Шветашватара Упанишад, VІ. 17-18


Формите на любовта и тяхното проявление



страница6/7
Дата20.01.2017
Размер0.84 Mb.
#13152
1   2   3   4   5   6   7

Формите на любовта и тяхното проявление

Ето някои от формите, в които се проявява любовта. Първата е благоговението и уважението. Защо хората показват уважение към храмовете и святите места? Защото там е боготворен Той и Неговото присъствие се свързва с всички подобни святи места. Защо хората от всяка страна изразяват уважение към учителите на религията? За човешкото сърце е естествено да прави това, тъй като всички тези учители проповядват Бог. Уважението е рожба на любовта и в своята основа то е любов; никой от нас не може да почита и уважава някого, когото не обича. След това идва Прити – удоволствието от Бог. Какво огромно удоволствие изпитват хората от обектите на сетивата! Те са готови да отидат навсякъде, да преминат през всякаква опасност, за да получат онова, което обичат, предмета, който техните сетива харесват. Това което е нужно на бхактата, е същият този вид силна любов, която обаче трябва да бъде насочена към Бог. После идва най-сладката от всички болки, Вираха – силното нещастие, което се дължи на отсъствието на любимия. Когато човек чувства дълбоко нещастие поради това, че не е постигнал Бог, че не познал единственото нещо, което си струва да бъде познато и вследствие на това стане силно неудовлетворен и почти луд – това е Вираха; и това състояние на ума го кара да се чувства силно обезпокоен в присъствието на всичко друго освен това на неговия любим (Екаративичикитса). Ние виждаме колко често идва тази Вираха в земната любов. Освен това, когато някой мъж силно обича някоя жена или пък жена обича някой мъж, ние виждаме как те чувстват един вид естествено раздразнение в присъствието на всички онези, които не обичат. Съвсем същото състояние на раздразнителност по отношение на обектите, които не са обичани настъпва в ума, когато той е завладян от Пара-Бхакти; тогава дори да се говори за други неща, освен за Бог за него става отблъскващо. “Мисли за Него, единствено за Него, и се откажи от всички други празни думи”

Онези които говорят само за Него, бхактата смята за приятелски настроени; докато онези, които говорят за нещо друго, той смята за враждебни. Още по-висше състояние в любовта се достига, когато самият живот бива поддържан единствено заради този Идеал на Любовта, когато животът се смята за красив и смислен единствено заради тази Любов.

Без нея, такъв живот не би могъл да съществува нито минута. Животът е сладък, защото той мисли за Любимия. Тадята или чувството за идентичност с Него идва, когато човек е станал съвършен според Бхакти – когато е станал благословен, когато е достигнал Бог и е “докоснал Неговите нозе”. Тогава цялата му природа бива пречистена и напълно променена. Тогава всички негови цели в живота биват реализирани. И все пак много такива бхакти продължават да живеят само за да Го боготворят. Това е блаженството и единственото удоволствие в живота, от което те не се отказват. “О кралю, такава е блажената същност на Хари, че дори и онези които са били удовлетворени във всичко, всички възли в сърцата на които са били разсечени, дори те обичат Бог заради самата любов” – Бог, който “е боготворен от всички богове, от всички стремящи се към освобождение и всички познаващи Брахман”.... Такава е силата на любовта. Когато човек забрави себе си напълно и започне да чувства, че не му принадлежи нищо, тогава той достига състоянието на Тадята; всичко става свещено за него, защото то принадлежи на Любимия. Дори и при земната любов, влюбеният смята всичко принадлежащо на любимия му за свято - то му е много скъпо. Той обича дори парченцето от дрехата принадлежаща на любимия на неговото сърце. По същия начин, когато някой обича Бог, всичко във вселената му става скъпо, защото тя е изцяло е Негова.



