Сидхарта Херман Хесе

Уплашено и разплакано момчето бе присъствало на погре­бението на майка си; мрачно и боязливо бе изслушало Сидхар­та, който го поздрави като свой син и му каза, че е добре дошъл при него. С пребледняло лице то седеше по цели дни пред мо­гилата на покойницата, отказваше да яде, затвори погледа си, затвори сърцето си и застана срещу съдбата.

Сидхарта го щадеше и съчувстваше на скръбта му. Разби­раше, че синът му не го познава и не може да го обича като баща. Постепенно той осъзна и разбра, че единадесетгодишният му син е разглезено мамино детенце, израсло в охолство, свикнало на изискани ястия, на меко легло, свикнало да запо­вядва на слуги. Сидхарта разбра, че скърбящото и разглезено дете няма да може изведнъж и драговолно да се примири с но­вото място и с бедността. Той не му налагаше нищо, вършеше много работи вместо него, винаги му предлагаше най-хубавото от храната им. Надяваше се бавно, с добронамерено търпение да успее да го спечели.

Богат и щастлив се бе усетил, когато пристигна момчето. Но времето течеше и тъй като момчето оставаше все така от­чуждено и мрачно, проявяваше същия горделив и опак нрав, не искаше да работи, не почиташе двамата старци, крадеше от плодните дръвчета па Васудева, Сидхарта започна да разбира, че синът му не бе донесъл много щастие и спокойствие, а тре­воги и грижи. Но той го обичаше и желаеше тревогите и грижи­те на обичта пред щастието и радостта без момчето.

Откакто малкият Сидхарта бе дошъл в колибата, старците си бяха разпределили работата. Васудева отново бе поел сам задълженията на лодкар, а Сидхарта, за да бъде до сина си, ра­ботеше в колибата и на полето.

Дълго време, дълги месеци Сидхарта очакваше сина си да го разбере, да приеме обичта му и да отвърне с обич. Дълги месеци и Васудева изчакваше и наблюдаваше, изчакваше и мъл­чеше. Един ден, когато младият Сидхарта отново бе измъчил баща си с упорството и прищевките си и му бе счупил две пани­ци за ориз, Васудива дръпна Сидхарта настрана и му каза:

- Прости ми, говоря с теб като приятел. Виждам, че се из­мъчваш, виждам, че си загрижен. Синът ти, скъпи, ти създава грижи, той създава грижи и на мен. С друг живот, с друго гнездо е свикнала младата птичка. Той е напуснал града и богатст­вото не като теб от отвращение и досада, а е изоставил това срещу волята си. Питах реката, приятелю, много пъти я питах. Но реката се смее, надсмива се, надсмива се над мен и теб, задавя се от смях заради нашата глупост. Водата търси вода, младостта търси младост, синът ти е попаднал на място, къде­то не може да вирее. Попитай и ти реката, чуй какво ще ти ка­же!

Сидхарта спря загрижен поглед върху приветливото му ли­це, в чиито бръчки живееше постоянна ведрина.

- Но мога ли да се разделя с него? - тихо и засрамено про­дума той. - Дай ми още време, скъпи. Нали виждаш, аз се боря за него, боря се да спечеля сърцето му, с обич и добронамерено търпение искам да го спечеля. Един ден реката ще заговори и на него - и той е призван.

Усмивката на Васудева грейна с още по-голяма топлота.

- О да, и той е призван, той също е от Вечния живот. Но знаем ли с теб за какво точно е призван, за какъв път, за какви дела, за какви страдания? Няма да се малко страданията му, горделиво и кораво е сърцето му, а такива хора много страдат, много се лутат, много неправди вършат, с много грехове зат­рупват съвестта си. Кажи ми, скъпи: не възпитаваш ли сина си? Не го ли заставяш да върши каквото трябва? Не го ли биеш? Не го ли наказваш?

- Не, Васудева, нищо такова не правя.

- Знаех, че е така. Ти не го заставяш, не го биеш, не му заповядваш, защото знаеш, че крехкото е по-силно от кораво­то, водата е по-силна от скалата, обичта е по-силна от принуда­та. Браво, много добре. Но не грешиш ли, като си мислиш, че не го принуждаваш и не го наказваш? Нима с обичта си не го връзваш с вериги? Не го ли засрамваш всеки ден с добротата и търпението си, нима така не го затрудняваш още повече? Не заставяш ли надменното и разглезено момче да живее в една колиба с двама старци, които преживят банани, за които дори оризът вече е лакомство, чиито разсъждения не могат да бъдат неговите, чиито сърца са стари и смирени и туптят по-различно от неговото. Това не е ли принуда, не е ли наказание за него?

Поразен от тези думи, Сидхарта сведе погледа си към земя­та и попита тихо:

- Според теб какво трябва да направя? Васудева каза:

- Отведи го в града, отведи го в къщата на майка му, там сигурно още има слуги, предан го на техните грижи. И ако прислужничките не са още там, настани го при някой учител, не за­ради самото .учене, а за да се събере с други момчета и момиче­та, да бъде в света, който е негов. Никога ли не си мислил за това?

- Ти надзърташ в сърцето ми - тъжно рече Сидхарта. - Мно­го пъти съм мислил за това. Но как да го предам и заведа в този свят, когато и без това в сърцето му няма достатъчно смире­ние? Няма ли да се отдаде на охолството, да се изгуби в насла­ди и високомерие, да повтори заблудите на баща си, да изчезне в самсара?

