Формите на любовта и тяхното проявление

Изражения на божествения идеал на Любовта при човека

Не е възможно да се изрази природата на този върховен и абсолютен идеал на човешки език. Дори най-високият полет на човешкото въображение не е способен да го проумее в цялото му безкрайно съвършенство и красота. И въпреки това, последователите на религията на любовта, в нейните висши, както и в низшите й форми, във всички страни, винаги е трябвало да използват незадоволителния човешки език, за да разберат и определят своя собствен идеал на любовта. Дори повече, била е използвана човешката любов в нейните разнообразни форми, за да обозначи неизразимата божествена любов. Човек може да мисли за божественото само по своя собствен човешки начин, за нас Абсолютът може да бъде изразен само чрез нашия относителен език. За нас цялата вселена е запис на Безкрайното на езика на крайното. Затова бхактите използват всички понятия свързани с обикновената човешка любов по отношение на Бог и в обожанието Му чрез любов.

Някои от големите автори върху Пара-Бхакти са се опитали да разберат и изпитат тази божествена любов по много различни начини. Най-низшият начин по който тя може да бъде разбрана, те наричат Шанта – спокойното и мирно отношение към Бог. Когато човек Го боготвори без огъня на любовта в себе си, без лудостта в ума си, когато неговото отношение е това на спокойната и обикновена любов, която е само малко по-висша от церемониите и символите, но не се характеризира с лудостта на безкрайно силната любов – се казва, че тя е Шанта. Ние виждаме някои хора в света, които обичат да се движат бавно и други, които идват и си заминават като вихрушки. Шанта-бхактата е спокоен, тих и кротък.

Следващият по-висш тип Бхакти е този на Дася, или отношението наподобяващо това на слугата към неговия господар; то се развива тогава, когато човек гледа на себе си като на слуга на Господ. Идеалът на това отношение прилича на привързаността на верния слуга към неговия господар.

Следващият вид любов е Сакхя, приятелството – “Ти си нашия любим другар.” Точно както човек разкрива сърцето си пред своя приятел и знае, че той никога няма да го укори за неговите грешки, а винаги би се опитал да му помогне и както между него и приятеля му съществува чувството за равенство, така и любовта на равенството струи навън и навътре между поклонника и неговия Бог-приятел. По този начин Бог става нашия другар, близкия приятел, на когото ние свободно можем да разкажем историята на своя живот. Можем да споделим с Него най-съкровените тайни на сърцата си и да бъдем напълно спокойни за сигурността си и за Неговата подкрепа. Той е приятелят, който поклонникът приема като равен. В това отношение на Бог се гледа като на наш другар в игрите. Може да се каже, че във вселената всички ние играем. Точно както децата играят своите игри, точно както най-великите крале и императори играят техните игри, така и Любимият Господ играе вечно с тази вселена. Той е съвършен; Той няма нужда от нищо. Защо тогава трябва да сътворява? При нас всяко действие винаги има за цел задоволяването на определена потребност, а потребността винаги предполага несъвършенство. Бог е съвършен; Той няма нужда от нищо. Защо тогава Той трябва да продължава с тази дейност на вечно-активното творение? Каква е Неговата цел? Легендите за Бог който създава света с една или друга цел, която ние си въобразяваме, са много добри като такива, но не са нищо повече. Всичко всъщност е само на игра; вселената е Неговата игра, която продължава вечно. Цялата вселена трябва да е само за Негово удоволствие и забавление. Ако сте бедни, забавлявайте се от това; ако сте богати, радвайте се на забавлението да бъдете богати; ако дойдат опасности, това също е добро развлечение; ако дойде щастие, развлечението е още по-добро. Светът е просто една игрална площадка, а ние сме тук, за да се позабавляваме добре и за да играем; Бог през цялото време играе с нас и ние също играем с Него. Бог е нашият вечен другар в игрите. Колко красиво играе Той! Играта свършва, когато един цикъл достигне до края си. Следва покой за определен период от време; после отново всичко излиза навън и започва да играе. Само когато забравим, че всичко е игра, в която ние също играем, идват нещастията и болките. Тогава сърцето унива, а светът натежава върху нас с огромна тежест. Но веднага щом се откажем от сериозната идея за реалността на вечно-изменчивите събития в този триминутен живот и разберем, че той е сцена върху която играем и помагаме на Него да играе - за нас нещастието моментално изчезва. Той играе във всеки атом; Той играе като изгражда планети, слънца и луни; играе с човешкото сърце, с животните, с растенията. Ние сме Неговите шахматни фигури; Той подрежда тези фигури на шахматната дъска и после ги разтърсва. Той ни подрежда първо по един начин, а после по друг. А ние съзнателно или несъзнателно Му помагаме в Неговата игра. И, о блаженство! Ние сме негови другари в игрите!