Пета глава
Универсалната любов и как тя води до себеотреченост

Как бихме могли да обичаме Вящи, частното, без първо да обичаме Самащи, универсалното? Бог е Самащи, обобщеното и абстрактно универсално цяло; а вселената която виждаме е Вящи и се състои от детайли и частности. Да обичаме цялата вселена е възможно само ако обичаме Самащи, универсалното - или онова единство, в което могат да бъдат открити милиони, милиони по-малки единства. Философите на Индия не спират изследването си на частното; те хвърлят един бърз поглед върху него и веднага се заемат да открият обобщените форми, които биха включили в себе си всичко частно. Търсенето на универсалното е главното търсене на индуистката философия и религия. Джнанинът се стреми към обобщението на нещата, към абсолютното и обобщено Същество, познавайки което, той би познал всичко. Бхактата иска да реализира онази обобщена и абстрактна Личност, обичайки която, той би обичал цялата вселена. Йогинът иска да достигне онази обобщена форма на сила, контролирайки която, той би контролирал цялата вселена. В цялата си история, индийският ум винаги е бил насочен към това единствено търсене на универсалното във всичко – в науката, в психологията, в любовта, във философията. Затова заключението до което достига бхактата е, че ако просто продължавате да обичате един човек след друг, вие можете да продължавате да го правите за неопределено дълго време, без да бъдете ни най-малко способни да заобичате света като цяло. Когато обаче се достигне до главната идея, според която крайната сума от всички видове любов е Бог и сборът от всички стремежи на всички души във вселената, независимо дали свободни, обвързани или борещи се за освобождение, е Бог – единствено тогава става възможно за когото и да било да чувства универсалната любов. Бог е Самащи, а тази видима вселена е Бог – диференциран и станал проявен. Ако ние обичаме тази крайна сума, значи обичаме всичко. Тогава любовта към света и правенето на добро биха станали много лесни; но ние трябва да придобием тази сила като обичаме първо Бог; в противен случай това е трудно. “Всичко е Негово и Той е моят Любим; аз Го обичам,” казва бхактата. По този начин за него всичко става свещено, защото всички неща са на Бог. Всички са Негови деца, всички са Неговото тяло, Неговото проявление. Как тогава ние бихме могли да нараним някого? Как тогава бихме могли да не обичаме някого? С любовта към Бог ще дойде като сигурно следствие любовта към всяко същество във вселената. Колкото по-близо идваме до Бог, толкова повече започваме да виждаме, че всички неща са в Него. Когато душата успее да изпита блаженството от върховната любов, тя започва да вижда Бог във всичко. Така нашето сърце се превръща във вечен извор на любов. А когато достигнем дори още по-висши етапи на тази любов, всички малки разлики между нещата на света изчезват напълно; Човекът няма да бъде виждан повече като човек, а единствено като Бог; животното няма да бъде виждано като животно, а като Бог; дори тигърът няма да бъде повече тигър, а проявление на Бог. Така в това високо състояние на Бхакти всяко едно същество и всеки един живот бива боготворен. “Познавайки този Хари, Господ, във всяко същество, мъдрият трябва да проявява неизменна любов към всички същества.”

Като резултат на тази дълбока и всепоглъщаща любов идва чувството на съвършена себеотреченост, убеждението, че нищо което се случва, не е против нас, Апратикуля. Ако тогава дойде болка, любящата душа е способна да каже: “Добре дошла, болко.” Ако дойде нещастие, тя ще може да каже: “Добре дошло, нещастие, ти също идваш от моя Любим.” Ако дойде змия, тя ще възкликне: “Добре дошла, змийо.” А когато дойде смъртта, такъв бхакта би я приветствал с усмивка. “Благословен съм, че всички тези неща идват при мен; всички те са добре дошли.” В това състояние на съвършено смирение, произтичащо от дълбоката любов към Бог и към всичко, което е Негово, бхактата спира да прави разлика между удоволствието и болката и те не могат да му повлияят. Той не знае какво е да се оплаква от болка и нещастие; и този вид търпеливо себепредаване на волята на Бог - който е изцяло любов - е действително много по-ценно достижение, отколкото славата от всички велики и героични дела.

За по-голямата част от човечеството тялото е всичко; тялото е цялата тяхна вселена; телесното удоволствие е единственият смисъл на живота им. Този демон на боготворенето на тялото и на нещата на тялото е влязъл във всички нас. Ние можем и да се отдаваме на възвишени разговори и да летим високо в мислите си. Но въпреки това всички сме като лешоядите; умът ни е насочен към парчето мърша лежащо на земята. Защо нашето тяло трябва да бъде спасено, да речем от тигъра? Чрез него тигърът ще бъде удовлетворен, а това не е много по-различно от принасянето в жертва на себе си и боготворенето. Можете ли да достигнете до реализацията на такава идея, според която чувството за аза е напълно изгубено? Това е силно зашеметяваща височина на острия връх на религията на любовта и малцина в този свят някога са се изкачвали до нея; но докато човек не достигне тази най-висока точка на вечната готовност за доброволна саможертва, той не може да стане съвършен бхакта. Всички ние можем и да успяваме задоволително да поддържаме телата си за по-дълги или по-кратки интервали от време. Независимо от това, тези тела трябва да си заминат; няма нищо свързано с тях, което да е постоянно. Благословени са онези, чиито тела биват разрушени в служба на другите. “Богатството и дори самия си живот, мъдрецът винаги поставя в готовност за служба на другите. Понеже в този свят има едно-единствено сигурно нещо, и то е смъртта, затова е много по-добре това тяло да умре за добра кауза, отколкото за лоша.” Ние можем да влачим живота си петдесет или сто години; но след това, какво се случва? Всичко което е резултат от комбинация, трябва да бъде разложено и да умре. Трябва и ще дойде време, когато то ще бъде разградено. Исус, Буда и Мохамед също са умрели; всички големи Пророци и Учители на света са умрели.

