Шветашватара Упанишад, VІ. 17-18

Молитва

“Той е Душата на вселената; Той е Безсмъртен; Негово е Господството; Той е Всезнаещ, Всепроникващ, Пазителят на вселената, Вечният Владетел. Никой друг не е способен да управлява света вечно. Този който в началото на Творението е излъчил Брахма (Универсалното Съзнание) и е произнесъл Ведите на него – търсейки освобождение, аз отивам за подслон при този Сияен, чиято светлина насочва разбирането към Атман.”

Бхакти Йога е действителното, истинско търсене на Бог, едно търсене което започва, протича и завършва в любов. Един-единствен момент на лудост от тази безкрайно силна любов към Бог ни носи вечна свобода. “Бхакти”, казва Нарада в своето обяснение на Бхакти афоризмите, “е извънредно силна любов към Бог”; “Когато човек я изпита, той започва да обича всички и не мрази никого; той остава вечно удовлетворен”; “Тази любов не може да бъде сведена до никаква земна изгода”, защото тя не идва докато съществува светското желание; “Бхакти Йога е по-велика от Карма, по-велика от (Раджа) Йога, защото те се изпълняват с някаква цел, докато Бхакти е своята собствена реализация, своите собствени средства и своята собствена цел.”

Бхакти е постоянната тема на нашите мъдреци. Като оставим настрана писателите върху Бхакти - такива големи коментатори на Вяса-сутрите като Шандиля и Нарада, които са очевидни поддръжници на познанието (Джнана), също имат да кажат нещо много показателно за любовта. Дори когато коментаторите се опитват да обяснят много от текстовете - ако не и всички – с цел да ги превърнат в източник на едно сухо познание, Сутрите – и особено онази част свързана с обожанието на Господ – не се поддават лесно на такъв вид манипулации.

В действителност не съществува такава голяма разлика между познанието (Джнана) и любовта (Бхакти), както хората понякога си мислят. Докато продължаваме нататък ще видим, че накрая те се срещат и събират в една точка. Това важи и за Раджа Йога, когато тя се практикува за достигане на освобождение, а не като инструмент за мамене на лековерните, в какъвто за съжаление тя често се превръща в ръцете на шарлатаните и продавачите на загадки - тогава тя води до същата цел.

Най-голямото предимство на Бхакти Йога е, че тя е най-лесният и най-естественият път за достигане на тази велика божествена цел; Големият й недостатък е, че в своите низши форми често деградира в ужасен фанатизъм. Всички фанатични шайки в индуизма, мохамеданството и християнството почти винаги са произлизали изцяло от редиците на тези поклонници от низшите нива на Бхакти. Тази еднопосочна и искрена отдаденост (Нища) на любимия обект, без която нито една истинска любов не може да израсне, много често става причина за отричането на всичко останало. Всички слаби и неразвити умове във всяка религия или страна имат един-единствен начин да обичат своя идеал и той е като мразят всички останали идеали. Тук се крие обяснението защо човекът, който е отдаден с такава любяща привързаност на своя Бог, който е толкова предан на своя собствен религиозен идеал, се превръща в ревящ фанатик веднага щом види или чуе нещо за някое друго вярване. Този вид любов много прилича на кучешкия инстинкт, който пази собствеността на господаря от посегателство, с тази разлика, че инстинктът на кучето е по-добър от разума на човека, защото то никога не бърка своя стопанин с враг, независимо в какви дрехи се появява той. Докато фанатикът губи всякаква сила за правилна преценка. В неговия случай личните му убеждения са от такъв всепоглъщащ интерес, че за него няма никакво значение какво казва човек – дали той е прав или греши; единственото нещо за което той определено винаги внимава, е да знае кой го казва. Същият човек който за хората с неговите възгледи е сърдечен, добър, честен и любящ, няма да се поколебае да извърши най-долните постъпки, щом са насочени към хора извън границите на собственото му религиозно братство.

Но тази опасност съществува само в онзи етап от Бхакти, който се нарича подготвителен (Гауни). Когато Бхакти е узрее и премине в тази форма, която се нарича върховна (Пара Бхакти), повече не съществува страх от тези ужасни проявления на фанатизма; онази душа, която е завладяна от висшата форма на Бхакти, е твърде близо до Бог, който е Любов, за да стане инструмент за разпръсване на омраза.

