Сидхарта Херман Хесе

Край реката

Той копнееше да не научава повече нищо за себе ся, да на­мери покой, да умре. По-добре да го бе ударила мълния! Да го бе разкъсал тигър! Да бе погълнал някакво вино, някаква отро­ва, които да го упоят, да му донесат забрава или сън, от който да не се пробуди. Съществуваха ли още някаква мърсотия, с която да не беше се опетнил, някакъв грях или някакво безумс­тво, конто да не бе извършил, някакво душевно опустошение, с което да не бе се обременил? Можеше ли все още да диша, да усеща глад, да яде, да спи, да лежи до някоя жена? Този кръгов­рат не беше ли вече изчерпан и приключил за него?

Сидхарта стигна до голямата река сред гората, до същата онази река, през която, когато бе още младеж и бе напуснал града на Гаутама, го бе превозил един лодкар. Той се спря до реката и застана разколебан на брега й. Умората и гладът го бяха изтощили, а и струваше ли си да продължи напред, към каква цел? Не, той нямаше вече цели, не притежаваше вече ни­що, освен дълбокия, тягостен копнеж да се отърси от отврати­телния сън, да повърне блудкавото вино, да сложи край на този жалък и позорен живот. Над брега на реката се бе надвесило едно дърво, едно кокосово дърво. Сидхарта облегна рамо о ство­ла му, обхвана го с ръка и се загледа надолу към зелената вода, която не спираше своя бяг. Гледаше надолу и бе всецяло обзет от желанието да се пусне от дървото и да потъне в тази вода. Ужасна празнота издъхваше водата пред очите му, и тя изцяло съответстваше на безкрайната празнота в душата му. Да, това бе краят. Не му оставаше друго, освен да се зачеркне, да разбие на късове невъзможната сграда на живота си и да хвърли тези късове в краката па подигравателно смеещите се богове. Това бе голямото изригване, което бе жадувал: смъртта, разбиване­то на формата, която го отвращаваше. Нека рибите погълнат това куче Сидхарта, този безумец, това покварено и износено тяло, тази изнемощяла и прегрешила душа! Нека рибите и кро­кодилите го погълнат. Нека демоните го разкъсат!

Гледате водата с разкривено лице, видя отражението му в нея и го заплю. Обзет от безкрайна умора той отлепи ръката си от ствола, отмести се малко, за да падне отвесно и да потъне най-после. Затворил очи, той поиска да стигне смъртта.

И тогава от най-далечните кътчета на душата му, от няко­гашните дни на изнурения му живот, томително се разнесе ня­какъв звук. Една дума, една сричка, която той, без да мисли, изговаряше с неясен глас, прастарата първа и последна дума на всички брамински молитви, свещената Ом, която изразява съ­вършенството или съвършеното. И в мига, в който звукът Ом докосна слуха на Сидхарта, замрелият му дух внезапно се про­буди и осъзна какво безумие върши.

Сидхарта се стресна. Значи бе стигнал до там, такова бе неговото състояние, до толкова бе загубен, заблуден и изоста­вен от всяко познание, че трябваше да търси смъртта, че това желание, това детинско желание успя да вземе над него връх: да намери покой, като зачеркне тялото си! Онова, което всички мъки на последното време, всички разочарования, цялото от­чаяние не бяха постигнали, това бе постигнато в онзи миг, в който Ом проникна в съзнанието му: той бе проумял нищетата и заблудите си.

Ом - повтаряше той. - Ом! И изведнъж отново си спомни за Брахман, за целостта на живота, за божественото.

Но това бе само миг, само проблясък. Повален от умората, като едва чуто прошепваше Ом, Сидхарта се свлече до дънера на дървото, положи глава при основата на корените му и се уне­се в дълбок сън.

Спа дълбоко и без да сънува, отдавна не бе вкусвал такъв сън. Когато след няколко часа се събуди, стори му се, че са изминали десет години, чуваше тихото плискане на водата, не знаеше къде се намира и кой го е довел тук, отвори очи, и видя с почуда дърветата и небето над себе си и си спомни кой е и как бе стигнал до тук. За това обаче му бе необходимо доста време, в което миналото му изглеждаше като покрито с воал, безкрай­но далечно и безкрайно безразлично. Знаеше само, че бе напус­нал предишния си живот: в първия миг на спомнянето предиш­ният живот му се струпаше нещо много далечно, някакво по-раншно въплъщение, по-раншно раждане па сегашното му Аз; той знаеше, че изпълнен с погнуса и отчаяние, бе поискал дори да захвърли живота си, но се бе опомнил край някаква река, под някакво кокосово дърво, със свещената дума Ом на уста, а пос­ле бе заспал, д сега, пробуден, гледа света като нов човек. Той прошепваше тихо думата Ом, с която бе заспал, и му се струва­ше че целият негов продължителен сън е бил само протяжно и вглъбено изричане на Ом, мислене на Ом, потапяне и пълно разтваряне в Ом, в безименното и съвършеното.