Усмивка озари лицето на лодкаря, той нежно докосна рамо­то на Сидхарта и каза:

- Попитай за това реката, приятелю! Чуй я как ще ти се изсмее! Нима мислиш, че си извършил толкова глупости, за да спасиш от тях сина си.? А можеш ли да го опазиш от самсара? Как? Чрез поучения, с молитви, с назидания? Напълно ли заб­рави онази поучителна история на браминския син Сидхарта, която някога чух от теб на същото това място? Кой предпази онзи самана Сидхарта от самсара, от грях, от алчност, от безразсъдство? Успяха ли да го опазят благочестието на баща му, назиданията на учителите му, собственото му знание и собстве­ното му търсене? Кой баща, кой учител би могъл да го опази да изживее собствения си живот, да се оцапа сам с живота, да сто­варва сам върху себе си вина, да изпие сам най-горчивата чаша и сам да намери пътя си? Нима мислиш, скъпи, че някой би могъл да избегне този път? Може би синчето ти ще бъде изклю­чение, защото много го обичаш, защото много би искал да го предпазиш от скръбта, от теготата и разочарованията? Но до­ри и десет пъти да умреш заради него, не би променил и най-малката криволица от съдбата му.

Никога досега Васудева не бе изричал толкова много думи.

Сидхарта любезно му благодари н се прибра загрижен в ко­либата, но сънят дълго не го спохождаше. Васудева не бе му казал нищо, което вече сам да не бе премислил и да не знаеше. Но той не бе в състояние да използва това знание, защото по-силни от знанието бяха обичта му към момчето, нежността му и страхът да не го загуби. Обичал ли бе някога друг човек така сляпо, с толкова много страдание, така безутешно - и въпреки това толкова щастливо?

Сидхарта не можеше да последва съвета на приятеля си, не можеше да се раздели със сина си. Оставяте се на момчето да му заповядва, да го унижава. Мълчеше и чакаше, всеки ден отначало започваше тихата битка на обичта, безмълвната война на търпе­нието. Васудева също мълчеше и чакаше, винаги добър, винаги дълготърпелив. И двамата бяха майстори в търпението.

Веднъж, когато лицето на малкия му напомни много за Камала, в съзнанието на Сидхарта внезапно проблеснаха думи, ко­ито някога, в дните на младостта му, Камала бе отправила към него. „Не можеш да обичаш" - бе му казала тя, а той се бе съгласил с нея, бе сравнил себе си със звезда, а хората деца с листа, брулени от вятъра, и въпреки това не бе усетил упрек в онези думи. Наистина той никога не би могъл да се привърже напълно към някого, да забрави себе си, да върши глупости за­ради любовта на някого, никога не бе могъл да стори това, и тогава му се бе струвало, че тъкмо тук се крие голямата разлика между него и хората деца. Но сега, откакто синът му бе тук, Сидхарта досущ бе заприличал на хората деца; той страдаше заради някого, обичаше някого, бе отдаден всецяло на една обич, заради обичта се бе превърнал в глупак. Сега, в старостта си, той усети тази най-силна и най-необяснима страст, тя го кара­ше да страда, страдаше мъчително и въпреки това бе блажен, в него нещо се бе обновило, бе станал по-богат. си. Продължи да размисля и откри също, че вече не се страхува за сина си, той знаеше в себе си, че момчето нито е загинало, нито го грози опасност в гората. Въпреки това продължи, без да се спира, но вече не за да го спасява, а воден от желанието да го види още веднъж. Така стигна до града.

Близо до града, когато излезе на широката улица, той зас­тана пред входа на красивата градина за забавления, принадле­жала някога на Камала, точно там, където бе я зърнал за първи път в носилката й. Миналото възкръсна в душата му, той се ви­дя отново да стои там като млад, брадясал, полугол самана, с коси посипани с прах. Сидхарта дълго не мръдна от мястото си, надзърна в градината през отворената врата и видя монаси в жълти одежди да се разхождат край стройните дървета.

Дълго стоя замислен, възкръсваха пред него различни об­рази и той се вслушваше в повестта на живота си. Дълго стоя така, загледан в монасите, но виждаше младата Камала под ви­соките дървета. Виждаше ясно себе си, виждаше как младата Камала го угощава, как за първи път го целува, как горделиво и презрително отхвърля браминството си и как горделиво и жад­но се втурва в светския си живот. Виждаше Камазвами, вижда­ше слугите, пиршествата, играчите на зарове, музикантите, виж­даше пойната птичка в клетката на Камала, преживя всичко то­ва още веднъж, вдишваше самсара, почувства се още веднъж стар и уморен, усети пак погнусата и желанието да се зачеркне, оздравя още веднъж чрез свещеното Ом.

След като стоя дълго пред вратата на градината, Сидхарта се убеди, че желанието, което го бе довело до това място, е безумно, че той не може да помогне на сина си, че не трябва да е така привързан към него. Дълбоко в сърцето си чувстваше като рана своята обич към беглеца и заедно с това разбра, че тази рана не му бе отредена, за да рови в нея, тя трябвайте да се превърне в цвят и да излъчва сияние.Но в този час раната му все още не беше се превърнала в цвят, не излъчваше сияние. Това го натъжи. На мястото на желанието му, което го бе довело тук подир избягалия син, сега зееше празнота. Той приседна покрусен, усети, че нещо в сър­цето му умира, почувства празнотата, вече не виждаше никаква радост, никаква цел. Потънал в мисли, той седеше и чакаше. Това бе научил от реката: да чака, да търпи, да се вслушва. За­това седеше и се вслушваше сред прашната улица, вслушваше се в сърцето си как тупти уморено и тъжно, седеше и чакаше един глас. Часове седя така свит и заслушан, не виждаше вече никакви образи, потъваше в празнотата, без да се съпротивля­ва, без да забележи някакъв път. А когато усещаше да го гори раната, той безгласно изричаше Ом, изпълваше се с Ом. Мона­сите от градината го забелязаха и понеже седеше свит много часове и прах се стелеше по побелелите му коси, един от тях дойде при него и положи в нозете му два банана. Но старецът не го забеляза.