Не на всеки от нас е дадено да бъде хармоничен в изграждането на характера си в този живот: и все пак знаем, че най-възвишен е онзи характер, в който са хармонично съчетани следните три неща – познанието, любовта и Йога. Три неща са необходими за една птица да лети – двете крила и опашката, която да направлява полета. Джнана (Познанието) е като едното крило, Бхакти (Любовта) като другото, а Йога е като опашката, която поддържа баланса. За онези които не могат да изпълняват заедно и хармонично тези три вида на поклонение и затова приемат единствено Бхакти като свой път, е необходимо винаги да помнят, че ритуалите и церемониите, въпреки че са абсолютно необходими за прогресиращата душа, нямат никаква друга стойност освен да ни доведат до онова състояние, в което ние чувстваме най-силната любов към Бог.

Има малки разлики в мненията на учителите на познанието и тези на любовта, въпреки че и двете страни допускат силата на Бхакти. Джнанините смятат Бхакти за инструмент за достигане на освобождението, а бхактите гледат на този път едновременно и като инструмент, и като самата цел, която трябва да бъде постигната. За мен това е разлика без голямо значение. Всъщност Бхакти, когато се използва като инструмент, в действителност означава по-низшата форма на поклонение, а по-висшата форма на това поклонение в един по-късен стадий става неразделна част от по-низшата форма на реализация. Изглежда, че всеки придава голямо значение на своя собствен метод на поклонение и богослужение, забравяйки че чрез съвършената любов и чистото познание ще дойде всичко - дори и това което не е търсено - и че съвършената любов и истинското познание са неразделни.

Без да забравяме това, нека се опитаме да разберем какво казват големите коментатори на Веданта по този въпрос. В обяснението на сутрата Авриттирасакридуоадешат (Медитацията е необходима и често е задължителна), Бхагаван Шанкара казва: “Хората казват така, ‘Той е предан на краля, той е предан на Гуру’; казват го за онзи, който следва Гуру и го прави като има за цел само да го следва. Те казват още, ‘Любящата съпруга медитира върху своя любящ съпруг’; това също означава един вид непрекъснат спомен.” Това представлява отдадеността според Шанкара.

“Медитацията е още постоянен спомен (на обекта върху който се медитира); той протича като непрекъсната струя олио, изливано от един съд в друг. Когато такъв вид възпоменание бъде постигнато (по отношение на Бог), всички превръзки падат”. Това се казва в писанията за постоянното възпоменание като средство за освобождението. Този спомен има същата природа като виждането; той означава това, което се казва и в следния откъс, “Когато Онзи който е близо и който е далече бъде видян, всички съмнения се разсейват, всички резултати от действията изчезват”. Този който е близо може да бъде видян, но онзи който е далече, може единствено да бъде помнен. Въпреки това писанията казват, че човек трябва да види Този който е близо, както и Онзи който е далече, давайки ни знак по този начин, че гореспоменатият вид спомняне е толкова добро, колкото и виждането. Когато този спомен се възвиси, той приема същата форма като виждането... Обожанието е непрестанно възпоменание, както може да се види от основните текстове на писанията. Знанието, което е същото като повтарящото се обожание, е било описвано като постоянен спомен... Така споменът, който е достигнал височините на онова което е толкова добро, колкото и директното възприятие, се споменава в Шрути¹ като път към освобождението. “Атман не може да бъде достигнат чрез различните науки, нито чрез интелекта, нито чрез прекаленото изучаване на Ведите. Атман бива достигнат от онзи, който Той пожелае, и на него Той разкрива себе си.” Тук, след като се казва, че само чуването, мисленето и медитацията не са средствата за достигане на Атман, се казва още: “Атман бива достигнат от онзи, който Той пожелае.” Силно обичаният любим е желан; за когото този Атман е силно обичан и любим, той става най-любим на Атман. За да може този любим да достигне Атман, Самият Господ помага. Защото е било казано от Господ: “Тези които са постоянно привързани към Мен и Ме боготворят с любов – на тях аз давам онази насока на волята, чрез която те да Ме достигнат.” Затова е казано, че онзи за когото този спомен – който е от същия характер като директното възприятие – е много скъп, понеже той е скъп и за самия Обект на това помнене (Атман) – този човек е желан от Върховния Атман и от него Върховния Атман бива достигнат. Този постоянен спомен е обозначен с думата Бхакти.” Така казва Бхагаван Шри Рамануджа в своя коментар на Сутра Атхато Брахма Джиджнаса (Следва трактат върху Брахман.)

