Системата срещу гражданите глава І. Медиите като оръдие на Системата
Изтегляне 0.76 Mb.
|
- Навигация на страницата:
- Р.Узунова
- Р. Узунова
- Румяна Узунова
- 6. Кампания по повод „майските събития” и независимите сдружения и за поведението на медиите въобще Откъс от интервю с Петър Слабаков
- Петър Слабаков
- Веселин Петков
- (…) Пл. Даракчиев
(15.02.1989 г., ролка № 303)5. Кампания за дискредитиране на радио „Свободна Европа” Писмо на Георги Величков и Евгения Иванова, писатели, членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството до редакцията на в-к „Поглед” и до Румяна Узунова Р.Узунова: Проба… Така, слушам, Гошо. Георги Величков: „До редакцията на в. "Поглед"- София, до Румяна Узунова, радио "Свободна Европа" – Мюнхен. Винаги сме смятали, че мястото на писателя е при неговия народ, че гласът му звучи най-силно тук, в родината му. Това е нашата принципна позиция, от която не се отказваме и сега. Това обаче не означава, че когато и да било, пред когото и да било, сме отправяли по адрес на българските гласове, звучащи от чужбина наглите нападки, които ни приписва някой си Паскал Андонов в своя пасквил „За свободата и за Европа”, бр. 6 от 6 февруари 1989 година, в. "Поглед". Никога не сме се стремели към положителни и умни „интензии” нито от Румяна Узунова, нито от други критици. Никога не сме се интересували от личния живот на Румяна Узунова. Намеците, които си позволява споменатият Паскал Андонов, напомнят отдавна отминало време и отдавна отречен морал. Има още нещо. На 3 ноември 1988 год. беше създаден Дискусионният клуб за подкрепа на гласността и преустройството в България. На следващия ден Програмната декларация на Клуба беше разнесена по всички средства за масова информация в София, но тя и до днес не се е появила никъде. Вече повече от три месеца нашата протегната към държавата и Партията ръка виси в празно пространство. Вместо това членовете на Клуба срещат неразбиране, враждебност, обиди, конкретни репресивни мерки. През този период единствените, които дадоха гласност на нашата Програма за гласност, бяха чуждите радиостанции, между които и „Свободна Европа”. Същото се получи и в случая с поета Петър Манолов. Едва напоследък нашия печат взема отношение към поета Манолов, отношение, което едва ли е най-точното, и по-важното – едва ли е напълно законосъобразно. 8 февруари 89 г., София, Евгения Иванова, Георги Величков.” Р.Узунова: Върнаха ли архива на … Дружеството,… на Комитета,… на Дискусионния Клуб? Г. Величков: На Клуба ли? Не. Въпреки, че сме подали две молби до Главната прокуратура и до Комисията към Народното събрание, все още отговор нямаме. Р. Узунова: Да, Гошо, благодаря ти много. Сега аз ще изслушам. … (около 10 февруари 1989 г., ролка № 92) Коментар на Румен Воденичаров Румяна Узунова: Ало, включих машината… Румен Воденичаров: На телефона е Румен Воденичаров от София. Бих желал да направя един коментар на предаването, което Българската телевизия излъчи на 30и март. Предаването беше озаглавено"Завръщане". „На 30.03. Българската телевизия излъчи първия разговор на Явор Цаков, Ненчо Хранов и Петко Бочуков със завърналите се от Мюнхен радиожурналисти Павел Главусанов и Маруся Столева. Във връзка с този безспорно интересен за всички слушатели на радио "Свободна Европа" разговор, у мене - като умерен скептик и представител на точните науки - се породи отново желанието да повторя, този път на българските телевизионни журналисти, част от последния ми запис, направен ми лично от г-жа Столева само три дни преди отлитането й за „Индия” - т.е. за България. В това си изказване по телефона аз се опитах да илюстрирам с примери един общ принцип: принципът на Льо Шаталие и Браун, според който равновесието в една система се измества винаги в посока, обратна на приложената промяна. Накратко: по мое мнение малко вероятно е, след подобен или подобни разговори - разговори с ограничена гласност, слушателите на радио "Свободна Европа" да намалеят. Диалогът не беше равностоен. Главусанов уверено сипеше нападки по адрес на вчерашните си колеги и американските си шефове, а застаналите срещу него “средно статистически българи” Бочуков, Хранов и Цаков задаваха твърде наивни, направляващи въпроси на новия български милионер. Арсеналът им от изрази по нищо не се различаваше от този, който им бе на въоръжение по времето на студената война. Според тях, изгладнелият журналист на запад лае по-силно, а разликата между "Свободна Европа" и Радио „София” е, че докато в Мюнхен градът е чист, а атмосферата в студиото - мръсна, то в София е точно обратното. Резултатът е, че там 8-часова програма в Българската секция се прави от 40 служители, които обаче не могат да се гледат и предпочитат да прекарват по-голямата част от работното си време в кафенето на радиостанцията. В Радио „София” същата по продължителност програма се излъчва от 400 служители, затова пък по-професионално и без разни водки и вина, защото е редно в Радиото всеки да си мери приказките. С интерес научихме, че г-н Главусанов е участвал в два Конгреса на Лигата за защита на правата на човека със седалище в Рим. Тъй като в момента той не членува в нея, а човешките му права засега - и по-специално свободата му на информация и правото му на интелектуална собственост - системно са били накърнявани от властимащи, ние му предлагаме в бъдеще да се обръща при подобни поводи /а те няма да закъснеят!/ към НДЗПЧ в България. Междувременно бихме могли да приемем от него съвет: Как в демократична България да проведеш не конгрес, а най-обикновено събрание? Защото на обявата за такова събрание се стичат не толкова правозащитници, колкото служители на Държавна сигурност. Някои от които все още предпочитат първо да стрелят, а после да се извиняват. Информация по този повод отдавна сигурно вече е научил от съпругата си!… Колкото за г-жа Маруся Столева, искам да й поднеса личната си благодарност за предоставената ми от нея трибуна в ефира във връзка с гладната стачка на Илия Минев и да я уверя, че ако последния път ми беше казала не “Дочуване”, а “Довиждане”, както и номера на полета, бих я посрещнал лично с букет цветя на Софийското летище. Разбира се, бих искал да напомня на завърналото се в България “блудно” семейство предупреждението, което изказа акад. Амосов, един от победителите на първите свободни избори в Киев: “Временно, за сега, няма доказателства, че по-висок жизнен стандарт води и до по-висока нравственост.” Ало?!… Р. Узунова: Да, да, чувам… Р. Воденичаров: Това е коментарът ми по повод на предаването. Смятам, че отразява не само моето мнение, а и мнението на, така смятаме, на - напоследък както се смееме - средно статистическия българин. Защото действително се постигна обратен ефект с това предаване. Не беше направено добре, по-специално от наша страна, от страна на българските журналисти… Ало?!… Р. Узунова: Да, да, чувам… (3.04.1989 г., ролка № 31) Отворено писмо на Веселин и Светослава Петкови Веселин Петков: Казвам се Веселин Петков. В момента работя в Института за философски науки при БАН и като хонорован асистент в Софийски Университет, философски факултет. „Аз живея в преломни за нашето общество години. Както и във всяка друга цивилизована страна, и ние сме изправени пред отговорността да казваме това, което мислим. Но за някои от управляващите, изглежда, е по-безопасно гласността по някои въпроси да си остава само теоретична. Ако това не беше така, как тогава да се обясни смяната на неудобните журналисти, редактори и главни редактори и невъзможността членовете на някои неформални организации да публикуват в български вестници и да се изказват по Българското радио. А в същото време техни критици имаха насърчаван достъп до всякакви трибуни... Особено възмутителна беше кампанията срещу членовете на НДЗПЧ в България. Не бяха подминати и онези известни и уважавани наши интелектуалци, чиято съвест не им позволи да останат безучастни, не рискуващи нищо наблюдатели в момент, когато един човек бе заложил живота си, за да отстоява човешките права. Имайки предвид благородната акция на тези български интелектуалци, човек спонтанно си задава въпроса за съвестта и достойнството на онези, които имаха смелостта да ги критикуват за това, че са използвали чужди радиостанции, а не са се обърнали към нашите средства за масова информация. Човек чете и препрочита тези критики и не вярва на очите си. Това подигравка ли е? Защото въпросните критици отлично знаят, че именно към българските средства за информация първо са се обърнали критикуваните и едва след безотговорното им мълчание са се съгласили да говорят по чуждите радиостанции. Не е твърде странна и удобна тази нелогичност, приемайки нелогичността като по-почтеното обяснение,… но непредубеденият читател отново изпада в недоумение, когато се зачете в написаното от хора, явно само бленуващи за духовни висини. Отправяйки същото странно, нелогично обвинение, те не се свенят да говорят за логика. Не само това. Такива хора, които, изглежда, не изпитват някакви морални задръжки, щом с такава лекота решават кой и на кого е покровител /и то не какъв да е!/, кой какво взема и дава на обществото... Но вместо да си поставят пред себе си тези въпроси, те обвиняват, че са готови да вземат повече от обществото, отколкото му дават такива наши творци, за които това обвинение е не само несъстоятелно, но и направо абсурдно!... Освен това, известно е, че моралното право да обвинява има само човек, чийто интелект е най-малкото сравним с интелектите на тези, които обвинява. Напоследък доста хора забравят тази азбучна истина. На всеки е ясно, че е лесно да се сипят обвинения, когато е гарантирано, че на обвинения няма да му бъде дадена думата. Тогава с какъв морал са тези смелчаци с бели ризи, които уверено ни натрапват своите истини, бидейки сигурни, че мнения, противни на тяхните, няма да видят бял свят и няма да се разкрие истинската стойност на интелектуалните им възможности?! Напоследък всички, които по някакъв повод са се обаждали на чуждите радиостанции, бяха обявени за клеветници на собствената им Родина. Човек се стъписва, когато разбере, че самозваните съдници са не кои да са, а внезапно завърналите се от “изгнание” в радио "Свободна Европа" в така удобния за управляващите момент “блудни синове”. Същите, на които дълги години им е било плащано да работят за радио "Свободна Европа", а не са се обаждали инцидентно, както това е правено от обвинените българи, които не са имали друг избор просто защото не им е било позволено да използват българските средства за информация... Имайки предвид това, ние не можем да не си поставим въпроса: Кой е дал трибуна на тези хора, току-що стъпили на българска земя, да обвиняват наши сънародници, сред които има и такива личности, с които би се гордяла всяка нация? Но, изглежда, не и българското правителство, щом им се отказва дори достъп до информационните средства. Още няколко въпроса: Защо възможност за публично изказване се предоставя само на завръщащи се в България? Защо такава възможност не получиха и тези, които я напускат, като Едуард Генов, о. Благой Топузлиев и други? Има ли и нашето семейство възможността да съобщи на българския народ причините, които ни принудиха да решим да напуснем България? Разсъждавайки над прочетеното във вестниците през последните месеци, човек лесно стига до смущаващата мисъл, че материали като споменатите по-горе, освен всичко друго, поставят под съмнение морала и достойнството на всеки автор, който предлага статиите си във вестници, в които сериозно обвинените нямат право да се защитят. Ето защо, за да може всеки, който публикува в българските вестници, да бъде освободен от горното съмнение, което е логически неизбежно при сегашното положение, предлагаме една истинска демократична дискусия в печата, радиото и телевизията по всички вълнуващи обществото ни проблеми. По такъв начин биха отпаднали и съмненията за това, кое в действителност е истинското българско радио. Очевидно е, че отказът от такава дискусия от една страна ще покаже, че някой сериозно се страхува от нея. Паническият страх от законните и мирни неформални организации е повече от показателен. От друга страна, още повече ще задълбочи пропастта между думи и дела.” Трябва да бъде изпратено на 13 април 1989 г, София. Подписано от Веселин Петков и съпругата ми Светослава Петкова. (3.04.1989 г., ролка № 28) 6. Кампания по повод „майските събития” и независимите сдружения и за поведението на медиите въобще Откъс от интервю с Петър Слабаков (…) Румяна Узунова: Странно ми се видя, че Димитър Езекиев идва при вас и така откровено си изразява своето мнение по такива наболели проблеми, а не използва да речем, телевизията, да каже нещо за „Екогласност”, да разкаже за нещата, които правите, за дейността ви... Петър Слабаков: Ами не знам какво… Де да знам… Всеки, изглежда, си пази мястото и смята, че ако ни покани, ще сгреши. Р. Узунова: … да се изкажете чрез средствата за масова информация или да ги направи достояние на гражданите…? П. Слабаков: Ние ги пращаме и до вестника… там също има, например, разни статии за екология… Но може би, де да знам, моя език е малко по-… чепат и това… Де да знам от какво се страхуват? Или пък и на другите не дават… На „Екогласност”… Може би е първото… де да знам, а на ежедневниците редакторите се страхуват - още от първия Комитет, който създадохме за това, за Русе. Какво страшно има, не ми е много ясно. Р. Узунова: Като че ли е грешно думичката „Екогласност” да се произнесе от официалните средства за масова информация?! П. Слабаков: Ами не знам защо е така. Например как… за Клуба на гласността, за подкрепа на гласността и преустройството… Дори на мен ми стана хем смешно, хем тъжно, когато на един наш митинг /имаше митинг тука по… за изявлението на другаря Тодор Живков/, на митинга имаше дори лозунг: „Смърт на родоотстъпниците!” Нещо от тоя род беше… Което ми стана странно, понеже аз зная членове, които са там, аз познавам един Дучо Мундров, режисьор, който две години стои в затвора със смъртна присъда и над 700 дена той всяка сутрин от три на разсъмване чака да му изпълнят смъртната присъда, той умира още 700 пъти… може ли такъв човек да бъде родоотстъпник?! Р. Узунова: Една Блага Димитрова също не може да бъде родоотстъпник! П. Слабаков: Не, ама така, като пуснем тези приказки… На кого е необходимо такова нещо? Казват ги … И никой не го търси … И защо го казва това нещо? А там, в Клуба, аз имам познати, който са - и то доста - със смъртни присъди! Може ли такова нещо и такива хора, дето… които и сега и за човещина говорят, за всичко добро, каквото може да стане, изведнъж да го пратиш от другата страна?! Ами то е едно неуважение! Аз смятам, че тия хора по една случайност са живи, някои от тях. Ако тази случайност не съществуваше, те може би щяха да чуят имената им на тържествената проверка на 2 юни. Как странно ми се вижда тая… Р. Узунова: Да бъдат окачествени като родоотстъпници?! П. Слабаков: Ами де да знам. Това е, това е, да се чудиш просто! Дори и този, Лазар Стамболиев, които водеше - ама и той …той… така му е неудобно на човек и да гледа! Той дори…, и така да говори за това какви били!... Изкара ги, че те са подстрекателите и организаторите на това, на… наште сънародници мюсюлманите да напускат… Това е смешно да се говори. Хич не доумявам някой път! Р. Узунова: Странни неща наистина. (…) (Откъс от интервю от 19.07.1989 г., ролка № 53. П. Слабаков, актьор, съучредител на Обществения комитет за екологична защита на Русе и председател на независимото сдружение „Екогласност”. Димитър Езекиев е популярен журналист в БНТ, занимаващ се с екология. В началото става дума за първата публична поява на „Екогласност” на събрание за обсъждане на екологични проблеми, организирано от официалния Комитет за опазване и възпроизводство на околната среда – 21.04.1989 г., където след скандал сдружението е допуснато и където Езекиев прави изказване от квотата на сдружението, без да е негов член.) „За журналистическото достойнство”, коментар на Веселин Петков Румяна Узунова: А, само един момент… Включих… Веселин Петков: „За журналистическото достойнство. През последните две години неформалния обществен живот в България бе богат на събития. Една след друга са появяваха различни независими организации, проведени бяха няколко гладни стачки, а напоследък хиляди турци, живеещи в България, издигнаха законни искания за възстановяване на потъпканите им човешки права. Очевидно е, че такова изобилие е желано от всеки истински журналист. Желано ли е то обаче от българските журналисти? За съжаление, изглежда, много от тях биха предпочели тези събития изобщо да не се бяха случвали. Формално, излезли от десетилетията на дълбоко средновековие, които до такава степен бяха деформирали журналистическото мислене, че напълно безропотно се приемаше невъзможността да се публикува това, което съвестта повелява, те и сега - след обявената от Горбачов перестройка и гласност, изглежда, не могат или не желаят да се освободят от този примиренчески начин на мислене. Малцината, които решиха да следват гласа на съвестта, платиха висока цена за това. Но тяхната жертвоготовност има изключително висока стойност, защото показа, че все още се намират хора с будна съвест, които вече не могат спокойно да наблюдават как ограничеността на отделни ръководители е издигната в ранг на държавен инфантилизъм и как се доразрушават добродетелите на един безспорно талантлив и способен народ. Това раздвижване на свободолюбивите български граждани през последните месеци сериозно обезпокои управляващите. Решени на всяка цена да го смажат, те използваха всякакви средства - от грубото насилие до опитите за разбуждане на определени атавистични чувства у някои не толкова интелигентни наши сънародници. За тези събития българите научаваха, обаче, не от българските журналисти, работещи в България, а от българските журналисти на работа в радиостанции с емисии на български език. Ако се изключат няколкото пасквила, появили се в нашия печат, българските журналисти пазеха пълно мълчание или по-точно, бяха принудени да мълчат. И тъкмо тук стигаме до същността на проблема: Достойно ли е човек да се нарича журналист, от където следва, че трябва както да не премълчава, така и да казва истината и само истината, а в същото време да позволява да бъде заставен да пише само това, което е изгодно за твърде прозрачни цели. Иска ми се да вярвам, че повечето журналисти отлично разбират, че нямат моралното право да мълчат, особено сега, когато все повече българи, у които чувството за достойнство не било окончателно изкоренено, осъзнават, че равнодушното и безопасно мълчание и чувството за чест и достойнство никога не са вървели ръка за ръка. В сегашния момент пред тези журналисти все още стои ясната и жестока алтернатива: запазване на самоуважението и уважението на другите честни хора, но загубване на работата или запазване на работата, но загубване на уважението на стойностните хора, а вероятно и на самоуважението. За тези, за които единствено приемлива е първата възможност, остава моралното удовлетворение, че в сегашна България постепенно изразът на уволнен или на подал си оставката журналист ще става все по-точен синоним на човек с достойнство ... Арвинг, Австрия, 13 юни 1989 година, Веселин Петков.” (В. Петков е напуснал България по ” взаимно съгласие” с властите преди около месец, 15.06.1989 г., ролка № 8) 7. Уволнението на поета Георги Спасов като главен редактор на в. „Чапаевски зов”, гр. Белово Заповед за уволнение (чете Пламен Даракчиев) (…) Пл. Даракчиев: … Ако те интересува заповедта за уволнение на Георги Спасов, която е много интересна, ще ти я издиктувам цялата, ама мо-та-мо. Румяна Узунова: Да, диктувай, ама моля ти се – високо! Пламен Даракчиев: Добре. “Общински народен съвет, гр. Белово. Заповед № 235 гр. Белово, 23 юни 1989 г. На основание чл. 190, ал.1 т. 5 и във връзка с чл. 187, т.8 от Кодекса на труда за допуснати нарушения на трудовата дисциплина и за злоупотреба с доверието чрез използване на в. “Чапаевски зов” за цели, противоречащи на идейно-политическата му платформа и насаждане на негативно отношение към преустройството, за уронване на доброто име на вестника, чрез контакти на главния редактор с родоотстъпници и вражески настроени към страната ни чужди радиостанции освобождавам др. Георги Атанасов Спасов, главен редактор на в. “Чапаевски зов”, считано от 26 юни 1989 г. Препис от настоящата заповед да се връчи на лицето, касиера и завеждащ „Личен състав” за сведение и изпълнение. Председател на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет (Слави Генов)”. Обаче заповедта е подписана, Румяна, за Слави Генов от първия заместник на Общинския народен съвет. (И Пл. Даракчиев, и Г. Спасов по това време са членове на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, на „Екогласност” и на „Подкрепа”. 9.07.1989 г., ролка № 211) Каталог: public -> arhiv -> rumyana uzunova rumyana uzunova -> Част пета: началото на края – след 10 ноември Глава Митингите Николай Колев – Босия rumyana uzunova -> Съкращения и означения rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите rumyana uzunova -> Част І: Паралелни светове rumyana uzunova -> Част шеста: човекът срещу системата – политическите жестове на Марлена Ливиу rumyana uzunova -> Част ІІ: Системата срещу гражданите Глава ІІІ. Насилието Бюрокрацията като инструмент за насилие rumyana uzunova -> Част четвърта: насилието като отказ от диалог rumyana uzunova -> За архива на Румяна Узунова и за ‘89а година „Бъди този, който отваря врати за други!” rumyana uzunova -> Іv. Отпорът на гражданите Индивидуалните протестни актове Изтегляне 0.76 Mb. Сподели с приятели:
|