От това вцепенение го изтръгна една ръка, която докосна рамото му. Веднага позна докосването, нежно и кротко, и се опомни. Изправи се и поздравя Васудева, който бе тръгнал след него. И когато се взря в неговото приветливо лице, в ситните му, изпълнени с усмивка бръчки, във ведрите му очи, той също се усмихна. Едва сега забеляза двата банана пред себе си, даде единия на лодкаря, а другия изяде сам. Сетне двамата с Васуде­ва поеха мълчешком обратно през гората, върнаха се при своя брод. Никой не спомена за онова, което се бе случило през де­ня, никой не спомена за бягството на момчето, нито за раната. В колибата Сидхарта легна на одъра си, а когато подир време Васудева дойде при него, за да му предложи чаша с кокосово мляко, намери го заспал.

 

ОМ

Раната пареше дълго още. Сидхарта трябваше да превозва през реката много пътници, които водеха със себе си някой син или дъщеря, и никой от тези пътници той не гледаше, без да му завиди, без да си помисли: „Хиляди хора притежават това най-съкровено щастие, но защо го нямам и аз? И злодеите, и крад­ците, и разбойниците имат деца, обичат ги и са обичани от тях, само аз не." Така повърхностно, така безразсъдно бе започнал да мисли, толкова бе заприличал на хората деца.

Сега той гледаше на хората другояче, не така мъдро, не та­ка горделиво, затова пък по-сърдечно, с по-голямо внимание, по-съпричастно. Сега, когато превозваше обикновени пътници, хора-деца, търговци, войници, жени, те вече не му изглеждаха далечни както някога: той ги разбирате и споделяше техния живот, ръководен не от мисли и убеждения, а единствено от подтик и желания, той чувстваше като тях. Макар да бе близо до съвършенството и да страдаше от последната си рана, стру­ваше му се все пак, че тези човеци-деца са негови братя, тяхна­та суетност, стремежи и недостатъци губеха пред него смешна­та си същност, той ги разбираше, обичаше ги, струваха му се достойни за уважение. Сляпата обич на някоя майка към детето й, глупавата, сляпа гордост на някой баща, който надценява един­ственото си синче, слепият необуздан стремеж на младата, суе­тна жена към скъпи дрьнкулки и възхитените мъжки очи, всич­ки тези увлечения, всички тези детинщини, тези прости, глупа­ви, но неимоверно силни, налагащи се стремежи и страсти, не бяха вече детинщини за Сидхарта. Той виждаше как хората жи­веят заради тях, виждаше как заради тях вършат трудно обясни­ми неща: пътешестват, воюват, страдат безкрайно, понасят без­крайни мъки, и той можеше да ги обича заради това, усещаше живота, порива към живот, неразрушимото, виждаше Брахман, във всяка тяхна страст, във всяка тяхна постъпка. Със сляпата си отдаденост, със сляпата си сила и издържливост тези хора бяха достойни за обич и възхита. Нищо не им липсваше, мъдре­цът и знаещият с нищо не ги превъзхождаха, освен с една незна­чителна дреболия, едно-единствено нищожно нещо: със съзна­нието, осъзнатата мисъл за единството на целия живот.

И Сидхарта понякога се съмняваше дали това знание, тази мисъл заслужава да се цени така високо, дали и тя не е само детска приумица на мислещите хора-деца. Във всичко останало хората по света бяха равностойни на мъдреца, дори често го превъзхождаха - така както животните с неотклонното си, без­погрешно вършене на необходимото в някои моменти създават впечатлението, че превъзхождат хората.

Бавно цъфтеше, бавно узряваше в Сидхарта прозрението какво всъщност е мъдростта, каква е целта на дългото й търсе­не. Тя не беше друго, освен готовността на душата, способност­та, тайнственото изкуство във всеки миг от живота да се чувст­ва и вдишва мисълта за единството. Бавно разцъфваше това в него, отразяваше се върху старческото и детско лице на Васудева: хармония, познание за вечното съвършенство на света, усмивка, единство.

Но раната все още гореше, Сидхарта си спомняше за своя син, пазеше в сърцето си обичта и нежността си, оставяше се на болката да го разкъсва, вършеше всички безразсъдства на при­вързаността. Този пламък не можеше да угасне от само себе си.

И един ден, когато раната го пареше по-силно от всякога, Сидхарта прекоси реката, тласкан от копнеж, слезе от лодката и пожела да тръгне към града, за да търси сина си. Реката тече­ше кротко и тихо, бе по време на месеците, в които не падаха дъждове, но гласът й звучеше странно: тя се смееше! Беше съв­сем ясно, че се смее. Реката се смееше светло и ясно, присми­ваше се на стария лодкар. Сидхарта се спря, надвеси се над водата, за да чуе още по-добре този смях, и в тихо течащата вода съзря отражението на собственото си лице; в отразения образ имаше нещо забравено, и като напрегна мисълта си, про­умя: лицето приличаше на друго едно, което някога бе позна­вал и от което се бе страхувал. То приличаше на лицето на баща му, на брамина. И си спомни как преди много години, още като младеж, бе принудил баща си да му разреши да отиде при саманите, как се бе сбогувал с него и как никога повече не се върна. Не беше ли баща му страдал за него така, както той сега страдаше за сина си? Не беше ли умрял баща му отдавна, без да зърне своя син? Не трябваше ли и той самият да очаква съ­щата участ? Не беше ли смешно, странно п глупаво това повта­ряне, това обикаляне в съдбовния кръг?