Коментирайки Сутрите на Патанджали, Ишвара Пранидханадва, т.е. “Боготворенето на върховния Господ” – Бходжа казва, “Пранидхана е този вид Бхакти, в който без да бъдат търсени резултати подобни на сетивните удоволствия и други, всички действия биват посветени на Учителя на всички учители.” Коментирайки същото, Бхагаван Вяса също определя Пранидхана като онази “форма на Бхакти чрез която милостта на Върховния Господ идва при йогина и го благославя като осъществява желанията му”. Според Шандиля, “Бхакти е силна любов към Бог.” Най-доброто определение обаче, е дадено от краля на бхактите, Прахлада:

“Тази безсмъртна любов, която невежият храни към мимолетните обекти на сетивата – докато не спирам да медитирам върху Теб – нека тази любов не се изплъзва от сърцето ми!” Любов! Към кого? Към върховния Бог Ишвара. Любовта към което и да е друго същество – колкото и да е велика – не може да бъде Бхакти; защото, както казва Шри Рамануджа в своята Шри Бхашя, цитирайки един древен Ачария (велик учител):

“От Брахма до последния стрък трева, всички неща които живеят в света са роби на раждането и смъртта и са причинени от Карма; затова те не могат да бъдат от полза като обекти на медитацията, защото всички те са потопени в невежество и са предмет на промяна.” Коментирайки думата Ануракти използвана от Шандиля, коментаторът Свапнешвара казва, че тя идва от Ану – след, и Ракти – привързаност; т.е. привързаността която идва след познанието за природата и величието на Бог; в противен случай сляпата привързаност към всеки, например към жена и деца, би била Бхакти. Следователно ние ясно виждаме, че Бхакти е поредица от умствени усилия за религиозна реализация, които започват с обикновено обожание и богослужение и завършват с върховната и безкрайно силна любов към Ишвара.

Втора глава

Кой е Ишвара? Джанмадяся ятах – “Този от когото идва раждането, съществуването и разпадането на вселената,” – Той е Ишвара – “Вечният, Чистият, Вечно-свободният, Всемогъщият, Всезнаещият, Всемилостивият, Учителят на всички учители” и преди всичко, Са Ишварах анирвачания-премасварупах – “Той, Господ, е по Своята собствена природа неизразимата Любов.” Това са със сигурност дефиниции за Личностния Бог. Има ли тогава двама Богове – “Не това, не това¹” или Сат-Чит-Ананда - Битие-Познание-Блаженството² според философа, и този Бог на Любовта на бхактата? Не. Това е същият Сат-Чит-Ананда, който е и Богът на Любовта, безличностното и личностното в едно. Винаги трябва да се помни, че Личностният Бог почитан от бхактата не е отделен или различен от Брахман. Всичко е Брахман, Единият без втори; само че Брахман като единство или абсолют е твърде абстрактен, за да бъде обичан и боготворен; затова бхактата избира относителния аспект на Брахман, който е Ишвара, Върховният Господар. Едно сравнение: Брахман е като глината или субстанцията от която са моделирани предметите с безкрайно разнообразие. Като глина, всички те са едно; но се различават по своята форма на проявление. Преди всеки един от тях да е бил създаден, всички те са съществували потенциално в глината и разбира се, субстанциално те са идентични; но когато вече притежават форма и докато тя продължава да съществува, те са отделни и различни; глинената мишка никога не може да стане глинения слон, защото формата е тази, която ги прави това което са като проявления, въпреки че като безформена глина, всички те са едно. Ишвара е най-висшето проявление на Абсолютната Реалност, или с други думи, възможно най-висшия прочит на Абсолюта от човешкия ум³. Творението е вечно, както и Ишвара.

В четвъртата Пада от четвъртата глава на своите Сутри, след като изтъква почти безкрайната сила и познание, които ще дойдат при освободената душа след достигането на Мокша, Вяса прави следната забележка в един от афоризмите, че никой въпреки това не може да придобие силата да сътворява, управлява и унищожава вселената, защото тя принадлежи единствено на Бог. При обясняването на тази Сутра, за коментаторите на дуализма е лесно да докажат как за подчинената душа, Джива⁴, никога не е възможно да притежава безкрайна сила и пълна независимост от Бог. Изцяло дуалистичният коментатор Мадхвачария се занимава с този пасаж по своя обичаен резюмиращ начин, цитирайки един стих от Вараха Пурана.

