Системата срещу гражданите глава І. Медиите като оръдие на Системата

Изтегляне 0.76 Mb.

страница	2/5
Дата	08.05.2018
Размер	0.76 Mb.
	#68356

1 2 3 4 5

Р. Узунова: Не, не.

Д. Томов: … да видите колко са уплашени и дали ще искат да разговарят с Вас… не се знае...

Р. Узунова: Ами съжалявам много, че такива неприятности имате... Имам чувството, че като си сложи човек главата в торбата…

Д. Томов: Така излиза …

(края на януари 1989 г., ролка № 4)
(…) Д. Томов: Тук при мен разполагам с още писма…

Р. Узунова: Да, слушам ви.

Д. Томов: До главният редактор на в-к Септемврийско дело; след това имам едно изказване – обсъждане на статията от в. „Работническо дело” на открито партийно събрание; да ви прочета нещо, ако има време…

Д. Томов: „Другарю Делчев, на 27 години съм, но още не зная какво са човешки права като политически термин, разбира се. Честно казано, от вашата статия срещу Д. Томов не научих нещо повече за правата на човека у нас. Не разбрах и какво е клеветил Томов. Разбрах обаче, че биографията и настоящето на този човек не ни дават основание да го наричаме отрепка и то на страниците на областен вестник. Вярно е, че бегло познавам Димитър от няколко случайни срещи. Но със вашата статия се убеждавам както аз, така и малцина във виновността му. Но да погледнем в статията ви. Учудва ви, че той няма документ за художник. За да добиете представа за положението, наберете произволно някой телефон на предприятия, които имат художници и ги попитайте с какво образование са. По-долу цитирате, че Томов се е боял от преследване и изглежда, има защо. Вашата статия съвсем не ми прилича на ода. Колкото до телефонният Ви разговор с Томов, ще ви кажа, че повече ми прилича на фейлетон от библиотека „Стършел”, отколкото на разговор между редактор и онеправдан човек. И все пак, къде е сгрешил Димитър? Дали е имал смелостта да каже това, което повечето от нас мислят? Надявам се да получа отговор на тези въпроси от страниците на вашия вестник, който държи на гласността, /тук има скоби/: дано тя да е двустранна. Давам си сметка какво ме очаква, но не мога да остана равнодушен когато човек не може да се защити. Държа писмото ми да бъде публикувано без съкращения, колкото и фантастично и да ми се струва това. 29 януари `89а година, село Бел мел, Димитър Лазаров

Р. Узунова: Писмото отдавна е пристигнало, така ли, в редакцията на вестника?

Д. Томов: Вероятно да, това при мен е препис. Румяна, аз тук ще мога много да чета. Ако искате още нещо до ви прочета? Има едно изказване, това е изказване на човек, който е присъствал на открито партийно събрание – от този род, които се провеждат в цялата страна, за да се разглежда статията във в. „Работническо дело” пред трудовите колективи и съответно тези трудови колективи принудително да вземат отношение и всеки партиен секретар трябва да изпрати телеграма до по-горестоящата партийна организация, с което трябва да се отчете, че всички са съгласни с написаното във вестника.

Р. Узунова: И по комсомолска линия се правят също такива събрания. Доста млади хора се обадиха на моя телефон и ми съобщиха това.

Д. Томов: Ами, да. Това е някаква масова кампания, която е подета срещу нас. Просто внушават на хората, че това, което е написано, трябва да мислят и те по този начин.

Р. Узунова: Да, и какво пише?

Д. Томов: Аз ще ви прочета само малко от него, защото е ръкописно и трудно ще чета, а после ще продължиме…