Колко прекрасен беше този сън! Никога до сега един сън не бе го ободрявал и подмладявал така. А може би наистина бе умрял, бе потънал и отново се бе родил в облика на някой друг. Но не, той познаваше себе си, познаваше ръцете и краката си, познаваше мястото върху което лежеше, познаваше Аз-а в гър­дите си, Сидхарта, своеволния, странния, и все пак този Сидхарта, бе променен, бе странно отпочинал, странно буден, ра­достен и любопитен.

Сидхарта се изправи и видя насреща му да седи някакъв непознат човек, монах в жълти одежди и с обръсната глава, зас­тинал в съзерцание. Той се вгледа в мъжа, чието лице и коса бяха обръснати, и не след дълго разпозна в него Говинда, прия­теля от годините на младостта, който бе потърсил спасение при възвишения Буда. И Говинда бе остарял, но лицето му бе запа­зило някогашните си черти, по него се четеше усърдие, преда­ност, съзерцание, боязливост. Но когато Говинда, който усеща­ше погледа му, отвори очи, Сидхарта разбра, че Говинда не го е познал. Говинда се зарадва, че го вижда буден, изглежда дълго бе седял тук в очакване на пробуждането му, макар и да не бе­ше го познал.

- Аз спах - каза Сидхарта. Как дойде тук?

- Ти спа - отвърна Говинда. - Не е разумно да се спи в таки­ва места, където гъмжи от змии и преминават животните от го­рата. Аз, господарю, съм ученик на възвишения Гаугама, на Бу­да, на Шакиямуни, и като минавах с неколцина от нашите по този път, видях те да спиш на това място, дето е опасно да се спи. Затова се опитах да те събудя, господарю, но като видях, че сънят ти е дълбок, изостанах от нашите и седнах до теб. И после, изглежда, вместо да бдя над теб, и аз съм заспал. Лошо изпълних службата си, умората ме надви. Но сега, когато вече си се събудил, позволи ми да тръгна, за да настигна братята си.

- Самана, благодаря ти, че си бдял над съня ми - каза Сид­харта. - Праведни сте вие, учениците на Възвишения. Вече мо­жеш да тръгнеш.

- Тръгвам, господарго. Нека щастието винаги те съпътства..

- Благодаря ти, самана.

Говинда направи жест за поздрав и каза:

- Сбогом.

- Сбогом, Говинда - каза Сидхарта. Монахът се спря.

- Но, господарю, откъде знаеш името ми?

Сидхарта се усмихна.

- О, Говинда, познавам те от хижата на баща ти и от учили­щето на брамините, от жертвоприношенията и от отиването при саманите, от часа, в който потърси спасение при Възвишения в горичката Иетавана.

- Ти си Сидхарта! - извика Говинда. - Едва сега те познах и не мога да проумея как не го сторих веднага. Добра среща, Сид­харта, голяма е радостта ми, че те виждам отново.

- И аз се радвам, че те виждам. Ти си бдял над съня ми. благодаря ти. макар че не беше нужно да ме пази някой. За къде си тръгнал, приятелю?

- Никъде не отивам. Ние, монасите, винаги сме на път. До­като не е настъпило дъждовното време, вървим постоянно от едно място на друго, живеем според нашите закони, проповяд­ваме учението, взимаме милостиня и отново продължаваме пъ­тя си. Така е винаги. Но ти, Сидхарта, за къде си тръгнал?

Сидхарта каза:

- И аз съм като теб, приятелю. И аз не съм тръгнал за никъ­де. Просто вървя. Странствам. Говинда отвърна:

- Казваш, че странстваш, и аз ти вярвам. Но прости ми, Сидхарта, ти не приличаш на странник. Носиш дрехи на бога­таш, обуща на знатен, и косите ти, които миришат на благовон­на вода. не са косите на странник, не са коси на самана.

- Така е, скъпи, правилно си забелязал всичко, всичко виж­да острото ти око. Но аз не ти казах, че съм самана. Казах само, че странствам. И това е вярно: аз странствам.

- Странстваш - каза Говинда, - но малцина странстват с такива дрехи и такива обуща, малцина са с такава коса. Никога, макар че от много години съм странник, не съм срещал стран­ник като теб.

- Вярвам ти, мой мили Говинда, но ето че днес срещна и такъв странник, с такива обуща, с такава одежда. Спомни си, мили, че светът на образите е мимолетен, мимолетни, твърде мимолетни са и нашето облекло, и начинът, по който се вчесва-ме, и косите ни, и тялото. Нося дрехите на богаташ, добре си го забелязал. Нося ги, защото бях богат, и се вчесвам като светс­ките хора и сластолюбците, защото бях такъв.