“В този мимолетен свят, където всичко се разпада на парчета, ние трябва да извлечем най-висшата полза от времето, което имаме,” казва бхактата; а действително най-висшата полза от живота е да го използваме като служим на всички живи същества. Онова което поражда целия егоизъм в света, е ужасната идея, че ние сме тялото - именно тази заблуда, че ние сме единствено тялото, което притежаваме. И че трябва с всички възможни средства да се опитваме и стараем да го съхраним и задоволим. Ако вие със сигурност знаете, че сте нещо друго, а не тялото, тогава няма да имате никой с когото или против когото да се борите; тогава ще бъдете мъртви за всички егоистични идеи. Затова бхактата заявява, че ние трябва да смятаме себе си за мъртви по отношение на всички неща от света; и това е истинската себеотреченост; да става каквото щé. Това е смисълът на, “Да бъде волята Ти,” а не ходенето насам-натам, воденето на борби и мисълта, че Бог желае всички наши слабости и светски амбиции. Може и да е вярно, че някакво добро произтича дори от егоистичните стремежи. Това обаче е Божия отговорност. Идеята на съвършения бхакта е той никога да не работи за себе си, нито да желае нещо за себе си. “Господи, те строят високи храмове в Твое име; аз съм беден; нямам нищо; затова вземам това свое тяло и го полагам в Твоите нозе. Не ме изоставяй, О Господи.” Такава е молитвата, която бхактата отправя от дълбините на своето сърце. За онзи който е изпитал това, тази вечна саможертва на аза в полза на Господ, неговия Любим, е по-висша от цялото богатство и сила на света и дори от мислите за слава и радост. Мирът на спокойното смирение на бхактата е мир, който надвишава всяко разбиране и притежава несравнима ценност. Неговата Апратикуля е състояние на ума, в което той няма интереси и не може да намери нищо, което му се противопоставя. В това състояние на възвишено смирение всичко под формата на привързаност си заминава напълно, освен всепоглъщащата любов към Онзи, в когото всички неща живеят, движат се и имат своето битие. Тази любов и привързаност към Бог не обвързват душата, а ефективно строшават всички нейни окови.


Шеста глава


Висшето Познание и Висшата Любов са едно и също за истински обичащия

Упанишадите правят разграничение между висшето и низшето познание; но за бхактата няма действителна разлика между това висше познание и висшата любов (Пара-Бхакти). Мундака Упанишад казва: “Познаващите Брахман заявяват, че има два вида познание достойно да бъде получено, а именно, Висшето (Пара) и низшето (Апара). От тях низшето се състои Риг-Веда, Яджур-Веда, Сама-Веда и Атхарва-Веда, Шикша (науката занимаваща се с произношението и акцента), Калпа (религиозната служба на жертвоприношението), граматиката, Нирукта (науката занимаваща се с етимологията и значението на думите), прозодията и астрономията; а висшето познание е онова, чрез което бива познато Неизменното.”

Това ясно показва, че висшето познание е това за Брахман; а Деви-Бхагавата ни дава следната дефиниция за висшата любов (Пара-Бхакти): “Както олиото което се излива от един съд в друг тече в непрекъсната струя, така когато умът мисли в един непрекъснат поток за Бог, това е Пара-Бхакти или върховната любов.” Това състояние на непрекъсната и вечно-устойчива насоченост на ума и сърцето към Бог, заедно с неразделната привързаност, е действително най-висшето проявление на човешката любов към Бог. Всички останали форми на Бхакти са само подготвителни и имат за цел достигането на неговата най-висша форма – Пара-Бхакти, която е известна още като (Рагануга). Когато веднъж тази върховна любов се зароди в сърцето на човек, неговият ум постоянно ще мисли за Бог и няма да помни нищо друго. Той няма да допуска в себе си други мисли, освен онези за Бог, а душата му ще бъде абсолютно чиста и сама ще разчупи всички окови на материята, ставайки свободна. Единствено той ще може да почита Бог в своето собствено сърце; за него всички форми, символи, книги и доктрини ще са изцяло безполезни и вече няма да му бъдат от никаква полза. Не е лесно Бог да бъде обичан така. Виждаме, че човешката любов обикновено процъфтява само там, където се отвръща на нея; когато на любовта не бъде отвърнато с любов, естественото следствие е студено безразличие. Има обаче редки случаи, в които можем да забележим любовта да се проявява дори там, където в замяна не се отвръща с любов. Можем да сравним този вид любов с любовта на мушицата към огъня, като за целта дадем една далечна илюстрация; мушицата обича огъня, пада в него и умира. Действително е в нейната природа да обича така. Да обичаш, защото същността на любовта е да обича, е безспорно най-висшето и безкористно проявление на любовта, което може да бъде видяно в света. Когато такава любов действа на нивото на духовността, тя неизбежно води до достигането на Пара-Бхакти.

