Социална психология стойко Иванов, Милко Иванов

Емпатията е способност на индивида да отразява правилно преживяванията на другите хора, да им съчувства като отчита техните състояния и мотиви, ценностни ориентации и установки и да им демонстрира това със средствата на речевата и неречевата комуникация. Следователно тя е сложно психично образувание, което се изгражда от познавателен, емоционален и поведенчески компонент, като водеща е нейната емоционална страна.

Р. Вердербер и К. Вердербер (2003, с. 90) определят емпатията като "преживяване на чувства, мисли и нагласи на другия човек. Когато ние проявяваме емпатия, ние се опитваме да разберем или да преживеем това, което разбира или преживява другия човек. За постигането на всичко това ние обикновено се стремими да се дистанцираме от собствените си чувства, мисли и нагласи, след това да се "включим" в чувствата, мислите и нагласите на другия и да реагираме в съответствие с това". Те посочват три варианта на проявите на емпатията: емпатично реагиране (преживяване на емоционални реакции, сходни с действителните или очакваните прояви на емоциите на другия човек), приемане на перспективата (представяне на себе си на мястото на другия) и симпатическо реагиране (чувство на загриженост, съучастие, състрадание, насочени към другия човек поради поради попадането му в определена ситуация). Според Р. Стаматов (2003, с. 140) "Емпатията е зададена от събитийността и нейното значение е в утвърждаването на събитийността. Емпатията е форма, с която Азът се въвлича в живота на другия. Азът се разкрива като отворен за другия, като посветен, като предаващ себе си на другия. Емпатията се ражда, когато Азът излезе от "самозатвореността", когато се докосне до света на другия".

Емпатията се разглежда от някои автори и като важно професионално качество за представителите на редица професии, между които без съмнение са професиите на психолога и педагога. Не случайно С. Джонев (1996, т. 2, с. 16) пише: "Емпатията е не само явление, тя е качество на личността. Със своята адекватност по отношение на преживяванията на другия тя представлява достоверна права и обратна информация за него, чийто източник е у самия познаващ индивид". Благодарение на емпатията те усъвършенстват своята сензитивност и умения за слушане. К. Роджърс във всичките си трудове подчертава значението на емпатията за установяването на доверителен контакт между хората. Той пръв описва емпатичното внимание и слушане, като разяснява, че те се базират на сливането между емпатията и идентификацията. Показател за значението на емпатията за междуличностното общуване е, че към нейното изследване са насочват творческите си търсения редица български психолози С. Жекова, Е. Пенчева (1989), Х. Живкова (1998), Р. Стаматов (2001), са написали монографични проучвания за това явление.

За всяка личност, е важно не само адекватно да възприема психичните особености на партньорите, с които си взаимодейства, но за нея има значение да знае как самата тя е оценявана и разбирана в този процес. Представите и` затова какво мислят за нея другите е важен момент в социалното познание. Благодарение на този процес хората сякаш се възприемат отвън и отстрани чрез очите на другите. С колкото повече и по-различни хора човек общува, толкова по-разнообразни и по-богати ще му бъдат впечатленията за себе си. Той ще има по този начин повече източници за самоопознаване. Тази мисъл може да се илюстрира добре с добилия голяма популярност "прозорец на Джохари". Названието се получава от съединяването на малките имена на авторите на идеята Джоузеф Лъфт и Хари Ингрем (Д. Лъфт, 1970). "Прозореца на Джохари" е образно представяне на психологическата информация за човешкия индивид и каква е взаимовръзката и` с общуването. Според този модел представите за човешката личност могат да се подредят в четири области. Първата е известна като "публична личност" или "арена". В тази област се включва информацията за даден индивид, която е известна и осъзната, както от него, така и от хората, които го познават. Пример за този тип информация са пола, възрастта, телосложението, социалното положение и пр. При по-продължително и откровено междуличностно общуване тази област се разширява. Колкото и доверително да бъде обаче това общуване, и дори да продължава за много дълъг период от време се смята, че няма личност, която да разкаже абсолютно всичко за себе си на друг човек. При това възможно е да разкаже на няколко лица поотделно много неща от информацията, която е осъзнал за себе си, дори сбора и` да е почти равен на абсолютно цялата информация, която има в това отношение, но никога няма да допусне напълно някого зад "фасадата" на своята личност. Това е областта на скритата, интимна информация за личността, която другите хора могат дори и да не предпологат, че съществува (страхове, желания, амбиции, фантазии, или информация, която не се споделя поради това, че личността се самосъхранява като не разпространява неудобни за себе си сведения). Третата област е наречена "сляпо петно". В нея според авторите се съхранява информацията, за дадения човек, която другите хора знаят, но за него тя е неизвестна. Това са сведения от рода на използването на паразитни думи и специфични жестове, притежаване на лош дъх на устата и навик да се прекъсват другите хора, когато говорят. В тази област влиза и информацията, за която не е имало време да се сподели или не се е отдало подходящ случай за това. Четвъртата област е неосъзнаваната и неизвестната страна на човешката психика. За нея нито личността има информация, нито другите хора знаят нещо по този въпрос. От така представения модел чрез "прозореца на Джохари" се изяснява, че степента на себеопознаване на личността освен с постигнатите резултати във водещата дейност става и в процеса на общуване с другите хора. Както "арената" се увеличава благодарение на този процес и другите хора получават повече информация за нея. Така може да се увеличи и "сляпото петно" и личността благодарение на другите хора да получи възможност да опознае себе си по-добре.

В процеса на взаимодействие помежду си, след като са събрали достатъчно информация за физическите, психичните и поведенческите си особености те имат склоност и да се оценяват един друг. При оценяването те отчитат и мотивацията, която според тях предизвиква чуждата активност. Процесът на приписване на основания на дадени действия се нарича каузална атрибуция. Това е феномен, който разкрива по какъв начин хората възприемат и преди всичко тълкуват чуждото поведение. Най-известен изследовател на каузалната атрибуция е Ф. Хайдър. Подробен преглед на атрибутивната теория прави Л. Андреева в своята книга "Социално познание и междуличностно взаимодействие", което позволява тук да бъдат отбелязани само някои нейни постановки, които имат преди всичко практическа насоченост. Те се изразяват в това, че: обикновено всеки човек смята, че другите ще действат така, както той би действал в подобна ситуация и в общуването разкрива своята версия за дадената ситуация, така че да бъде в облагодетелствано положение; хората оценяват позитивно личностните фактори и негативно ситуационните; във взаимодействията си те проявяват егоцентризъм, който се изразява в факта, че постигнатите успехи приписват на себе си, а неуспехите на другите и т.н.

Процесите на възприемане, разбиране и оценяване на партньорите в процеса на междуличностното общуване в зависимост от обменяната помежду им информация обуславя формиращите помежду им взаимоотношения и взаимодействия.

Отношенията между участниците в междуличностното общуване представляват цялостна система от преживявания, нагласи, очаквания и оценки, които се формират по време на осъществявания контакт. Главните им изразни средства са емоциите и чувствата, между които съществуват сложни и взаимнообуславящи се връзки. Например, в онтогенезата чувствата са по-късни формирования, но след възникването си те влияят непосредствено върху проявите и същността на ситуационните емоции. Основните характеристики на емоционално-чувствените преживявания соред Н. Казаринова (2001, с. 214-215) са: ниво на възбуда (общата промяна на скоростта и интензивността на протичане на психичните, моторните и вегетативните процеси); знак (какво значение - положително или отрицателно - има за субекта събитието, предмета, човека); предметност (насоченост към какво или кого е адресирано отношението); модалност или съдържанието и качеството на емоциите и чувствата (например, удивление, радост, тревога печал и пр.).

Важните моменти на емоционално-чувствените преживявания в процеса на междуличностното общуване според нея са: 1. Двустранния характер на емоционалните реакции на участниците в контакта. Партньорите се отнасят един към друг по сходен начин, но винаги съществуват изключения. Агресивните действия обикновено предизвикват враждебност, но някои хора се примиряват и дори им харесва перманентно да изпълняват ролята на жертва. 2. Емоциите и чувствата като индивидуални преживявания на субектите на общуване изпълняват и ролята на послания помежду им. В такъв смисъл тези послания е възможно, както да бъдат правилно тълкувани, така могат да бъдат и неразбирани от тях. 3. Формиралите се в процеса на социализацията емоции и чувства са подложени обикновено на строг обществен контрол. Мъж, който желае съпругата на приятеля си е възможно да изпитва чувство на вина, защото знае, че това не е редно. Емпирично е установено, че хората споделят с партньорите си в процеса на междуличностно общуване преживявания, които са социално одобрявани от съответната културна общност, на която те принадлежат.

При удовлетворяването на обществените потребности между хората възникват различни емоции и чувства. Едни от най-важните между тях са зависта, ревността и любовта.

Завистта между хората възниква, когато някои от тях не притежават това, което други имат. Липсата на власт, богатство, популярност, здраве и пр. предизвиква у завистниците преживяване за малоценност и неуспех. Обикновено те се съпоставят с лица, които са от “тяхната черга” и са им близки по социално положение, възраст, образователен ценз и др. Следователно, зависта възниква, когато не съществуват големи различия между хората и помежду им е възможна определена сравнимост. За възникването на завистта оказват влияние такива черти на личността като честолюбие, себелюбие, мързел, тщестлавие и егоизъм. Завистта не е типична за хора, които са увлечени от своята работа, стремят се към определени ценности, живеят в хармония със себе си и своите близки. Обикновено зависта се рзграничава на съревнователна и враждебна. Първата се изразява в стремежа на личността да придобие това, което другите имат, да се достигне нивото на “съперника”. В тази завист има известен градивен компонент, тя е разбираема и в някаква степен оправдана от нравствена гледна точка. Враждебната завист се характеризира със своята разрушителност. При нея доминират злобата и желанието преди всичко да се унизят другите и да им се причини определена вреда. Философията и` се разкрива в популярния израз “По-важно е не как аз се чувствам, а на другите да е зле.”. Тя се обуславя от ясното съзнание на нейните носители за собственото си безсилие, безнадеждност и обреченост. Това е причината те често да използват срещу опонентите си манипулация, насилие и лицемерие.

Друго негативно социално чувство е ревността. Тя възниква най-често по отношение на интимните и брачни партньори, но не са редки случаи на проява на ревност към деца, родители, приятели, учители, колеги и пр. Близките хора могат да проявяват ревност един към друг и заради някое животно, хоби, политическо или спортно увлечение. Най-съществената и` функция е защитата на “Аз-концепцията” на личността. Тя за разлика от зависта възниква не поради липсата на нещо, а поради стремежа да се съхрани това, което личността смята, че притежава. Ревнивците се страхуват да не изгубят влиянието си над хората, които са значими за тях. У тях доминират собственическите чувства.

Интерес в това отношение представлява деспотичната ревност. Тя е характерна за хора, които са егоисти, пресметливи хитреци или имат подчертано авторитарни нагласи към партньорите си. При нея ревнивата личност се стреми напълно да подчини на волята си своите партньори, като пренебрегва напълно правото им на автономия. В този случай ревността е инструмент за подчинение.

Ревност проявяват и хората, които преживяват чувство за непълноценост. Те продължават да се съмняват в своите достойнства дори, когато са обичани. Поради негативен минал опит те се страхуват да не бъдат “сравнявани” с другите и поради това по всякакъв начин се стремят да огрничат социалните контакти на своите партньори. Съществуват комплексирани хора, които проявяват признаци на ревност и без всякакво реално основание, но има и такива, които приписват по този начин своите постъпки или желания на другите. В заключение може да се направи извода, че ревността не е само израз на интензивните и силни чувства, но и на културата и особеностите на хората. Има лчности, които проявяват ревност и без да обичат партньорите си, но съществуват и такива, които имено поради голямата си любов не проявяват ревност.

Психолозите разгничават още любовта на: безкористна (акцента се поставя на щастието на партньора, на привързаността към него, на готовността за прошка и саможертва); собственическа (партньора се възприема като собственост и се очаква от него награда за проявяваното към него сърдечно отншение), оптимистична (доминира радостта, чувството за безопасност, съществува пълно приемане на партньора и не съществуват двойни стандарти) и песимистична (липсва възможноста за свободен избор, доминират тревогата, безпокойството, страданието и страха от раздялата).

Завистта, ревността, страха, срамежливостта, любовта и др. преживявания на хората се развиват във времето. Първоначалните симпатии от първите впечатления могат да прерастнат в неудържима страст, а след това да преминат в омраза. Възможно е обаче отношенията да преминат и в обратния ред. Следователно, времето е съществена детерминанта в развитието на междуличностните отношения. Други фактори, които влияят на този процес са: степента на саморазкриване, чувството за безопасност, равнището на самооценка и др. Развитието на междуличностните отношения се смята, че преминават през следните пет стадия: сближаване, близост, диференциация, отчуждаване и разпад (Н. Казаринова 2001, с.242-262).

Стадия на сближаване се обуславя от търсенето и избора на партньор. При анализа на този стадий се прилага теорията на “филтрите”. Според нея, по пътя от повърхностното познанство към доверителното, междуличностно общуване хората преодоляват редица филтри. Първите от тях са лесни за разпознаване – пол, възраст, професия, начин на поведение, местоживеене, месторабота и пр. Те се оценяват от личността в зависимост от тяхната социална ценност, параметрите на ситуацията, в която се извършва взаимодействието и състоянието и свойствата на самия субект. Обикновено при своя избор партньорите се стремят да бъдат равнопоставени по посочените характеристики. При позитивно развитие на взаимоотношенията се създава интерес един към друг, проявяват се взаимни симпатии на базата на: степен на изразеност на потребността от афилиация, емоционалното състояние и пространственната близост, физическа привлекателност, демонстриран стил на общуване, прилики между партньорите, изразяване на лично отношение към партньора и др. Основната задача, която се решава на този етап е обезпечаването психична безопасност между партньорите, създаване на комфортна ситуация гарантираща на всеки от тях определено ниво на приемане в процеса на междуличностното общуване. На този стадий са важни уменията да се започне разговор и да се поддържа беседа с партньорите. В този процес отношенията все повече се индивидуализират и задълбочават. Те се поставят на стабилна основа, когато субектите на взаимодействието осъзнаят, че представляват един за друг желана за достигане цел. В противоположния случаи не се осъществяват процеси на привличане и общуването се преустановява.

В стадия на близост между взаимодействащите си партньори се изгражда чувството за “ние”. В него се включват следните фази: Хората започват все по-често да се срещат в разнообразни ситуации; Взаимно се търсят и прекарват заедно все по-продължително време; Те все по-често споделят помежду си своите вълнения и тайни; Започват да се разбират и приемат; Синхронизират действията си; Те започват да разбират, че благополучието им все повече започа да зависи от устойчивостта и надеждността на техните взаимоотношения, които се възприемат като единствени и незаменими; Взаимоотношенията започват да се възприемат не само от гледна точка на настоящето, но и от гледна точка на бъдещето; Те започват да действат като двойка, а не като два различни индивида. Така отношенията достигат до качествено различно ниво. Те се характеризират с доброжелателност, доверителност, обич и топлота. Обкръжаващите ги лица също ги възприемат като нещо цялостно и неразделно. На този стадий обикновено отношенията формално се закрепват чрез официалното поемане на определени задължения на участниците в двойката един към друг. Така взаимоотношенията от неформални стават формални и започват да се подчиняват на определени правила. Това налага приспособяване към новите форми на взаимоотношения или преминаване към стадия на диференциация.

Основата на стадия на диференциация е стремежа за противопоставяне на своята самостоятелност на голямата привързаност на участниците в двойката един към друг. Така те започват да мислят все повече за реализацията на собствените си възможности. Възникващите противоречия обаче съвсем не означават, че взаимоотношенията се прекратяват. На този стадий само се извършва преоценка на някои страни на отношенията. Определящи за него се оказват културата, деликатността и чувствителността на членовете на двойката. За запазването на партньорските отношения от значение са уменията да се отразяват и ценят взаимно достоинствата и способностите на партньорите. През този стадий се осъзнават недостатъците на партньорите, но двойките, които разберат, че достойнствата им са повече се стабилизират и продължават съществуването си дори и да разберат, че не винаги са си били верни един на друг в сексуално отношение. Ако обаче, потребността от автономия на поне един от участниците в двойката се проявява твърде често и настойчиво, то това може да е причина за преминаването на двойката в стадия на отчуждаване.

Взаимоотношенията през стадия на отчуждаване се променят съществено. Взаимните оценки се занижават. Всеки от партньорите е склонен да оправдава себе си и да обвинява другия без да отчита неговите оправдания. И у двамата липсва желание за съвместно прекарване на времето. Разговарят помежду си стереотипно и само по необходимост. Поведението на другия най-често предизвиква прояви на негативни емоции, гняв или агресия. Появява се чувство на досада и изчерпване на отношенията. Това са признаци за разпад на отношенията.

По време на стадия на разпад на отношенията се прекратяват. Последиците са негативни за физическото и психическото състояние на партньорите. Раздялата им често се оказва причина за прояви на алкохолизъм, агресивност, опити за самоубийства, автомобилни катастрофи и пр. Прекратяването на взаимодействията и взаимоотношенията не означава, че бившия партньор е станал неутрална фигура. Понякога мислените диалози с него продължават с години. Той се появява в сънищата и спомените, при това не винаги в негативна светлина. Остават и свързаните с него вещи.

Така представените стадии имат аналитичен и условен характер. Историята на отношенията на различните конкретни двойки могат да не преминат през тях, така както са посочени, а и продължителността им може да се окаже съвсем различна. Трябва да се отчита, че и индивидуалните потребности оказват влияние на скоростта на преминаването на партньорите от един стадий в друг. При описването на протичащите процеси през тези стадии се разкриват ясно взаимовръзките и взаимоотношенията, кооперацията и конкуренцията, взаимното стимулиране и взаимопомощта в процеса на съвместната дейност на хората. Благодарение на интеракцията се установяват определени организационни структури, модели и норми на поведение между хората. В зависимост от изпълняваните роли и статуса им в обществото взаимодействията им се делят на официални и неофициални. Официалните взаимодействия са документално регламентирани като всеки участник в тях е наясно със своите права и задължения. Неофициалните взаимодействия са с по-неопределени граници и се определят преди всичко от личните отношения на симпатия и антипатия. Те продължават и извън съвместната обществено значима дейност.

По-популярна е класификацията на междуличностните взаимодействия в зависимост от начините на участие в съвместната дейност и в зависимост от принципите на нейната организация. Според тези критерии взаимодействията се делят на кооперация, интеграция и конкуренция, диференциация.

Кооперацията се отличава с това, че създава положително отношение към съвместната дейност, сплотява груповите действия, засилва взаимопомощта на членовете на групата, дава възможност за творческа изява, оптимизира организационните усилия. Комуникативните връзки в условията на кооперация са доброжелателни, свободни и непосредствени. Честотата на междуличностните контакти продължават и извън рамките на официалните взаимоотношения. Оптимизират се условията за взаиморазбирателство.

Пример за кооперативно взаимодействие е сътрудничеството. Необходимо е да се отбележи, че в условията на кооперация е възможно да съществуват и съревнователни взаимодействия. Те обаче са подчинени на съвместните усилия за постигане на общите, социално желани цели. Трудно е да се даде еднозначна оценка на конкуретните и кооперативните взаимодействия и взаимоотношения, без да се отчита контекстът на конкретната ситуация. Защото конкуренцията в една група с противообществена насоченост е социално желана, докато процесите на кооперация в тази група ще бъдат неблагоприятни за обществото.

Противоречията между взаимодействащите си лица понякога се изострят и обуславят конфликтни ситуации и конфликтно поведение. Конфликтната ситуация е вид контактна ситуация, която се характеризира с високо напрежение между участниците в междуличностното общуване. Последната се характеризира с недоверие, предубеденост, укриване на информация, заблуждаване чрез лъжи. У партньорите в процеса на взаимодействие в условията на конфликтна ситуация, настъпват сериозни физиологични (намалена работоспособност, нарушаване на сърдечната дейност, повишено кръвно налягане, безсъние, липса на апетит и др.) и психични (тревожност, неувереност, апатия, агресивност) последствия.

Конфликтът е разпространена черта на социалните системи. Той е неизбежен и неминуем, затова трябва да се разглежда като естествен фрагмент на човешкия живот. Конфликтът следва да се приема като една от формите на нормалното човешко взаимодействие. Възможно е конфликтът да не е най-добрата форма на човешкото, но той не трябва да се възприема като някаква патология или аномалия. Конфликтът е нещо нормално.

Конфликтът не винаги и не задължително предизвиква разрушения. Напротив, това е един от главните процеси, служещи за съхраняване на цялото. При определени условия дори откритите конфликти могат да способстват за съхраняване на жизненоспособността и устойчивостта на социалното цяло. Конфликтът не трябва да се възприема еднозначно като деструктивно явление и също еднозначно да се възприема като конструктивно. Съвременните разбирания за конфликтите предполагат, че конфликт не винаги означава нещо лошо.

Конфликтът съдържа в себе си потенциални позитивни възможности. Общата идея за положителния ефект на конфликта се свежда до следното: "Продуктивността на конфронтацията произтича от факта, че конфликтът води до изменение, изменението води до адаптация, адаптацията води до оцеляване". Следователно, линията е: конфликт - изменение - адаптация - оцеляване. Така конфликтът престава да се възприема като заплаха, а се превръща само в сигнал, който показва, че трябва да се промени нещо. Ценността на конфликта е в това, че той предотвратява закостеняването на системата и открива пътя за иновациите. Конфликтът е стимул за промени, това е призив, изискващ творческа реакция.

Дори най-конфликтното взаимодействие може да се окаже полезно за участниците в него. Защото конфликтът "разрежда атмосферата" между участниците в него. Той обезпечава свободен изход на враждебните чувства и служи за поддържането на взаимоотношенията.

В конфликта, безспорно, съществува риск за разрушаване на отношенията, опасност от непреодолима криза, но има също и благоприятна възможност за изход на ново ниво на отношенията, конструктивно преодоляване на кризата и придобиване на нови жизнени възможности. В конфликта потенциално е заложено мощно конструктивно начало, а това означава, че конфликтът може да е и с добър край.

Конфликтът може да бъде и управляем, при това да е управляем по такъв начин, че неговите негативни, деструктивни последствия могат да бъдат минимизирани или елиминирани, а конструктивните му възможности - усилени. Това означава, че конфликтът е нещо, с което може и трябва да се работи. Затова в наше време работата с конфликтите се осъзнава като общ социален и личен интерес.

Очевидно е, че това е една конструктивна позиция към конфликтите. Според нея конфликтите трябва да се възприемат като съвършено нормално явление, което съпътства вътрешния живот на хората и техните взаимодействия. Преживяванията на различните конфликти е мъчителен процес с редица негативни психични (тревожност, неувереност, агресивност, апатия, депресия и др.) и физиологични (намалена работоспособност, повишено кръвно налягане, нарушаване на сърдечната дейност, безсъние, липса на апетит, гастрит, язва и пр.) последствия за личността. Това обаче е част от нейния живот и затова хората, които преживяват или са преживяли тежки конфликти не бива да се възприемат като неудачници. Защото това е предпоставка за много беди в тяхното бъдеще. Положителните функции на конфликта са следните:

Философско-социологическите и психологически традиции в изучаването на конфликтите показват тяхното разнообразие. Това затруднява систематизацията и класификацията им. Все пак в специализираната литература обикновено те се делят в зависимост от:

Предпоставка за една такава диференциация на конфликтите са проявите и последствията им за човешките общности, за отделните личности или за определени личностни подструктури. Независимо от множеството разновидности на конфликтите винаги техен субект е отделният човек - като личност, като участник в междуличностното взаимодействие, като член на групата, осъществяващ взаимодействие с останалите нейни членове и с представителите на други групи. Това е свързващото звено между всички разновидности на конфликтите, което обуславя тяхната общност. Защото човешкият индивид е "главният герой" във всевъзможните варианти на проява на конфликтите. Причините за възникването на конфликтите според В. Уолес и Д. Хол (2003, с. 385-387) са: психични (чувства, ценности, потребности, самооценка и др.), неправилна комуникация, случайни изводи или решения, противопоставяне на интереси и борба за власт. В сециализираната литература се посочват и други структурни елементи на конфликта:

Субектите на социалното взаимодействие, които се намират в състояние на конфликт или явно или тайно поддържат участниците в него.

Предметът на конфликта, който стои в основата на неговото възникване. Той намира израз в стълкновението на интересите, убежденията и целите на участниците в конфликта.

Обектът на конфликта е по-завоалиран от неговия предмет и стои в основата на възникналите проблеми. Най-често той е материален (пари, имущество, пътуване, специализация и пр.), социален (власт, авторитет, престиж) и духовен (идея, норма, принцип).

Представата за конфликтната ситуация, която се изразява в отразяването на предмета на конфликта в съзнанието на субектите на конфликтното взаимодействие. Тя се характеризира със спорен обект между последните, но все още липсва активен сблъсък помежду им.

Мотивите за конфликта са вътрешните подбуждащи сили, подтикващи субектите на социалното взаимодействие към стълкновение и противоборство. Такива могат да бъдат потребностите, интересите, целите, идеалите, убежденията и пр.

Позициите на участниците в конфликта - това са техните претенции, които си отправят един към друг в процеса на осъществяването му или по време на преговорите помежду им.

Стиловете на конфликтно поведение - сътрудничество, съперничество, компромис, приспособяване и избягване (А. Анцупов, А. Шипилов 1999, С. Емелянов 2000, С. Джонев 2000).

Решаването на конфликтите предполага провеждане на диалог

между участвщите в тях субекти. За тази цел те трябва да умеят да използват редица комуникативни техники, които са полезни за конструктивното преодоляване на противоречията. Най-популярни такива умения са: наблюдателност, емпатичност, емоционална устойчивост, рефлексивно и нерефлексивно слушване, задаване на въпроси, предаване на “Аз-послания”, работа в екип и др. Решаването на конфликтите преминава през следните фази: признаване съществуването на противоборство, водене на преговори за изясняване становищата на страните, посредничество и арбитраж (Р. Манчева 2005).

Литература

Андреева, Г. М. Социальная психология. София, 1998.

Андреева, Л. Социалното познание и междуличностното взаимодействие. София, 1998.

Анцупов, А. Я., А. И. Шипилов, Конфликтология. Москва 1999.

Аргайл, М., М. Хендерсън. Анатомия на човешките отношения. София, 1989.

Аристотел, Физиогномика. София, 1998.

Балтаджиева, Й. Психология на общуването. Ямбол, 1999.

Бодалев А. А. Психология общения. Воронеж, 1996.

Буева, Л. Човекът - неговата дейност и общуване. София, 1979.

Великова, С. Речево общуване. // Великова, С., Иванов, М., Иванов, С., Йорданова, Г.// Психология на общуването. София, 1997.

Вердербер, Р., К. Вердербер. Психология общения. СПб. 2003.

Градев, Д. Процесът на човешкото общуване. (Встъпителна студия към "Анатомия на човешките отношения от М. Аргайл и М. Хендерсън) София, 1989.

Гришина, Н. В., Психология конфликта. Москва 2001.

Десев Л. Речник по психология. София, 1999.

Джонев, С. Стратегии на ръководителя в междуличностните отношения. София 1990

Джонев, С. Социална психология. София,1996.

Джонев, С. Социална организация. Теория, диагностика, консултация. София, 2000.

Емелянов, С. М. Практикум по конфликтологии. Санкт Петербург, 2000.

Иванов, М. Психологическа характеристика на неречевите индикатори, разкриващи особеностите на общуването и участващите в него субекти. // Великова, С., Иванов, М., Иванов, С., Г., Йорданова, // Психология на общуването. София, 1997.

Иванов., С. Професионално-педагогическо общуване. Шумен, 2004.

Иванов., С. Основи на професионално-педагогическото общуване. Шумен, 2004.

Иванов., С., М. Иванов, Психология на професионално-педагогическото общуване по физическо възпитание. София, 1991. Иванов., С., М. Иванов, Социална психология и туриситическо поведение. Шумен, 2005.

Игнатов, М. Интензивното общуване и личностна промяна. София, 1990.

Илиев, В., Общуването. Същност динамика и развитие. Плевен, 2003.

Йолов, Г., Д. Градев. Общуването. София, 1986.

Кан-Калик, В. А. Граматика общения. Москва, 1995.

Караджова, К., Социалнопедагогически тренинг за младежи с увреден слух. София 2003.

Кон, И. С., Введение в сексологию. Москва, 1988.

Крижанская, Ю. С., Третьяков, В. П. Граматика общения. Москва, 1999.

Крумов, К. Общуването и формиране на личността. // Педагогическа психология. София, 1986.

Куницына, В. Н., Казаринова, Н. В., Поголша, В. М. Межличностное общение. СПб, 2001.

Лисина, М., Димитров, И. Общуване и самопознание. София, 1982.

Левтерова, Д., Психологически и педагогически аспекти на общуването. Пловдив 2002.

Леонтьев, А. А., Психология общения. Тарту. 1974.

Манчева, Р. Конфликти и конфликтно поведение. Благоевград, 2005.

Парыгин Б. Д. Анатомия общения. Санкт Петербург, 1999.

Реан, А. А., Коломинский, Я. Л. Социальная педагогическая психология. Санкт Петербург, 1999.

Регуш, Л., С. Иванов, М. Иванов, Наблюдателността във всекидневното общуване. София, 1995.

Рогов, Е. И. Психология общения. София, 2001.

Сосюр, Ф. д., Курс по обща лингвистика. София, 1992.

Стаматов Р. Общуването с другия. Пловдив, 1998.

Стаматов Р. Психология на общуването. Пловдив, 2005.

Стоицова, Т. И усмивката може да бъде заповед. София, 1992.

Стоицова, Т. Живеем с другите. Социално психологически проблеми. София,1998.

Тодорова, Е. Социална психология. София, 1994.

Фаст, Д. Езикът на тялото. София, 1993.