- А сега, Сидхарта, какъв си?

- Не зная, зная толкова малко, колкото и ти. На път съм. Бях богат, но вече не съм, а какъв ще бъда утре, не зная.

- Загуби ли богатството си?

- Загубих го, или по-скоро то мен загуби. Отдели се от мен. Колелото на образите се върти бързо, Говинда. Къде се изгуби браминът Сидхарта, къде е саманата Сидхарта? Къде е богата­шът Сидхарта? Тленното бързо се променя, ти го знаеш, Говин­да.

Говинда дълго гледа приятеля от младините си, а в очите му се четеше съмнение. Той го поздрави така, както се поздра­вяват знатни хора и пое по своя път.

Сидхарта гледаше след него с усмихнато лице, той все още обичаше своя верен боязлив Говинда. Как би могъл в този миг, в този прелестен час, след приказния си сън, пропит от Ом, да не обича всеки и всичко? Очарованието, което го бе завладяло чрез съня и чрез Ом, се състоеше тъкмо в това: той бе изпълнен от радост и любов към всичко, до което се докосваше погледът му. И сега усети, че болестта му бе причинена от това, че не бе могъл да обича нищо и никого.

Сидхарта гледаше с усмихнато лице след отдалечаващия се монах. Сънят му бе дал много сили, ала го измъчваше остър глад, защото от два дни не бе ял нищо, а времето, когато може­ше да издържа на гладуване, бе отминало отдавна. Тогава - спом­ни си той - се бе хвалил пред Камала с три неща, тогава той владееше три благородни и недостижими умения: постене, ча­кане, мислене. Това беше неговото богатство, неговата мощ и сила, здравата му опора; в изпълнените с труд и изпитания го­дини на младостта той бе усвоил само тези три умения, нищо повече. А сега вече не владееше нито едно от тях, нито посте­нето, нито чакането, нито мисленето. Той ги бе пожертвал за­ради най-жалките и мимолетни неща - сладострастие, охолство, богатството. Наистина нещо странно се бе случило с него. Сега сякаш наистина бе станал един от човеците деца.

Сидхарта взе да обмисля положението, в което бе изпад­нал. Мислеше с усилие, без всякакво желание, но се заставяше.

„Сега - мислеше си той, - когато всички тези мимолетни неща са ме напуснали, аз пак стоя под слънцето, както съм сто­ял като малко дете, нищо не ми принадлежи, не умея нищо, нищо не съм научил. Колко странно е това! Сега, когато вече не съм млад, когато косата ми е почти побеляла, когато силите ме напускат, започвам от самото начало, от детето." Той отново се усмихна. Да, странна бе участта му! Той се свличаше надолу и отново бе с празни ръце, гол и безпомощен сред света. Но това не го изпълваше с мъка, не, дори изпитваше желание да се смее, да се смее над себе си, над този странен и безумен свят.

„Добре е - мислеше си той, - човек сам да изпита всичко, за да узнае какво му трябва. Още като дете разбрах, че светски­те наслади и богатството не струват много. Знаех го отдавна, но едва сега го изживях. И ето че го зная не само с мислите си, но и с очите си, със сърцето си, със стомаха си. Честит съм че го зная!"

Той дълго мисли за преобразяването, което бе изживял, слу­шаше веселата песен на своята малка птичка. Не беше ли умря­ла тази птичка в него, не беше ли почувствал смъртта й? Не, в него бе умряло нещо друго, нещо, което отдавна бе жадувало смъртта. Не беше ли то същото, което в жарките години на пок­лонничеството бе желал да умъртви? Не беше ли неговото Аз, малкото, страхливо и горделиво Аз, с което се бе борил толко­ва години, което все пак го побеждаваше, след всяко умъртвя­ване се явяваше отново, забраняваше му да се радва да изпитва страх? Не беше ли тъкмо то, което най-сетне бе погинало, тук, в гората, край красивата река? Не беше ли тази смърт причина­та той отново да бъде доверчив като дете, лишено от страх и изпълнено с радост?

