Сидхарта Херман Хесе

Гаутама

Към това място водеха всички разговори и отговори, стиг­нали до ушите на двамата млади отшелници, търсещи Гаутама. Когато стигнаха град Савати, още пред първата къща, пред чи­ято врата бяха застанали да искат милостиня, предложиха им храна, и те я приеха, а Сидхарта попита жената, който му я под­несе:

- О, милостива жено, много ни се иска да узнаем къде пре­бивава Буда, Достойния, защото двамата сме самани от гората, и дойдохме да видим него, Съвършения, и да чуем учението от устата му.

Жената каза:

- Тъкмо на място сте попаднали, о, самани от гората. Знай­те: в Иетавана, в градината на Антапиндика пребивава Възви­шения. Вие, странници, можете да прекарате там нощта, защо­то там има място дори за безбройното множество хора, което се стича, за да чуе от устата му учението.

Говинда се зарадва и радостно възкликна:

- Тогава сме постигнали целта си и пътят ни свършва! Но кажи ни, майко на поклонниците, познаваш ли Буда, видяла ли си го с очите си?

Жената каза:

- Много пъти съм виждала Възвишения. Много дни съм го гледала как върви из улиците мълчалив, с жълто расо, как мъл­чаливо подава паничката си пред вратите за милостиня и как си тръгва с пълна паничка.

Говинда слушаше в захлас и му се искаше още много да пита и много да узнае. Но Сидхарта го подкани да продължат пътя си. Те благодариха и тръгнаха; дори нямаше нужда да питат за посоката, защото много поклонници н монаси от общи­ната на Гаутама се бяха запътили към Йетавана. Когато прис­тигнаха там през нощта, те завариха там една шумна върволица от хора, които търсеха и получаваха подслон. Двамата самани, свикнали с живота в гората, бързо и безшумно намериха прибежище, където почиваха до сутринта.

При изгрев слънце те забелязаха с учудване каква голяма тълпа от вярващи и любопитни бе нощувала тук. По всички пъ­теки из прекрасната горичка сновяха монаси в жълти одежди, сядаха тук и там под дърветата, вглъбени в размисъл или в ду­ховна беседа; като някакъв град изглеждаха сенчестите гради­ни., изпълнени с хора, които жужаха като кошер; по-голямата част от монасите се отправиха с панички в ръка към града, за да съберат за обед храна, единствената им през целия ден. И са­мият Буда, Просветления, всяка сутрин отиваше да проси ми­лостиня.

Сидхарта го видя и го позна веднага, като че някой бог да бе му го посочил. Видя го да върви смирено като скромен човек в жълта дреха, който носи в ръка паничката си за милостиня. - Погледни! - тихо каза Сидхарта на Говинда. - Този е Буда. Говинда внимателно погледна монаха в жълтата дреха, кой­то по нищо не се отличаваше от стотиците монаси наоколо. Скоро и Говинда усети, че е той. И двамата го последваха, без да го изпускат от очи.

Буда вървеше смирено по пътя си, праведното му лице не бе нито тъжно, нито весело, той изглеждаше, че се усмихва, по някак вътре в себе си. Със скрита усмивка, смирено и кротко, подобен на здраво дете той вървеше, носеше дрехата си и пос­тавяше стъпалото си като всички монаси, по точно определен начин. Ала лицето и стъпките му, смирено наведеният му пог­лед, смирено отпусната му ръка и всеки неин пръст излъчваха покой, издаваха съвършенство, той не търсеше, не подражаваше, дишаше кротко, с неповяхващо спокойствие, с неугасима светлина, с ненарушим мир.

Така вървеше Гаутама към града, за да събира милостиня, и двамата сами го разпознаха по спокойствието, по смирения му образ, който не издаваше никакво търсене, никакво искане, ни­какво подражание, никакво усилие, а само светлина и покой.

- Днес ще чуем неговото учение от устат му - каза Говинда.

Сидхарта не отговори. Той не изпитваше кой знае какъв ин­терес към учението му, не вярваше, че от него ще научи нещо ново, защото както той, така и Говинда много пъти вече, макар и чрез други хора, бяха слушали за учението на Буда. Но се вгледа внимателно в главата на Гаутама, в раменете, в краката му, в смирено отпуснатата му ръка и му се стори, че всяка час­тица от всеки пръст на тази ръка беше учение, че от нея говори, диша, ухае. сияе истината. Този мъж, този Буда беше праведен до движението па последния си пръст. Този човек беше светец. Сидхарта никога не бе почитал и обичал някого повече от този човек.

Двамата последваха Буда до града и се върнаха мълчеш­ком, защото те самите бяха решили да се въздържат през този ден от храна. Те видяха как Гаутама се връща, видяха го да се храни сред учениците си - онова, което изяде, не би заситило и птичка, - видяха го и как се оттегли в сянката на манговите дър­вета.

Ала вечерта, когато горещината намаля и всички се оживи­ха и събраха, те чуха Буда да проповядва. Те чуха гласа му, кой­то също бе съвършен, напълно спокоен, изпълнен с мир и по­кой. Гаутама проповядваше учението за страданието, за нача­лото на страданието, за начина, по който то може да се отстра­ни. Тихата му реч течеше спокойно и ясно. Страданието беше животът, животът бе пълен със страдание, но спасение от стра­данието съществуваше: спасение намира всеки, който следва пътя на Буда. С кротък, но твърд глас говореше Възвишения, проповядваше четирите главни начала, учеше пътя на осемте посоки, проповядваше търпеливо, даваше примери, правеше повторения, светло и тихо се разнасяше гласът му над слушате­лите, като сияние, като небе, обсипано със звезди.

Когато Буда свърши проповедта си, нощта бе настъпила ве­че, мнозина поклонници се приближиха до него и молеха да бъ­дат приети в братството му, да бъдат приобщени към неговото учение. И Гаутама ги прие, като им каза:

- Вече ви е известно учението, разбрахте го правилно. Ела­те н живейте в святост, сложете край на всяко страдание.

Изведнъж пристъпи напред и стеснителният Говинда и каза:

- И аз търся спасение при Възвишения и учениците му - и помоли да бъде приет между учениците. И бе приет.

Веднага след като Буда се оттегли за нощна почивка, Говинда се обърна към Сидхарта и му каза пламенно;

- Сидхарта, нямам право да те коря. Ние и двамата слушах­ме неговата проповед. Говинда чу проповедта н потърси спасе­ние при нея. А ти. достолепни, не искаш ли п ти да поемеш пътя на спасението? Защо се колебаеш, какво чакаш още?

Когато чу думите на Говинда, Сидхарта се сепна като от сън. Той гледа дълго Говинда в лицето. После тихо, без прис­мех в гласа, му рече:

- Говинда, приятелю мой, днес ти направи крачката, днес избра пътя. О, Говинда, винаги си ми бил приятел, винаги си вървял на крачка след мек. Често си мислех: ..Няма ли и Говин­да поне веднъж да направи сам крачка, воден от повелята на собствената си душа? Ето, ти стана мъж и сам избра пътя си. Пожелавам ти да го извървиш до край, о, мой приятелю! Дано намериш спасението!

Говинда. който не успя напълно да разбере казаното, повто­ри въпроса си с нетърпелив глас:

- Моля те, драги - говори! Кажи ми, че не може да бъде инак - че и ти, моят мъдър приятел, ще потърсиш спасение при

Възвишения Буда!

Сидхарта сложи ръка на рамото на Говинда:

- Ти не чу благопожеланието ми, о, Говинда! Повтарям го:

Пожелавам ги да извървиш този път до край! Дано намериш спасението.

В този миг Говинда разбра, че приятелят му го е изоставил, и очите му се насълзиха:

- Сидхарта! - извика той с тъга. Сидхарта се обърна към него приятелски:

- Не забравяй, Говинда, че вече принадлежиш към самаиите на Буда! Ти се отказа от родината и родителите си, от родос­ловие и имущество, отказа се от волята си, отказа се от прия­телството. Това го налага учението, това го иска Възвишения. И ти сам го пожела. Утре, Говинда, аз ще те напусна.

Още дълго приятелите се лутаха из горичката, дълго лежа­ха, а сънят все не ги спохождаше. Говинда отново и.отново мо­леше приятеля си да му каже защо не иска да приеме учението на Гаутама, каква грешка съзира в това учение. Ала Сидхарта не му даваше отговор, а само казваше:

- Бъди доволен, Говинда. Много е мъдро учението на Въз­вишения, как бих могъл да открия в него грешка?