Следващото отношение в Бхакти е известно като Ватсаля или да обичаме Бог не като свой Баща, а като наше Дете. Това може да изглежда странно, но е практика, която ни дава възможност да се освободим от всички идеи за сила свързани с понятието за Бог. Идеята за сила носи със себе си страхопочитание. В любовта не трябва да има страхопочитание. Идеите за почит и подчинение са необходими за формиране на характера; но когато той е формиран, когато обичащият е изпитал спокойната и мирна любов и освен това е вкусил малко от нейната пълна лудост – тогава той повече няма нужда да говори за етика и дисциплина. Да смята Бог за могъщ, величествен и славен, понеже Той е Господ на вселената и Бог на всички богове – влюбеният в Него казва, че не го е грижа за това. За да избегне свързването на Бог с това всяващо страх чувство за могъщество, бхактата Го боготвори като свое собствено дете. Майката и бащата не са подбуждани от страхопочитание по отношение на детето; те не могат да изпитват почит към него. Не могат и да си помислят да поискат някакъв дар от него. Положението на детето е винаги това на получаващ и родителите биха пожертвали живота си сто пъти от любов към него. Те биха се отказали хиляди пъти от телата си заради това свое единствено дете; затова Бог е обичан като дете. Тази идея за любовта към Бог като към дете се заражда и развива естествено сред онези религии, които вярват във въплъщението на Бог. За мохамеданите е невъзможно да имат тази идея за Бог; те биха избягали от нея с ужас. Но християнинът и индусът я разбират много добре, защото те имат бебето Исус и бебето Кришна. Жените в Индия често гледат на себе си като майката на Кришна; християнските майки също биха могли да подхранват идеята, че са майки на Христос; това би донесло на Запад познанието за Божественото Майчинство на Господ, от което хората толкова много се нуждаят. Суеверните разбирания за страхопочитанието и преклонението по отношение на Бог са дълбоко вкоренени в нашите сърца и отнема дълго време да удавим напълно в любов тези идеи за уважение и почит, за величието и славата към Бог.

Има още едно човешко олицетворение на божествения идеал на любовта. Нарича се Мадхура или сладостното отношение, което е най-възвишеното от всички. То се основава на действително най-висшето проявление на любовта в този свят, която освен това е и най-силната, позната на човека. Коя друга любов разтърсва така цялото човешко същество, коя друга любов протича през всеки негов атом и го подлудява така, карайки го да забрави изцяло себе си и го трансформира в Бог или в демон – както любовта между мъжа и жената?¹ В това олицетворение на божествената любов Бог е нашият съпруг. Ние всички сме жени; няма мъже в този свят; има Един-единствен мъж, и това е Той, нашият Любим. Цялата любов която един мъж дава на една жена, или една жена на един мъж – трябва да бъде дадена на Бог.