Сега Сидхарта започна да разбира защо като брамин, като покаяник, се бе борил напразно с това Аз. Бяха му попречили многото знания, прекалено многото свещени стихове, прекалено многото жертвени правила, прекалено многото самоизтезания, прекалено многото дела и стремежи. Изпълвало го бе ви­сокомерие, винаги се бе смятал за най-умния, за най-отдадения, винаги бе изпреварвал останалите с крачка, винаги бе знаещ и проникновен, проповедник или мъдрец. В това свещеничество, в това високомерие се бе спотаило неговото Аз, здраво се бе загнездило там и растеше то, докато той си мислеше, че ще го умъртви с постене и покаяние. Сега той осъзна и разбра, че ни­кога никакъв учител нямаше да може да го спаси. Затова тряб­ваше да се изгуби в света, да чезне сред наслада и власт, сред жени и пари, трябваше да стане търговец, зароиграч, пияница и ненаситник, докато свещеникът и саманата в него загинат. За това той трябваше да изтърпи и тези страшни годили, да поне­се отвращението, празнотата, безсмислието на един празен и загубен живот чак до края, до горчивото отчаяние, докато и сластолюбецът Сидхарта, и ненаситникът Сидхарта загинат. Той бе умрял, ала един нов Сидхарта се бе пробудил от сън. Той също щеше да остарее, също щеше да умре един ден, защото Сидхата бе тленен, тленно е всяко създание. Днес обаче този Сидхар­та бе млад, още дете, и бе изпълнен с радост.

Тези мисли обземаха ума му. вслушваше се усмихнат в ръм­женето на стомаха си, дочу с благодарност жуженето на една пчела. Спря ведър поглед на течащата река, никога досега во­дата не бе го изпълвала с такава отрада, никога до сега не бе съзнавал, че гласът и блясъкът на носещата се вода могат да бъдат така силни и красиви. Струваше му се, че реката има да му каже нещо важно, нещо, което още не знае, което тепърва го очаква. В тази река Сидхарта бе пожелал да се удави, в нея се бе удавил старият, уморен и отчаян Сидхарта. Новият Сидхарта обаче потръпна от дълбока любов към тази течаща вода и ре­ши да остане край нея,

„Ще остана край тази река - каза си Сидхарта, - тя е съща­та, през която някога поех пътя към хората деца, един привет­лив лодкар ме превози тогава, ще го потърся, от неговата коли­ба пътят ме отведе някога в един нов живот, който сега е стар и мъртъв, нека и сегашният ми път, и сегашният ми живот да за­почнат оттам!"

Вгледа се с нежност в течащата вода, в прозрачната зелени­на и кристалните линии на вълните със загадъчни очертания. Виждаше как от дълбините й се издигат светли бисери, как по повърхността й се носят тихо въздушни мехурчета, как небес­ната синева се отразява в нея. Реката го гледаше с хиляди очи -зелени, бели, кристални, небесно сини. Как обичаше тази вода, как го очароваше тя, колко й бе благодарен! Той чуваше в сър­цето си гласа, пробудения отново глас, който му казваше: „Оби­чай тази вода! Остани край нея! Учи се от нея!" О да, той иска­ше да се учи от нея, да се вслушва в нея. Струваше му се, че който би разбрал гласа на тази вода и тайната им, би разбрал още много неща, много тайни, всички тайни.

Сега обаче измежду всички тайни на реката той съзря само една, която разтърси душата му. Виждаше, че водата тече, тече непрекъснато, и все винаги е тук, винаги и по всяко време е една и съща и въпреки това е нова всеки миг. О, кой би схванал и кой би разбрал това! Самият той не го проумяваше и не го разбира­ше, усети само, че в него се надига някакво предчувствие, дале­чен спомен, божествени гласове.

Сидхарта се изправи, гладът му ставаше нетърпим. Замаян, той продължи пътя си нагоре, по брега, срещу течението на ре­ката, вслушваше се в плисъка на водата и в ръмженето на глада в стомаха си.

Когато стигна до брода, лодката тъкмо бе готова да тръгне и същият лодкар, който някога бе превозил младия самана на отсрещния бряг, стоеше в нея. Сидхарта го позна веднага, ма­кар той да бе много остарял.

- Ще ме прехвърлиш ли оттатък? - попита. Учуден, че вижда такъв знатен човек да върви сам и пеш-ком, лодкарят го взе на лодката си и я оттласна от брега.

- Хубав е животът, който си избрал - му каза пътникът. -Сигурно е много хубаво да живееш край тази река и да пътуваш по нея?

Лодкарят отвърна с усмивка:

- Хубаво е, господарю, така е, както ти казваш. Но не са ли хубави всеки живот и всяка работа?

- Сигурно е така. Но аз ти завиждам за твоята работа.

- Скоро би престанал да я смяташ за толкова хубава. Това не е работа за хора със скъпи дрехи. Сидхарта се засмя.

- Днес тези дрехи вече предизвикаха недоверие към мен. Не искаш ли, лодкарю, да ги вземеш като подарък от мен, вече са ми омръзнали. Защото трябва да ти кажа, че нямам пари, за да ти платя.

- Господарят се шегува - усмихна се лодкарят.

- Не се шегувам, приятелю. Даром ти веднъж вече ме прево­зи с лодката си през тази река. Стори го и днес срещу дрехите ми.

- Без дрехи ли господарят ще продължи пътя си?