Седма глава



Триъгълникът на любовта


Можем да сравним любовта с триъгълник, всеки от ъглите на който съответства с неизменни характеристики. Както един триъгълник не би могъл да съществува без своите три ъгъла, така не би могло да има любов без следващите три характеристики. Първият ъгъл на нашия триъгълник е, че любовта не познава пазарлъка. Не може да съществува истинска любов никъде, където има някакво търсене на нещо в замяна за нея; тя се превръща просто в една дребна търговия. Докато таим в себе си идеята за извличането на една или друга полза от Бог в замяна на нашата преданост и вярност към Него, в сърцата ни не може да се развие истинска любов. Онези които почитат Бог, защото желаят Той да ги удостои с определени дарове, със сигурност не биха го правили, ако не могат да очакват тези неща от Него. Бхактата обича Бог, само защото Неговата природа е да бъде обичан. Няма друг мотив, който да поражда или насочва това божествено чувство на поклонника.

Чували сме историята за великия крал, който веднъж отишъл в една гора и там се срещнал с един светец. Той поговорил за малко с него и бил много удовлетворен от чистотата и мъдростта му. После кралят пожелал светеца да се съгласи да приеме някакъв дар от него. Но той отказал да направи това, като казал: “Плодовете от гората са достатъчни за мен; чистите потоци които извират от планините, ми доставят достатъчно вода за пиене; корите на тези дървета ми дават достатъчно, за да покрия тялото си; а планинските пещери са моя дом. Защо трябва да приемам някакъв дар от теб или от когото и да било другиго? Кралят отвърнал: “Само заради мен, господине, моля ви приемете нещо от мен, елате с мен до града в двореца ми.” След дълго убеждаване, накрая светецът се съгласил да направи това, което кралят желаел и тръгнал с него към двореца му. Преди да предложи дара на светеца, кралят започнал да си казва молитвите: Господи, дай ми още деца; Господи, дай ми още богатство; Господи, дай ми още земя; Господи поддържай тялото ми в добро здраве,” и така нататък. Преди той да бил свършил с казването на молитвата си, мъдрецът станал и тихо излязъл от стаята. При това кралят се озадачил и го последвал, като извикал: “Господине, вие си тръгвате, а още не сте получили моите дарове.” Светецът се обърнал към него и казал: “Не прося от просяци. Ти самият не си нищо друго освен един просяк, затова как би могъл да ми дадеш нещо? Не съм толкова глупав да мисля, че мога да взема нещо от просяк като теб. Махни се, не ме следвай.”

Има голяма разлика между тези, които са само просяци и онези, които наистина обичат Бог. Просенето не е езикът на любовта. Да служим на Бог дори заради спасението или каквато и да било друга отплата е еднакво деградиращо. Любовта не знае отплата. Тя съществува винаги заради самата любов. Бхактата обича, защото не може да не го прави. Когато видите един красив пейзаж и го обикнете, вие не изисквате нищо в замяна от него, нито пък той иска нещо от вас. И въпреки това неговото съзерцание ви довежда до едно блажено състояние на ума; той отслабва всяко триене и всички противоречия в ума ви, успокоява ви, въздига ви за известно време отвъд вашата смъртна природа и почти ви довежда до състояние на божествен екстаз. Това качество на истинската любов е първият ъгъл на нашия триъгълник. Не искайте нищо в замяна за вашата любов; нека вашата позиция бъде винаги тази на даващия; давайте вашата любов на Бог, но не искайте нищо в замяна дори от Него.

Вторият ъгъл от този триъгълник е, че любовта не знае страх. Онези които обичат Бог от страх са най-низшите човешки същества, те са съвсем неразвити като хора. Те почитат Бог поради страх от наказание. За тях Той е величествено Същество, с камшик в едната ръка и скиптър в другата; те се страхуват да не бъдат бичувани, ако не Му се подчинят. Да бъде почитан Бог поради страх от наказание е деградиращо; такъв вид служене на Бог, ако въобще може да бъде наречено така, е най-първичната форма на почитането на Бог. Как може да има любов в сърцето, докато има някакъв страх там? Представете си една млада майка, а срещу нея куче, което лае; тя се изплашва и побягва в най-близката къща. Но си представете, че на следващия ден тя излезе на улицата с детето си и един лъв скочи върху него. Къде ще бъде тя тогава? Разбира се, в самите челюсти на лъва, предпазвайки детето си. Любовта побеждава страха. Страхът произтича от егоистичната идея за откъсването на аза от вселената. Колкото по-малък и по-егоистичен ставам аз, толкова по-голям ще бъде моя страх. Ако човек смята себе си за едно дребно нищожество, със сигурност ще бъде завладян от страх. Но колкото по-малко смятате себе си за незначителен човек, толкова по-малко страх ще има за вас. Докато във вас съществува дори най-малката искрица страх, там не може да има любов. Любовта и страхът са несъвместими; онези които обичат Бог, никога не се страхуват от Него. Този който наистина обича Бог, би се смял над заповедта: “Не изричай името на Господа твоя Бог напразно.” Как може да съществува някакво богохулство в религията на любовта? Колкото повече изричате името на Бог, толкова по-добре за вас, независимо по какъв начин го правите. Вие повтаряте Неговото име, само защото Го обичате.