Всички видове любов, които виждаме в света и с които повече или по-малко само си играем – имат за своя цел Бог; но за нещастие, човек не познава безкрайния океан, в който тази могъща река на любовта непрестанно се влива и затова той често се опитва глупаво да я насочва към малките кукли на човешките същества. Мощната любов към детето, която е присъща на човешката природа, в действителност не е предназначена за малката кукла на детето; ако я давате сляпо и единствено на него, като последствие ще страдате. Но с това страдание от друга страна, ще дойде пробуждането, чрез което вие ще откриете без всяко съмнение, че ако раздавате любовта намираща се във вас на едно или друго човешко същество, тя рано или късно ще донесе болка и мъка като резултат. Затова нашата любов трябва да бъде давана на най-Висшия, който никога не умира и не се изменя, на Него, в океана на чиято любов няма нито отлив, нито прилив. Любовта трябва да бъде насочена към своето правилно предназначение, тя трябва да тече към Него, който наистина е безкрайният океан на любовта. Всички реки се вливат в океана. Дори водната капка, която се стича по билото на планината, не може да спре пътя си достигайки поток или река, колкото и да е голяма тя; накрая дори и тази капка по някакъв начин намира своя път към океана. Бог е единствената цел на всички наши емоции и страсти. Ако искате да се ядосвате, ядосвайте се на Него. Карайте се на вашия Любим, на вашия Приятел. На кого другиго можете безопасно да се карате? Смъртните хора няма да се примиряват търпеливо с вашия гняв; ще последва ответна реакция. Ако вие ми се ядосате, аз със сигурност ще отвърна, защото не мога да се примиря търпеливо с гнева ви. Казвайте на вашия Любим, “Защо не идваш при мен; защо ме оставяш така сам?” Къде другаде можете да откриете някаква радост, освен в Него? Каква радост може да има в малките буци пръст? Това което ние трябва да търсим, е изкристализиралата същност на безкрайната радост, а тя е в Бог. Нека всички наши страсти и емоции бъдат насочени към Него. Те съществуват заради Него и ако пропуснат целта си и бъдат насочени към нещо по-низше, стават порочни; а когато попаднат право в целта, в Бог, дори най-низшите сред тях биват преобразени. Всички енергии на човешкото тяло и ум, по какъвто и начин да се проявяват, имат Бог за своя единствена цел, за своя Екаяна. Всички любови и всички страсти на човешкото сърце трябва да бъдат насочени към Бог. Той е нашият Любим. Кого другиго може да обича това сърце? Той е най-красивият, най-възвишеният, Той е самата красота, самата възвишеност. Кой в тази вселена е по-красив от Него? Кой в тази вселена е по-достоен да ни бъде съпруг, отколкото Той? Затова, нека Той бъде нашият Съпруг, нека Той бъде нашият Любим.

Често става така, че тези божествени влюбени които пеят за божествената любов, възприемат езика на човешката любов във всички негови аспекти, за да могат да я опишат. Глупците не разбират това; и никога няма да го разберат, защото гледат на него само с физическите очи. Те не разбират лудостта и болезнените спазми на духовната любов. И как биха могли? “Само една целувка от Твоите устни, О Любими! Онзи който е бил целунат от Теб - неговата жажда за Теб нараства вечно, всички негови мъки изчезват и той забравя всичко освен единствено Теб.” Стремете се към тази целувка на Любимия, това докосване на Неговите устни, което подлудява бхактата и превръща човека в бог. За онзи който е бил благословен с такава целувка, цялата природа се променя, всички светове изчезват, слънцата и луните угасват и самата вселена се разтваря в този безкраен океан на любовта. Това е съвършенството в лудостта на любовта.

Но истински влюбеният в Духа не спира дори тук; дори любовта между съпругата и съпруга не е достатъчно безумна за него. Бхактите възприемат също така идеята за извънбрачната любов, защото тя е толкова силна! Но те изобщо нямат в предвид нейната непристойност. Природата на тази любов е такава, че колкото повече препятствия се изправят пред нейната свободна игра, толкова по-страстна става тя. Любовта между съпруг и съпруга е гладка и за нея няма пречки. Затова бхактите възприемат отношението на влюбеното момиче, чиито майка, баща или съпруг се противопоставят на тази любов; и колкото повече някой пречи на нейната любов, толкова по-силна става тя. Човешкият език не е способен да опише колко лудо е бил обичан Кришна в горите на Вринда, как при звука на неговия глас вечно-блажените Гопи са се втурвали, за да го видят забравяйки всичко, забравяйки този свят и всичко което ги свързва с него - неговите задължения, радости и мъки. О човече, ти който говориш за божествена любов и в същото време си способен да се грижиш за всички суети на този свят – искрен ли си? “Там където е Рама (Бог), там няма място за нито едно желание; където има желание – няма място за Рама; тези две неща никога не съществуват заедно – както светлината и тъмнината те никога не се срещат едно с друго.”

Десета глава