- Ах, най-много бих искал да не го продължа. Бих предпо­чел, лодкарю, да ми дадеш една твоя стара препаска и да ме вземеш за помощник, за твой чирак, защото тепърва ще трябва да се науча да се оправям с лодката.

Лодкарят се взря в чужденеца с дълъг, изпитателен поглед.

- Сега те познах - каза най-сетне той. - Някога ти преспа в колибата ми, но това беше отдавна, сигурно има двадесет годи­ни от тогава, после те прехвърлих през реката и се разделихме като добри приятели. Ти не беше ли самана? Вече не мога да си спомня името ти,

- Казвам се Сидхарта и наистина бях самана, когато ме ви­дя последния път.

- Тогава, добре дошъл, Сидхарта. Аз се казвам Васудева. Надявам се, че и днес ще бъдеш мой гост, ще преспиш в коли­бата ми, ще ми разкажеш откъде идваш и защо скъпите дрехи така са ти омръзнали.

Те бяха стигнали до средата на реката и Васудева хвана по-здраво веслото, за да може да плава срещу течението. Работеше спокойно, с яки ръце, вперил поглед в носа па лодката. Сид­харта седеше и гледайки го, си спомни, как в един миг от онзи последен ден на саманството си бе изпитал обич към този чо­век. Той прие с благодарност поканата на Васудева. Когато стиг­наха брега, помогна му да привърже лодката за коловете, после лодкарят го покани да влезе в колибата, предложи му хляб и вода, а Сидхарта яде с охота и от бананите, които му предложи Васудева.

После, когато слънцето клонеше вече към залез, седнаха на брега върху дънера на едно повалено дърво и Сидхарта разказа на лодкаря за своя произход и за живота си, така както се бяха явили пред очите му днес, в часа на най-голямо отчаяние. Раз­казът му продължи до късно през нощта.

Васудева го слушаше с голямо внимание. Смълчан, той из­живяваше всичко: произход и детство, пътя на учението, пътя на търсенето, цялата радост, цялата мъка. Измежду добродетели­те на лодкаря най-голямата бе тази, че умееше да слуша така, както малцина го могат. Без да е изрекъл и дума, онзи, който говореше с него, чувстваше как Васудева възприема думите му безмълвно, прямо, с внимание, как не пропуска ни една, не чака ни една с нетърпение, не ги посреща ни с похвали, ни с укор, а само слуша. Сидхарта почувства какво щастие е да се изповяда пред такъв слушател, да потопи в сърцето му собствения си живот, собственото си търсене, собственото си страдание.

Но към края на разказа, когато Сидхарта говореше за дър­вото над реката и за дълбокото си падение, за свещената дума Ом и за това, че след съня си изпитал такава любов към реката, лодкарят се заслуша с удвоено внимание, напълно и всецяло прехласнат, със затворени очи.

А когато Сидхарта завърши разказа си, след дълго мълча­ние Васудева каза:

- Така е, както си го мислех. Реката ти е проговорила. Тя е и твоя приятелка, говори и на теб. Това е добре, много добре. Остани при мен, Сидхарта, приятелю мой. Някога имах жена. Леглото й бе до моето, но тя умря отдавна и аз отдавна живея сам. Остани да живееш при мен, място и храна ще се намерят и за двама ни.

- Благодаря ти - каза Сидхарта, - благодаря ти, приемам поканата ти, Благодаря ти и за това, Васудева, че така внима­телно ме изслуша. Малцина умеят да слушат, но до сега не съм срещнал друг, който умее това като теб. И на това ще се уча от теб.

- Ще се учиш - каза Васудева, но не от мен. Реката ме научи да слушам, и ти ще се научиш от нея. Реката знае всичко, от нея всичко може да се научи. Ето, вече си научил от водата, че е добре да се стремиш надолу, да потъваш, да търсиш дълбини­те. Богатият и знатен Сидхарта става слуга на веслото, ученият брамин Сидхарта се превръща в лодкар - и това е казано от реката. И останалото ще научиш от нея. След дълго мълчание Сидхарта каза:

- Какво е останалото, Васудева? Васудева се изправи.

- Късно е вече - каза той, - да идем да спим. Аз не мога да ти кажа „останалото", приятелю. Ще го научиш сам, а може би вече го знаеш. Разбери, аз не съм от учените, не умея да говоря и да мисля като тях. Умея само да слушам и да бъда смирен, друго не съм научил. Ако можех да го изрека и да го проповяд­вам, сигурно щях да бъда мъдрец, но сега съм само лодкар и работата ми е да превозвам хора през тази река. Превозил съм мнозина, хиляди, но за всички тях моята река бе само пречка по пътя им. Те пътуваха за пари и за сделки, за сватби и поклонения, а реката се изпречваше на пътя им и работата на лодкаря бе да ги прехвърли бързо през препятствието. Ала за неколцина измежду тези хиляди, само за четирима или петима, реката престана да бъде пречка, те чуха гласа й, вслушаха се в него и реката им стана свята, колкото е и за мен. Нека отидем да спим, Сидхарта.