Обяснявайки този афоризъм, коментаторът Рамануджа казва, “Възниква следното съмнение, дали сред силите на освободените души е включена тази уникална сила на Върховния - силата на сътворението (както и на съхранението и разрушението) на вселената и Господството над всичко, или величието на освободените се състои само в директното възприятие на Върховния, без тези сили; (в отговор) ние откриваме следния аргумент: Основателно е да се приеме, че освободените придобиват Господството над вселената, защото писанията казват: ‘Той достига до абсолютно единство с Върховния и всички негови желания са удовлетворени.’ И така, абсолютното единство и осъществяването на всички желания не могат да бъдат постигнати без единствената по рода си сила на Върховния Бог, а именно, тази на управляването на вселената. Следователно, за да бъде постигнато удовлетворяване на всички желания и абсолютно единство с Върховния, ние трябва да допуснем, че освободеният получава силата да властва над цялата вселена. На това ние отговаряме, че освободеният получава всички сили, освен тази да управлява вселената. Управляването на вселената означава направляването на формата, живота и желанията на всички съзнателни и несъзнателни същества. Освободеният, от когото е било премахнато всичко, забулващо истинската природа на Брахман, се радва единствено на Неговото безпрепятствено възприятие, но не притежава силата да властва над вселената. Това се доказва от следния текст от писанията, ‘От когото всички тези неща са родени, чрез когото всичко което е създадено, живее и при когото то, заминавайки, се завръща – попитай за това. Това е Брахман.’ Ако това качество на господство над вселената беше присъщо и на освободените, тогава този текст не би могъл да се приложи като дефиниция за Брахман, която му дава определение посредством Неговото господство над вселената. Отличителните качества са тези, които определят едно нещо и са присъщи само на него; затова в текстовете като:

‘Мое любимо момче, в началото съществуваше само Единият без втори. Той видя и почувства, “Аз ще дам начало на много.” Той излъчи топлина.’

‘Наистина само Брахман съществуваше в началото. Този Един еволюира. Той излъчи една блажена форма, на Кшатра. Всички тези богове са Кшатри: Варуна, Сома, Рудра, Парджаня, Мритю, Ишана.’

‘Наистина само Атман съществуваше в началото; нищо друго не вибрираше; Той помисли да излъчи света; после Той излъчи света.’

‘Само Нараяна съществуваше; нито Брахма, нито Ишана, нито Дява-Притхиви, нито звездите, нито водата, нито огънят, нито Сома, нито слънцето. Той не изпитваше удоволствие сам. След своята медитация, Той придоби една дъщеря, десетте органа и т.н.’

И в други текстове като:

‘Който, живеейки в земята, е отделен от земята, който живеейки в Атман и т.н.’ –

Шрути говорят за Върховния като за субекта на действието за управлението на вселената. . . . Никъде в тези описания за управлението на вселената няма такова становище, според което една от тези души може да властва над вселената, която й е предписана.”

В обяснението на следващата сутра, Рамануджа казва, “Можете да кажете, че това не е така, но във Ведите има недвусмислени текстове, които доказват обратното и те се отнасят до величието на освободените души в сферите на подчинените божества.” Това също е едно лесно решение на трудността. Въпреки че системата на Рамануджа допуска единството на абсолютното, според него вътре в това цялостно битие има вечни различия. Следователно от практическа гледна точка, тъй като тази система също е дуалистична, за Рамануджа е било лесно да запази много ясни разграничения между душата и Личностния Бог.

Сега ще се опитаме да разберем какво казва по този въпрос великият представител на школата на Адвайта. Ще видим как системата на Адвайта запазва всички надежди и стремежи на дуалиста непокътнати и в същото време предлага свое собствено решение на проблема в съгласие с възвишената съдба на божественото човечество. Тези които се стремят да задържат своя индивидуален ум дори след освобождението си и да останат обособени, ще имат предостатъчна възможност да реализират своите стремежи и да се радват на благословията на Брахман с качества⁵. Това са онези, за които в Бхагавата Пурана⁶ се казва следното: “О кралю, такива са удивителните качества на Бог, че мъдреците чието единствено удоволствие е в Аза, и от които всички окови са паднали, дори и те обичат Вездесъщия с любов, която изпитват заради самата любов.” За тези мъдреци поддръжниците на философията на Санкхя⁷ казват, че те се разтварят в природата в един цикъл на творението, за да могат след това достигайки съвършенство, да се появят в следващия цикъл като господари на цели светове. Но никой от тях не става равен на Бог (Ишвара). Тези които достигат до онова състояние, в което няма нито сътворение, нито сътворено, нито творец, където няма нито познаващ, нито познаваемо, нито познание, където няма нито аз, нито ти, нито той, където няма нито субект, нито обект, нито отношение между тях, “там, кой кого вижда?” – такива хора са излезли отвъд всичко и са стигнали до “където думите не могат да достигнат, нито ума”; те са отишли при онова, за което Шрутите заявяват: “Не това, не това”; но за онези които не могат или няма да достигнат това състояние, неизбежно ще остане триединното виждане за недиференцирания Брахман под формата на природата, душата и всепроникващия крепител на двете – Ишвара. Затова, когато Прахлада забравил себе си, той не открил нито вселената, нито нейната причина; за него всичко било Безкрайно и недиференцирано от името и формата; но веднага щом си спомнил че е Прахлада, пред него се появила вселената и заедно с нея Господ на вселената – “Съкровищницата от безчетен брой блажени качества”. Така било и със святите Гопи⁸. Докато те са били изгубили чувството за индивидуалността си, всички те били Кришни, а когато отново започнали да мислят за Него като за Онзи, който трябва да бъде боготворен, те отново станали гопите, и моментално –