Третият ъгъл от триъгълника на любовта е, че тя няма равна на себе си, защото в нея винаги е въплътен най-висшия идеал на обичащия. Истинската любов никога не идва, докато обектът на нашата любов не стане най-висшия ни идеал. Може да е вярно, че посоката на човешката любов в много случаи е погрешна, но най-висшата идея за човека който обича винаги е обектът на неговата любов. Някой може да вижда своя идеал в най-долното човешко същество, а друг – в най-висшето; въпреки това, във всеки от тези два случая, този който единствено може да бъде обичан, е идеалът. Най-висшият идеал на всеки човек се нарича Бог. Невеж или мъдър, светец или грешник, мъж или жена, образован или необразован, културен или некултурен, за всяко човешко същество най-висшият идеал е Бог. Синтезът от всички най-възвишени идеали за красота, възвишеност и сила ни дава най-пълното понятие за любящия и любимия Бог.

Тези идеали съществуват под една или друга форма естествено във всеки ум; те образуват неразделна част от нашите умове. Всички активни проявления на човешката природа представляват един стремеж и борба същите идеали да бъдат реализирани на практика в живота. Всяко едно движение в обществото, което виждаме около себе си е породено от разнообразните идеали в различните души, които се опитват да бъдат конкретизирани; това което е вътре, напира да излезе навън. Това вечно доминиращо влияние на идеала е единствената енергия, единствената движеща сила, която винаги може да бъде видяна да действа сред човечеството. Човек може да изживее стотици животи и да се бори в продължение на хиляди години, преди да открие, че е безсмислено да се опитва да накара вътрешния идеал да формира изцяло външните условия и да отговаря изцяло на тях; след като осъзнае това, той повече не се опитва да проектира своя собствен идеал във външния свят, а започва да почита самия идеал като такъв от най-възвишената позиция на любовта. Този най-съвършен идеал обхваща всички по-низши идеали. Всеки осъзнава истината в поговорката, че когато човек е влюбен, в лицето на най-грозната жена той вижда хубостта на красивата Елена. Страничният наблюдател разбира, че тази любов е неуместна, но влюбеният през цялото време вижда своята Елена и изобщо не съзира грозота. Независимо дали красивата Елена или грозната жена - центровете, около които идеалите ни кристализират са действително обектите на нашата любов. Какво обикновено боготвори светът? Това не винаги е този всеобхватен и най-съвършен идеал на най-възвишения, влюбен в Бог поклонник. Идеалът който обикновено почитат мъжете и жените представлява това, което те самите имат в себе си; всеки човек проектира своя собствен идеал във външния свят и коленичи пред него. Ето защо ние виждаме, че хората които са жестоки и кръвожадни си създават понятие за Бог като за кръвожаден – тъй като те могат да обичат единствено своя собствен най-висш идеал. Затова добрите хора имат много възвишен идеал за Бог, който е много по-различен от идеала на останалите.

Осма глава


Бог, който е Любов, сам е доказателство за Себе си.

Какъв е идеалът на обичащия, който изцяло е преминал отвъд идеята за егоизма, разменната търговия и пазарлъка и който не знае страх? Дори на великия Бог, такъв човек би казал: “Давам Ти всичко свое и не искам нищо от Теб; наистина нямам нищо, което да нарека свое.” Когато човек е достигнал до това убеждение, неговият идеал става този на съвършената любов и абсолютното безстрашие в любовта. Най-висшият идеал на такъв човек е лишен от ограниченията на педантизма; любовта му става универсална - без граници и предели - тя е самата, абсолютната любов. Този велик идеал на религията на любовта е почитан и обичан единствено като такъв, без помощта на никакви символи или внушения. Това е най-висшата форма на Пара-Бхакти – обожанието на този всеобхватен идеал като самия него; всички други форми на Бхакти са само етапи по пътя към неговото достигане.

Всички наши провали и успехи докато следваме религията на любовта, се случват по пътя към реализирането на този единствен идеал. Човек взема обект след обект и проектира последователно своя вътрешен идеал върху него; после открива, че външните обекти са неспособни да бъдат изразители на вечно-нарастващия вътрешен идеал - затова те биват отхвърлени един след друг. Накрая търсещият започва да осъзнава, че е безсмислено да се опитва да реализира идеала във външни обекти и че всички външни обекти са нищо в сравнение със самия идеал; с течение на времето той придобива силата да реализира най-висшия и обобщен абстрактен идеал изцяло като абстракция, която за него е също толкова жива и реална. Когато поклонникът е достигнал тази точка, той повече не се чувства подтикван да пита дали Бог може да бъде демонстриран или не. За него Той е единствено Богът на Любовта; Той е най-висшият идеал на любовта и това му е напълно достатъчно. Той, като любов, е самоочевиден. За влюбения не са нужни доказателства, които да демонстрират съществуването на неговия любим. Боговете-съдници от другите религии може да се нуждаят от много аргументи, които да Ги докажат, но бхактата изобщо не мисли и не може да мисли за такива богове. За него Бог съществува само като любов. “Никой, О любима, не обича съпруга заради самия него; съпругът е обичан заради Аза, който е в него; никой, О любима, не обича съпругата заради самата нея; съпругата е обичана заради Аза, който е в нея.”

