Социална психология стойко Иванов, Милко Иванов

Опитно е доказано, че много животински при усещане на болка мигновено реагират чрез атакуващо, агресивно поведение. Техен обект са представители на собствения вид, други видове и дори на неодушевени предмети. Реакциите на хората са аналогични. Изпитваната от тях болка, независимо дали тя е психическа или физическа, засива агресивните им прояви. Л. Бърковиц експериментално установява, че аверсивната стимулация (болка, висока температура, недостиг на пространство, нереализирани очаквания, лично оскърбление, депресивно състояние и пр.), а не фрустрацията е пусков механизъм за враждебната агресия. В това отношение Д. Майерс (1998, с.508) привежда следния пример: Жителите на гъстонаселените градове, за разлика от жителите на градове с по-малка гъстота на населението изпитват страх в по-голяма степен независимо от съществуващото ниво на престъпност в тяхното населено място. Престъпността в Торонто е четири пъти по-голяма от тази в Хонгконг, но четири пъти повече от жителите на Хонгконг в сравнение с жителите на Торонто заявяват, че се страхуват от уличната престъпност.

Друг феномен, който влияе на агресивността на личността е нивото на адптация. Той е свързан с чувството за успех или неуспех. Изразява се като трайна тенденция за приспособяване към определено ниво на стимулация. Последица от него, е че личността осъзнава и реагира само на тези изменения, които се извършват на това ниво. Например, тя бързо свиква с успеха и това, което е предизвиквало преди постигането му чувство за удовлетвореност, вече се възприема като нещо нормално и неутрално. Както се твърди в една поговорка: “Човек не може да бъде щастлив хиляда дни подред”.

Подобно е положението и с относителната депривация. Това състояние се базира на факта, че очакванията на хората по принцип са свързани с желания за успехи и за растеж. Субективен измерител на техните постижения обаче е съпоставката им с чуждите такива. Постигайки определени ресурси (власт, пари, популярност, любов и пр.), те бързо забравят изходната си позиция и се съпоставят винаги с “по-успелите”. Това може да предизвика у тях относителната депривация, която се характеризира с раздразнителност, тревожност, загуба на чувство за реалност и пр., дори личността може да изпадне в паника.

Друга особеност на обществената среда, която допринася за формиране на агресивно поведение, е значителното отчуждаване на съвременните хора в кръга на различни обществени групи. Подобно явление води към незаинтересованост за съдбата на другите, към безотговорност и дори към враждебност във взаимоотношенията.

Несправедливото разпределение на обществените блага и продуктите на труда за задоволяване на жизнените потребности на хората е друго съществено условие за проява на агресивност, кражби и злоупотреби. Във връзка с това се намира и ролята на повишения стремеж към надпреварване, конкуренция, в различните области на живота. Това се получава по-специално, когато се създават нелоялни условия за конкуренция, които водят към изостряне на взаимоотношенията между хората.

Съществена роля за проявата на агресия имат расовите, етническите и религиозните предрасъдъци, които много често противопоставят хората и водят до сериозни стълкновения, въпреки че основните религиозни учения и доминиращите социални стандарти, отхвърлят насилието в живота на хората. Факт е обаче, че при тяхното изопачено приложение изискванията за ненасилие не винаги се спазват.

Съществуват независими променливи на човешка агресия, които могат да я засилят или елиминират. Те произтичат от личностните черти както на жертвата (физическо отблъскване, психична антипатия, социална занемареност или дебилност и т. н.), така и на агресора (начин на мислене, психопатност, невротичност, "мъжественост", инфантилност и т. н.). От всичко това следва, че биологичната основа на поведението като цяло и на агресията в частност трябва да бъдат изучавани непрекъснато, тъй като те хвърлят светлина върху редица предпоставки за човешко поведение, а то е във връзка и взаимодействие със социалните стимули и с цялостната човешка практика.

И така, според представителите на фрустрационната теория, съществува връзка между различните форми на агресия - с подтискането на една форма, други се засилват; когато възникне една форма - другите отслабват. За други учени, в основата на агресията стоят когнитивни и емоционални процеси. Съгласно техните схващания, характера на осмислянето или интерпретацията от индивида на нечии действия, като заплашителни или провокационни, оказват определящо въздействие на неговите чувства и поведение. От друга страна емоционалната възбуда или негативните афекти, които преживява индивида, влияят на когнитивните процеси, които са ангажирани в определянето на степента заплашващата го според него опасност.

Възгледите, изложени в теорията "фрустрация - агресия" са подложени на критика главно поради твърдението, че фрустрацията винаги е последвана от директна, открита враждебност и е предназначена да обясни враждебната агресия, но не и проявите на инструменталната агресивност. Въпреки това, тази теория се оценява по достойнство, защото разкрива връзката между агресия и конкуренция. Агресията непрекъснато се провокира чрез съперничество между индивидите, при осигуряване на желани блага или за постигане на висок статус и др. Л. Бърковиц подчертава, че не винаги незадоволеността води до агресия, тъй като личността може да бъде възпитавана да реагира с неагресивни действия. Той приема, че съществува физиологично детерминирано предразположение към агресивно реагиране на личността, но то може да бъде преобразувано от научаването, което значи, че вроденото предразположение и научаването "съжителстват" у човека. Неговата теория разглежда агресивната тенденция като взаимно действие между вътрешно състояние на организма и външни фактори - подтискащи и активиращи. Л. Бърковиц изтъква, че агресията е "вродено предразположение, което се активира от външни дразнители и действа поради социално-културното научаване". Моделирането на агресивното поведение на личността според него, става под въздействието на наблюдаваните социални модели на насилие, които биват награждавани или наказвани. Например, ако детето осъзнае, че печели споровете си със своите опоненти, когато ги повали на земята, навярно в следващите конфликтни ситуации ще се държи по агресивен начин.

Тези идеи се доразвиват от други автори, които разглеждат агресията и като резултат от социалното научаване. Според представителите на теорията на социалното научаване вярното разбиране на агресията може да стане само като се обърне достатъчно внимание на: пътищата по които тя е била усвоена; факторите, които провокират появата и`; условията, които благоприятстват закрепването на този модел на поведение. Те считат, че агресивните реакции се усвояват и поддържат благодарение на наблюдението, имитацията или непосредственото участие в ситуации на проява на агресия. Те утвърждават, че агресията се проявява в зависимост от въздействията на поощренията и наказанията от страна преди всичко на семейството, училището, приятелската среда, социалните норми, масмедиите и др. обществени фактори. За разлика от другите теоретични направления, представителите на теорията за социалното учене се отнасят по-оптимистично по отношение на възможностите за предотвратяването на агресията и за нейното регулиране. Според тях децата в най-ранна възраст изразяват спонтанно своето недоволство от заобикалящата ги действителност. В процеса на своето развитие обаче те започват да контролират агресивните си реакции. Например, те могат да извършат насилствени действия срещу по-малките си братя и сестри, но да внимават как се държат в присъствието на родителите си т.е. те разбират, че трябва да реагират по различен начин на различните фрустратори.

Пример за един от многобройните му експерименти с куклата Бобо, чрез който се илюстрира горното твърдение посочва Д. Майерс (1988, с.300). Възпитаник на детска градина седи на пода и увлекателно си играе. В другия край на стаята, експериментатор-жена също си играе за кратко време с малки автомобили и изведнъж започва да удря в продължение на 10 минути голяма надуваема кукла (Бобо) с дървен чук-играчка, да я рита, мачка, щипе, драска и същевременно я нагрубява вербално. След това и двамата отиват в друга стая, в която има много атрактивни играчки. Жената-експериментатор казва на детето, че това са нейните любими играчки и трябва да ги прибере и съхрани, за да си играят с тях други деца, а не то. Докато жената събира играчките фрустрираното дете се връща в първата стая, където също има много играчки, но то се насочва към куклата Бобо и започва да я удря с дървения чук. Така се проявява пренос на агресията предизвикана от фрустратора-експериментатор към невината, но безопасна кукла Бобо. Подобно е поведението и на другите деца, които са участват в опита и наблюдават поведението на експериментатора. Техните връстници, на които не е било демонстрирано агресивно поведение, въпреки преживяната фрустрация си играели спокойно и рядко демонстрирали своята агресивност.

Изследванията на А. Бандура разкриват, че за ефекта от социалното научаване е от значение постигнатия резултат. Проявите на агресивност, според американския психолог, зависят от това дали извършителите им смятат, че те ще останат безнаказани или ще извлекат някаква полза от тях. Съществуват и други фактори, които влияят върху ефекта на социалното научаване: социален статус, популярност, компетентност, привлекателност и др. особености на личността, която е образец за агресивно поведение. Децата подражават повече на хората, които контактуват с тях по-често. Обикновено родителите са тези, които отговарят на всички тези критерии и затова са най-важните образци за подражание на малките деца. Следователно според тази теория, от голямо значение са външните стимули, миналия опит на индивида и какво е било насърчавано в процеса на неговата социализация. Именно това е съществената разлика между нея и всички други теоретични подходи към агресията. Слабостта и` се състои в свеждането до минимум ролята на когнитивните процеси. По-късни идеи обаче обогатяват теорията за социалното научаване като разширяват ролята на когнитивните процеси в осмислянето на ситуационната информация. Такива процеси са: състояние на емоционална възбуда, интерпретация на намеренията на другите хора, обяснение на своето, както и на чуждото действие със ситуационни или диспозиционни фактори, контрола на чуждите действия, възстановяването на справедливостта и поддържане на определена репутация.

В заключение се налага извода, че както личността се разглежда като социобиологично единство, така трябва да се възприема и нейната агресивност. "Познаването на детерминираността на агресията от социални фактори не трябва да довежда до отричане ролята на биологичния фактор във възникването и развитието на агресивността" (Н. Левитов 1972). Агресията ка личността е детерминирана и обусловена от биологични и социални фактори, но първите са само една възможност за проява, а вторите изпълняват ролята на “пусков механизъм” за реализацията на този потенцил.

3.2.3. Основни фактори, които влияят на проявите на агресия на личността и начини за тяхното трансформиране в социално приемливо поведение.

Много от изследванията в социалната психология са посветени на изясняване на влиянието на семейството върху агресивното поведение. Домашното насилие е поведение, което е насочено към причиняването на вреда или болка на членове на семейството. То се характеризира със своята прикритост на проявите, продължителност и повторяемост на въздействията. Поради деликатните и взаимозависими отношения между участниците в него е много трудно да бъде изследвано. За проучването на неговите особености най-често се използват статистически данни на различни обществени институции (полиция, съд, агенции за закрила на децата, жените и пр.) и самоотчети на членовете на семейството, техни роднини, приятели, колеги и съседи. На следващите страници се анализират разнообразни аспекти на агресивното поведение насочено срещу децата, родителите и възрастните хора в семейството.

Съвременото семейство се приема за един от най-важните фактори за асоциалното поведение и агресивността на децата. Доколкото родителите са основния източник за подкрепление и най-важен образец за подражание проявите на агресивност у техните деца се обуславя от модела на междуличностното общуване в семейството. Когато между родителите съществуват дисфункционални отношения, когато те проявяват един към друг агресивност и се стремят да се доказват чрез силово въздействие върху своите деца, те оказват негативно влияние психичното им развитие. Страхът, депресията, тревожността и слабостта на последните ги превръщат в мишена на противоборстващите помежду си родители. Така най-честата жертва на “семейните войни” стават децата. Постепенно у тях започва да доминира страха за оцеляване и инстинкта за самосъхранение. Това е предпоставка в психиката им да започнат да се формират агресивни или депресивни нагласи.

Когато в семейството има хармония децата реагират градивно и позитивно, но когато в него липсва разбирателство, а доминират прекалената взискателност, властността и свръхопекунството действията им са анормални. Последните намират израз в бягство от дома, лицемерие, прикрита или явна омраза, потиснати или открити заплахи. Настоящото състояние на психологическите познания показва, че от вътрешносемейните фактори влияещи на формирането на агресивност у децата са главно тези, които са свързани с начините на прилагане на родителските задължения.

Най-силно свързана с агресията на децата е тяхното емоционално отхвърляне или невъзприемане от страна на родителите, както и толератността на последните по отношение на детската агресивност. Например, резултатите от изследвания показват, че агресията на някои момчета е свързана с липсата на възприемане от страна на бащите. Това означава, че родителите са слаб източник на положителна подкрепа и похвали, в резултат на което те са малко ефективни при обучението на децата как да контролират собствената си агресия. Родителската толерантност се основава на снизходителното разрешаване на децата да проявяват агресивност. В проучване относно юношеската агресивност, на основата на анкети и наблюдения, А. Бандура и сътрудници (по Н. Левитов 1972, с.171) установяват, че ако майката се отнася снизходително към агресивните действия на своите деца, то те стават още по-агресивни. На най-голям риск да станат жертви на насилствени действия в семейството са изложени децата, чийто майки страдат от психопатични разстройства (Б. Крейхи 2003, с.188). Липсата на единство при реагиране от страна на родителите, изразяващо се преди всичко в силно изразена любов и обвързано със строгото наказание, също предизвиква разрастване на агресивността. Защото децата привикват към наказанието и не могат да се ориентират в смисъла на прилаганите към тях двойни стандарти.

Във връзка със "социалното научаване" на агресията в семейството се отделя специално внимание на поощренията и наказанията. Опитно е установено, че когато агресията се подкрепя, тя нараства. От специализираната литература са известни мнжество експерименти, в които се установява, че децата възприемат като модел на подражание агресивното поведение в зависимост от това дали то се награждава или не. Подкрепата на агресивността зависи и от полученото удовлетворение от постигнатите резултати. Ако чрез агресивното си поведение детето властва над другите деца и постига по-висок статус в групата, то ще продължава да се държи по същия начин.

Съществен фактор за възникването на детската агресивност е прилагането на родителите на възпитателни методи, с които да се демонстрира надмощие. Факт е, че в много семейства наказанията се използват за подобряване на детската дисциплина. В специализираната социалнопсихологическа литература се посочва, че децата, подлагани на строги наказания се отличават с по-голяма агресивност в сравнение със своите връстници. В такива семейства ако един от членовете прояви насилие, останалите демонстрират действия, увеличаващи вероятността от допълнителни враждебни прояви. При това, децата не знаят как да реагират на опитите на възрастните да повлияят на поведението им с различни забрани и наказания. Причина за това, според психолозите, е непоследователността на родителите при прилагането на различни мерки в подобни ситуации (поощрения, наказания) - реагирали са грубо на детското поведение в едни ситуации, а не са забелязали проявата му в други.

В някои изследвания се доказва, че последствията от родителската строгост за формирането на агресивност у децата зависят от това дали последните се идентифицират с родителите си. При слабо агресивните деца, силно идентифициращи се с родителите си, строгостта задържа развитието на агресията; при по-агресивните слабо идентифициращи се с родителите си, тя се задълбочава. От проведените изследвания следва, че демонстрираната от децата агресия в края на пубертетния период е свързана със строгостта на родителите, проявявана 10 години по-рано. Така се потвърждава хипотезата за връзката между детската агресивност и родителската строгост. Получените резултати от много социалнопсихологически изследвания показват, че родителската строгост е свързана с детската агресивност. Според Ш. Тейлор, Л. Пипло, Д. Сирс (2004, с.604-605), “Във всеки случай наказанието на детето за прояви на агресивност не предизвиква намаляване на агресивните му прояви. Вторият проблем е, че страха пред наказанието или възмездието е способен да предизвика контраагресия”.

Проблемът за наказанията е доста сложен и от педагогическа, и от нравствена гледна точка. Степента на наказанието трябва да съответства на степента на извършеното провинение. В противен случай наказанието няма да води до разбиране на собствените грешки, а ще поражда обида към родителите и съмнение в тяхната обич. Често някои родители прибягват до физически наказания, опирайки се на собствения си опит. Защото като деца към тях е било проявявано такова въздействие. Такива "възпитателни" подходи имат съвсем незначителен ефект, тъй като те са действащи само от гледна точка на наказващото лице. Детето започва да се бои именно от него, полага старание да се държи прилично само в присъствието му, а с връсниците си и когато порасне възпроизвежда същия насилствен модел на поведение. Обяснението на това явление е, че децата подражават на агресивното поведение на родителите си. Оказвайки се в ситуации, където те имат превъзходство, децата се държат по отношение към другите така, каквото е било поведението на родителите им към тях самите. Ако то е било агресивно и детското поведение ще бъде такова. Наказанията учат, че агресивността не трябва да се допуска в дома, но че може да се прилага, ако предизвиква успех и остава несанкционирана. Освен това физическото наказание унижава детето, прави го зависимо и страхливо, или напротив - предизвиква агресивност, протест срещу родителите. Когато децата са малки поради това, че контактуват по-често със своите майки, те по-често стават обект на тяхното агресивно поведение. В тинейджърска възраст обаче по-голяма степен на насилие към тях проявяват бащите им. По-голяма склоност към физическо насилие към децата си проявяват самотните родители, по-младите майки, както и родителите злоупотребяващи с алкохол и наркотици. Всички те по принцип имат нереалистични очаквания към самоконтрола и независимостта на своите деца. По данни от Бюрото за съдебна статистика на САЩ, 70% от задържаните от полицията тинейджъри са от непълни семейства. Установено е, че липсата на единия от родителите (обикновено бащата) е предпоставка за повече прояви на агресивно поведение в семействата независимо от тяхната раса, доход, образование и местоживеене. Пълните семейства се различават от непълните с по-качествените грижи за децата, позитивното, възпитателно въздействие на бащата и по-голямото материално благосъстояние (по Д. Майерс 1998, с.501).

И така, във формирането на поведението на децата голямо влияние има наказанието. То обаче няма еднозначно въздействие. Ефектът му е детерминиран от множество фактори, в това число и от личностен характер. То трябва да се дозира като средство за регулиране на агресивното поведение - трябва да бъде нито крайно жестоко и тежко, нито прекалено леко и да остане без ефект. Възпитателните методи, с които се демонстрира надмощие по принцип се свързват с по-високо равнище на агресия. Строгото възпитание води до формиране на агресия и се предава от поколение на поколение. Много често се наблюдават случаи на агресивно поведение, когато самите деца са били обект на жестокост. Оформената от миналото диспозиция и очакването на враждебност задава характера на интерпретацията на чуждата дейност като враждебна, а това от само себе си предполага агресивни ответни реакции. Следователно, достатъчно е децата да възприемат ситуацията или намеренията като враждебни и дори те да не са практически такива, това ще бъде подбуда за враждебно поведение. Така агресията се свързва с разбирането на чуждото намерение. Това умение се формира някъде около 6-7 годишна възраст и тогава агресията става личностно ориентирана. От факторите, които изразяват родителското отношение към децата с най-голяма тежест като предпоставка за формиране на агресивно поведение се оказва