В ранни зори един от последователите на Буда, един от на-старите негови монаси, прекоси градината и събра край себе си всички, които наскоро се бяха приобщили към учението, за да ги облече в жълти одежди и да ги запознае с новите им повинения. Тогава Говинда остави приятеля от младостта си, като още веднъж го прегърна, след това се присъедини към шествието на оглашените.

А Сидхарта, потънал в размисъл, продължи да се лута из горичката.

Тогава той срещна Гаутама, Възвишения, и като го поздра­ви със страхопочитание, забеляза, че погледът на Буда бе из­пълнен с доброта и смирение, момъкът се възрадва и поиска разрешение от Възвишения да говори. Възвишения кимна мъл­ком с глава в знак на одобрение.

- О, Възвишени, вчера ми бе дадено да чуя чудотворното ти учение. Извървях заедно с приятеля си дълъг път, за да чуя мъдрите ти думи. Сега приятелят ми ще остана при твоите уче­ници, за да намери спасение, а аз ще продължа странстването си.

- Имаш право на това - кротко отвърна Възвишения.

- Зная че говоря дръзко - продължи Сидхарта, - но не бих желал да напусна Възвишения, преди искрено да му споделя мислите си. Би ли ме дарил Достойния с миг внимание?

Буда кимна в знак на позволение.

Сидхарта каза:

- О, Достолепни, учението ме удиви най-вече с едно. Всичко в него е напълно ясно, доказано: ти показваш света като една съвършена, непрекъсната, вечна верига от причини и след­ствия. Никога това не е изричано по-ясно, никога не е предста­вяно по-неоспоримо, сърцето на всеки брамин наистина трябва да тупти по-силно, когато гледа света през твоето учение, като съвършена последователност, без празноти, бистър като крис­тал, неподвластен както от случая, така и от боговете. Дали той е добър или лош, дали животът в него представлява страдание или радост, това е без значение, може би е съвсем несъществе­но, ала целостта на живота, връзката между всичко, което се случва, това че всичко велико и дребно е обхванато от един и същи поток, от един и същи закон на причините, на пораждане­то и умирането - всичко това, о, Съвършени, ясно се откроява във възвишеното ти учение. Ала според твоето учение това един­ство и тази неотменна последователност все пак се прекъсват в едно място, през една малка пролука в този свят на единството прониква нещо чуждо, нещо ново, което по-рано не е същест­вувало и не може да бъде доказано: това е учението ти за над­могването на света, за спасението. Но с тази малка пролука, с това незабележимо прекъсване целият единен и вечен световен закон се отменя и рухва. Прости ми, че изговарям това възра­жение.

Гаутама го изслуша без да промълви дума, без да трепне. С милостивия си, внимателен и ясен глас Съвършения каза:

- О, брамински сине, ти чу учението ми, хвала ти, че тъй дълбоко си размишлявал над него. Ти намери в него една праз­нина, една грешка. Размишлявай по-нататък над нея. Но позво­ли ми, жадни за знание човече, да те предупредя да се пазиш от гъсталака на мненията и от спора за думите. Мненията не са важни. Те могат да бъдат верни и грешни, умни или глупави, всеки може да ги признае или отхвърли. Но учението, което изслуша от мен, не е мнение и целта му не е да обясни света на любознателните. То има друга цел: целта му е избавлението от страданията. Това учи Гаутама и нищо друго.

- Не ми се сърди, о. Възвишени! - каза момъкът. Не за да споря с теб, да споря с думи, изговорих това. Вярно е, че мнени­ята не са важни. Но позволи ми да кажа още нещо: нито за миг не съм се съмнявал в теб. Нито за миг не съм се съмнявал, че ти си Буда, че си стигнал най-високата цел, който са тръгнали да търсят хиляди брамини и брамински синове. Ти си намерил спа­сението от смъртта. Намерил си го чрез собственото си дирене по своя си път, чрез вглъбяване, чрез съзерцание, чрез позна­ние, чрез просветление. Ти не си го намерил чрез учението. То­ва исках да кажа, о, Възвишени, - никой не може да постигне избавлението чрез учение! О, Достойни, никому не ще успееш да разкриеш и да споделиш чрез учението какво си изпитал в часа на своето просветление. Безкрайно ценно е учението на просветления Буда, той учи мнозина да живеят праведно, да от­бягват злото. Ала едно нещо не притежава това ясно, това дос­тойно за следване учение: липсва му тайната на онова, което Възвишения сам е преживял. Самият той, между стотиците хи­ляди. Това е, което мислех и разбрах, когато чух учението ти. Само за това ще продължа пътя на отшелничеството - не за да търся по-добро учение, защото зная, че няма такова, а за да се отделя от всяко учение и всички учители и сам да постигна цел­та си или да умра. Но аз често ще си спомням деня и часа, о, Възвишени, когато очите ми видяха един светец

Погледът на Буда бе кротко сведен към земята, а непрони­цаемото му лице сияеше смирено в пълно равнодушие.

- Дано мислите ти не се окажат заблуда - каза достойният за почит. - Дано стигнеш целта си. Но кажи ми забеляза ли рояка на мийте самани, на множеството ми братя, които поди­риха убежище в учението ми? И вярваш ли, далечни чужденецо, че за тях ще е по-добре да изоставят учението и да се върнат към светския живот и суетните страсти?

- Стоя далече от такава мисъл! - извика Сидхарта. - Дано всички останат верни на учението ти и дано всички постигнат целта си! Не и е по сърцето ми да обсъждам живота на другите. Сам себе си трябва да проумея, да поправям, да преодолявам. Спасение от своето Аз търсим саманите, о, Възвишени. Ако стана твой ученик, о, Достопочтени, страхувам се, че моето Аз само привидно може да намери покой и спасение, а всъщност да про­дължи да живее и да расте - защото тогава учението, любовта ми към теб, братството па монасите и следовниците биха ста­нали мое Аз!

С лека усмивка, с непоколебима яснота и дружелюбност Гаутама погледна чужденеца в очите и с едва доловим жест се сбогува.

- Мъдър си, о, самана! - каза Достойния. - Говориш мъдро.

Но се пази от прекалената мъдрост!

Буда продължи пътя си, а погледът му и леката му усмивка се запечатаха завинаги в паметта на Сидхарта.

„Досега не съм виждал друг човек така да гледа, да се ус­михва, да седи, да крачи - мислеше си той. - И аз бих желал да мога така да гледам , да седя и да крача така свободно, така | почтено, така потайно, така открито, така детски и така тайнствено. Така гледа и крачи само онзи, който наистина е проникнал сам в себе си. И аз ще се опитам да проникна в най-съкровено­то на моето Аз.

Видях човек - мислеше си Сидхарта, - един единствен чо­век, пред когото трябваше да сведа очи. Пред никого другиго вече не ще ги сведа. Никое учение повече не ще ме примами, след като учението на този човек не направи това.

Ограби ме Буда - мислеше си Сидхарта, - той ме ограби и; с още по-голяма мяра ме дари. Отне ми приятеля, който вярваше в мен и който сега вярва в него, който бе моя сянка и който сега е сянката на Гаутама. Дари ме обаче с мен самия, подари ми Сидхарта."

 

Пробуждането

Когато Сидхарта напусна горичката, в която останаха Буда, Съвършения, и Говинда, той почувства, че в тази горичка оста­ва н досегашният му живот, и че той се отделя от него.

Докато бавно се отдалечаваше, гой размишляваше над то­ва усещане, което изцяло обзе мислите му. Размишляваше вглъ­бен, като през дълбока вода се спускаше до дъното на това усе­щане, до там, дето лежат причините, защото му се стори, че тъкмо това е истинското мислене и че само така усещанията могат да се превърнат в познания, да не се разпиляват, а да ста­нат съществени и да започнат да излъчват онова, което е в тях. Такива бяха мислите на Сидхарта, докато се отдалечаваше с бавни крачки. Той усети, че не е вече младеж, а че е станал мъж. Усети, че нещо го напуснало, както змията бива напусната от старата си кожа. че вече в него не съществуваше онова, кое­то го съпътствало през цялата му младост и представляваше част от него: желанието да има учители и да се подчинява на учители. Последния учител, които бе срещнал по пътя си, най-възвишения и най-мъдрия, най-сияйния, Буда, и него бе напус­нал, .и от него трябваше да се отдели, защото не можеше да приеме учението му.