Реката се смееше. Да, така беше - всичко, което не беше изстрадано и изпитано до край, отново се връщаше, страдания се повтаряха, едни и същи. Сидхарта отново се качи на лодката и пое обратно към колибата, мислейки за баща си, мислейки за сина си, осмиван от реката, спорещ със себе си, готов да се отчае напълно, и не по малко готов заедно с реката да се изсмее гръмко над себе си и над делия свят.Уви, раната все още не бе се превърнала в цвят, все още сърцето му се противеше на съд­бата, все още страданието му не излъчваше радост и победа. Но все пак той изпитваше надежда и когато се върна в колиба­та, усети неудържимото желание да се изповяда пред Васудева, да разкаже всичко па него, който така добре умееше да слуша. Васудева седеше в колибата и плетеше кошница. Той не тлас­каше вече лодката, очите му бяха много отслабнали, пък и не само очите, а и мишците. Непроменени и цъфтящи бяха само приветливата радост и доброжелателност на лицето му, Сидхарта приседна до стареца и започна тихо да му говори. Разказваше му неща, за които никога до сега не бяха говорили -за някогашното си отиване в града, за парещата рана; за завист­та, която изпитва, щом види щастлив баща, за това, че осъзнава, колко глупав са тези желания, за безуспешната си борба с тях. Изповяда всичко, изрече всичко, дори онова, от което се срамуваше. Оголи раната си, разказа и за бягството си през де­ня, за това как бе преминал като хлапак реката, воден от жела­нието да отиде в града, спомена и за присмеха на реката.

Той говори дълго, много дълго, и докато Васудева го слу­шаше с кротко лице, Сидхарта усети по-силно от всеки друг път вниманието на Васудева, усети как болките и страхът му се раз­тапят, как една тайна надежда започна да струи в него. Да пока­же на такъв слушател раната си бе все едно да я потопи в река­та, докато се охлади и слее с нея. Още докато говореше, докато се изповядваше, Сндхарта все повече усещаше, че това вече не е беше Васудева, вече не беше човек, който го слуша, че този неподвижен слушател всмуква в себе си неговата изповед така, както дървото - дъжда, че този неподвижен слушател е самата река, самият бог, самата вечност. И когато Сидхарта престава­ше да мисли за себе си и за своята рана, вярата за промяната във Васудева го завладяваше и колкото повече я изживяваше и се изпълваше с нея, толкова по-малко странно му изглеждаше това, толкова повече разбирате, че всичко е наред, всичко е естествено, че Васудева отдавна, може би винаги, е бил такъв, само че той не бе забелязал това и той самият вече едва ли се различава от него. Сидхарта усети, че е започнал да вижда ста­рия Васудева така, както народът гледа на боговете, и че това не може да продължи дълго; в сърцето си той започна да се сбогу­ва с Васудева. При това не спираше да говори.

Когато той свърши, Васудева, без да каже нещо, отправи към него приветливия си, отслабнал напоследък поглед, безмъл­вно го озари с любов и ведрост, с разбиране и знание. Той хвана Сидхарта за ръка и го заведе на пристана, седна там заедно с него и се загледа с усмивка към реката.

- Ти я чу да се смее - каза той. - Но не си чул всичко. Нека се заслушаме отново, ще чуеш още нещо.

Останаха безмълвни. Сладостно се носеше многогласната песен на реката. Сидхарта се взираше в течащата вода и вижда­ше в нея множество картини: появи се баща му, самотен, потъ­нал ь скръб за сина си; появи се самият той, самотен, обвързан с веригите на обичта към далечния си син; появи се синът му, и той беше самотен, момчето се хвърляше жадно по пътя на мла­дежките си желания: всеки бе устремен към целта си, всеки бе завладян от страдания. Реката пееше с гласа на страданието, пееше с копнеж, течеше с копнеж към своята цел, жалостно зву­чеше гласът й.

- Чуваш ли? - питаше безмълвният поглед на Васудева. Сид­харта кимна.

- Вслушай се по-добре! - прошепна Васудева. Сидхарта се напрегна да се вслуша по-добре. Образът на баща му, собственият му образ и образът на сина му се сляха един с друг, и образът на Камала се появи и изчезна, и образът на Говинда, и други образи; те се преливаха едни в други, слива­ха се с реката, както реката се стремяха към своята цел, пълни с копнеж и страдание, гласът на реката също бе пълен със страда­ние, с мъка и с непреодоляно желание. Реката се стремеше към целта си. Сидхарта я виждаше да бърза, виждаше реката, която се състоеше от него, от близките му и от всички хора, които някога бе срещнал; виждаше как всички вълни и води бързат и страдат, устремени към целите си, към много цели - към водо­пада, към езерото, към бързея, към морето, как достигат всички цели, как след всяка цел възниква нова, как водата се превръща в пара, която се издига в небето, става на дъжд и руква от свода, превръща се в избор, в поточе, в река, отново се устремява, на ново потича. Ала копнеещият глас се бе променил. Той продъл­жаваше да звучи пълен със страдания, търсещ, към него се при­съединяваха и други гласове, гласове на радост и скръб, добри и лоши, радостни и тъжни, стотици, хиляди гласове.

Сидхарта се вслушваше. Целият се бе превърнал в слух, поглъщаше всеки звук и чувстваше, че бе достигнал най-висше-то съвършенство в умението да слуша. Често бе чувал всички тези гласове на реката, но днес те зазвучаха по новому. Вече не можеше да различи множеството гласове, веселите от тъжните, детските от мъжките, те всички се бяха слели в едно, плачът на копнежа и смехът на мъдреца, викът на гнева и стонът на умира­щия, всичко бе едно, всичко бе сплетено, хилядократно свърза­но едно с друго. А всички заедно, всички гласове, всички цели, всички копнежи, всички страдания, всички наслади, всичкото добро и зло, всичко това беше едно, то образуваше света. Всичко това заедно представляваше реката на съдбините, музиката на живота. И когато Сидхарта се вслушваше внимателно в тази река, в тази хилядогласна песен, когато той не чуваше пито стра­данието, нито смеха, когато не привързваше душата си към ня­кой отделен глас и не проникваше със своето Аз в него, а възп­риемаше цялото единство, тогава великата песен па хилядите гласове представляваше една единствена дума: Ом - съвършен­ството.

„Чуваш ли?" - отново попита погледът на Васудева. Усмив­ка озари всичките бръчки на старческото му лице, над което като че цареше някакво сияние, както над всички гласове на ре­ката се извисяваше Ом. Сияеше усмивката му, когато гледаше приятеля си, и върху лицето на Сидхарта, заблестя същата ус­мивка. Раната му се бе превърнала в цвят, страданието му сия­еше, неговото Аз се бе сляло с единството.

В този час Сидхарта престана да се бори със съдбата, прес­тана да страда. На лицето му изгря спокойната яснота на позна­нието, на което вече не можеше да се противопостави никаква воля, което бе вникнало в съвършенството, което бе в съгласие с реката на съдбите, с течението на живота, изпълнено със стра­дание, изпълнено със сърадване, отдадено всецяло на течение­то, принадлежащо на единството.

Когато Васудева се надигна от мястото си край брега, кога­то надзърна в очите на Сидхарта и видя в тях да струи спокой­ната яснота на познанието, той докосна с длан рамото му, по своя внимателен и нежен начин, и му каза:

- Чаках да дойде твоят час, скъпи. И сега, когато той дой­де, остави ме да си вървя. Дълго чаках този час, дълго бях лод­карят Васудева. Стига толкова. Казвам сбогом на колибата, сбо­гом па Сидхарта!

Сидхарта се поклони дълбоко пред онзи, който се сбогува­ше с него.

- Знаех това - издума той тихо. - В горите ли ще отидеш?

- Отивам в горите, в единството - каза със сияеща усмивка Васудева.

И си тръгна сияещ. Сидхарта дълго гледа след него. С дъл­бока радост, с дълбока сериозност гледате след него. Гледаше го да крачи, изпълнен със спокойствие, виждаше главата му, обкръжена от сияние, и образа му, изпълнен със светлина.

 

Говинда

Веднъж Говинда заедно с други монаси почиваше в горич­ката, която грешницата Камала бе подарила на учениците на Гаутама. Там той чу да се говори за някакъв стар лодкар, който живеел на един ден път от тук и когото мнозина смятали за мъд­рец. Когато Говинда тръгна да странства отново, той пое към онзи брод, воден от желанието да види лодкаря. Защото макар да бе живял през всичките си дни според правилата на учение­то, макар по-младите монаси да го почитаха заради възрастта и скромността му, в сърцето му не бяха угаснали неспокойството и търсенето.

Той дойде при реката, помоли стареца да го вземе на лодка­та си, и когато стигнаха отвъдния бряг, каза на стареца:

- Много добрини вършиш за нас, монасите и поклонници­те, превозвал си стотици от нас. Но не търсиш ли и ти, лодкарю, верния път?

Сидхарта се усмихна със старите си очи и каза:

- О, преподобни, и ги ли се наричаш търсещ, ти, който си стигнал старост и носиш одеждите на монасите на Гаутама?

- Стар съм наистина - каза Говинда, - но никога не съм преставал да търся. И никога не ще престана, изглежда, такава е съдбата ми. И ти, май, отдавна търсиш. Ще ми кажеш ли не­що, почитаеми?

Сидхарта отвърна:

- Какво бих могъл да ти кажа, преподобни? Може би това, че прекалено упорито търсиш? Че от много търсене не успя­ваш ла намериш търсеното?

- Как така? - смая се Говинда.

- Когато някой търси - каза Сидхарта, - често се случва очите му да виждат само онова, което търсят, така той не може да намери нищо и не може да приеме нищо в себе си, защото винаги мисли за търсеното, защото има някаква цел и е обсебен от целта. Да търсиш, значи да имаш цел. Но да намериш - оз­начава да си свободен, открит към всичко, да нямаш цел. Ти, преподобни, може би наистина само търсиш, защото докато след­ваш целта си, не виждаш много неща, които са пред очите ти.

- Все още не те разбирам напълно - каза Говинда, - какво точно искаш да кажеш? Сидхарта рече:

- Някога, о, преподобни, преди много години ти бе дошъл тук, при тази река, намери на брега й един заспал човек и седна до него, за да бдиш над съня му. Но ти, Говинда, не успя да познаеш спящия.

Учуден и като че омагьосан, монахът се вгледа в очите на лодкаря,

- Ти да не си Сидхарта? - понита с нерешителен глас, - И сега нямаше да те позная. Поздрав на теб от сърце и душа, Сид­харта, много се радвам, че те виждам отново. Много си се про­менил, приятелю. Сега, значи, си лодкар?

Сидхарта се засмя приветливо.

- Да, лодкар съм! Има хора, Говинда, които трябва да се променят, да носят всякакви дрехи, и аз съм един от тези хора, скъпи. Добре си дошъл, Говинда, пренощувай в колибата ми.

- Говинда пренощува в колибата на одъра, на който някога бе спал Васудева. Той зададе много въпроси на приятеля си от детинство, много неща от своя живот трябваше да му разкаже Сидхарта.

На сутринта, когато настъпи време Говинда отново да пое­ме на път, той не без колебание каза; - Преди да продължа пътя си, Сидхарта, позволи ми да ти задам още един въпрос. Имаш ли някакво учение? Имаш вяра и знание, които да следваш, да ти помагат да живееш правилно?

Сидхарта каза:

- Ти знаеш, скъпи, че още като младеж, когато живеехме при саманите в гората, приемах с недоверие всякакви учения и учители и им обърнах гръб. Но се промених. И оттогава имах не малко учители. Една красива блудница дълго време бе моя учителка, един богат търговец и неколцина играчи на зарове ми бяха учители. Веднъж и един странстваш ученик на Буда бе мой учител; той бдеше над мен, когато бях заспал в гората. И от него се учих, и нему съм благодарен, много благодарен. Но най-много научих от тази река и от предшественика си, лодкаря Ва­судева. Той беше съвсем обикновен човек; Васудева не беше мислител, но знаеше най-необходимото така добре, както и Гаутама; той беше съвършен, беше светец. Говинда каза:

- Сидхарта, струва ми се, че все още обичаш да се шегу­ваш. Вярвам ти и зная, че не си последвал никой учител. Но не откри ли, ако не цяло учение, поне някакви мисли, някакво зна­ние, които да са част от теб и според тях да подредиш живота си? Ако ми кажеш нещо за тях, истински ще зарадваш сърцето ми.

Сидхарта каза:

- Винаги съм имал такива мисли и прозрения. Понякога за ден или за час чувствах знанието в себе си така, както се чувст­ва биенето на сърцето. Това бяха най-различни мисля, но ми е трудно да ги изрека. О, мой Говинда_: ето една от мислите, кои­то открих: мъдростта е несподелима. Мъдростта, която мъдре­цът се опитва да сподели, звучи винаги като лудост.

- Шегуваш ли се? - попита Говинда.

- Не се шегувам. Казвам каквото съм открил. Знанието мо­же да бъде споделяно, но не и мъдростта. Човек може да я отк­рие, да живее с нея, да се ръководи от нея, могат да се извършат чудеса с нея, но тя не може да се изкаже я да се предаде другиму. В това се съмнявах още като юноша и това ме накара да избягам от учителите. Стигнах и до една друга идея, Говинда, която ти пак може би ще приемеш за шега или за лудост, но която пра все това е най-добрата ми мисъл. А тя е, че обратно­то на всяка истина също е толкова вярно, колкото самата исти­на. Ще го поясня. Истината може да бъде облечена в думи и чрез тях да бъде споделена с никого, но само когато е едност­ранна. Всичко, което може да бъде обхванато с мисли и изрече­но с думи, е едностранно, половинчато, недовършено, непъл­но. Когато възвишеният Гаутама говореше за света, тон трябва­ше да го разделя на самсара и нирвана, на привидност и истина, на страдание и спасение. Другояче не може. Не съществува друг път за онзи, който иска да поучава. Светът, онова, което е около нас и вътре в нас, никога не е нещо едностранно. Никога един човек или едно нещо не са изцяло самсара или изцяло нирвана, никога човек не е изцяло светец или изцяло грешник. Така само ни се струва, защото сме подхвърлени на измамата, че времето е нещо, което съществува. Времето не съществува, о, Говинда, в това се убедих много пъти. И щом като времето не съществу­ва, тогава и онова, което разделя света и вечността, страдание­то и блаженството, доброто и злото също е привидност.

- Как така? - попита Говинда със страх в гласа.

- Чуй ме, скъпи, чуй ме добре. Грешникът - какъвто съм аз или тя - си остава грешник, но някога той отново ще стане Брахман, ще постигне нирвана, ще бъде Буда - но това „някога" е привидност, то е само притча! Грешникът не отива към превръ­щането си в Буда, той не търпи развитие, макар че нашата ми­съл не може другояче да си представи тези неща. Не, в грешни­ка, още сега, днес, съществува будният Буда, бъдещето му вече е тук, и в него, и себе си, във всеки тя трябва да почиташ бъд­ния, възможния, скрития Буда. Светът, приятелю Говинда, не е несъвършен и не върви съвсем бавно по пътя към съвършенст­вото: не, той е съвършен във всеки миг. всеки миг носи в себе си своето спасение, във всяко невръстно дете вече е стаен старе­цът, във всяко кърмаче - смъртта, а във всички смъртни - вечният живот. Нито един човек не може да разбере до къде е стиг­нал другият в пътя си: в разбойника и в играча на зарове се на­мира Буда, в брамина - разбойникът. Отдаден на съзерцание, човек може да преодолее времето, да види едновременно це­лия минал, настоящ и бъден живот, н тогава всичко е добро, всичко е съвършено, всичко е Брахман. Ето защо всичко, което съществува, за мен е добро; виждам смъртта като живот, грехът като святост, благоразумието като лудост, всичко трябва да ос­тане каквото е; всичко се нуждае единствено от моето съчувст­вие, от моята добронамереност, от любещото ми съпричастие. Така за мен всичко е добро, мога да се възползвам от всичко, без да си вредя. Изпитах с тялото и душата си, че грехът ми е бил нужен, нужно ми бе сладострастието, стремежът към бо­гатства, суетата, позорното разочарование, за да се науча да се съпротивлявам, за да мога да обичам света, за да престана да го сравнявам с измисления от мен свят, с измисления от мен образ на съвършенството, а да го оставя такъв, какъвто е, да го оби­чам и да изпитвам радост, че му принадлежа. Това, о, Говинда са част от нещата, които ми дойдоха наум.

Сидхарта се приведе, взе от земята един камък и го положи в дланта си.

- Това тук е камък - игриво каза той, - който след много време може би ще се превърне в пръст, от пръстта може би ще се роди растение, животно или пък човек. По-рано щях да кажа: Този камък не е нищо друго освен камък, той не струва нищо, а принадлежи на света на Майя; но тъй като в кръговрата на пре­въплъщенията би могъл да стане човек и дух, затова и на него отдавам значение.Така може би щях да мисля по-рано. Днес оба­че мисля по друг начин: този камък е камък, но той е и животно, и бог, и Буда, аз почитам и обичам не защото някой ден може да се превърне в това или онова, а защото той отдавна и винаги е бил всичко - и тъкмо затова, че е камък, че сега и днес ми изглежда камък, тъкмо затова го обичам и съзирам ценност и смисъл във всяка от жилките и грапавините му, в жълтия цвят и в сивия, в твърдостта, в звука, който издава, когато го почукна, в това дали неговата повърхност е влажна или суха. Има камъ­ни, които приличат на масло или сапун, други са като листа, трети като пясък, и всеки е с нещо по-различен, всеки шепти молитвената дума Ом по свой начин, всеки е Брахман, но също толкова и в същото време той е камък, грапав или гладък, тък­мо това ми харесва и ми се струва достойно за преклонение. Но нека не ти говоря повече за това. Думите не са добри за тайния смисъл, всяко нещо се променя, щом го изречеш, става малко по-различно, малко изопачено, малко смешно - да, това е мно­го хубаво и много ми харесва, напълно съм съгласен, че това, което за един е съкровище и мъдрост, за друг често пъти е лу­дост.

Говинда слушаше мълчешком.

- Защо ми каза това за камъка? - попита след известно вре­ме той.

- Направих го неволно. Или може би исках да кажа, че оби­чам камъка, реката и всички неща, които виждаме и от които можем да се учим. Аз мога, Говинда, да обичам камъка, дърво­то, или парче кора. Това са предмети, и предметите могат да се обичат. Думите обаче не мога да обичам. Затова ученията не значат нищо за мен, те нямат твърдост, нямат мекота, нямат цвят, нямат ръбове, нямат мирис, нямат вкус, нямат нищо - те са само думи. Може би тъкмо това ти пречи да намериш покой - многото думи. Защото и спасение, и добродетел, и самсара, и нирвана са единствено думи, Говинда. Не съществува предмет, който да е нирвана, съществува само думата нирвана.

Говинда каза:

- Нирвана не е само дума, приятелю, а е и мисъл. Сидхарта продължи:

- Може да е мисъл. Трябва да ти призная, скъпи, че не пра­вя голяма разлика между думите и мислите. Честно казано, мис­лите нямат за мен голямо значение. Предметите имат по-голя­ма стойност. Тук например, на тази лодка стоеше един човек, моят предшественик и учител, един светец, който в продълже­ние на много години е вярвал само в реката и в нищо друго. Той бе забелязал, че реката му говори, учеше се от нея, тя го възпи­таваше и обучаваше, реката му изглеждаше бог, в продължение на много години той не разбра, че всяко подухвай е на вятъра, всеки облак, всяка птичка, всяка буболечка е също така божест­вена, знае също толкова и може да обучава не по-зле от почита­ната от него река. Но когато този светец тръгна към горите, той знаеше всичко, знаеше повече от мен и теб, без учители, без книги, само защото бе вярвал в реката. Говинда каза:

- Но дали това, което наричаш предмети, е нещо истинско, нещо веществено? Не са ли те само някаква заблуда, само об­раз или привидност? Твоят камък, твоето дърво, твоята река -съществуват ли те в действителност?

- И това - отвърна Сидхарта - не ме тревожи много. Нека да бъдат или да не бъдат привидност, и аз тогава трябва да съм привидност, и като такъв - те също са като мен. Тъкмо затова са ми така скъпи и ги чувствам достойни за почитта ми: те са подобни на мен и затова мога да ги обичам. А ето и една мисъл, която ще те разсмее: струва ми се, о, Говинда, че най-важна от всичко е любовта. Да разбереш света, да го обясниш, да го пре­зираш е занимание за велики мъдреци. Аз искам само да оби­чам този свят. не да го презирам, да не мразя него и себе си, ла съзерцавам и него, и себе си, и всички творения с любов, с въз­торг и благовение.

- Разбирам - каза Говинда. - Но тъкмо това Възвишения нарече измама. Той повелява доброжелателност, милост, съст­радание, търпение, но не и любов; той ни забрани да привърз­ваме сърцето си към всичко земно.

- Зная - каза Сидхарта, и усмивката му заблестя като злато. - Зная, Говинда. Ето че се отзовахме всред дебрите на мнения­та, всред спора за думи. И не мога да отрека, че думите ми за любовта са в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова имам толкова малко вяра в думите, защото зная, че това противоречие е измама. Зная,че съм съг­ласен с Гаутама. Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въп­реки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпъл­нен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител предпочитам нещата пред думите, дела­та и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръка­та му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му.

Двамата старци за дълго се умълчаха.

След това Говинда, като се поклони, за да ся вземе сбогом, каза:

- Благодаря ти, Сндхарта, че ми откри нещо от твоите мис­ли. Много от тях са странни и не всички успях да разбера ведна­га, но като и да е - благодаря ти и ти желая спокойни дни.

Ала в себе си той мислеше: „Този Сидхарта е чудноват чо­век, странни мисли изрича, чудато звучи учението му. Другоя­че звучи чистото учение на Възвишения, по-ясно, по-чисто, по-разбираемо, нищо странно, нищо чудато или смешно няма в него. Много по-различни от неговите мисли ми изглеждат ръ­цете и нозете на Сидхарта, неговите очи, неговото тяло, него­вото дишане, неговата усмивка, неговият поздрав, неговата по­ходка. Откакто нашият възвишен Гаутама се пресели в нирвана, не съм срещнал човек , за когото бих могъл да кажа: ето един светец. Единствено за Сидхарта си помислих така. Макар уче­нието му да е странно, макар думите му да звучат чудато, пог­ледът и ръцете му, кожата и косите му, всичко да излъчва така­ва чистота, такова спокойствие, такава ведрина, благост и све­тост, каквито от смъртта на лашия възвишен учител не съм сре­щал у друг човек.

Такива мисли бяха обзели Говинда_; а в сърцето му бушуваха противоречия. Привлечен от обич, той още веднъж се поклони дълбоко пред Сидхарта, който седеше неподвижен.

- Сидхарта - каза той, - ние вече сме стари. Едва ли повече ще се видим в тези си образи. Разбирам, скъпи, че си намерил покой, признавам, че аз още не съм го намерил. Кажи ми, почтени, още една дума, дай ми нещо, което да отнеса в себе си, което да проумея. Дай ми нещо, което да ме подкрепя по пътя. Моят път често е труден и мрачен, Сидхарта.

Сидхарта мълчеше и го гледаше със своята непроменена, винаги кротка усмивка. Говинда се взираше в него вцепенен, със страх и копнеж, а в очите му се четеше страдание, вечно и нап­разно търсене.

Сидхарта забеляза това и се усмихна.

- Наведи се към мен! - тихо прошепна той в ухото на Го­винда. - Наведи се към мен! Така, още по-близо! Съвсем близо! Целуни ме по челото, Говинда!

Ала докато Говинда, учудел и все пак привлечен от голяма­та обич и предчувствие, се подчини на думите му, наведе се близо над него и допря устните си до челото му, с него се случи нещо странно. Докато мислите му се намираха все още при чу­датите думи на Сидхарта, докато се опитваше напразно и про­тив волята си да отхвърли в съзнанието си времето_; да си пред­стави нирвана и самсара като едно цяло, докато известно пре­небрежение към думите на приятеля му се бореше с неимовер­но голямата обич и благовение, се случи следното:

Той престана да вижда лицето на приятеля си Сидхарта; вмес­то него видя други лица, много лица, дълга редица, поток от лица, от стотици, хиляди лица, и все пак изглеждаше като че всички едновременно съществуват на едно място; всички се про­меняха и подновяваха непрестанно, и все пак всички тези лица бяха Сидхарта. Видя главата на една риба, на един шаран; уста­та му изразяваше безкрайната мъка па умиращата риба, чиито очи гаснеха. Видя лицето на новородено дете, червеното и наб­ръчкано лице, готово да заплаче, видя лицето на убиец, който забива нож в тялото на някакъв човек. Видя в същия миг как този престъпник коленичи, осъден, и как палачът с един замах му отсича главата... Видя голите тела па мъже и жени, препле­тени в схватки на бясна любов... Видя проснати трупове, изсти­нали, празни... Видя глави на животни, па глигани, на крокодили, па слонове, на бикове, на птици... Видя боговете Кришна и Агни⁷... Видя всички тези лица и тела, свързани с хиляди от­ношения помежду им, видя ги да си помагат, да се обичат, да се мразят, да се унищожават, да се възраждат отново, и всяко бе обладано от копнежа за смърт, от страстното и болезнено отк­ровение на тленността. И въпреки това никое от тях не умира­ше, само се променяше, възраждаше се постоянно, получаваше нов образ, без обаче между едното и другото лице да бе имало някакъв промеждутък от време... И всички тези фигури и лица оставаха в покой, течеха, създаваха се, отплуваха, сливаха се едно с друго, а над тях неизменно се намираше нещо прозрач­но, нещо безплътно, и въпреки това съществуващо, подобно на тънко стъкло или лед, на прозирна кожа, на нещо като черупка, форма или водна маска, и тази маска бе усмихнатото лице на Сидхарта, което той, Говинда, в същия миг докосваше с устни­те си. Така Говинда видя тази усмивка на маската, тази усмивка на единството над потока от образи, тази усмивка на едновременността над хиляди раждания и кончини. Тази усмивка на Сид­харта бе същата смирена, гънка, непроницаема, може би ми­лостива, може би подигравателна, мъдра, хилядократна усмив­ка на Гуатама, на Буда, която сам благовейно бе съзерцавал сто­тици пъти. Говинда знаеше, че така се усмихват съвършените.

Изгубил всякаква представа за време, без да разбере дали това видение бе траело секунда или век, без да знае вече дали съществуват Аз и Ти, пронизан в сърцето като че с божествена стрела, чиято рана е целебна, Говинда стоя още малко надвесен над смиреното лице на Сидхарта, което току-що бе целунал, което току-що бе зрелище на всички образи, на всичко случило се, на всичко, което съществува. Лицето му с нищо не се бе променило, след като хилядите дребни бразди от бръчките се бяха скрили. Тоя се усмихваше смирено, усмихваше се тихо и приветливо, може би много милостиво, може би много подиг­равателно, точно както се бе усмихвал той, Възвишения.

Говинда се поклони дълбоко, сълзи, каквито не познаваше, потекоха по старческото му лице. чувството на най-съкровена обич, на най-смирено благовение, като огън искреше в сърцето му. Той се поклони доземи пред неподвижно седналия човек, чиято усмивка му припомняше всичко, което бе обичал в живо­та си и всичко, което му бе скъпо и свято.