„Единственото нещо, в което съм сигурен, след като прочетох статията, е имената на членовете на Независимото дружество в България, които се споменават в нея. Кое ми дава основание да мисля така? От месец време редовно слушам западните радиостанции на български език. Във фактите и коментарите на тези станции и в нашите средства за масово осведомяване единството е в имената на хората, за които говорят - и тези, и онези. Оттук нататък започват различия, които обикновено са огромни. На кои да вярваме? Първото, което ми направи впечатление, е анонимността, и то в нашите вестници! Статията „За халтура” против Кеворкян във в. “Септемврийско дело“ е написана много общо, а въпросната статия „Кой и как се бори за правата на човека в България” пък изобщо не зная от кого е. Това не е ли анонимност, питам аз?! Виж, писмата и мненията на граждани в тази статия са подписани, но и статията, и писмата отразяват проблемите, погледнати само от едната страна. Това плурализъм ли е?! Ще кажете, че други мнения няма. Има. Поне един ред има ли предоставен на тези, които трябва да се защитят? Поне едно писмо в тяхна защита има ли? Ще кажете - не!” Само още няколко реда ще ви прочета. „Ще ви дам просто доказателство, че такива писма има. То е моето. Сигурно ще ви е интересно да ви го прочета. Препис, разбира се, от текста ще изпратя на вашия адрес и ще предам на Димитър Томов.…”

Р. Узунова: Вие по пощата получихте тези документи и писма, така ли?

Д. Томов: Да, аз получавам много документи и писма, но тука от известно време хората само ми се обаждат, че са ги изпратили, а аз не съм ги получил. И това нещо много ме учудва - вероятно вече и кореспонденцията ми се наблюдава, въпреки че не ми се иска да вярвам, но това е факт и не ми се иска да го оспорвам...

(Края на януари или началото на февруари 1989 г; част от текста в ролка № 270)
Писмо до българските средства за масова информация на Андрей Дюкмеджиев

Мъжки глас, говорител: „През януари и февруари тази година нашият печат поде обширна като никога досега пропагандна кампания по хуманитарни въпроси, като конкретният повод беше дейността на образуваното преди една година у нас НДЗПЧ. Кампанията имаше за цел да убеди нашата общественост, че това Дружество, постоянно цитирано в печата като "някакво си" и "така наречено" представлява всъщност нелегална формация от заговорници и организатори на терористични групи с антиконституционна, антидържавна и антисоциалистическа платформа и следователно, че то няма право на съществуване и обществена подкрепа у нас. Особено място в кампанията заемат три публикации: "Борба за човешки права или злостна дезинформация" от Делчо Делчев Атъпов - препечатка на в. "Труд" от друг областен вестник от 13 януари; "Какво става в България ли?" от Марин Христозов, в. "Работническо дело" от 19 януари и след малко по-голям интервал от време - "Кой и как се бори за правата на човека в България", редакционна статия на "Работническо дело" от 7 февруари. Първите две статии, твърде сходни по стил и тон, са посветени на трима от деятелите на дружеството: Илия Минев от Септември, Димитър Томов от Михайловград и отец Благой Топузлиев от Пловдив. Ето как в статиите са обрисувани портретите на тези хора - според авторите те са: "бандит", "терорист", "криминален престъпник", „рецидивист", "жалка деградирала личност" с "мизерен морален облик", "отявлен легионер с думбазки и експлоататорски произход" и накрая "фашистки гаулайтер, показваш най-дръзко недочупените си рога" /Минев/; "самозванец", "мним художник", "скаран с правните и нормални човешки норми", "отрепка", разпространител на "злостни клевети", "лъжи, съшити с бели конци", "безогледни хули", "невероятни по своя фалш и помпозност изявления", "баламосващ" западни радиостанции, покриващи половин свят /Томов/; "нравствено пропаднал и озлобен човек", разпространител на "патологични политически лъжи, клевети и фалшификации", "днешен Тартюф", "прелъстител", "любовен бракониер", "морално и политически пропаднала личност" /Топузлиев/. Нарочно събрах на едно място този впечатляващ списък от "изразни средства", които Христозов и Атъпов не са пожалили, за да накарат читателя да изпита презрение и отвращение към тези хора. Съвършено ясно личи и по-нататъшното намерение на авторите на двете публикации да внушат същите чувства и по отношение на Дружеството, което тримата деятели представляват, респективно към неговата дейност. Нищо чудно при използване на такова "красноречие" да има и такива читатели, сред които желаният ефект ще бъде постигнат. (…)

Мъжки глас, говорител: За "злоупотребата" със свободата е писано и в статията на Христозов, този път по адрес на редица гостоприемно приемани в нашата страна западни журналисти, които вместо да пишат например, образно казано, за нашето розово масло, най-напред се втурвали да търсят бунището в двора ни и да се човъркат в него, а после вдигали вой за това къде били демокрацията и гласността и какво ставало с правата на човека в България. И ето станахме свидетели на точно такава злоупотреба на страниците на „Работническо дело" в редакционната статия "Кой и как се бори за правата на човека в България" - кулминационния момент на предприетата пропагандна кампания. Докато първите две статии трудно могат да служат като мостри за журналистика, която убеждава, третата е написана в по-сдържан тон и има по-сериозни претенции да помогне за осветляването на действителността и конкретния случай. Твърде много са нещата в нея, които карат читателя да се замисли дълбоко. Личи амбициозното намерение на авторите й да поставят окончателно всяко нещо на мястото си и статията да се яви като убедителен финал на цялата кампания. Нещо повече - тя е предназначена да подбуди обществеността към спонтанни и организирани изяви на отношение, които естествено не закъсняха. Статията започва с констатацията, че в редица информации, появили се на Запад, "някои факти от нашата действителност се представят необективно и тенденциозно, като не се казва цялата истина за събития и отделни личности", и по-нататък: "Ето защо се налага да кажем истината, като се позовем на фактите, каквито са в действителност". Какво показва анализът на някои от изнесените факти по отношение на обективността, тенденциите и казването на цялата истина? Например за Минев е най-подробно осветлен произходът му от заможно семейство, като терминът "заможно" е пространно пояснен. А за Генов (Едуард) не е споменато, че е син на професор, бивш заместник-ректор на висше учебно заведение. Не личи ли тук тенденция в подбора на фактите за произхода?

Женски глас, говорител: По-нататък в статията пише, че Божилов и Генов са напуснали страната в края на миналата година с редовни паспорти, след като са били уважени молбите им за пътуване. Това е истина, но цялата истина ли е? Защото едно от основните права на човека е да напуска страната, в която живее и за едни хора това право се осъществява без проблеми, за други след няколко месечни унизителни "проучвания" и бюрократични протакания, а за трети това право се е превърнало в мечтана, но недостижима привилегия. А има и случаи, в които хора биват принудително заставяни да попълнят необходимите формуляри, на следващия ден молбите им се уважават и им се връчват паспорти, след което биват насила качени на влака и изгонени в чужбина. И всичко това става у нас когато свободата на пътуванията е обичаен ежедневен факт в целия цивилизован свят и когато някои държави се ориентират към премахване на държавните си граници! И така, каква е в случая цялата истина?
Да преминем към писаното за Петър Манолов - централната фигура в статията. Човек чете кога е роден, какво е завършил, как се е установил в Пловдив, където за кратко време е бил пазач на древния театър. "Другаде не е работил". Като прочетох този ред, си припомних един анекдот за великия Шаляпин, който веднъж взел файтон и общителният файтонджия го запитал с какво се занимава. "Ами, пея", отговорил артистът. "Нямах това предвид", възразил кочияшът, "ние всички пеем, а аз те питам какво работиш, как си изкарваш хляба?" Каква аналогия личи в тези две представи за труда!
Мъжки глас, говорител: Колкото до литературното творчество на Манолов, според статията, за неговите художествени достойнства вярна оценка би могла да даде литературната критика, а също и читателите. И от този момент авторите на редакционната статия тръгват по стъпките на набедените журналисти, ровещи се из бунищата, като напълно премълчават оценката на компетентната литературна критика, а с най-тенденциозно подбрани фрагменти от творби на Манолов - фрагменти, които напечатани сами по себе си напълно изопачават представата за творчеството му - се стараят да внушат на читателя, че пред него е една антиестетика и порнография. Нима представената селекция е дело на литературен критик, след като органите на МВР в продължение на месец са разполагали с архива на Манолов? Известно е, че мнозина са творците, които поверяват на хартията родените от моментни настроения фантазии и внезапни хрумвания, понякога и с нецензурно съдържание, които съхраняват в творческите си архиви като нещо лично, нещо дълбоко интимно, не предназначено за всякакви чужди очи и уши. Кой човек би се съгласил да се излагат на показ интимните дълбини на душата му и кой творец не би протестирал, както стори това Манолов с гладната си стачка, срещу надничането в интимните страни на творчеството му? Ако се съгласим с твърденията на вестника, че изземването и прегледът на архива от компетентните органи са били необходими за изясняване на някои обстоятелства, то защо в резултат на прегледа се поднася извадка, която създава впечатление, че е направена след грижливо ровене в "бунището" на литературното му творчество /ако мога така да се изразя в стила на предните две публикации/, вместо от градината? Вярно, вестникът поднася извинения по този повод, но те не звучат искрено, тъй като е налице очевидна и незаконна злоупотреба с материалите на поета, който едва ли е дал съгласие за публикуването на отпечатаните стихове точно в този вид. Това ясно пролича в някои читателски отзиви, сред които имаше протести и несъгласия. От всичко това аргументацията и убедителността на статията само страдат, а ефектът, който се постига с цената на толкова престараване и предозиране на чувството за мярка е обратен на желания. Трудно е да се повярва, че бляновете на Манолов за "идния ден" и за "поемането на юздите на управлението само за няколко месеца" са част от сериозна политическа програма за борба за власт. Да се вярва, че така могат да се подкопаят устоите на обществения строй и да се бие тревога по този повод, е доста смешно. Но това не стига - явно не се разчита само на убедителността на кампанията в печата, а се организира серия от дирижирани мероприятия със същата цел - набързо свикани по нареждане от горе събрания, целящи да се натрапи на аудиторията едно, както се изразява Блага Димитрова, "наливно" мнение, което да се изрази в задължителен поток от резолюции и телеграми с желаното номенклатурно съдържание: "Единодушно осъждаме тези хора и сме 100% убедени, че за това Дружество у нас няма място." Защо всичко това идва тепърва сега? Защо нашите средства за масова информация не са съобщили когато е трябвало за такова безусловно важно вътрешнополитическо събитие, каквото представлява основаването на първото Дружество за защита на правата на човека у нас? Защо не е публикувана програмата му, защо не е приветствана и подкрепена, както в статията се признава за заслужено? Не би ли било много по-убедително да се предостави трибуна за публични изяви на деятели на Дружеството, след което в продължение на цяла година системно да се проследи еволюцията на това Дружество по наклонената плоскост и на разминаването на делата с думи? Тези и много други въпроси закономерно възникват с отшумяването на пропагандната кампания, защото човек трудно може да се освободи от чувството, че тя бе подета като оправдание и извинение за миналите пропуски. А доколко тя постигна целта си? Едно е сигурно - Дружеството за защита на правата на човека определено изигра известна роля в нашия обществен живот - дейността му разбуди духовете, разтърси апатията, даде тласък за нови обществени инициативи и начинания. Във връзка с това въпросът за неговото съществуване неизбежно се измества на заден план, а централно място трябва да заеме въпросът какво да се направи по-нататък, за да възтържествува каузата на правата на човека.

Женски глас, говорител: И докато сме единодушно съгласни с Христозов, че името и качеството на нашето розово масло са отлично известни, така, че за тях трудно може да се каже нещо ново, то за състоянието на правата на човека у нас има какво да се напише. Този проблем не случайно интересува толкова широка аудитория - нали това е "проблемът на проблемите", както го охарактеризира Тодор Живков в едно свое неотдавнашно интервю. "Но кое сметище, било на Изток или на Запад, не вони?", пита по-нататък Христозов. Неволно на човек му идват на ум спомени за минали години, когато усилията на нашата журналистика бяха насочени към словесно състезание със западната по въпроса кое сметище е по-миризливо и вонящо. Но в сегашната епоха вместо такъв дуел е много по-целесъобразно нашата журналистика да даде реален принос за постигането на това, щото нашето сметище да вони по-малко. Тогава какъв е например конкретния принос в областта на правата на човека? Ето, у нас има Комитет за трезвеност, който развива съдържателна дейност, издава свой вестник, въобще общественото му присъствие се чувства осезателно. А има и Комитет по правата на човека начело с К. Теллалов и в статията на Христозов е споменато за него. С какво той е демонстрирал присъствието си? Издава ли вестник, или бюлетин, или брошури, предназначени за масово разпространение, в които да се обсъждат хуманитарни въпроси? Отпечатан ли е например текстът за Всеобщата декларация за правата на човека, чиято 40-годишнина цял свят отбеляза тържествено преди два месеца? Публикуван ли е цялостно Заключителният документ от споразумението в Хелзинки, или тази част от него, засягащи човешките права? Или Заключителният документ от наскоро приключилата Виенска среща с най-новите договорености? Тези забележителни документи, с които цялото цивилизовано човечество заслужено се гордее и с които втората половина на ХХи век ще влезе в историята, не се намират в нито едно българско печатно издание, предназначено за широката публика. Следователно Комитетът по правата на човека заедно със средствата за масова информация са очевидни длъжници на нашето общество. Недостатъчната гласност по жизнено важни въпроси с голяма обществена значимост, какъвто е въпросът за правата на човека, поражда неудовлетворение и недоверие, че те се третират искрено и сериозно. Какво чудно има тогава, че неудовлетворение от страна на обществото е породила инициативата сред отделни хора да образуват независимо Дружество за защита на правата на човека? Ако едно правозащитно дружество развива общественополезна дейност, съобразена със законите на страната, то има същото право на съществуване и обществено признание, както и всяко дружество за трезвеност, или за българо-съветска дружба, или примерно всяко филателно или спортно дружество. Наивно и архаично е да се счита, че единствено официалният Комитет по правата на човека има монопол в своята сфера. Трябва да се свикне с мисълта, че обществените инициативи в хуманитарната област неизбежно те се разрастват и трябва да се възприемат като нещо естествено явленията, на които сме свидетели у нас и в други страни, защото те са напълно в духа на гласността, демократизацията и новия начин на мислене. Който не желае да свикне с тази мисъл, той мисли по старому.
Мъжки глас, говорител: Нека завърша с това, с което започва статията на Христозов. Тя започва с въпроса: "Какво става в България ли?", на който веднага следва отговор: "Става преустройство, преустройство на икономиката, на обществено-политическия и духовен живот". Следователно, настъпило е време преустройството да засегне както правната ни система, за да се приведат нашите закони в пълно съответствие с международните договорености в хуманитарната област, така и стила и похватите на някои български журналисти и тона на техните публикации, защото журналистиката ни е важна и съществена част от нашия духовен живот. Необходима ни е журналистика, която да информира и да убеждава. Необходимо е плурализмът на мненията да намери благодатна почва на страниците на нашия печат, за да може той да спечели доверието на нашата общественост. В противен случай все повече ще бъдат тези, които ще търсят чуждестранни информационни източници за изразяване на мнение и осведомяване, а от нашите ще научават резултатите от спортния тотализатор и прогнози за времето. За да не стане така, нещата трябва да се наричат със собствените си имена, без да се изпитва страх от засягане на теми, считани доскоро за забранени и немислими, страх, който и понастоящем кара журналисти и редактори да треперят за местата си и сковава голяма част от нашето общество. Този страх от истинската гласност трябва да се преодолее, защото от това възвишената кауза на правата на човека само ще спечели.

19 февруари 1989 година, Андрей Дюкмеджиев, София,”

(Със съкращения. 22.02.1989 г., ролка № 106)
Интервю на Румяна Узунова с Благой Топузлиев

Румяна Узунова: След целогодишна липса на интерес към целите, задачите и дейността на възникналото спонтанно Независимо дружество за защита на човешките права в България, официалните средства в България за масова информация изведнъж насочиха гневен поглед и към Дружеството, и към отделни негови членове. Обърнете внимание, драги слушатели, че този гневен поглед бе отправен не защото печатът самостоятелно се е заинересувал от едно Независимо дружество с цели, напълно в съгласие с постановките от Заключителния акт от Хелзинкската конференция от 1975 г., а защото милицията нахлу в дома на секретаря на Дружеството, конфискува както архива на организацията, така и писателските книжа на Петър Манолов, задържа голяма част от ръководството на Дружеството. И бе обявено на всеослушание, че тези хора се обвиняват в престъпление от общ характер, цитирам: „изразяващи се в това, че в съучастие и съзнателно разгласявали неверни твърдения с цел да създават недоверие към властта и нейните мероприятия.” Публикацията на в. „Труд” излезе скорострелно, два дни след направените арести и по заглавието, драги слушатели, можете да съдите за нейното съдържание: „Борба за човешки права или злостна дезинформация”. Следващият изстрел от наказателната акция дойде от „Работническо дело” на 19 януари тази година, статията е под надслов: „Какво става в България?” и с подзаглавието „Посвещава се на тези, които слушат пловдивския свещеник Благой Топузлиев”. Авторът е Марин Христозов и езикът на неговото писание едва ли може да се нарече достоен. Както и да е! Да речем, разгорещил се е журналистът Марин Христозов в усилието си да защитава партийната кауза, но нали справедливостта изисква и обвиненият да си каже думата. Защо пред обвинителите печатът разтваря широко вратите си, а пред обвинения неохотно се отваря вратата на милиционерския участък? Защо обвинителите могат безнаказано да изригват обвинения, без да се аргументират дори, а обвиненият е принуден да мълчи, защото разговорът, да речем, с един френски журналист, се смята за престъпление? Питам: по силата на кой справедлив закон се смята за престъпление? Тъй като средствата за масова информация не дават думата на свещеник Благой Топузлиев, ще му я дадем ние. А вие, драги слушатели, които имате възможността да прочетете нападките срещу божия служител Топузлиев, а ви е отнета възможността да чуете неговото слово, сами решете кой крив – кой прав. Чуйте сега как свещеник Благой Топузлиев отговаря на отправените към него нападки в статията на Марин Христозов, отпечатана в партийния орган „Работническо дело” на 19 януари тази година.

Благой Топузлиев: До в. „Работническо дело”, копие и до Българската телевизия, и до Международната лига за правата на човека, от свещеник Благой Топузлиев, адрес (…), Пловдив. „Имало едно време рицари, за които било закон на честта да отговорят на предизвикателството, дори когато то изхождало от мерзавец. Пиша този неприятен и нежелан за някои отговор не за да браня своето име и честта на Независимото дружество за правата на човека в България, чието унищожение се цели с постоянните репресии от страна на органите на МВР, подкрепяни от нестихваща напоследък вестникарска канонада. Вестта за арестуването на група активисти от Независимото дружество мобилизира демократичните сили в света, които издигнаха мощен глас в защита на задържаните и незабавното им освобождаване. Този безпрецедентен акт на солидарност с радетелите за човешките права в нашата страна получи нечуван отглас в средствата за масова информация на Запад. Да се крие истината за случая повече не можеше. Произволът трябваше някак си да се оправдае. Наемни драскачи винаги се намират. Съобщението на МВР, в което се споменава и моето име, даде възможност на някои т. нар. журналисти да покажат своите способности. Непридирчив към зловонията, Марин Христозов разравя авгиевите обори на творческата си мисъл, за да се въоръжи с нужните му за победна атака далекобойни средства. Като добър стратег, сигурен в успеха си, той хвърля доволен поглед върху цялата страница на „Антени” отпреди 18 години, търпеливо понесла товара на вестникарския му триумф и решава да нанесе съкрушителен удар с една малка извадка от писаното тогава. Боб Бимън би му завидял на лекотата, с която прескача четири пети от страницата, за да се прелисти на последната колонка. Авторът на пасквили се устремява направо към последното, третото превъплащение, защото не иска по никакъв начин да се узнае истината за него и за едно съдебно престъпление. „Доказателствата са по-добри от разсъжденията”, гласи една японска мъдрост. Затова ще се позова на показанията на самия Христозов за процеса: Във в. „Антени” той пише, че след като съм бил ръкоположен за свещенник, съм се преродил в “яростен враг на материализма и ревностен воин на Христовата вяра“. Струва ми се, че тази е най-високата оценка и награда, която може да си пожелае един клирик на църквата. Всеки християнски духовник би се зарадвал на такова признание. Ако религиозният човек е враг на материализма, вината е у Ленин, който ясно и категорично казва: „Марксизмът е материализъм…, като такъв той е безпощаден противник на религията.” Така Ленин предопределя за всички религиозни хора ролята на врагове на материализма. А Христозов стига до извода: „първото превъплъщение на младия отец започнало, когато се убедил, че материализмът води човечеството към гибел! Но самият той ще загине и само вечните истини на Светото писание ще спасят света!”. Да, убеден съм в това и това е мое право, гарантирано ми от чл. 18 на Всеобщата декларация за правата на човека и чл. 53 от Конституцията на НРБ. Къде е тук моята вина? Второто превъплъщение на божия служител настъпило, когато се отдал на политическа дейност, продължава М. Христозов, сервирайки съкрушителния аргумент, че отец Благой, вдъхновен от /…/ за бъдещи политически и икономически ексцесии в нашата родина. Това вече е обвинение в терор. Новата икономическа политика - НЕП, на Съветската държава през `20те и `30те години също била считана от някои за отстъпление /от латинското ексцесус – отстъпление/, но обезпечи бързото възстановяване на народното стопанство и на неговото социалистическо преустройство. Може ли да се смята за престъпление това, че 15 - 20 години преди Михаил Сергеевич Горбачов предвидих необходимостта от преустройство? Ползвал съм се от правото си, предвидено в чл. 19 от Всеобщата декларация за правата на човека и от чл. 54 от Конституцията на България. Къде е тук вината ми? Друго обвинение беше заради твърдението ми, че на Запад в книжарниците могат да се намерят книги на автори с различни, и дори противоположни идеологии. Сега изглежда смешно, но тогава такова твърдение беше квалифицирано като престъпление. М. Христозов преднамерено пропуска всички тези истини по делото и пристъпва направо към третото превъплъщение, което няма нищо общо със съдебния процес, нито с мотивите на съда. Поради това нарекох процеса „съдебно престъпление”. Заради постигането на недостойни цели съдът престъпи чл. 12 от Всеобщата декларация и чл. 50 от Конституцията на България. Потребно е да напомня мнението на Маркс за връзката между целта и средствата: „Цел, за която са необходими неправдиви средства, е неправдива цел.”, т. 1, стр. 63. Това трябва да се помни от всеки съд и от всеки уважаващ себе си човек. На цяла страница в „Антени” и на 200 реда в „Работническо дело” М. Христозов не намери място да посочи, че съм съден по чл. 108 от Наказателния кодекс, а не за криминално престъпление. Позволих си да изтъкна този факт след показанията на Христозов, за да се види ясно, че съм бил осъден неправомерно и с престъпно пренебрежение към чл. 19 от Всеобщата декларация и чл. 54 от Конституцията на НРБ. Което е повод да припомня следната сентенция: „От всички отвратителни престъпления най-отвратителни са тези, които се вършат в името на закона.” Подготвя се същото престъпление към членове на НДЗПЧ, целите на което добре изрази гостувалия у нас френски президент г-н Митеран: национален суверенитет, представителна демокрация, разделение на властта, свобода и уважение към личността. Крайната цел на Дружеството е такава България, която да не дава никому основание да ни пита: „приемливо ли е и до днес един гражданин на Европа да се бои от произвола на установената власт?” (реч на Митеран, София, 18 януари `89а).

Но защо Христозов не пише истината за целите и принципите на Независимото дружесво, а се мъчи да го представи като сбирщина от морално и политически пропаднали личности? Моят идеал е Царството божие на земята, предверие към което е пълното и безусловно зачитане от всички правителства на правата, свободите и достойнството на всички човешки същества, на всички божии чеда. Има много да се прави в това отношение и у нас. Което и оправдава, и налага съществуването на Независимото дружество за защита правата на човека; което е социална гаранция за реалното опазване на човешките права и свободи. Но Христозов и подобните му не искат и да знаят за тези истини. Този, който предава интересите на нашия народ и стремежа му към общочовешките идеали, няма право да се нарича нито българин, нито човек! Свещеник Благой Топузлиев, Пловдив, 22 януари `89а год.

(Малко след 22.01.1989 г., ролка № 48)
Отворено писмо на Румен Воденичаров до редакцията на в. „Работническо дело”

Изтегляне 0.76 Mb.

Сподели с приятели:

1 2 3 4 5