Някои казват, че егоизмът е единствената движеща сила във всички човешки дейности. Това също е любов, която е била принизена и превърната в нещо малко и дребно. Когато мисля за себе си като обхващащ Универсалното, със сигурност в мен не може да има егоизъм; но когато по погрешка мисля за себе си като за нещо малко - любовта ми става малка и ограничена. А тази грешка се състои в превръщането на сферата на любовта в тясна и ограничена. Всички неща във вселената имат божествен произход и заслужават да бъдат обичани; трябва да помним обаче, че любовта към цялото включва в себе си любовта към частите. Това цяло е Богът на бхактите, а всички останали Богове - Отците на Небето, Владетелите, Създателите, както и всички теории, доктрини и книги, за тях нямат смисъл, тъй като чрез своята върховна любов и отдаденост те са се издигнали напълно над тези неща. Когато сърцето е пречистено и пълно до ръба с божествения нектар на любовта, всички други идеи за Бог стават просто детински и биват отхвърлени като незадоволителни и недостойни. Такава е силата на Пара-Бхакти или Върховната Любов; и съвършеният бхакта повече не ходи в храмовете и църквите, за да търси Бог; той не намира място, където да не Го вижда. Открива Го както в храма, така и извън него, вижда Го както в светостта на светеца, така и в порочността на лошия човек – защото вече сам Го притежава седнал величествено в неговото собствено сърце като Всемогъщата и неугасима Светлина на Любовта, която свети винаги и присъства вечно.


Девета глава

Изражения на божествения идеал на Любовта при човека

Не е възможно да се изрази природата на този върховен и абсолютен идеал на човешки език. Дори най-високият полет на човешкото въображение не е способен да го проумее в цялото му безкрайно съвършенство и красота. И въпреки това, последователите на религията на любовта, в нейните висши, както и в низшите й форми, във всички страни, винаги е трябвало да използват незадоволителния човешки език, за да разберат и определят своя собствен идеал на любовта. Дори повече, била е използвана човешката любов в нейните разнообразни форми, за да обозначи неизразимата божествена любов. Човек може да мисли за божественото само по своя собствен човешки начин, за нас Абсолютът може да бъде изразен само чрез нашия относителен език. За нас цялата вселена е запис на Безкрайното на езика на крайното. Затова бхактите използват всички понятия свързани с обикновената човешка любов по отношение на Бог и в обожанието Му чрез любов.

Някои от големите автори върху Пара-Бхакти са се опитали да разберат и изпитат тази божествена любов по много различни начини. Най-низшият начин по който тя може да бъде разбрана, те наричат Шанта – спокойното и мирно отношение към Бог. Когато човек Го боготвори без огъня на любовта в себе си, без лудостта в ума си, когато неговото отношение е това на спокойната и обикновена любов, която е само малко по-висша от церемониите и символите, но не се характеризира с лудостта на безкрайно силната любов – се казва, че тя е Шанта. Ние виждаме някои хора в света, които обичат да се движат бавно и други, които идват и си заминават като вихрушки. Шанта-бхактата е спокоен, тих и кротък.

Следващият по-висш тип Бхакти е този на Дася, или отношението наподобяващо това на слугата към неговия господар; то се развива тогава, когато човек гледа на себе си като на слуга на Господ. Идеалът на това отношение прилича на привързаността на верния слуга към неговия господар.