Замислен, Сидхарта забави още повече крачките си и се за­пита: „Но какво е това, което желаеше да узнаеш от ученията и от учителите и на което самите онези, които упорито те учеха, все пак не успяха да те научат?" И сам си отговори: „Това беше смисълът на моето Аз, който исках да проумея. Това беше моят Аз, от който исках да се отделя и който исках да надмогна. Но не успях да го надмогна, успях само да го измамя, да избягам и да се скрия от него. Наистина нищо друго не е занимавало по-упорито мислите ми от моето Аз, тази загадка, че съм жив, че съм единствен и отделен от всички останали, че съм Сидхарта! Но за нищо друго в света не зная по-малко, отколкото за себе си, за Сидхарта!"

Обзет от тази мисъл, Сидхарта още повече забави крачките си и се спря, изведнъж тази мисъл породи нова, която бе след­ната: „За това, че не зная нищо за себе си, че Сидхарта за мен си остана все така чужд и непознат, за това съществува една единствена причина: аз се страхувах и бягах от себе си. Търсех Атман, търсех Брахман, исках да разкъсам и да разделя своето Аз, за да намеря в най-непознатата вътрешност ядката на всич­ки черупки, Атман, живота, божественото, крайното. Ала сам изгубих себе си."

Сидхарта отвори очи и се озърна наоколо, усмивка озари ли­цето му и едно дълбоко чувство на пробуждане от дългите съни­ща го разтърси до пръстите на краката му. Изведнъж той започ­на да тича, тичаше бързо, като мъж, който следва делта си.

О - помисли си той и пое дълбоко дъх, - вече няма да оставя Сидхарта да ми се изплъзне. Отсега нататък не искам да за­почвам мислите и живота си с Атман и със страданията на све­та. Не искам повече да се убивам и разкъсвам на парчета, за да намеря зад развалините една тайна. Нито Йогаведа, нито Атха-рававеда, нито отшелниците, нито някакво учение ще ме учат занапред. Ще уча сам при себе си, сам ще си ще бъда ученик, ще опозная сам себе си и тайните на Сидхарта."

Огледа се наоколо така, като че за първи път виждаше све­та. Красив беше светът, пъстър беше светът, странен и загадъ­чен беше светът!

Тук грееше синева, там жълтееше нещо, по-нататък се шир-ваше зеленото море па тревите, в небето плуваха облаците, ре­ките ромоляха, планината бе неподвижна; всичко бе красиво, всичко бе загадъчно и вълшебно и сред всичко това бе Сидхар­та - пробудил се и тръгнал към себе си. Всичко това, жълтият и синият цвят, реката н планината, за първи път проникваха в пог­леда на Сндхарта; те не бяха вече магията на Мара⁴, не бяха безсмисленото и случайно раз­нообразие на земния свят, презиран от потъналия в размисъл брамин, който пренебрегва разнообразието и търси единство­то. Синевата бе синева, реката бе река, и макар че и в синевата, и в реката, и в Сидхарта живееше скрито единното и божестве­ното, все пак това беше същността и смисълът на божествено­то, тук да се жълтее пясъкът, там да грее синевата, горе да бъде небето, под него да стои планината, а тук Сидхарта. Смисълът и съществуването не се намираха някъде отвъд нещата, те бяха в тях, във всичко.

Булото на Майя⁵, не бяха вече „Колко съм бил сляп и глух! - мислеше си той и крачеше бързо. - Когато някой чете нещо написано, чийто смисъл се опитва да проумее,той не пренебрегва знаците и буквите, не ги нарича измама, случайност или негодна обвивка, чете ги, изу­чава ги, обича ги - буква по буква. Ала аз, като исках да прочета книгата на света и книгата на собственото си същество, аз, под­веден от един въображаем смисъл, презирах буквите и знаците, наричах света на явленията измама, наричах взора и езика си случайни и нищожни явления. Не, това вече е минало, аз се про­будих, наистина се пробудих и едва днес се родих."

Потънал в тези размисли, Сидхарта изведнъж се спря, като че змия лежеше на пътя му.

Внезапно му стана ясно и нещо друго: наистина пробуден и новороден, той трябваше да започне живота си отново и съв­сем отначало. Когато същата тази сутрин напусна горичката Йетаваиа, горичката на Възвишения, пробудил се вече, вече на път към себе си, обзе го желание, пък и му се струваше естест­вено и разбиращо се от само себе си. след годините на странс­тване да се завърне в родния си дом и при баща си. Но едва сега, в този миг, когато застина, сякаш змия бе изпълзяла на пътя му, той се пробуди и разбра: „Аз не съм вече онзи, който съм бил, не съм вече отшелник, не съм вече жрец, не съм вече брамин. Какво да правя у дома, при баща си? Да уча? Да принасям жертви? Да съзерцавам. Това вече е минало, то вече не стои на моя път."

Сидхарта спря неподвижен и за миг, колкото трае едно ди­хание, сърцето му се смрази, той усети, че е съвсем сам, че сърцето му мръзне в гърдите като малко животно, като птица или зайче. Години на ред не бе имал родина, но не бе почувст­вал загубата й. Сега я чувстваше. Винаги, дори и при най-дъл­бокото си вглъбяване, бе усещал, че е син на баща си, че е бра­мин от знатен род, че е жрец. Сега вече бе само Сидхарта, про­буденият Сидхарта и нищо повече. Пое си дълбоко дъх и за миг го полазиха студени тръпки. Нямаше по-самотен човек от него. Нямаше благородник, който да не принадлежи към благород­ниците, нямаше занаятчия, който да не принадлежи към занаят­чиите, който да не намери подслон при тях, да не споделя жи­вота им, да не говори езика им. Нямаше брамин, който да не се числи към брамините, който да не живее с тях, нямаше отшел­ник, който да не намери прибежище в съсловието на саманите; дори и най-отреклият се пустинник в глухите усои на гората не беше сам, и той принадлежеше към всичко наоколо, и той при­тежаваше своето съсловие, което за него бе родина. Говинда беше станал монах и хиляди монаси му бяха брата, носеха одеж­ди като неговите, говореха език като неговия. Но къде бе мяс­тото на Сидхарта? Чий живот трябваше да сподели? Чий език трябваше да говори?

В този миг, когато светът се разтопи и почти изчезна около него, когато стоеше сам като звезда на небето, в този миг на студенина и отчаяние, Сидхарта се изправи по-твърд и по-си­лен от всякога, подчинил напълно своето Аз.

Той усети последната тръпка на пробуждането, последния спазъм на раждането. После закрачи отново, вървежът му ста­ваше все по-бърз и по-нетърпелив, но краката му не го носеха към дома, не го връщаха при баща му, не го теглеха вече назад.

 

Втора част

Камала

На всяка крачка по пътя си Сидхарта научаваше нови неща, защото животът му бе променен, а сърцето очаровано. Той виж­даше отново слънцето да изгрява над гористата планина и да залязва зад далечния палмов бряг. Нощем виждаше подредба­та на звездите по небосвода и сърпа на месечината, който плава като ладия из синевата. Виждаше дървета, звезди, животни, об­лаци, дъги, скали, треви, цветя, поточета и реки, блясъка на ро­сата в утринните храсти, далечните високи планини, сини и бле­ди, сладкопойни птици, пчели, разголени от вятъра сребристи оризища. Всичко това, което се разкриваше в дивна пъстрота и в безброй образи, винаги е съществувало, слънцето и месечи­ната винаги са светели, реките винаги са се плискали, пчелите винаги са жужели, но преди за Сидхарта всичко това бе само мимолетно примамливо було пред взора му, гледано с недове­рие и орисано да бъде проникнато и унищожено от мисълта, тъй като не представлявате същност, а същността се намира­ше отвъд предела на видимото. Но сега свободният му взор се рееше отсам видимото, той го съзираше и разпознаваше, дире­ше собственото си място в този свят, не търсеше същността, съзерцаваше всичко по детски, без да се стреми да прехвърли границата отвъд. Прекрасни бяха месечината и звездите, река­та и брегът, гората и скалата, козата бръмбарът, цветето и пепе­рудата!