Сидхарта остана при лодкаря и се научи да управлява лод­ката, а когато на брода нямаше работа, се трудеше заедно с Васудева на оризовото поле, събираше дърва, береше банани. Научи се да дяла весла, научи се да поправя лодката, да плете кошове, и се радваше на всичко това, а дните и месеците отли­таха бързо. Ала повече от това, което можеше да го научи Васу­дева, го учеше реката. От нея се учеше непрестанно. Научи се преди всичко да се вслушва със смирено сърце, с внимателна, разкрита душа, без страст, без желание, без преценка, без мне­ние.

Той живееше в приятелство с Васудева, и понякога разме­няха по няколко думи, малко, но добре обмислени думи. Васу­дева не бе приятел на думите, Сидхарта много рядко успяваше да го подтикне към разговор.

- И ти ли научи от реката онова тайнствено нещо, че вре­мето не съществува? - попита го веднъж той.

Светла усмивка премина по лицето на Васудева.

- Да, Сидхарта - каза той. - Нали с това искаш да кажеш, че реката навсякъде и едновременно е една и съща, при извора и при устието си, при водопада, на брода, във водовъртежа, в морето, в планината, навсякъде, и че за нея съществува само настоящето, без сянка от миналото, без сянка от бъдещето?

- Така е - отвърна Сидхарта. И когато го узнах, огледах живота си, той ми се стори като река, и момчето Сидхарта бе отделено от мъжа Сидхарта и от стареца Сидхарта само с една сянка, а не с нещо истинско. Предишните рождения на Сидхар­та не бяха минало, нито пък неговата смърт и завръщането му при Брахман - бъдеще. Нищо не е било, нищо няма да бъде, всичко е, всичко съществува в настоящето.

Сидхарта говореше въодушевен, дълбоко го бе ощастливи­ло това прозрение. Цялото страдание не беше ли време, изтеза­нията и страхът не бяха ли време, всичко тягостно, всичко враж­дебно в света нямаше ли да изчезне, ако времето бъде преодо­ляно, ако човек успее да отвърне мисълта си от времето? Пла­менно говореше Сидхарта, а Васудева се усмихна със сияйно лице и кимна в знак на одобрение, кимна мълчаливо, докосна с ръка рамото на Сидхарта и отново се зае с работата си.

И друг един път, когато реката бе придошла от дъждовете и бучеше могъщо, Сидхарта каза:

- Приятелю, нали реката има много гласове, твърде мно­го? Не говори ли тя с гласа иа цар, на воин, на бик, на нощна птица, на майка, на някой, който въздиша, не говори ли с още хиляди други гласове?

- Така е - изрази съгласие Васудева, - гласовете на всички създания говорят с нейния глас.

- А знаеш ли - продължи Сидхарта - коя дума изрича, когато успееш да чуеш всичките й десет хиляди гласове едновременно? Лицето на Васудева се усмихна щастливо, тон се наведе към Сидхарта и прошепна в ухото му свещеното слово Ом. Това същото, което бе чул и Сидхарта.

И от ден на ден усмивката му все повече започваше да при­лича на усмивката на лодкаря, тя стана също така светла, така лъчезарна от щастие, също така просветнала с хиляди малки бръчици, също така детинска, също така старческа. Много от пътниците, които срещаха двамата лодкари, ги смятаха за братя. Вечер двамата сядаха върху дънера на поваленото дърво на брега на реката, мълчаха и се вслушваха във водата, която за тях не беше вода, а глас на живота, глас на пребъдващото, на това, което вечно се ражда. Случваше се, когато двамата слу­шат реката, да мислят за едни и същи неща, за някой скорошен разговор, за някой от пътниците им, развълнувал ги с лицето или със съдбата си, за смъртта, за детството, случваше се и двамата в един и същи миг да се погледнат, когато реката им бе казала нещо, обладани от една и съща мисъл, ощастливели от един и същ отговор на един и същ въпрос.

От брода и от двамата лодкари се излъчваше нещо, което някои от пътниците долавяха. Случваше се някой пътник, след като бе погледнал в лицето единия от лодкарите, да започне да разказва за живота си, да споделя страданията си, да признава грехове, да търси утеха и съвет. От време на време се случваше някой от пътниците да ги помоли за позволението да пренощува при тях, за да слуша и той реката. Случваше се също да ги навестят любопитни, които бях чули, че при този брод живеят двама мъдреци, чародеи или светци. Любопитните задаваха много въпроси, ала не получаваха отговор, те не срещаха, нито ча­родеи, нито мъдреци, а само двама приветливи застарели мъ­же, които сякаш бяха неми, малко чудати и отнесени. Така лю­бопитните се смееха и се забавляваха с глупостта и лековерие-то на народа, който сее такива празни слухове.

Годините отлитаха и никой не ги броеше. Един ден пристиг­наха монаси-отшелници, последователи на Гаутама, на Буда, ко­ито помолиха да бъдат прехвърлени през реката, и от тях лод­карите научиха, че по най-бързия начин трябвало да се върнат при великия си учител, защото бил плъзнал слух, че Възвишеният е на смъртен одър и скоро щял да умре за последен път като човек, за да намери спасение. Скоро след това дойдоха още монаси, а след тях и други, и както монасите, така и останалите пътници говореха само за Гаутама и за близката му смърт. И както при тръгването на война или за коронясването на някой цар хората се стичат отвсякъде и се събират подобно мравешки рояк, така и те, сякаш привлечени от някаква магия, се стичаха натам, където великият Буда очакваше смъртта си, където ще­ше да се случи невероятното и великият Съвършен на една епо­ха щеше да се пресели във великолепието.

В това време Сидхарта ясно си спомни за умиращия мъд­рец, за великия учител, който с гласа си бе събудил от сън сто­тици хиляди, чийто глас сам той бе чул някога, чийто свят лик и той веднъж бе гледал със страхопочитание. Той си спомни с умиление за него, виждаше пътя на съвършенството пред очите си, и си спомни с усмивка думите, които някога като младеж бе отправил към него, към Възвишения. Струваше му се, че това са били горделиви и непремерени думи, и с упрек си спомни за тях. Отдавна не се чувстваше разделен от Гаутама, макар да не бе могъл да приеме учението му. Не, човек, който търси истин­ски, който наистина се стреми да намери нещо, не би могъл да приеме каквото и да било учение. Но този, който намереше, би могъл да одобри всяко учение, всеки път, всяка цел, вече нищо не можеше да го раздели от хилядите други, които живееха във вечността, които дишаха божественото.

В един от онези дни, когато безброй хора отиваха при уми­ращия Буда, тръгна да му се поклони и някогашната прекрас­на грешница Камала. Тя отдавна се бе отдръпнала от предиш­ния си живот, бе дарила градината си на монасите на Гаутама, бе потърсила спасение в учението и се числеше към приятели­те и благодетелите на поклонниците. Когато н до нея стигна слухът за близката смърт на Гаутама, тя заедно със сина си, нев­ръстния Сидхарта, се отправи пешком на път, облечена в най-проста дреха. Поеха покрай реката; детето обаче се измори ско­ро, искаше да почива, искаше да яде, стана непослушно и плач­ливо. Камала често трябваше да спира, за да може синът й да си почне, той бе свикнал да й налага полята си, тя трябваше да го храни, да го утешава, да му се кара. Детето не можеше да раз­бере защо е тръгнало заедно с майка си на това мъчително и тъжно странстване към непознатото място, при чужд човек, кой­то бил свят, когото чакали скоро да умре. Нека си умира, какво го засяга това?

Недалеч от брода на Васудева малкият Сидхара отново на­кара майка си да почиват, Самата Камала бе изморена и докато момчето дъвчеше един банан, тя се сви па земята, затвори очи и се отпусна. Изведнъж обаче изкрещя от болка, момчето я пог­ледни уплашено и видя пребледнялото й от ужас лице, а изпод дрехата й се стрелна малка черна змия, която бе ухапала Камала. Двамата хукнаха да търся други хора по пътя, и така стигна­ха близо до брода. Там Камала рухна и не успя да направи пове­че и крачка. Детето започна да плаче, да крещи, да целува и да превръща майка си, чиито викове се сляха със силните му вико­ве за помощ, докато те стигнаха до застаналия при лодката си Васудева. Той се затича, вдигна жената на ръце, пренесе я в лод­ката, момчето притича редом с него и не след дълго те бяха в колибата, където Сидхарта тъкмо разпалваше огъня в огнище­то. Той се обърна и най-напред видя лицето на малкия, което му напомни нещо, подсказа му нещо забравено. После зърна Ка­мала и веднага я позна, макар да лежеше в несвяст в ръцете на Васудева, разбра, че лицето, което така силно му напомня не­що, бе на собствения му син, и сърцето му започна по-силно да бие.

Промиха раната на Камала, но тя бе вече почерняла и тяло­то й бе отекло, затова наляха в устата й отвара от лековита бил­ка. Съзнанието й се върна, тя лежеше в колибата върху одъра на Сидхарта, а над нея се бе надвесил самият Сидхарта, който някога толкова много я бе любил. Стори й се, че сънува, взря се с усмивка в лицето на своя приятел, бавно, едва-едва осъзна положението, в което се намира, и повика с уплаха детето си.

- Бъди спокойна, то е при теб - повтаряше Сидхарта. Камала го погледна в очите. Езикът й бе натежал от отрова­та, тя говореше с мъка.

- Остарял си, скъпи - продума тя, - косите ти са побелели. Но още приличаш на младия самана, който някога дойде при мен в градината ми без дрехи и с прашни нозе. Сега много по­вече приличаш на него, отколкото когато напусна мен и Камазвами. Очите ти са същите, Сидхарта. Аз също остарях много. Успя ли все пак да ме познаеш?

- Веднага те познах, мила Камала. Камала посочи момчето си и промълви:

- А него позна ли? Това е твоят син.

Очите и започнаха да блуждаят и се затвориха. Момченце­то се разплака; Сидхарта го взе на коленете си, галеше косите му, и като гледаше детското лице, изведнъж- си припомни една браминска молитва, която бе научил отдавна, през ранното си детство. Започна да я произнася бавно, с напевен глас, думите на молитвата като че идваха от миналото, от детството му. Гла­сът му успокои детето, сегиз-тогиз то изхлипваше и скоро зас­па. Сидхарта го положи на одъра на Васудева. Васудева бе зас­танал до огнището и вареше ориз. Сидхарта погледна приятеля си, а той му отвърна с усмивка.

- Тя ще умре - тихо продума Сидхарта.

Васудева кимна, а пламъците от огнището озариха привет­ливото му лице.

Камала отново дойде в съзнание. Болката кривеше лицето й. Очите на Сидхарта прочетоха страданието по устните й и по пребледнелите й страни. Той прочете всичко това мълчешком, внимателно, търпеливо, вглъбен в нейното страдание. Камала усети това, очите й потърсиха неговите. Без да сваля погледа си от него, тя каза:

- Сега виждам, че и очите ти са се променили. Станали са съвсем други. Но по какво разбирам все още, че си Сидхарта? Ти си Сидхарта и не си ги.

Сидхарта не отрони и дума, очите му гледаха мълком ней­ните очи.

- Успя ли ? - попита го тя. - Намери ли покой? Той се усмихна и взе в ръката си нейната.

- Виждам - каза тя, - виждам. И аз ще намеря покой.

- Ти го намери вече - прошепна Сидхарта. Камала не сваляше поглед от очите му. Мислеше, че бе тръгнала на поклонение при Гаутама, за да види лика на Съвър­шения, да вдъхне от неговия покой, а вместо това бе намерила Сидхарта, и това пак беше хубаво, колкото и ако бе срещнала Възвишения. Искаше й се да му го каже, но езикът й вече не се подчиняваше на волята й. Гледаше го безмълвна и той видя как животът гасне в очите й. Когато последната болка изпълни с ужас погледа й, а последният спазъм мина през тялото й, пръс­тите му затвориха клепачите й.

Той дълго време стоя и гледа лицето на мъртвата. Дълго се взира в устните й, остарялата уморена уста с бръчици, и си при­помни, че в най-силните си години бе сравнил тези устни с прясно разпукната смокиня. Дълго седя втренчен в бледото лице, в бръч­ките от умората, поглъщаше тази гледка, виждаше и собствено­то си лице да лежи така, също тъй бледо, така угаснало, еднов­ременно с това съзираше своето и нейното лице млади, с алени устни, с пламтящи очи, и чувството за настояще и едновременност, чувството за вечност го обзе изцяло. Дълбоко, по-дълбоко от всеки друг път в този час той усещаше ненакърнимостта на всеки живот, вечността на всеки миг.

Когато стана, Васудева му предложи ориз. Но Сидхарта ие вкуси от него. В кошарата, където бе козата им, двамата старци си постлаха сено и Васудева легна да спи. Но Сидхарта излезе и прекара нощта седнал пред колибата, заслушан в реката, обк­ръжен от миналото, докосван едновременно от всичките си въз­расти. От време на време обаче ставаше, отиваше до вратата на колибата и се заслушваше дали детето спи.

Рано сутринта, преди още да се покаже слънцето, Васудева излезе от кошарата и тръгна към приятеля си.

- Не си мигнал - каза му той.

- Не съм, Васудева. Седях тук и слушах реката. Много не­ща ми каза тя, изпълни ме до край с отрадни мисли, с мисълта за единството.

- Ти изживя голяма болка, Сидхарта, но аз виждам, че в сърцето ти не се е вселила тъга.

- Не, скъпи, и защо да съм тъжен? Някога бях богат и щаст­лив, сега съм още по-богат и по-щастлив. Получих дар - своя син.

- И аз се радвам на сина ти. Но сега, Сидхарта, нека се хванем за работа. Чакат ни много неща. На същия одър, на който някога умря жена ми, умря и Камала. Нека издигнем кладата за Камала на същия хълм, на който някога издигнах кладата за жена си.

И те издигнаха кладата, докато момчето още спеше.