Следващият вид любов е Сакхя, приятелството – “Ти си нашия любим другар.” Точно както човек разкрива сърцето си пред своя приятел и знае, че той никога няма да го укори за неговите грешки, а винаги би се опитал да му помогне и както между него и приятеля му съществува чувството за равенство, така и любовта на равенството струи навън и навътре между поклонника и неговия Бог-приятел. По този начин Бог става нашия другар, близкия приятел, на когото ние свободно можем да разкажем историята на своя живот. Можем да споделим с Него най-съкровените тайни на сърцата си и да бъдем напълно спокойни за сигурността си и за Неговата подкрепа. Той е приятелят, който поклонникът приема като равен. В това отношение на Бог се гледа като на наш другар в игрите. Може да се каже, че във вселената всички ние играем. Точно както децата играят своите игри, точно както най-великите крале и императори играят техните игри, така и Любимият Господ играе вечно с тази вселена. Той е съвършен; Той няма нужда от нищо. Защо тогава трябва да сътворява? При нас всяко действие винаги има за цел задоволяването на определена потребност, а потребността винаги предполага несъвършенство. Бог е съвършен; Той няма нужда от нищо. Защо тогава Той трябва да продължава с тази дейност на вечно-активното творение? Каква е Неговата цел? Легендите за Бог който създава света с една или друга цел, която ние си въобразяваме, са много добри като такива, но не са нищо повече. Всичко всъщност е само на игра; вселената е Неговата игра, която продължава вечно. Цялата вселена трябва да е само за Негово удоволствие и забавление. Ако сте бедни, забавлявайте се от това; ако сте богати, радвайте се на забавлението да бъдете богати; ако дойдат опасности, това също е добро развлечение; ако дойде щастие, развлечението е още по-добро. Светът е просто една игрална площадка, а ние сме тук, за да се позабавляваме добре и за да играем; Бог през цялото време играе с нас и ние също играем с Него. Бог е нашият вечен другар в игрите. Колко красиво играе Той! Играта свършва, когато един цикъл достигне до края си. Следва покой за определен период от време; после отново всичко излиза навън и започва да играе. Само когато забравим, че всичко е игра, в която ние също играем, идват нещастията и болките. Тогава сърцето унива, а светът натежава върху нас с огромна тежест. Но веднага щом се откажем от сериозната идея за реалността на вечно-изменчивите събития в този триминутен живот и разберем, че той е сцена върху която играем и помагаме на Него да играе - за нас нещастието моментално изчезва. Той играе във всеки атом; Той играе като изгражда планети, слънца и луни; играе с човешкото сърце, с животните, с растенията. Ние сме Неговите шахматни фигури; Той подрежда тези фигури на шахматната дъска и после ги разтърсва. Той ни подрежда първо по един начин, а после по друг. А ние съзнателно или несъзнателно Му помагаме в Неговата игра. И, о блаженство! Ние сме негови другари в игрите!

Следващото отношение в Бхакти е известно като Ватсаля или да обичаме Бог не като свой Баща, а като наше Дете. Това може да изглежда странно, но е практика, която ни дава възможност да се освободим от всички идеи за сила свързани с понятието за Бог. Идеята за сила носи със себе си страхопочитание. В любовта не трябва да има страхопочитание. Идеите за почит и подчинение са необходими за формиране на характера; но когато той е формиран, когато обичащият е изпитал спокойната и мирна любов и освен това е вкусил малко от нейната пълна лудост – тогава той повече няма нужда да говори за етика и дисциплина. Да смята Бог за могъщ, величествен и славен, понеже Той е Господ на вселената и Бог на всички богове – влюбеният в Него казва, че не го е грижа за това. За да избегне свързването на Бог с това всяващо страх чувство за могъщество, бхактата Го боготвори като свое собствено дете. Майката и бащата не са подбуждани от страхопочитание по отношение на детето; те не могат да изпитват почит към него. Не могат и да си помислят да поискат някакъв дар от него. Положението на детето е винаги това на получаващ и родителите биха пожертвали живота си сто пъти от любов към него. Те биха се отказали хиляди пъти от телата си заради това свое единствено дете; затова Бог е обичан като дете. Тази идея за любовта към Бог като към дете се заражда и развива естествено сред онези религии, които вярват във въплъщението на Бог. За мохамеданите е невъзможно да имат тази идея за Бог; те биха избягали от нея с ужас. Но християнинът и индусът я разбират много добре, защото те имат бебето Исус и бебето Кришна. Жените в Индия често гледат на себе си като майката на Кришна; християнските майки също биха могли да подхранват идеята, че са майки на Христос; това би донесло на Запад познанието за Божественото Майчинство на Господ, от което хората толкова много се нуждаят. Суеверните разбирания за страхопочитанието и преклонението по отношение на Бог са дълбоко вкоренени в нашите сърца и отнема дълго време да удавим напълно в любов тези идеи за уважение и почит, за величието и славата към Бог.

Има още едно човешко олицетворение на божествения идеал на любовта. Нарича се Мадхура или сладостното отношение, което е най-възвишеното от всички. То се основава на действително най-висшето проявление на любовта в този свят, която освен това е и най-силната, позната на човека. Коя друга любов разтърсва така цялото човешко същество, коя друга любов протича през всеки негов атом и го подлудява така, карайки го да забрави изцяло себе си и го трансформира в Бог или в демон – както любовта между мъжа и жената?1 В това олицетворение на божествената любов Бог е нашият съпруг. Ние всички сме жени; няма мъже в този свят; има Един-единствен мъж, и това е Той, нашият Любим. Цялата любов която един мъж дава на една жена, или една жена на един мъж – трябва да бъде дадена на Бог.