(Бхагавата) – “Пред тях се появил Кришна с усмивка върху лотосовото си лице, облечен в жълти одежди и с венци от цветя върху Себе си, въплътеният победител по красота на бога на любовта.”

Сега да се върнем обратно при нашия Ачария Шанкара; той казва: “Тези, които докато боготворят Брахман с качества и достигат до единение с Върховния Господар, запазвайки своя собствен ум – ограничено или неограничено е тяхното величие? Когато възникне това съмнение, ние стигаме до следния аргумент: Тяхното величие трябва да е неограничено, защото според текстовете на писанията, ‘Те достигат до своето собствено царство’, ‘На него всички богове отдават почит’, ‘Техните желания са удовлетворени в трите свята’. Като отговор на това Вяса пише, че те са ‘Без силата да управляват вселената.’ С изключение на силата на сътворението, съхранението и разрушението на вселената, всички други сили, такива като Анима⁹ биват придобити от освободените. Що се отнася до управлението на вселената, тази сила принадлежи на вечно-съвършения Ишвара. Защо? Защото той е предмет на всички текстове от писанията, които се отнасят до сътворението, съхранението и разрушението, а освободените души не са споменати там в каквато и да е връзка. Всички тези текстове сочат към Него. Освен това, тук е дадено прилагателното ‘вечно-съвършен’. Писанията казват също така, че силата Анима и другите като нея при освободените възникват от техния стремеж към Бог и Неговото обожание. Затова те нямат място в управлението на вселената. От друга страна, поради това че освободените души (продължават да) притежават своите собствени умове, е възможно тяхната воля понякога да се различава и по тази причина, ако един желае сътворение, друг може да желае разрушение. Единственият начин да се избегне такъв конфликт е ако всяка воля бъде направена подчинена на една-единствена воля. Следователно, заключението е, че волята на освободения е зависима от волята на Върховния Владетел.”

Така Бхакти може да се насочи към Брахман, само в Неговия личностен аспект.

“Пътят е по-труден за онези, чийто ум е привързан към Абсолюта (Безличностния Бог)!” Докато Бхакти (любовта към Личностния Бог) трябва да се носи гладко по течението на нашата природа. Истината е, че ние не можем да имаме някаква друга освен антропоморфна идея за Брахман, но нима това не важи със същата сила за всичко, което познаваме? Най-великият психолог който светът някога е познал, Бхагаван Капила, е демонстрирал още преди векове, че човешкото съзнание е един от елементите в устройството на всички обекти на нашето възприятие и във всички идеи, както вътрешни, така и външни. Започвайки от нашите тела и достигайки до Ишвара, можем да видим, че всеки обект на нашето възприятие е това съзнание плюс нещо друго, каквото и да е то; и ние обикновено смятаме за реалност тази неизбежна смесица. Това действително е - и винаги ще бъде - всичко, което човешкият ум е способен да познае. Оттук следва, че да наричаме Ишвара нереален, понеже е антропоморфен - е пълна глупост. Това много прилича на западните спорове за идеализма и реализма, докато в същото време тази вдъхваща страх кавга има за основа само една игра с думата “реален”. Идеята за Ишвара покрива цялата равнина, която някога е била обозначавана с думата “реален” и включва в себе си всяко нейно значение; Ишвара е толкова реален, колкото и всичко останало във вселената; а в крайна сметка, думата реален не означава нищо повече от това, което току-що беше изтъкнато. Такава е философската концепция за Ишвара.

Трета глава