Приятно и ведро бе да бродиш из света като току-що събу­дило се дете с доверчиви сетива, отворени за всичко. Другояче слънчевите лъчи милваха главата, другояче излъчваше прохла­да горската сянка, друг бе вкусът на извора и потока, на тиквата и банана. Кратки бяха дните и нощите, всеки час отлиташе бър­зо, като платно по морската шир, а под платното плаваше ко­раб, пълен със съкровища, пълен с радости. Сидхарта видя ста­до от маймуни да минава по високия свод от короните на дър­ветата, чу дивите му и хищни крясъци. Видя и един овен да гони овца. а после да й се възкачва. Той видя как в едно обрасло с тръстика езеро, гладната щука се спуска привечер срещу цял рояк блещукащи малки рибки, които се стрелват страхливо из водата; сила и страст искряха от водовъртежите, които необуз­даният ловец оставяте след себе си.

Всичко това е съществувало винаги, но той не го беше забе­лязал, не беше се сливал с него. Сега обаче бе тук и бе част от него. Светлините и сенките прекосяваха погледа му, звездите и месечината плуваха през сърцето му.

Пътьом Сидхарта си спомни за всичко онова, което бе пре­живял в градината Йетавана, за учението, което бе чул там, за божествения Буда, за раздялата си с Говинда, за разговора си с Възвишения. Той си спомни думите, които бе казал на Възвише­ния, всяка дума си спомни и забеляза с учудване, че бе изрекъл неща, които въобще не е знаел. Онова, което бе казал на Гаута­ма, че съкровището на Буда и тайната му не е учението, а неиз­разимото и непредаваемото чрез учението, което той е прежи­вял в часа на своето просветление - това бе състоянието, което бе тръгнал да търси, да преживява, и което сега започваше. Се­га той трябваше сам себе си да изживее. Наистина той отдавна бе осъзнал, че същността му е Атман и че е същата вечна същи­ната, от която бе Ерахман. Но никога не бе успял да намери изцяло същността си, защото бе искал да я хване с мрежата на мисълта. Нито в тялото, нито в играта на сетива бе това Аз, то не беше и в мислите, нито в разума, нито в заучената мъдрост, нито в заученото изкуство да се правят заключения и да се съз­дават нови мисли въз основа на вече премисленото. Не, и този свят на мислите принадлежеше към този свят и не водеше до никаква цел, и когато се убиваше случайното Аз на сетивата, за сметка на него се издигаше случайното Аз на мислите и учеността. И мислите, и сетивата бяха красиви неща, и зад двете се . криеше крайният смисъл, и двете заслужаваха да бъдат чути, и с двете заслужаваше да се играе, нито едното, нито другото не биваше да се пренебрегват, нито да се надценяват, и от двете трябваше да се възприемат тайните гласове на откровението.

Той не желаеше да се стреми към друго, освен към онова, към което му заповядваше да се стреми гласът, не искаше да се спи­ра пред нищо, което не му сочеше гласът. Защо веднъж в часа на часовете Гаутама бе седнал под дървото бо⁶, където получи просветление? Той бе чул глас, гласа на собственото си сърце, който му бе заповядал да подири отмора под това дърво, и не бе предпочел нито самоистезанията и жертвоприношенията, ни­то свещените къпания и молитвите, пито яденето и пиенето, нито съня и мечтанието, а се бе подчинил на гласа. Така да се подчинява не на някаква заповед отвън, а само на гласа, да бъде всякога готов за това подчинение, това бе хубаво, това бе необ­ходимо, всичко останало не беше необходимо.

През нощта, докато спете в сламената колиба на един лод­кар, Сидхарга видя в съня си Говинда да стои пред него в жъл­тото си отшелническо облекло. Говинда изглеждаше покрусен и попита тъжно: „Защо ме напусна?" Тогава той прегърна Го­винда, притегли го към гърдите си и го целуна, но това вече не беше Говинда, а някаква жена, и от дрехата на жената се пода­ваше налята гръд, върху която Сидхарта лежеше и сучеше -млякото от тази гръд бе сладко и силно. То имаше вкуса на же­на и на мъж, на слънце и гора, на животно и цвят, на всякакъв плод, на всякаква страст. То опияняваше и отнемаше съзнание­то. Когато Сидхарта се събуди, сребристата река блещукаше пред вратата на колибата и от гората протяжно и дълбоко проз­вуча зловещият крясък на кукумявка.

Когато започна денят, Сидхарта помоли лодкаря да го прех­върли през реката. Лодкарят подкара бамбуковия си сал и го прехвърли до отсрещния бряг. Широката река блестеше с чер­веникавите оттенъци от утринната зора.

- Красива е тази река - каза той на спътника си.

- Да - отвърна лодкарят, - много е хубава, аз я обичам по­вече от всичко. Често съм се вслушвал в нея, често съм се вглеждал в очите й и винаги съм се учил от нея. Много може да се научи от една река.

- Благодаря ти, благодетелни човече, - каза Сидхарта, ко­гато слезе на другия бряг. - Нямам какво да ти подаря, нито с какво да ти платя. Аз съм човек без родина, брамински син и самана.

- Разбрах - каза лодкарят, - и не съм очаквал нито подарък, нито да ми плащаш. Друг път ще ми дадеш подаръка.

- Вярваш ли? - попита Сидхарта весело.

- Разбира се. И на това ме научи реката: всичко се връща. И ти, самана, ще се върнеш. А сега, сбогом! Нека приятелство­то ти бъде моята награда. Спомни си за мен, когато принасяш жертви на боговете.

Те се разделиха усмихнати, Сидхарта се радваше на прия­телството и добротата на лодкаря. „Той прилича на Говинда -помисли си усмихнат Сидхарта, - всички, които срещам но пъ­тя си, са като Говинда. Всички са благодарни, макар че те самите заслужават благодарност. Всички са предани, всички искат да бъдат приятели на драго сърце, да се подчиняват, да не мислят много. Деца са хората.

По пладне премина през някакво село. Пред глинените ко­либи по уличката се търкаляха деца, играеха с тиквени семки и черупки, крещяха, боричкаха се, но всички боязливо се отдръп­наха пред непознатия самана. В края на селото пътят минаваше през един поток, а на брега на потока бе коленичила млада же­на, която переше дрехи. Когато Сидхарта я поздрави, тя вдигна глава и го погледна с усмивка така, че той успя да види как проб­лясва бялото в очите й. Благослови я според обичая на отшел­ниците и я попита колко път има още до големия град. Тогава тя стана и пристъпи към него. Красиво блестеше влажната й уста на младото лице. Тя закачливо го попита дали е ял вече и дали е вярно, че саманите нощем спят сами в гората и не допускат при себе си никакви жени. Докато говореше така, тя постави левия си крак върху неговия десен и направи онова движение, което жената прави, когато кани мъжа към онази любовна наслада, която поучителните книги наричат „катерене по дърво". Сидхарта усети как кръвта му пламва и тъй като в този миг си спомни за съня, който бе сънувал през нощта, приведе се малко към жената и целуна мургавия връх на нейната гръд. После я погледна и видя усмихнатото й лице да издава желание, а при­мижалите й очи да молят с копнеж.

Сидхарта също почувства копнеж, почувства как всички фиб­ри на тялото му треперят, но понеже не бе докосвал жена, той се поколеба за миг, докато ръцете му бяха вече готови да посег­нат към пея. И в този миг го побиха тръпки, чу вътрешния си глас и този глас му каза: „Не." Очарованието изчезна от усмих­натото лице па младата жена, той виждаше само влажния пог­лед на разтопено женско животно. Погали приятелски страните й, отвърна се от нея и се изгуби леко стъпил в бамбука, сподирен от разочарования й поглед.

Още същия ден, преди да настъпи вечерта, той стигна до един голям град и се зарадва, защото жадуваше да срещне хо­ра. Дълго бе живял в гората, та сламената колиба на лодкаря, в която бе спал предната нощ, бе първият покрив над главата му от много време насам.

Малко преди да влезе в града, в една хубава заградена горич­ка той срещна върволица от слуги и слугини, натоварени с кошо­ве. Всред тях в украсена носилка, носена от четирима слуги, седе­ше на червена възглавница и под пъстро покривало, което я пазе­ше от слънцето, една жена - господарката. Сидхарта застана при входа на горичката и се загледа в шествието, наблюдаваше слуги­те и слугините, кошовете и носилката, вгледа се и в господ арката. Изпод високо вчесаните черни коси той видя много светло, много нежно и умно лице, светлоалени устни като току-що откъсната смокиня, вежди - грижливо изрисувани на високи дъга, умни и будни тъмни очи, светла, висока шия, която се показваше от златисто-зелената й връхна дреха, отпуснати дълги и тънки светли ръце с широки златни гривни на китките.

Сидхарта видя колко красива бе тя и сърцето му трепна от радост. Когато носилката се приближи, той се поклони дълбоко, а когато се изправи, погледна светлото прелестно лице, про­чете за миг онова, което казваха умните засенчени очи и вдъхна някакво благоухание, което до този миг не познаваше. Красива­та жена за миг само кимна с глава, усмихна се и изчезна в горич­ката, съпроводена от слугите си.

„Градът ме посреща с добър знак'' - помисли си Сидхарта. Поиска му се веднага да влезе в горичката, но се отказа, като забеляза презрението и недоверието, с което слугите и слуги­ните го гледаха при входа. „Все още съм самана - каза си той, -все още съм отшелник и просяк. Не бива да остана такъв, като друг човек трябва да вляза в горичката." И се засмя.

Първия човек, когото срещна, той разпита за горичката и за името па онази жена и така научи, че горичката е на прочутата разгулница Камала и че освен горичката тя притежавала и една къща в града.

Тогава той отиде в града. Вече имаше цел. Тръгвайки след тази цел, той се остави на града да го погъл­не, носеше се сред потока на улиците, заставаше на площадите, почиваше на каменните стълби край реката. Привечер той се сприятели с един бръснарски чирак, когото бе забелязал да ра­боти в сянката на един свод, когото след това срещна отново на молитва в храма на Вишну и на когото бе разказал за деянията на Вишну и Лакшми. През нощта той спа при лодките на ре­ката, а рано на сутринта, преди да дойдат първите посетители в бръснарницата, отиде при младия чирак, който му обръсна бра­дата, подряза косите му, вчеса ги и ги намаза с фино масло. После Сидхарта отиде да се окъпе в реката.

Когато късно след обед красивата Камала приближи на но­силката си горичката, Сидхарта стоеше при входа, поклони се пред нея и прие поздрава на красавицата. Той даде знак на слу­гата, който вървеше последен в шествието, и го помоли да пре­даде на господарката си, че един млад брамин желае да говори с нея. След не много време слугата се върна, покани чакащия Сидхарта да го последва, заведе го мълком в някакъв павилион, където Камала се бе излегнала върху едно ложе, и го остави сам при нея.

- Ти не беше ли и вчера при входа на горичката и не ме ли поздрави? - попита Камала.

- Да, вчера те видях и те поздравих.

- Но не беше ли вчера с брада и с дълги коси, посипани с прах?

- Добре си гледала, забелязала си всичко. Ти видя Сидхар­та, браминския син, който напусна родината си, за да стане са­мана, и три години беше самана. Сега обаче напуснах онзи път, пристигнах в града, а ти бе първата, която ме срещна преди да вляза в него. Дойдох при теб, за да ти кажа това, о, Камала! Ти си първата жена, на която Сидхарта не говори със сведени очи. Никога вече няма да свеждам очите си, когато срещна хубава жена.

Камала се усмихваше я играеше с ветрилото си от паунови пера. Тя попита:

- Нима Сидхарта е дошъл при мен само за да ми каже това?

- За да ти кажа това и да ти благодаря, че си толкова пре­лестна. И ако не ти е неприятно, Камала, бих те помолил да ми станеш приятелка и учителка, защото аз все още нищо не зная за изкуството, в което ти си майсторка. Тогава Камала се изсмя.

- Приятелю, до сега не ми се е случвало да дойде при мен някой самана от гората и да иска да се учи от мен. Някога не ми се е случвало самана с дълги коси и със стара окъсана препаска да дойде при мен. Много младежи идват при мен, сред тях има я синове на брамини, но те идват, облечени в красиви дрехи и обути в скъпи обуща, косите им ухаят, а кесиите им са пълни с пари. Такива са, самана, младежите, които идват при мея. Сидхарта каза:

- Започвам вече да се уча от теб. Още вчера научих нещо, Обръснах брадата си, вчесах косата си и я намазах с благоухан но масло. О, превъзходна, малко са още нещата, които ми лип­сват: скъпи дрехи, скъпи обуща, пари в кесията. Но знай, че Сидхарта е пожелавал много по-недостижими неща от тези дре­болии, и ги е постигал. Как може да не успея да постигна това, което си пожелах: да ти стана приятел и да науча от теб радос­тите на любовта! Ти ще откриеш в мен добър ученик, Камала, много по-трудни неща съм усвоил от тези, на които искам да ме научиш. Изглежда, за теб не е достатъчно Сидхарта да остане такъв, какъвто е - с коси, намазани с благоуханно масло, по без дрехи, без обуща и без пари? Камала отговори:

- Не, скъпи, това не е достатъчно. Той трябва да притежава красиви дрехи и обуща, много пари в кесията и подаръци за Камала. Чу ли добре думите ми, самана от гората? Запомни ли ги добре?

- Добре ги запомних! - извика Сидхарта. - Как да не запом­ня казаното от такава уста! Устата ти е като прясно разпукната смокиня, Камала. И моята уста е алена и свежа, тя ще подхож­да на твоята, ще видиш. Но кажи ми, прекрасна Камала, не се ли страхуваш от този сама от гората, дошъл при теб, за да се учи на любов?

- Че защо да се боя от някакъв самана, от един глупав самана, конто е живял с чакалите в гората и съвсем не познава жените?

- О, този самана е силен и не се страхува от нищо. Той би могъл да те принуди, прекрасна девойко. Той би могъл да те ограби, той би могъл да те накара да страдаш.

- Не, самана, това не ме плаши. Та кой самана или брамин се страхува, че някой може да дойде и да му отнеме знанията, благочестието и дълбокомислието? Не, те принадлежат единс­твено нему и той раздава от тях само онова, което желае и ко­муто желае. Същото е и с Камала, и с радостите на любовта. Алена и красива е устата на Камала, но опитай се да я целунеш, но опитай се да я целунеш против волята на Камала, и устата, която може да дава толкова сладост, не ще ти даде и капка от нея! Ти си схватлив, Сидхарта, научи и това: любовта може да се изпроси, да се купи, да се получи като подарък, да се намери на улицата, но да се открадне не може. Погрешен е пътят, който си избрал. Жалко би било, ако такъв красив младеж като теб тръгне по този път.

Сидхарта се поклони с усмивка.

- Жалко би било, Камала, много си права. Безкрайно жалко би било. Не, не трябва да изгубя капка сладост от твоята уста, нито ти от моята! Тъй да бъде: Сидхарта отново ще се върне при теб, когато придобие онова, което все още му липсва - дре­хи, обуща, пари. Но кажи ми, прекрасна Камала, можеш ли да ми дадеш още един съвет?

- Съвет? Защо не? Кой би отказал съвет на един беден, невеж самана, живял до сега сред чакалите в гората?

- Мила. Камала, кажи ми, къде трябва да отида, за да наме­ря по-скоро тези неща?

- Това, приятелю, всички биха желали да знаят. Ти трябва да вършиш онова, което си научил и в замяна на него да искаш пари и дрехи, и обуща, По друг начин беднякът не може да спе­чели. Но какво всъщност умееш?

- Умея да мисля, да чакам, да постя.

- И друго нищо?

- Нищо... Мога да творя и стихотворения. Ще ме даруваш ли с една целувка за едно стихотворение?

- Ще го сторя, ако стихотворението ми хареса. Я го кажи!

- Сидхарта се замисли за миг и след това изрече тези сти­хове:

Към сенчестия лес пристъпи красивата Камала,

на границата му стоеше мургав самана,

щом зърна цвета на лотоса, той се поклони.

Камала му благодари с усмивка,

а младежът си помисли: прекрасно е

да си жрец на боговете, но още по-прекрасно е

да служиш на прекрасната Камала.

Камала плесна така силно с ръце, че златните й гривни звън­наха.

- Красиви са стиховете ти, о, мургав самана, и аз наистина не ще загубя нищо, ако ти дам за тях една целувка.

Тя го привлече с погледа си, той сведе лицето си към ней­ното и положи устата си върху нейната, която бе като прясно разпукната смокиня. Камала го целува дълго и Сидхарта усети с разтърсваща изненада как тя го учи. колко бе мъдра, как го владее, как го отблъсква, как го привлича и как след тази първа целувка следваше дълъг, добре подреден и добре изпитан низ от целувки, всяка от които се отличаваше от предишните.

Той се спря, пое си дълбоко дъх, бе замаян като дете от безкрая на познанието, което му се разкривате.

- Много са красиви стиховете ти - извика Камала, - ако бях богата, щях да те възнаградя със златни монети за тях. Но ще ти бъде трудно със стихове да спечелиш толкова пари, колкото ще ти трябват, ако искаш да бъдеш приятел на Камала.

- Как хубаво целуваш, Камала - промълви Сидхарта.

- Да, наистина го умея и затова не ми липсват дрехи, обу­ща, гривни или други красиви неща. Но с теб какво ще стане? Не можеш ли друго, освен да мислиш, да постиш и да твориш стихове?

- Зная и жертвени песни - каза Сидхарта, - но не искам да ги пея вече. Зная и заклинания, но не искам да ги произнасям вече. Чел съм и писанията...

- Спри - прекъсна го Камала. - Ти умееш да четеш? И да пишеш?

- Разбира се, че и това умея. Мнозина умеят това.

- Повечето не умеят. И аз не умея. Много добре е, че можеш да четеш и да пишеш. И заклинанията ще ти потрябват пак.

В този миг притича една прислужница и прошепна нещо на ухото на господарката си.

- Ще имам посещение - рече Камала. - Махай се бързо, никой не трябва да те види тук, запомни го добре! Утре ще се срещнем отново.

На прислужницата обаче заповяда да даде на благочести­вия брамин една бяла връхна дреха. Без да разбере как стана всичко, Сидхарта бе взет от прислужницата, отведен по много обиколни пътеки в една бамбукова постройка, където получи дрехата, а след това тя отиде с него до храстите и му настоя веднага и незабелязано от никой да напусне горичката.

Доволен, извърши всичко, както му бе наредено. Свикнал с горския живот, той безшумно се промъкна през плета. Върна се доволен в града, като носеше под мишница сгънатата дреха. Застана пред вратата на един хан, в който влизаха пътници, по­моли мълком за храна и взе мълком парченце оризова пита. „Мо­же би утре - помисли си той - няма да моля никого вече за храна." Изведнъж го облада чувството на гордост. Той вече не беше самана и не му приличаше да проси. Той даде оризовата пита на едно куче и остана без храна.

„Прост е животът в този свят— помисли си Сидхарта. - Всич­ко в него е лесно. Докато бях самана, всичко бе мъчително и трудно и дори най-накрая безнадеждно. Сега всичко е лесно, лесно като уроците на Камала, които получих от Камала, Тряб­ват ми само дрехи и пари, нищо друго, това са малки, близки цели, които не смущават съня."

Отдавна бе научил къде се намира градската къща на Кама­ла и отиде на другия ден там.

- Всичко е наред - извика му тя, като го видя. – Камазвами те чака, той е най-богатият търговец в града. Ако му харесаш, ще те даде служба при себе си. Бъди умен, мургави самана. Чрез други хора успях да му разкажа за теб. Бъди любезен с него, той е могъщ. Но не бъди прекалено скромен. Не желая да му бъдеш слуга, остани му равен, инак няма да съм доволна от теб. Камазвами застарява и все повече обича удобствата. Понравиш ли му се. той ще ти повери всичко.

Сидхарта се засмя и й благодари, а когато тя научи, че от вчера не е ял нищо, заръча да донесат хляб и плодове и го на-гости.

- Щастието не те изоставя - каза му тя на прощаване. -Врата след врата се отварят пред теб. На какво се дължи това? Да не си магьосник?

Сидхарта каза:

- Вчера ти споделих, че умея да мисля, да чакам, да постя, а ти намери, че тези неща не помагат за нищо. Но от тях има голяма полза, ще видиш. Камала. Ще видиш, че глупавите самани, които живеят в гората, научават много добри, неща, кои­то вие не умеете. Завчера все още бях чорлав просяк, вчера це­лунах Камала, скоро ще стана търговец и ще имам пари и всич­ки онези неща, които ти цениш.

- Така е - съгласи се тя. - Но какво можеш да направиш без мен? Какъв щеше да бъдещ, ако Камала не ги помагаше?

- Скъпа Камала - каза Сидхарта и се надигна, - когато дойдох в горичката при теб, направих първата крачка. Желаех да се уча на любов от най-прекрасната жена. От мига, който взех това решение, знаех, че ще го изпълня. Знаех, че ще ми помогнеш, усетих го от първия ти поглед при входа на горичката.?

- А ако не бях го пожелала?

- Но ти го пожела. Чуй, Камала, когато хвърлиш камък във водата, той по-най прекия път се насочва към дъното. Така е, когато Сидхарта има някаква цел, някакво желание. Сидхарта не върши нищо, той само чака, мисли, пости, но минава през всички неща по света, както камъкът през водата, без да върши нещо, без да се помръдне, той се чувства привлечен, той се оставя да пада. Неговата цел го привлича към себе си, защото той не допуска нищо в душата си, което би могло да противостои на целта му. Ето това Сидхарта е научил при саманите. Това е същото, което глупаците наричат магьосничество и което смятат, че го причиняват демоните. Демоните нищо не причиняват, няма никакви демон. Всеки може да чародейства, всеки може да постигне целта си, ако умее да мисли, ако умее да чака, ако умее да пости.

Камала го слушаше. Тя обикна гласа му. обикна пламъка в очите му.

- Може би е така, както казваш, приятелю - каза му тя тихо.

- Но може да е така, защото Сидхарта е красив младеж, защото погледът му се харесва на жените и затова щастието му се ус­михва.

Сидхарта се раздели с целувка.

- Дано да е така, учителко моя! Нека погледът ми винаги ти харесва, нека винаги ми носиш щастие!

 

При хората - деца

Сидхарта се запъти към търговеца Камазвами. Посочиха му една богаташка къща и слуги го поведоха по скъпи килими към една стая, където той почака стопанина на къщата,

Камазвами влезе. Той бе пъргав, подвижен човек, с изцяло побеляла коса, с умни изпитващи очи и чувствени устни. Сто­панинът и гостът се поздравиха любезно.

- Казаха ми - започна търговецът, - че ти си брамин, учен човек, но че търси служба при някой търговец. В нужда ли си изпаднал, брамине, та търсиш служба?

- Не - каза Сидхарта, - не съм изпаднал в нужда и никога не съм бил в нужда. Идвам от саманите, с които живях дълго време.

- Щом идеш от саманите, как може да не си в нужда? Не са ли саманите съвсем без имот?

- Безимотен съм - каза Сидхарта, - ако е това, което мис­лиш ти. Разбира се, че съм безимотен, но доброволно, и следо­вателно не съм в нужда.

- Но от какво искаш да живееш, след като си безимотен?

- Още не съм мислил за това, господарю. Повече от три години бях безимотен и никога не съм мислил от какво ще жи­вея.

- Значи си живял от имотите на другите - Вероятно е така. И търговецът живее от онова, което при­тежават другите бяха ценността и смисълът на новия му живот, а не в търго­вията на Камазвами,

Търговецът му възлагаше да пише важни писма и договори и свикна да се съветва с него по всички по-големи дела. Той скоро се убеди, че Сидхарта малко разбира от ориз и вълна, от мореплаване и търговия, но че ръката му носи щастие и че Сид­харта го превъзхожда по търпеливост и спокойствие, по спо­собността да изслушва и да преценява хората.

- Този брамин - сподели Камазвами с един свой приятел -не е истински търговец и никога няма да стане такъв, душата му никога няма да се отдаде с цялата си страст па сделките. Но той притежава тайната на онези хора, които успехът спохожда от само себе си, може би заради щастлива звезда, магьосничес­тво или нещо, което е научил при саманите. Той винаги изглеж­да така, сякаш се забавлява със сделките, те никога не го поглъ­щат изцяло, никога не го завладяват докрай, той не се страхува от неуспеха и е равнодушен към всяка загуба. Приятелят посъветва търговеца с думите:

- Давай му една трета от печалбата при сделките, които извършва за теб, но в случай на загуба го задължи да поема същия дял от нея. Така ще бъде по-усърден.

Кавазвами се вслуша в съвета. Но Сидхарта си остана все та­ка безгрижен. Стигнеше ли се до печалба, той я приемаше равно­душно; получеше ли се загуба, той само се усмихваше и казваше:

- Гледай ти, крива е излязла сметката!

Изглежда, търговските сделки наистина не го интересува­ха. Веднъж той отиде в някакво село, за да откупи ориза след богата жътва, Но когато пристигна, оризът бе вече продаден на друг търговец. Въпреки това Сидхарта остана за няколко дни в селото, черпеше селяните, подаряваше на децата им медени мо­нети, гостува на една сватба и чак тогава предоволен се върна. Камазвами го посрещна с укори, че се е забавил, прахосвайки пари и време. А Сидхарта отвърна:

- Не се гневи, скъпи приятелю! Досега с укори не е пости­гано нищо. Ако има загуба, остави ме аз да я понеса. Много съм доволен от това пътуване. Запознах се с много хора, сприятелих се с един брамин, деца се катереха по коленете ми, селяните ми показваха нивите си, никой не се отнасяше към мен като към търговец.

- Всичко това е много хубаво - извика Камазвами гневно, -но ми се струва, че все пак си търговец! Или ти тръгна на път само за свое удоволствие?

- Разбира се - разсмя се Сидхарта, - разбира се, че заминах за собствено удоволствие! За какво друго? Опознах нови места и хора, радвах се на добронамереност и доверие, създадох нови приятелства. Слушай, драги, ако аз бях Камазвами, веднага след като ми станеше ясно, че продажбата се проваля, щях да се върна бързо пешком и гневен и тогава времето и парите наистина щяха да бъдат загубени. Но не постъпих така, и изживях хубави дни, научих много неща, изпитах радост, не навредих на никого с гняв или припряност. А ако някой път отида отново там, за да откупя някоя от следващите реколти или за каквото и да било друго, добри хора ще ме посрещнат любезно-и весело и тогава ще съм доволен от себе си, че първия път не проявих припря­ност и недоволство. Тъй че остави това, приятелю, не си вреди с излишен гняв! Ако някой ден прецениш, че Сидхарта ти носи само загуби, тогава изречи една дума, и Сидхарта ще тръгне по своя път. Но до тогава нека бъдем доволни един от друг.

Напразни бяха и опитите на търговеца да убеди Сидхарта, че яде от неговия хляб, от хляба на Камазвами. Сидхарта ядеше своя си хляб, по-скоро те двамата ядяха хляба на други, хляба на всички. Сидхарта никога не проявяваше интерес към грижи­те на Камазвами, а Камазвами си създаваше много грижи. Ни­то с преговорите, които се водеха по някоя несигурна сделка, нито със страха от загубата на някоя пратка, нито с тревогата, че някой може да не изплати дълга си - Камазвами с нищо не успяваше да убеди съдружника си, че си струва човек да даде воля на грижите или на гнева си с думи, да бразди челото си с бръчки и да си разваля съня. Веднъж, когато Камазвами го уко­ри, че всичко, което е научил, дължи на него, той му отвърна:

Защо са все такива шегите ти? От теб научих колко стру­ва кош риба и каква лихва може да се иска за дадени на заем пари. Това е твоята наука. Но не от теб, скъпи Камазвами, съм се научил да мисля, по добре ти се постарай да научиш това от мен.

Душата му наистина бе далеч от търговията. Сделките му вършеха добра работа, до колкото му носеха пари за Камала, а те му носеха много повече, отколкото му бяха нужни. Инак вни­манието и любопитството на Сидхарта бяха изцяло насочени върху хората, чиито сделки, занаяти, грижи, наслади и глупост преди му бяха далечни и чужди като луната. Колкото и лесно да успяваше да говори с всички, да живее с всички, да се учи от всички, все пак съзнаваше, че има нещо, което го дели от тях, а това бе неговото саманство. Виждайте как хората живеят по дет­ски или по животински начин, нещо, което той едновременно обичаше и презираше. Той виждаше как се мъчат, как страдат и побеляват за неща, които според него не заслужават това - за пари, за малки наслади, за дребни почести; той виждаше как се укоряват и обиждат по между си, как се оплакват от страдания, над които един самана би се усмихнал, виждаше ги как страдат от лишения, които саманите дори не усещат.

Бе отзивчив към всички. С внимание посрещаше търгове­ца, който му предлагаше ленено платно за Продан, добре приет бе изпадналият в нужда, който търсеше заем, добре приет бе просякът, който цял час му разказваше историята на своята бед­ност и който далеч не бе така беден, както всеки самана. По един и същ начин той се отнасяше с богатия чуждоземен търго­вец, с прислужника, който го бръснеше, и с уличния търговец, който все го мамеше с някоя дребна монета, когато му продава­ше банани. А дойдеше ли при него Камазвами, за да му споде­ли грижите си или да го сгълчи за някоя сделка - той го изслуш­ваше приветливо и с внимание, чудеше му се, опитваше се да го разбере, даваше му известно право, но толкова, колкото му се струваше справедливо, после се обръщаше към други, които имаха нужда от него. Търсеха го мнозина - да търгуват, да го мамят, да се осведомят за нещо, да получат съвет или милости­ня. Той даваше съвети, изказваше съчувствие, правеше подаръ­ци, оставяше се да бъде мамен на дребно, и цялата тази игра и страстта, с която я приемаха хората, занимаваха мислите му толкова, колкото някога го занимаваха боговете и браминството.

Понякога дълбоко в гърдите си долавяше някакъв умиращ приглушен глас, който го предупреждаваше, който стенеше тол­кова тихо, че едва го чуваше.

Тогава за час го спохождаше съзнанието, че води странен живот, че нещата, които върши са само игра и макар понякога да изпитва веселие и радост, животът минава край него, без да го докосне. Той си играеше със сделките и с хората край него като с топка, гледаше ги, забавляваше се с тях; но сърцето му, изворът на неговата същност, не участваше в това. Изворът бли­каше някъде далеч от него, течеше и течете незримо и вече нямаше нищо общо с живота му. На няколко пъти го достраша от такива мисли, прииска му се да участва във всичките детски деяния на суетата на света, с цялата си страст и цялото си сърце да живее истински и да се наслаждава, вместо да стои настрана като съзерцател.

Не преставаше да посещава прекрасната Камала, изучи из­куството на любовта, опозна култа на насладата, в който пове­че от където и да било се сливат даване и вземане, разговаряше с нея, даваше й съвети, получаваше съвети. Тя го разбра по-добре, отколкото някога го бе разбрал Говиида, тя му прилича­ше повече.

Веднъж той й каза:

- Ти си като мен, различна си от повечето хора. Ти си Кама­ла и нищо друго, в теб има тишина и убежище, където всеки миг можеш да се оттеглиш и да се чувстваш като у дома си, както мога да го сторя и аз. Малцина го могат това, но всички биха могли да го постигнат.

- Не - отвърна Сидхарта, - не е там причината. Камазвами е умен колкото и аз, но въпреки това не намира убежище в себе си. А други, макар и с ума на дете, го намират. Повечето хора, Камала, са като падащо листо, което се носи и се върти из въздуха, люшка се и пада на земята. Други обаче, макар и малци­на, са като звезди, те се движат по определен път, вятърът не ги достига, те носят в себе си своя закон и път. Измежду всички учени и самани, от които мнозина познавах, имаше един такъв, един съвършен, когото никога не ще забравя. Това е онзи Гаутама. Възвишения, Вестителя на учението, което вече познаваш. Хиляди ученици всеки ден слушат учението му, всеки час из­пълняват напътствията му, ала всички те са падаща шума; ни­кои от тях няма свое учение и свой закон. Камала го гледаше с усмивка. - Пак говориш за него - каза му тя, - пак си обзет от самански мисли, Сидхарта не отвърна и те се отдадоха на любовната игра, една от тридесетте или четиридесетте любовни игри, които знаеше Камала. Тялото й бе гъвкаво като тялото на ягуар и като лъка на ловен; който бе учил любовта от нея, той познаваше много тайни н много наслади. Тя дълго игра със Сидхарта, привличаше го и го отблъскваше, насилваше го и го обгръщаше, радваше се на майсторството му, докато на края той бе победен и се отпусна отмалял до нея.

Тогава тя се наведе над лицето му и дълго го се взира в уморените му очи.

- Ти си най-добрият любовник, когото съм виждала - за-мислено каза тя. Ти си по-силен от другите, по-гъвкав, по-ста­рателен. Ти, Сидхарта, изучи добре изкуството ми. Някога, ко­гато остарея, желая да имам дете от теб. И въпреки това, скъпи, ти си оставаш самана, ти не ме обичаш, ти не обичаш никого.

Не е ли така?

-      Може да е така - уморено продума Сидхарта. - Аз съм като теб. И ти не обичаш. Инак би ли могла да превърнеш любовта в изкуство? Навярно хората като нас не могат да обичат. Могат да обичат хората деца. Това е тяхната тайна.

Самсара

Годините минаваха. Но заобиколеният от охолство Сидхарта  не усещаше техния бяг. Той бе веч богат, притежаваше отдавна собствен дом, собствена прислуга и градина извън града, край, реката.

Хората го обичаха, идваха при него за пари или съвет, но той не се сближи с никого, освен с Камала.

Онази висша светла будност, която веднъж бе преживял във висотата на младините си, в дните след проповедта па Гаутама, след раздялата с Говинда, онова напрегнато очакване, онова гор­до усамотение, без учения и без учители, онази гъвкава готов­ност да чуе божествения глас на сърцето си - всичко това се бе превърнало за него в далечен спомен, от който не бе останало почти нищо. Свещеният извор, който някога изглеждаше, че стои съвсем близко до него, който дори се плискаше в самия него, сега се плискаше далеч и почти неуловимо. Много неща, които бе научил от саманите и от баща си, брамина, се бяха съхрани­ли в него: умереност в живота, наслада от мисленето, часове на съзерцание, тайно опознаване на съществото си, на вечното Аз, което не е нито тяло, нито съзнание. Много от тези неща се бяха запазили в него, но бяха потънали в прах. Тъй както колелото на грънчаря, завъртяно веднъж, продължава още дълго да се върти преди постепенно да спре, така и в душата на Сидхарта, колелото на отшелничеството, на мисленето, на разпозна­ването, още дълго бе продължило да се върти, въртеше се все още, но бавно и колебливо, и всеки миг можеше да спре. Както влагата прониква в умиращия дънер, изпълва го бавно и пре­дизвиква гниенето му, така светът и леността бяха постепенно завладели душата на Сидхарта, правеха я тежка, уморена и сънлива. Но в замяна на това сетивата му се бяха изострили, узна­ли и научили много пови неща.

Сидхарта се бе научил да бъде търговец, да властва над хо­рата, да получава сладост от жената, привикнал бе да носи кра­сиви дрехи, да заповядва на слуги, да се къпе във вода с благоу­хания. Научил се бе да приема майсторски приготвени ястия, риба, месо и птици, подправки и сладкиши, а също да ние вино, което изпъди а човека с леност и забрава. Той се бе научил да хвърля зарове, да седи над шахматната дъска, да гледа танцьор­ки, да го носят на носилка, да спи на меко легло. Но все още се чувстваше различен от останалите, усещаше, че ги превъзхож­да, все още ги възприемаше с чувство на известно превъзходст­во,, с онова презрение, което саманите изпитват към светските хора. И когато Камазвами боледуваше, когато бе ядосан, оби­ден или го измъчваха грижите на търговеца, Сидхарта всеки път го възприемеше с презрително съчувствие. Бавно и незабележимо, със смените на времето за жътва с времето на дъждовете присмехът му стихна, а чувството му за превъзходство се укро­ти. Също така бавно заедно с богатството му, което постоянно увеличаваше, той прие частица от същността на човеците деца, частица от тяхната детинщина и тяхната боязливост. Ала въпреки това той им завиждаше, и колкото повече започваше да прилича на тях, толкова повече им завиждаше. Завиждаше им за онова, което му липсваше и което те имаха - за важността, която успяват да придадат на съществуването си, за силата, с която се отдаваха на радостта и страха, за плахото им, но радостно щастие на вечната им влюбеност. Дали в себе си, в жените или децата си, в честа или в парите, в химери и надежди -тези хора бяха винаги влюбени. Той обаче не беше научил това от тях, точно това не - тази детска радост и детска глупавина; той научи от тях само онова, което ги правеше досадни и което вече презираше напълно. Все по често се случваше след някой нощен пир да се излежава дълго и да се чувства потиснат и умо­рен. Случваше се да се ядосва и да го обзема нетърпение, кога­то Камазвами го отегчаваше с грижите си. Случваше се да из­бухва в гръмогласен смях, когато губеше на зарове. Лицето му все още бе по-умно, по-одухотворено от другите лица, но той все по-рядко се усмихваше и чертите му една след друга започ­ваха да приличат на чертите на богатите хора, чиито вид издава неудовлетвореност, болнавост, неприязън, леност, и безсърде­чие. Постепенно ю обзе душевната болест на богатите.

Като прозрачно покривало, като мъгла умората се спуска­ше над Сидхарта - с всеки ден малко по-гъста, с всеки месец малко по-мрачна, с всяка година малко по-тежка. Както някоя нова дреха с течение на времето овехтява, губи свежестта на света си, покрива се с петна и гънки, протрива се и се прокъсва, така и новият живот на Сидхарта, който бе започнал след раз­дялата си с Говинда, беше повяхнал, с годините, които отмина­ваха, губеше цвета и блясъка си, гънки и петна се явяваха по него, и скрити в дъното, едва забележими, тук-там се долавяха вече грозните следи на разочарованието и погнусата. Сидхарта не забелязваше това. Той усещаше само, че онзи ясен и сигурен вътрешен глас. който някога се бе събудил в него и го бе насоч­вал в най-светлите му години, сега бе заглъхнал.

Той бе обсебен от силата на света, на насладите, на леност­та и най-сетне от силата на алчността - порока, който бе смя­тал за най-безумен и бе отхвърлял и презирал най-много от всич­ки пороци. И собствеността, и имотът, и богатството го бяха обсебили, сега те не му изглеждаха вече игра и дрънкулки, а се превръщаха в окови и бреме. В тази най-крайна и окаяна зави­симост Сидхарта бе попаднал по странен път: слабостта към играта на зарове. Откакто бе престанал да бъде в сърцето си игра без край? Струваше лиси да се живее за това? Не, не си струваше! Тази игра се наричаше самсара, игра за деца, прият­на да се изиграе веднъж, два пъти, десет пъти, но не и да се повтаря вечно. Тогава Сидхарта разбра, че тази игра свършва, че той не може повече да я играе. Тръпки побиха тялото му и пронизаха душата му, той усети, че нещо в него бе умряло.

През целия този ден той остана под манговото дърво и не престана да мисли за баща си, за Говинда, за Гаутама. За това ли ги бе напуснал, за да стане като Камазвами? И когато нощта , настъпи, той продължаваше да седи под манговото дърво. Ко­гато вдигна очи и съзря звездите, той си помисли; „Седя си тук под моето мангово дърво, в моята градина." Усмихна се леко -нужно ли му беше това, справедливо ли беше, притежанието на манговото дърво и градината не бяха ли част от глупавата иг­ра? Отрече се и от това. То също умрял в него. Той стана и се сбогува с манговото дърво, сбогува се с градината си. И тъй като през целия ден не бе ял, усети остър глад к си спомни за къщата си в града, за стаята, за леглото, за масата, отрупана с ястия. Усмихна се умерено, потръпна и се сбогува с тези неща. В същия час на нощта Сидхарта напусна градината си, напусна града и не се върна повече там. Камазвамн, който мисле­ше, че е попаднал в ръцете на разбойници, дълго време разпра­щаше прислужници да го търсят. Камала не изпрати никой да го търси. Тя не се изненада, когато узна, че Сидхарта е изчез­нал. Не беше ли винаги очаквала това? Не беше ли той самана, странник без родина? Най-дълбоко бе почувствала това при пос­ледната им среща и всред болката от загубата му, тя се радва­ше, че този последен път го бе привлякла тъй страстно към сър­цето си и че още веднъж се бе усетила изцяло завладяна и про­никната от него.

Когато стигна до нея първата вест за изчезването на Сидхарта, тя пристъпи към прозореца, до който държеше в златна клетка една рядка пойна птичка. Отвори клетката, хвана птичката и я пусна да литне. После дълго се взира след отлетялата птичка. От този ден тя престана да приема всякакви посетители и заключи къщата си. След време разбра, че от последната си среща със Сидхарта е бременна.