Всички видове любов, които виждаме в света и с които повече или по-малко само си играем – имат за своя цел Бог; но за нещастие, човек не познава безкрайния океан, в който тази могъща река на любовта непрестанно се влива и затова той често се опитва глупаво да я насочва към малките кукли на човешките същества. Мощната любов към детето, която е присъща на човешката природа, в действителност не е предназначена за малката кукла на детето; ако я давате сляпо и единствено на него, като последствие ще страдате. Но с това страдание от друга страна, ще дойде пробуждането, чрез което вие ще откриете без всяко съмнение, че ако раздавате любовта намираща се във вас на едно или друго човешко същество, тя рано или късно ще донесе болка и мъка като резултат. Затова нашата любов трябва да бъде давана на най-Висшия, който никога не умира и не се изменя, на Него, в океана на чиято любов няма нито отлив, нито прилив. Любовта трябва да бъде насочена към своето правилно предназначение, тя трябва да тече към Него, който наистина е безкрайният океан на любовта. Всички реки се вливат в океана. Дори водната капка, която се стича по билото на планината, не може да спре пътя си достигайки поток или река, колкото и да е голяма тя; накрая дори и тази капка по някакъв начин намира своя път към океана. Бог е единствената цел на всички наши емоции и страсти. Ако искате да се ядосвате, ядосвайте се на Него. Карайте се на вашия Любим, на вашия Приятел. На кого другиго можете безопасно да се карате? Смъртните хора няма да се примиряват търпеливо с вашия гняв; ще последва ответна реакция. Ако вие ми се ядосате, аз със сигурност ще отвърна, защото не мога да се примиря търпеливо с гнева ви. Казвайте на вашия Любим, “Защо не идваш при мен; защо ме оставяш така сам?” Къде другаде можете да откриете някаква радост, освен в Него? Каква радост може да има в малките буци пръст? Това което ние трябва да търсим, е изкристализиралата същност на безкрайната радост, а тя е в Бог. Нека всички наши страсти и емоции бъдат насочени към Него. Те съществуват заради Него и ако пропуснат целта си и бъдат насочени към нещо по-низше, стават порочни; а когато попаднат право в целта, в Бог, дори най-низшите сред тях биват преобразени. Всички енергии на човешкото тяло и ум, по какъвто и начин да се проявяват, имат Бог за своя единствена цел, за своя Екаяна. Всички любови и всички страсти на човешкото сърце трябва да бъдат насочени към Бог. Той е нашият Любим. Кого другиго може да обича това сърце? Той е най-красивият, най-възвишеният, Той е самата красота, самата възвишеност. Кой в тази вселена е по-красив от Него? Кой в тази вселена е по-достоен да ни бъде съпруг, отколкото Той? Затова, нека Той бъде нашият Съпруг, нека Той бъде нашият Любим.

Често става така, че тези божествени влюбени които пеят за божествената любов, възприемат езика на човешката любов във всички негови аспекти, за да могат да я опишат. Глупците не разбират това; и никога няма да го разберат, защото гледат на него само с физическите очи. Те не разбират лудостта и болезнените спазми на духовната любов. И как биха могли? “Само една целувка от Твоите устни, О Любими! Онзи който е бил целунат от Теб - неговата жажда за Теб нараства вечно, всички негови мъки изчезват и той забравя всичко освен единствено Теб.” Стремете се към тази целувка на Любимия, това докосване на Неговите устни, което подлудява бхактата и превръща човека в бог. За онзи който е бил благословен с такава целувка, цялата природа се променя, всички светове изчезват, слънцата и луните угасват и самата вселена се разтваря в този безкраен океан на любовта. Това е съвършенството в лудостта на любовта.

Но истински влюбеният в Духа не спира дори тук; дори любовта между съпругата и съпруга не е достатъчно безумна за него. Бхактите възприемат също така идеята за извънбрачната любов, защото тя е толкова силна! Но те изобщо нямат в предвид нейната непристойност. Природата на тази любов е такава, че колкото повече препятствия се изправят пред нейната свободна игра, толкова по-страстна става тя. Любовта между съпруг и съпруга е гладка и за нея няма пречки. Затова бхактите възприемат отношението на влюбеното момиче, чиито майка, баща или съпруг се противопоставят на тази любов; и колкото повече някой пречи на нейната любов, толкова по-силна става тя. Човешкият език не е способен да опише колко лудо е бил обичан Кришна в горите на Вринда, как при звука на неговия глас вечно-блажените Гопи са се втурвали, за да го видят забравяйки всичко, забравяйки този свят и всичко което ги свързва с него - неговите задължения, радости и мъки. О човече, ти който говориш за божествена любов и в същото време си способен да се грижиш за всички суети на този свят – искрен ли си? “Там където е Рама (Бог), там няма място за нито едно желание; където има желание – няма място за Рама; тези две неща никога не съществуват заедно – както светлината и тъмнината те никога не се срещат едно с друго.”

Десета глава


Каталог: Bhakti%20Yoga


Сподели с приятели:
1   2   3   4   5   6   7




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница