех, или можем да започнем процеса по осиновяването и по това време догодина ще държиш бебе в ръцете си.
Тя отново кимна, прехапвайки долната си устна.
— Но дали ще го
почувствам като свое бебе?
— Виж, има всякакви семейства — продължи той. — Кръвната връзка не прави семейството. Наистина ли искаш нашето дете да наследи големия ми нос или да бъде левичар?
— Той се усмихна, както обикновено,
когато постигнеше своето,
но този път тя сякаш нямаше желание да му съдейства.
— Ти ще бъдеш страхотна майка, Самър. Просто трябва да си съгласна. — Крис се приближи и се опита да я погледне в очите, сякаш можеше да намери отговор в тях. — Какво мислиш?
Какво мисля? Тя вече не знаеше.
— Ще си помисля, става ли? Твърде много ми дойде всичко това
— тя посочи към кафявия плик. — Точно сега ми се иска да потичам,
да си избистря мозъка. Нали нямаш против? — Тя се изправи, без да дочака отговор.
Самър изтича по стълбите, излезе навън и тръгна към зелената шир на парка „Голдън Гейт“. Не й се тичаше, но трябваше да се измъкне от там. Крис говореше за
осиновяване от месеци, а тя все отлагаше въпроса. Знаеше, че трябва да обмисли тази възможност, но й бе трудно да се прости с идеята да има свое дете: да износи бебе, да го роди, да го кърми, да вижда собственото си отражение в него.
Как дасе откажа от всичко това? На Крис му бе по-лесно. Вината не беше негова.
Тя стигна до чешмичката запъхтяна и осъзна, че е пробягала почти пет километра. Обикновено правеше обиколката от три километра по алеята „Кенеди“, но днес й се искаше да пробяга целия път до океана. Спря да пийне вода от чешмичката, струята вода се съживи с бавно бълбукане, а после бликна в лицето й. Покрай нея минаваха обичайните посетители привечер в парка:
скейтър с расти,
група велосипедисти, майки с детски колички, деца с колела. Три години тя се бе опитвала да си има бебе. Ако първата й бременност беше завършила успешно, досега вече детето й щеше да е проходило.
Щеше като тези майки да помага на детето си да кара триколка.
Преждевременна недостатъчност на яйчниците. Очите й се замъглиха, но тя избърса сълзите с ръкав и се затича отново. Беше на трийсет и една, как така вече й бе минало времето? Правеше всичко,
което смяташе за правилно. Да бъде лекар, бе единственото нещо,
което някога бе искала в живота си, но не и сега. Откъде да знае, че тялото й ще я предаде? Истината я удари силно в лицето като водата от фонтана. Крис имаше право. Докторът също. Тя бе готова с отговора и можеше да оправи нещата.
Когато се прибра у дома, Крис бе излязъл. В бележка върху масичката за кафе обясняваше, че са го извикали в болницата. Тя седна на студения дървен под. Наведе се силно напред и точно когато носът й докосна коляното, се задави от риданието, което се надигна в гърлото й. Погледът й се замрежи от сълзите в очите й. Тя даде воля на напиращите дълбоки, ужасни ридания. Тези сълзи се насъбираха в нея.
Тя
постоянно ги потискаше, стотици пъти на ден — всеки път, когато
чуеше детски глас или преглеждаше малък пациент, — докато настъпваше момент като този. Това се случваше винаги, когато тя го очакваше най-малко, когато вършеше ежедневни дейности:
изплакваше каната за кафе, развързваше си обувките, решеше си косата. И в такъв момент,
когато не подозираше нищо, сълзите най- накрая рукваха без контрол, отнякъде дълбоко, дълбоко в нея, от място,
което тя почти не познаваше.
След като си взе душ, Самър седна на дивана и видя, че бутилката вино е отворена. Наля си една чаша,
взе кафявия плик,
изпратен от майката на Крис, и изсипа съдържанието му. Прочете го и научи колко много от децата в индийските сиропиталища всъщност не са сираци, а са изоставени от родители, които не могат или не искат да ги отгледат. На децата им бе позволено да останат в сиропиталището до шестнайсетгодишна възраст, когато биваха принудени да напуснат,
за да освободят място за други деца.
Шестнайсет?Спомни си думите на Крис.
Ти ще бъдеш страхотна майка.Сподели с приятели: