ГЛАВА ТРЕТА. ЛИЧНОСТТА КАТО СУБЕКТ НА МЕЖДУЛИЧНОСТНО ОБЩУВАНЕ

Понятието "личност" започва да се употребява още в дълбока древност. Първоначално то се използва за обозначаване на маската на актьора в етруския театър, а след това на самия актьор и неговата роля в представлението. Римляните с това понятие обозначават ролите и функциите на хората в обществото. Впоследствие терминът "личност" се генерализира и с него започва да се обозначава реалната роля на човека в социалния живот. Смята се, че личността възниква в резултат на културното и социалното развитие на човешкия индивид.

Понятието "личност" е основна категория на всички психологически науки. То се използва в най-различни аспекти във всяка от тях, но е централен предмет на психологията на личността и социалната психология. В първата то се интерпретира извън контекста на социалните взаимоотношения и условно се разглежда като автономно психично образувание, в което се включват темпераментът, потребностите, мотивите, психичните състояния, способностите, емоциите, чувствата, волята, характерът, насочеността и др. За по-доброто му изясняване се сравнява с понятията "човек", "индивид" и "индивидуалност". Понятието "човек" означава своеобразен представител на живите същества, който е продукт на фило- и онтогенетичното развитие и е носител на определени видови черти. Той се отличава със своеобразна телесна организация, хватателни възможности на горните крайници, реч, съзнание, способност да преобразува околната среда и да изобретява оръдия на труда, чрез които получава средства за живот. С понятието "индивид" се обозначава отделен представител на вида homo sapiens с всичките му особености. Най-общите характеристики на индивида са целостността и своеобразието на психофизическата му организация, неговата активност и устойчивостта на взаимодействията му с обкръжаващата го среда. "Индивидуалността" е неповторимото съчетание на психичните особености на всеки човешки индивид. Тя е най-типичната характеристика на личността, която обуславя нейната уникалност. Индивидуалността на едни хора се проявява по-ясно, а у други е по-незабележима, но тя винаги съществува.

В социалната психология личността се изучава като субект на междуличностното общуване, като акцентът се поставя на статуса й и изпълняваните от нея роли. Социалният статус на личността разкрива положението в обществото и произтичащите от това права, задължения, престиж, политически пълномощия, финансови възможности и пр. Социалните роли в този контекст се разглеждат като определени предписания към партньорите в процеса на общуване с техните комуникативни умения. Социалните роли са механизъм, чрез който обществените интереси детерминират поведението на личността в разнообразните ситуации и условия, в които се реализира междуличностното общуване. Те са формирани и обществено одобрявани в продължение на десетилетия и представляват реализацията на дадени модели на комуникативно поведение, в които ясно са определени правата и задълженията на индивидите, които ги изпълняват. Чрез изпълняваните социални роли обществото регулира поведението на своите членове и осигурява относителна стабилност на взаимодействията помежду им. Социалните роли индикират очакванията на хората един към друг относно процесите на техните комуникативни и поведенчески актове. Социалните роли, които се изпълняват в процеса на междуличностното общуване, са в съзвучие с етикета, нормите и предписанията за поведение в съответните социални условия. Това понякога е причина за възникването на противоречия между вътрешните желания на субектите на междуличностното взаимодействие и външните изисквания на обществото, налагащи определени рамки на поведението в съответните ситуации. Тези противоречия понякога са източник на напрежение от най-различен характер и предопределят уникалността на процесите на междуличностно общуване. Ролевото действие е сливането на социалните роли и техните изпълнители. Тези изпълнители могат да бъдат различни човешки общности, групи от хора или отделни личности. В социалната психология личността се интерпретира преди всичко като носител на обществени роли. Важен компонент в ролевите действия са редица условности, които трябва да изпълняват техните субекти. В процесите на междуличностното общуване това са облеклото, дистанцията, предметно-действеното поведение, тонът, мимиката, жестовете и пр. Следователно при комуникативния анализ на социалните роли се открояват две подсистеми - психична ("маската на поведението") и социална (нормативните изисквания към изпълняваните поведенчески актове).

Според Е. Руденски (1998, с. 74-75) социалнопсихологическият подход към изучаването на личността като субект на общуването се определя от следните характеристики: типологическа (на основата, на която се определят типологическите свойства на личността и тяхната реализация в общуването), статусна (социалнопсихологическият статус на личността се разкрива в нейните социалнопсихологически свойства), диспозиционна (определяща фиксираната в социалния опит на личността предразположеност към общуване), функционална (определяща функциите на личността като субект на общуване) и технологическа (определяща нивото на комуникативна компетентност на личността чрез усвоените от нея навици за социалнопсихологически взаимодействия).

В специализираната психологическа литература липсва общоприета теория за личността, а се посочват над петдесет концепции за нейната същност. Някои от тях ще бъдат интерпретирани по-долу.

Един от първите психолози, които поставят личността в центъра на своите изследвания, е У. Щерн. Още в края на ХІХ в. той определя личността като уникална цялостност, която е отворена към въздействията на света и се стреми към дадена цел.

От същия исторически период са и схващанията на смятания за "баща на американската психология" У. Джеймс. Той предлага интересна концепция за личността. Изводите му се базират върху всекидневни наблюдения на поведението на хората и на анализ на резултатите от неговите самонаблюдения. Той е един от първите психолози, които осъзнават значението на социалните фактори за формирането и развитието на личността. Диференцирайки четири подструктури на личността, У. Джеймс отнася към това понятие всичко, което човек смята за свое. В първата подструктура, наречена "материално Аз", той включва тялото, облеклото, имуществото и семейството на дадения човек, т.е. всичко, което е материално и му принадлежи. Втората подструктура има множествен характер, зависи от количеството групи, чието мнение е значимо за личността и нейните взаимоотношения с техните членове. Тя се съотнася с претенциите за престиж, дружба, положителна оценка от страна на другите и е известна като "социално Аз". "духовно Аз" се нарича третата подструктура и тя разкрива вътрешния субективен свят на личността. Изразява се чрез съзнанието и способностите на личността. Четвъртата подструктура, обозначена като "чисто Аз", е неизменен субстрат на мислещия субект, който осъществява идентичността на личността на базата на вече посочените нейни подструктури. Идентичността или отговорът на въпроса "Кой съм аз?" според американския психолог се определя от "чистото Аз" - един изцяло субективен феномен, който се влияе от потока на съзнанието. У. Джеймс твърди, че развитието на знанието на хората за себе си зависи от знанието, което те имат за другите хора. Самосъзнанието е лично и това е главната му особеност. Основна негова характеристика е самооценката, която е отношението на успехите на личността към нейното равнище на претенции (С = У/Р.П.). В съвременната психология самооценката се смята за едно от централните образувания на личността, което в голяма степен обуславя социалната й адаптация и е основен регулатор на нейното поведение. Самооценката е израз на отношението на личността към самата себе си и може да бъде: идеална, реална; устойчива, неустойчива; адекватна, неадекватна; завишена, занижена; професионална и пр.

Безспорно, една от най-популярните теории за личността е тази, която предлага З. Фройд. За нейна база служи разбирането му, че в психиката на човека се разграничават две части: осъзнавана (съзнание) и неосъзнавана. Последната според него се дели на предсъзнание и подсъзнание. Съзнанието обхваща само малка част от човешката психика. То включва в себе си усещанията, възприятията, мислите, чувствата и др. психични явления, които човек осъзнава в даден момент. Предсъзнанието е своеобразен мост между осъзнаваните и неосъзнавани части на психиката. Същността му се изразява чрез опита на личността, който тя не осъзнава в даден момент. Този опит обаче последната може да осъзнае след минимални усилия. Подсъзнанието съхранява примитивните инстинктивни подбуди (влечения, страсти, страхове, спомени, емоции и пр.), които са неудобни за съзнанието и представляват известна заплаха за него. Поради тази причина те са подтискани и изтласкани в областта на безсъзнателното. З. Фройд утвърждава идеята, че в подсъзнанието се намира главната подбуда за човешката активност. Подсъзнателните процеси са напълно недостъпни за съзнанието, но понякога се изразяват в него в някаква замаскирана или символична форма.

Създателят на психоанализата твърди, че човешкото поведение се ръководи от биологични инстинкти. Най-важните сред тях са инстинктът за живот; стремежът за удоволствие; подбуда за удовлетворяване на сексуалната потребност; желание за причиняване на агресия, разруха и смърт. Тези инстинкти правят човешкия индивид антисоциален, защото обществото непрекъснато чрез своите институции ограничава проявите им. В резултат на това те се изтласкват в подсъзнанието и се заместват от утвърдени от обществото дейности. Така забраните и ограниченията обуславят още от ранното детство човешката невротичност.

Изследвайки неосъзнаваната част на психиката на хората (главно с анализа на сънищата и асоциативния експеримент), З. Фройд изгражда системна теория за личността, като обособява три основни компонента в нейната структура. Първият нарича "То" и чрез него се представляват инстинктивните влечения на човека, неговите примитивни и вродени аспекти. Те се изразяват чрез естествените потребности на организма, които трябва да бъдат задоволени. "То" се ръководи от "принципа на удоволствието". Според З. Фройд тази подструктура на личността е нещо, което е биологично обусловено и не се подчинява на никакви правила, закони и ограничения. Неговият постоянен стремеж е да се разтоварва веднага от психичната енергия, предизвикана преди всичко от сексуални и агресивни подбуди. "То" е посредник между телесните и психичните процеси в организма. З. Фройд го нарича "истинска психическа реалност", защото го свързва със субективните преживявания, а не с обективната реалност. Според него личността се разтоварва от напрежението чрез два механизма: рефлекторни действия и първични процеси. Рефлекторните действия са различни вродени реакции като кашляне и мигане, които в повечето случаи снемат създаденото напрежение, предизвикано от различни елементарни форми на възбуда. В случаите, когато рефлекторните действия не премахват възбудата, се задействат първичните процеси. Те са фантазна, нелогична и ирационална форма на човешките представи, чрез които се създава образ на обекта, който спомага за пренасочване на събраната енергия. Типичен пример за първични процеси са сънищата и халюцинациите.

Втората подструктура на личността З. Фройд нарича "Свръх Аз". Тя се подчинява на "принципа на нравствеността" и представлява усвоените в човешкото съзнание морални норми. Тази част на личността изпълнява ролята на критик и съдник.

Третата подструктура на личността - "Аз" - се подчинява на "принципа на реалността". Ролята на тази подструктура е да осигури интегративността на личността, като намали силата на постоянния конфликт между първите две подструктури. Защото "То" се стреми постоянно към задоволяването на първичните, деструктивни инстинкти, но е ограничавано в действията си от "Свръх Аз", който изпълнява ролята на "цензор" по отношение на поведението. Борбата между "То" и "Свръх Аз" се води непрестанно и, балансирайки между тях, "Аз" използва постоянно определени защитни механизми - сублимация, изтласкване, рационализация, регресия и др. Конфронтацията между трите подструктури на личността предизвиква конкретни житейски мотиви за действие, които според З. Фройд са прикрити под една или друга форма влечения на безсъзнателното.

Създадената от З. Фройд относително цялостна обяснителна система за личността със собствен експериментален инструментариум разкрива значението на примера на родителите и междуличностните отношения през ранното детство. Тези проблеми са анализирани от И. Димитров (2001) в книгата му "Увод в ортодоксалната психоанализа на развитието".

За обогатяването на психологическите изследвания на личността голям принос има К. Левин. От позицията на гещалтпсихологията той изучава афективно-потребностната и волевата сфери на личността. Неговата заслуга се изразява преди всичко в това, че прави опит да изследва личността като нещо цялостно. Ценна е идеята му във връзка с изучаването на личността, че в психологическите изследвания проучваният предмет не трябва да се разчленява на елементи, а на "единици", в които се съхранява спецификата на цялото. Според него личността е диференцирана и се състои от няколко пласта. Тя може да се представи нагледно като вписани една в друга концентрични елипси и пространството в тези елипси илюстрират различните пластове на личността. Най-външният пласт се състои от видимите зони, които всеки носи в себе си (моторика, движения, жестове, тембър на гласа) и които могат да се видят от външен наблюдател. В следващия пласт са включени интересите, потребностите, навиците и привичките. Те не винаги могат да бъдат непосредствено наблюдавани, но могат да бъдат разбрани чрез поведенческите реакции на индивидите и постигнатите чрез тях резултати. В най-вътрешния пласт се намира мотивационната сфера на индивида. Това всъщност е и ядрото на личността, която е най-интимната и прикритата й част. Тя може да се разкрие след продължително общуване с личността в разнообразни ситуации, включително и екстремални.

К. Левин въвежда нови параметри за изследване на личността. Предмет на творческите му търсения стават потребностите, мотивите и целите на човешкото поведение. При това той намира експериментални начини за проучване на динамиката на тези детерминанти на активността на личността. В неговата "теория за полето" се прави опит за разкриване на динамиката на мотивационната структура на личността. Последната се приема и за основа на личностната структурна организация. Ядрото на личността, според него, се образува от най-устойчивите подбуди за активност, които могат да се променят под въздействието на промените в различните мотивационни компоненти.

К. Левин смята, че в психичното поле на всеки човек постоянно действат сили на привличане и сили на отблъскване. Те се обуславят от различни субективни причини и имат различна психична валентност. Съществува принципна разлика между "собственото психично поле" на личността и "психичните полета" на другите хора. Според К. Левин "равнището на претенции" е едно от най-важните образувания на личността. То подбужда инициативността на личността и с него е свързана нейната самооценка и целият й сложен, афективен живот. К. Левин утвърждава, че равнището на претенции на личността обуславя не само нейното поведение, но и определя формирането й като самостоятелна обществена единица.

За К. Роджърс личността е централно диференцирана част от опита на човека. Тя е самостоятелно образувание, което единствено е отговорно за своите действия, ако има възможност да извършва свободен избор. Той твърди, че първоначалните прояви на човешкия индивид са предопределени от неговата наследственост, но в процеса на натрупването на определен житейски опит той се формира в личност. Последната се изгражда от особени индивидуални подструктури. В процеса на своето развитие личността се социализира и постепенно се превръща в автономен субект на своята активност. Най-голям интерес в схващанията на К. Роджърс за личността предизвикват тези положения, които се отнасят до вътрешната й структура и нейното поведение. Централно звено в структурата на личността имат нейното самосъзнание и самооценка, стремежът й за самосъхранение и самоактуализация. Той смята, че "Аз-концепцията" на човека се формира на базата на собствените органични и социални възприятия на себе си и отношенията между тези самовъзприятия и възприятията на индивида на другите заедно с техните ценности, които са предизвикали тези възприятия.

С популярност в психологията се ползват още схващанията за личността на А. Адлер, К. Хорни, А. Маслоу, Дж. Кели, Ч. Кули, Л. Фестингер, Х. Айзенк, Г. Олпорт и др. Аналитично те се разкриват в книгата на И. Бардов "Психологически възгледи за личността" (2001).

В т.нар. "марксистка психология" личността се разглежда преди всичко като "съвкупност от обществените отношения", а действителният човешки индивид с неговия многообразен психичен живот не се изучава реално в провежданите научно-теоретични изследвания. В продължение на десетки години се проучват отделните процеси и качества на личността, които имат отношение към изпълняваната дейност, като по този начин се утвърждава аналитичният, абстрактно-функционалистичен подход за връзка между психика и дейност. В рамките на "марксистката психология" също съществуват много и разнообразни подходи за изучаване на личността (Б. Ананиев, В. Мясищев, А. Ковальов, А. Леонтиев, К. Платонов и др.). В тях акцентът се поставя върху някоя нейна страна (отношение, мотив, дейност и пр.) и спрямо нея се развива съответното разбиране за същността на личността. Например схващанията за структурата на личността на К. Платонов са следните: темперамент, който се базира на типа висша нервна дейност; особености на психичните процеси; "опит" на индивида (привички, умения, навици, знания); насоченост на личността (убеждения, склонности, светоглед, интереси и пр.). Според този йерархизиран модел на личността постепенно се увеличава влиянието на социалните фактори и намаляват регулативните възможности на биологичните фактори.

Въпреки различията, които съществуват относно същността на личността, в "марксистката психология" се смята за общоприето, че личността представлява цялостна интегративна характеристика на човешката психика, която възниква в процеса на развитието на човека някъде около края на втората година след неговото раждане. Тази система изпълнява определена функция във взаимоотношенията на индивида с външния свят и със самия себе си. В процеса на личностното развитие расте интеграцията на тази система, като се задълбочават връзките й със света, но заедно с това стабилността на тази цялостна организация се отличава с гъвкавост и динамичност.

Личността представлява нормалният в психично отношение човешки индивид, разглеждан като субект на отношенията между хората и съзнателната им дейност. Това становище се базира на факта, че природата на човека е биосоциална, с определени възможности за развитие, които се реализират в обществените условия на живот. Представителите на това направление са на мнение, че при изучаването на развитието на личността е необходимо да се обръща внимание не на закономерностите с чисто природен или духовен характер, а на закономерностите с чисто исторически характер. Те смятат, че основен принцип, които трябва да се спазва в изследванията на човешката психика е историческият. Според тях развитието на последната във филогенезата е резултат от биологичното развитие на животинските видове и историческото развитие на човечеството. Тези две линии на развитие са самостоятелни и независими. В онтогенезата двете линии на развитие вървят успоредно, тъй като детето, въпреки че още в момента на раждането си попада под въздействието на социалната среда, се нуждае от определена степен на биологическа зрялост, за да усвои адекватните поведенчески модели, необходими му за адаптиране към окръжаващата го среда. Според представителите на този подход психичното развитие на човека преминава през няколко стадия, които се обуславят от взаимоотношенията между начина на живот (включващ и изискванията на обществената среда) и актуалното развитие на психичните характеристики на личността. Основните причини за развитието на последната са противоречията между тези две негови страни. Развитието на личността е последователно, прогресиращо, (въпреки че в определени моменти е възможен и регрес), като цяло необратимо количествено и качествено изменение на психиката на човека. То винаги е свързано с възникването на новото, преходът към което се извършва скокообразно. Психичното развитие на човешкия индивид се обуславя от същността на начина му на живот и настъпващите в него промени по време на онтогенезата. При разкриването на тези промени се разграничават определени фактори, които оказват значимо въздействие върху възрастовите изменения.

От социалнопсихологическа гледна точка специален интерес представлява концепцията на В. Ядов за диспозиционната структура на личността. За основни системообразуващи признаци в нея се представят цялостността на различните психични състояния и нивото на предразположеност на индивида към възприемане на условията, в които се формира поведенческата му готовност за осъществяване от него на една или друга форма на активност (в това число и на междуличностното общуване). Диспозициите, готовността и предразположеността на личността, според В. Ядов, са резултат от съотнасянето на конкретни потребности на индивида с определени ситуации или условия, в които той трябва да действа. При многократното удовлетворяване на едни потребности в сходни обстоятелства у индивида се формира "фиксирана" нагласа, готовност, предразположеност, диспозиция (установка, атитюд) за реагиране по определен, конкретен начин. Тази диспозиция постепенно се утвърждава в хода на онтогенезата и се превръща в личностна особеност на дадения индивид. Според В. Ядов личността се проявява чрез различните свои диспозиции, между които съществува определен йерархичен и субординационен ред. Най-ниското положение в неговия модел заемат елементарните фиксирани нагласи (установки). Те се формират на базата на виталните потребности и елементарните ситуации. Те не притежават познавателен компонент и не се осъзнават от личността. Второто ниво се изразява чрез социалните фиксирани нагласи (установки). Те се изграждат от три компонента - оценъчен, познавателен и поведенчески. Факторите, които оказват въздействие на формирането на диспозициите на това ниво, са социалните потребности, свързани с включването на индивида в първичните или други контактни групи, от една страна, а от друга - със съответните за тях социални ситуации и условия. Висшето ниво на диспозиционния модел за личността се състои от нейната система от ценности и генерални цели и средствата, които се използват за тяхното постигане, детерминирани от общите условия на живот на дадения индивид. Диспозиционната йерархия на личността опосредства връзката между условията (ситуациите) на междуличностно общуване и изпълнява мотивационни функции за активността на индивида.

Друг важен елемент на социалнопсихологическата характеристика на личността е нейната "Аз-концепция". Тя е обобщена представа на личността за самата себе си, създадена на базата на определена социалнопсихологическа информация. Тази информация за индивидуалността на човека се създава от другите хора, след това му се предава и когато той я усвои, тя става основа за неговата идентификация, самореализация и саморегулация. Степента на въздействие на социалнопсихологическата информация зависи от авторитета и престижа на хората, които я създават и разпространяват. В едни случаи нейното въздействие е нищожно и незначително, а в други то може да се окаже решаващо и съдбоносно. В случаите, когато социалнопсихологическата информация не съвпада с миналия индивидуален опит на човека и не се синхронизира със създадените вече у него схеми за самовъзприятие, се задействат различни защитни механизми на личността като сублимация, регресия, рационализация, изтласкване и пр. Тези защитни механизми са своеобразни филтри и бариери при въздействието на едни хора върху други. Следователно в "Аз-концепцията" се включва и отношението, оценката на индивида относно нейната достоверност. Нагласите на личността към самата себе си намират израз в нейния "Аз-образ", самооценката и потенциалните поведенчески реакции.

Важна особеност на социалнопсихологическата информация е, че тя е динамична, т.е. всеки неин отделен елемент е необходимо да се съотнася с контекста на миналото, настоящето и бъдещето. Затова никак не е случайно, че когато се прави характеристика на даден човек, неговите психични особености винаги се съотнасят с времевите измерения, които се разкриват чрез отговорите на въпроси от рода на: Какви са били психическите особености на този човек в миналото? Винаги ли той е такъв, какъвто се представя в този момент? Като каква личност ще се прояви в бъдеще? Колко често проявява определени психически особености? Динамиката на психологическата информация се обуславя и от стремежите, подбудите, преживяванията и способностите на личността. Тя зависи и от контекста на конкретната ситуация. Информацията за личността се обогатява от особеностите на нейното поведение (мимика, жестове, походка, поза и пр.), признаците, които съпътстват нейната реч (интонация, темп, паузи, нечленоразделни звуци и пр.), облеклото, културните аксесоари, пространствената дистанция между партньорите в процеса на общуване и др.

Така човек получава информация за себе си от другите хора чрез въздействието, което те му оказват. В резултат на това се проявява психично образувание, от което впоследствие отделният индивид формира представа за самия себе си, за собствения си "Аз-образ", за собствените си ценности, мотиви, възприятия, или казано накратко, за собствената "Аз-концепция" (Х. Силгиджиян-Георгиева1998).

Относно социалнопсихологическата характеристика на личността в публикациите на социалните психолози Г. Андреева, Л. Андреева, М. Битянова, С. Джонев, Д. Майерс, Е. Тодорова и др. се описват различни нейни черти, качества, състояния, процеси и подструктури. Ограничеността на обема на настоящия труд позволява само да се отбележат някои от тях като: агресивност, алтруизъм, стандартизирано поведение, социални нагласи, позиционни промени, социално поведение, социална компетентност, срамежливост и др. Поради голямата актуалност за съвремената действителност в следващия параграф обстоятелствено се разкрива същността и факторите, които влияят на агресивността на личността.
3.2. Агресия и агресивност на личността.
3.2.1. Дефиниране на понятията “агресия”, “агресивност” и разкриване на начините за тяхното изследване.

Агресията и агресивността са от явленията, за които се дискутира по различни поводи и в различен смисъл. Една от причините за неопределените граници на тези явления е тази, че в техния житейски смисъл се влагат множество значения - като се започне от деструктивното поведение на престъпника, етническата вражда и физическото насилие по време на войни и се стигне до проявите на кариеризъм, заплахи, обиди, подигравки, детски караници. Статистиките красноречиво свидетелстват затова с каква честота хората се нараняват и убиват един друг, как те взаимно си причиняват болка. Например, Р. Берон и Д. Ричардсон (1997, с. 22) предоставят следните данни: Около една трета от съпрузите и от двата пола в САЩ са подложени на агресия от страна на своите партньори; От три до пет хиляди деца в САЩ умират ежегодно поради жестоко отношение към тях от страна на техните родители; Около четири процента от възрастните американци стават жертва на физическо насилие от страна на членовете на своите семейства; Ежегодно в САЩ се извършват повече от един милион престъпления, при които се използва насилие, всред тях повече от 20 000 са убийства. Главната причина за смъртта на чернокожите американци, които са на възраст между 15 и 34 години е насилствената смърт .

Всичко това налага извода, че засилващата се агресия в съвременното общество предизвиква необходимост от по-задълбочено проучване на този феномен. Въпреки че, е ясно - агресията е съпътствала постоянно човешката "цивилизация". От историята са известни множество факти на прояви на агресия и много често спрямо напълно невинни хора. Например, при завземането на Троя гърците са екзекутирали всички лица от мъжки пол, които са били по-възрастни от десет години, останалото население са продали в робство. В хилядолетната чивешка история съшествуват много други агресивни прояви подбудени от етнически, политически, расови, религиозни, роднински или запалянковски причини. В последно време човешките способности за разрушение и унищожаване нарастват с неподозирана скорост и надминават всякакви разумно обосновани прогнози. Примери затова са геноцида в Руанда, зверските кланета в Алжир, етническите саморазправи в Косово, Босна, Херцеговина, Афганистан, Ирак, Палестина и Израел. Положението в България може да се илюстрира с ежедневните съобщения в средствата за масово информиране за побои, изнасилвания, грабежи, рекет, убийства и пр. Особено тревожен е факта, че много често децата са извършители и обект на агресия. Изхождайки от тези тенденции специалистите от най-различни области на познанието все по-често стигат до извода, че насилието и агресивното поведение са едни от най-сериозните проблеми, които трябва да преодолее съвременното човечество. Всичко това разкрива значимостта и актуалността на проблема за проявите на човешката агресия и от необходимостта на нейното изучаване, регулиране и контролиране. За тази цел е необходимо да се дефинират и съпоставят понятията "агресия", "агресивност" и “агресивно поведение”.

Агресията е типично явление за всяко живо същество. Тя е свързана с инстинкта за самосъхранение и помага на организма да използва заобикалящата среда за задоволяване на жизнените си нужди. В ежедневния език понятието "агресия" означава множество разнообразни действия, които нарушават физическата или психическата цялост на друг човек, нанасят му вреда, пречат за осъществяването на намеренията му, противоречат на интересите му или водят до унищожението му. Точно тази антисоциалност на явлението позволява да се отнасят към него такъв широк спектър от посочените по-горе прояви. Границите му се разширяват и от факта, че агресивното действие не е просто реакция на някаква ситуация, а има и конкретен мотивационния аспект, който разкрива подбудите за действията и евентуалните последствията от тях. Най-същественото е, че всяко агресивно действие цели да причини вреда или болка.

Агресията (от латиското название aggressio - нападам, пристъпвам или прокарване със сила на своята гледна точка, атакуване на другите, противопоставне) е един от механизмите на психична защита. Като понятие то се отличава с голяма комплексност и може да има различни значения в зависимост от наблюдаваната индивидуална нагласа. Тя може да покрие и да обхване както вътрешното преживяване от личността на състояние на напрежение и предизвиканото от това настроение, така и демонстративното агресивно поведение. А може да стане още по-комплексна с включването в поведението и на взаимоотношения с друг обект или индивид. Така се изгражда една богата палитра от понякога противоречиви схващания и дефиниции за агресията. Ето защо, първата стъпка към постигане на адекватно разбиране на агресията е изграждането на точно и ясно определение на това понятие. Л. Бърковитц обаче отбелязва, че един от големите проблеми при дефинирането на агресията произтича от използването на термина за обяснение на широк кръг от различни действия: "Когато хората описват някого като агресивен, те биха могли да искат да кажат, че той често се опитва да причини болка на останалите или, че е често неприятелски настроен или, в съвсем друг смисъл, че е много настоятелен и се опитва да наложи своя собствен тип на взаимоотношения с останалите или, може би, че напористо и самоуверено отстоява убежденията си или, че обикновено се опитва да разреши изправящите се пред него проблеми по-настоятелно." (цитат по Х. Попов, 1999). Анализирайки личностните черти на хората той предлага широка класификация на агресивните личности, според която "... едни хора изглежда, че изпитват садистична наслада да нанасят вреда, докато други непрекъснато се заяждат, критикуват, обиждат - агресивни са срещу повече или по-малко невинни наблюдатели. " (по Й. Зографова 1985, с. 118) Той преценява агресивността като латентна диспозиция, която се проявява при съответни подходящи условия, в които се включват и личностни подбуди. Освен това, подчертава, че не навсякъде и не при всички случаи агресивната личност постъпва агресивно. Л. Бърковиц посочва и някои характерни личностни свойства на агресивния индивид, а именно, че той унифицира много хора и обекти като функционално еквивалинтни и активизира и поддържа съответно поведение към тях.

Според Х. Хекхаузен (1988) агресията представлява множество разнообразни действия, които нарушават физическата и психическата цялост на друг човек, или на група от хора, нанасят му материална вреда, препятстват осъществяването на намеренията му, противопоставят се на интересите му или водят в крайна сметка до неговото унищожаване. Такъв тип социален отенък позволява отнасянето към една и съща категория на много различни действия като детския спор и войната, упреците и убийството, наказанието и бандитското нападение .

Р. Берон и Д. Ричардсон (1997, с. 26) дефинират агресията като: “всяка форма на поведение, целево насочена към нанасяне на вреда или на нараняване на друго живо същество, което е мотивирано за избягване на такова третиране". На пръв поглед това определение изглежда и просто, и директно. По-задълбочения му анализ обаче разкрива, че то включва в себе си редица особености като: агресията като поведение, агресията като намерение, агресията като причина за вреда или нанасяне на оскърбление, агресията като целенасочено действие срещу живи същества, агресията като противопоставяне срещу реципиента, който се стреми да избегне нападението. Подобно е и определението на Д. Майерс (1998, с. 485). Според него агресията е "физическо или вербално поведение насочено към причиняването на вреда на някого". Тази формулировка на агресията позволява да се търсят и някои личностни предпоставки за това поведение. От цитираните определения за агресията се подразбира, че в каквато и форма да се проявява, тя е поведение, което цели да причини загуба или вреда на друго живо същество, което се стреми да избегне едно такова отношение към себе си. Операционализирането на тази интерпретация обаче е много трудно, защото не се базира само на обективното поведение на личността, а се основава и на определени нейни мотиви, коите тя има намерение да реализира в бъдещето. При дефинирането на понятието "агресия" трябва да се изхожда от диференциацията на: нанасянето вреда на друг индивид и желанието да му се нанесе вреда; антисоциалното насилие и просоциалното насилие; гнева и насилственото поведение и пр. Например, в процеса на лечението лекарят съзнателно причинява болка на своя пациент, който от своя страна се стреми да я избегне. Очевидно е обаче, че това не е проява на агресия от страна на лекаря, а хуманен акт във връзка с изпълнението на неговите служебни задължения. Не са проява на агресия и насилствени действия на полицаите във връзка с осигуряването на обществения ред. Следователно, ако в определени ситуации се използва сила за налагането на определени просоциални правила и принципи това не е агресивно поведение, а социално допустима агресия.

Дали и как ще се прояви биологично заложената у индивида агресия, зависи преди всичко от социалнопсихичните фактори в развитието на човека. Агресията е заложена биологично в човека, но не всички постъпки и не всички хора са агресивни, защото агресивното поведение е преди всичко социално-детерминирано, а в още по-широк, социалнопсихологически смисъл, агресията е явление от сферата на обществения живот на хората.

Агресията е и израз на много голям енергиен заряд в човешката душевност. Тя носи в себе си огромен разрушителен потенциал, чиито последствия застрашават самото съществуване на цивилизацията. Агресивното дете например е възбудено и неговата възбуда заприличва на енергийно действие и това често заблуждава по-възрастните, които приемат възбудата му за прояви на темперамента. У агресивните деца е концентрирана огромна енергия в четири области: минало, бъдеще, фантазии и смисъл. Тези деца в миналото са имали дефицит на обич в семейството и често са били обект на насилие и затова те си спомнят с мъка за него. Бъдещето им е неясно и те нямат дългосрочни цели и перспективи. Те имат сериозни проблеми с определянето на смисъла на живота. Тези проблеми се преработват и увеличават в областта на фантазиите и това допълнително натоварва тяхната неукрепнала психика. При направените проучвания на последната се разкрива един порочен кръг: стеснителност; депресия, която усилва първоначалната стеснителност; възбуда, агресивност, тревожност, породена от противоречието между това, което изглежда и това , което е; възбудата усилва агресивността; изтощение и окончателно психично рухване.

Според Х. Попов (1999, с. 45) понятието "агресивност се отнася до явление на относителна постоянна готовност на личността да превърне в агресия поведенческите си реакции в разнообразието от различни житейски ситуации". Обикновено хората с агресивни наклоности, сблъскващи се често със заплахи и предизвикателства са готови веднага да нападнат онези, които не им харесват. Интерес представляват и изследванията, в които се разглеждат половите и възрастовите особености при проявитена агресивност от страна на децата. В първите години от живота на детето агресивността се проявява най-вече в импулсивни постъпки - пристъпи на упорство, които не се поддават на външно влияние и намеса. На преден план изпъкват конфликтите с връстниците: караница, бутане, удряне и т.н. Оказва се, че повечето детски агресивни действия са инструментални и се съсредоточват около предметите, които са около децата. Те отнемат едно от друго различни неща - играчки, защитават ги от посегателството на другите. С нарастването на възрастта агресията преминава във враждебна, адресирана към конкретна личност.

В детската градина, склонните към агресивност деца, стават по-сдържани, когато се сблъскат със силна ответна агресия. Децата с по-ниска степен на агресивност започват да се държат агресивно тогава, когато разберат, че бързата ответна реакция може да ги предпази от бъдещи нападения. Този, който се научи да отвръща на нападението веднага със същото, не само, че осигурява спокойствието си за момента, но и за бъдеще предизвиква по-малка агресивност. Опитно е установено, че около 80 % от всички агресивни актове в тази възраст водят до успех. Ако това е така, то следва, че посещаването на предучилищно учебно заведение осигурява изключително силна подкрепа за използване на инструментални агресивни действия. (по Х. Хекхаузен 1988, с. 370). Следователно, може да се направи извода, че децата своевремено трябва да бъдат обучавани по какъв начин да избягват да бъдат обект на агресия. Освен възрастовите характеристики, от значение са и половите различия. Например, редица изследвания търсят проявленията на агресивност при двата пола. Получените резултати обуславят извода, че момчетата след 2 - 3 годишна възраст показват по-висока степен на физическа агресия, отколкото момичетата.

Според Й. Зографова нанасянето на вреда на някого не само трябва да е преднамерено, но и да бъде извършено с нарушаване на нечии интереси, придобивки, позиции, предимства, чрез нарушаване на обществените и общоприетите норми и права. Според нея, агресивното поведение може да се дефинира като нанасяне на преднамерена вреда чрез реализация на самолични интереси, стремежи и т.н. (Й. Зографова 1985, с.32). В тази формулировка се разкрива, че за агресивното поведение е характерна двупосочност: вредата за една личност е полза за друга и обратно. В нея се открояват вътрешнопсихичен и външнопсихичен аспект. Тя позволява да се разграничи динамична, процесуална и статична, резултативна страна на агресивното поведение. Тя определя вредата за жертвата и ползата за нападателя - като резултат от агресивното поведение. Според Й. Зографова когато става въпрос за реална проява на агресивността като ситуативна реакция, е правилно да се употреби термина "агресия" или "агресивни действия", докато при сходни или различни ситуации, вече говорим за "агресивно поведение" (Пак там с. 37).

Агресивността е израз и на стремеж на личността да изглежда силна пред другите да си "извоюва" авторитет, да чувства "признаването" от другите, макар и във вид на боязън. Това поведение в действителност е прикриване на страха. Агресивната личност е с висока степен на тревожност, защото чувства противоречието между това, което изглежда и това, което е в действителност. Тя компенсира тревожността с още по-висока степен на агресивност, като най-често се стига до така наречената "ескалираща агресивност". Агресивността същевременно е и форма за предпазване от страха, от усещаната опасност. Агресивният човек е същият притеснителен човек, който е пропуснал много в живота и търси компенсации. Той компенсира страха и бягството със сила, нападение и атака.

И така, едни автори свързват агресивността с вътрешна напрегнатост и тревожност, други с вроден импулс към разрушение, трети я свързват с личностен стремеж към превъзходство, а четвърти смятат, че тя произлиза от фрустрацията.

За изучаване особеностите на агресията обикновено специалистите използват наблюдение на агресивни прояви в естествени условия. Например, провеждани са проучвания на агресивното поведение на учениците по време на уроците в училище като се използва специална система за кодировка от десет негови прояви (повреждане на вещите на съучениците, насилственото им вземане от ръцете на техните собственици, заплахи, обиди, удари и пр.). При използването на този метод, първо се регистрира естествения ход на поведенческите реакции, след това информацията се разграничава на по-малки единици на анализ, и накрая се разпределя в зависимост от по-рано разграничените критерии. Най-важните проблеми при използването на този подход се свързват с отговорите на въпросите къде и кога да се извърши наблюдението на агресивните прояви, как да се определят базовите единици за анализ и след като веднъж се определят да се провери тяхната надеждност като се анализира съответствието между две независими кодировки.

Друг популярен изследователски метод, с който се изследва агресията е лабораторния експеримент. Най-важното и при него е да се определят точните показатели на агресивното поведение, които достоверно да представят неговата структура, но и да не причиняват вреда на изследванете лица. Голяма популярност при изучаването особеностите на агресията придобиват пет типа експериментални процедури: метод “учител-ученик”; метод на оценяване на определен писмен текст; метод на конкурентна скоростна реакция; метод на куклата Бобо; метод на вербалната агресия.

Добра илюстрация на спецификата на лабораторното изучаване на агресивните прояви са станалите класически експерименти на С. Милгрем проведени през шестдесетте години на миналия век. Изследването започва с обява във вестниците, в която се съобщава, че се търсят мъже за участие в психологически експеримент. На разделените по двойки доброволци се съобщава, че целта на проучването е да се установи ефекта от наказанията в процеса на учене. Единият участник в двойката, избран чрез жребий играе ролята на “ученик”, а другият на “учител”. Задачата на “учителя” е да прочете високо две думи, а “ученика” трябва ги запомни и възпроизведе. При всяка грешка на “ученика”, “учителя” има право да го санкционира с токов удар с напрежение от 15 до 450 волта. Над цифрите показващи подаваното напрежение било написано: “слабо напрежение”, “силно напрежение”, “извънредно силно напрежение” и “опасно силно напрежение”.

“Ученикът” сядал в кресло като на едната му ръка поставяли електроди. Между “ученика” и “учителя” липсвала визуална връзка. Преди началото на опитите “ученика” споменавал, че има проблеми със сърцето, а експериментатора го уверявал, че напрежението от токовия удар няма да бъде опасно. След това екпериментатора предоставял възможност на “учителя” сам да усети токовия уддар, за да разбере на базата на собствения си опит какво усеща “наказвания ученик”. Този токов удар бил достатъчно силен и предизвиквал силна болка, но на “учителя” било съобщавано, че подаваното напрежение е в рамките на нормалното.

По време на опита “ученикът”, който бил сътрудник на експериментатора, извършвал множество грешки. Те били наказвани все по-строго от “учителя”, а “ученика” (който реално не получавал токов удар) викал, умолявал за прекратяване на опита, удрял с крак и юмрук. В края на опита вече не давал признаци на живот. В продължение на целия експеримент обаче, изследователя уговарял “учителя” да не преустановява опита с думите: “Продължавайте, моля Ви се, експеримента трябва да продължи и аз поемам отговорността за последствията от него”. В тази обстановка повечето от изследваните лица обрекли на смъртна опасност хората, с които си партнирали. Всички 40 изследвани лица подавали ток с напрежение повече от 300 волта, а 65% от тях достигали до максимално високата граница на напрежението на тока от 450 волта без да се съобразяват с невъобразимите викове на “страдащите ученици”. На практика последните не получавали никакви токови удари, защото били сътрудници на експериментатора. Всичките им реакции (отговори, викове молби и пр.) били щателно отрепетирани и записани на магнетофонна лента, коята била пускана на изследваните лица и така те били поставяни в еднакви условия при провеждането на експеримента. “Учителя” разбира се не знаел нищо за тези инсценировки. Оказало се, че агресивното му поведение зависи от разстоянието до жертвата и авторитетната личност (експериментатора), която поема отговорността за последствията. Последователността в действията на последната също се разкрива, че има съществено въздействие върху изследваните лица.

Резултатите от опитите на С. Милигрем били твърде неочаквани и за редица специалисти-психиатри. Те показват, че “нормални” хора поставени ситуации на силно влияние от страна на авторитетни личности могат неосъзнавано да извършат редица деструктивни, агресивни действия. Според автора на експеримента, към аггресивно поведение в определени обстоятелства са склонни всички хора и това трябва да се приеме като нещо съвсем нормално.

Вътрешноличностните основи на агресивното поведение се изследва и с проективни тестове. Принципно се действа по следния начин: На изследваните лица се представя стимул, който може да бъде нееднозначно интерпретиран. След това получените резултати се обсъждат от специалист по проблемите на агресивността и се правят съответните изводи и заключения. Пример в това отношение може да бъде използването на теста на Роршах с мастилените петна.

Специално взаимодействията между агресиата и фрустрацията се проучва с рисувателния тест на Розенцвайг (И. Карагьозов, 1995). Авторът на теста си служи с терминологията на З. Фройд и търси да определи агресивните тенденции на личността. Методиката спомага да се разкрие характера на реакциите спрямо обичайни, възникващи в ежедневието стресови ситуации. Тя е набор от 24 картини, всяка от които включва две лица участващи в определена ситуация, изразена както изобразително, така и отчасти вербално - дадена е репликата на фигурата вляво.

Изследваното лице трябва да впише в специално очертаното поле първия отговор, възникнал у него при протичане на репликата. Тестът е разработен в две форми: за деца от 4 до 13 годишна възраст и за възрастни над 14 годишна възраст. Ситуациите се разделят на два основни типа: "АЗ" - блокиращи и "Супераз" - блокиращи. Първата група може да се определи като затрудняващи ситуации, при които същществува лична или безлична пречка за постигане на дадено желание, разочарование, лишаване от нещо, ощетяване. При втората група към изследвания се отправя пряк укор, обида или обвинение от друго лице. Между двете групи има връзка, състояща се в това, че лицето - обвинител е било преди това ощетено от този, който сега обвинява. Насочеността, която Розенцвайг означава като агресия, се определя като екстрапунитивна (външно - наказателна, насочена срещу околния свят) и импунитивна (самонаказателна - изразява примиренческо отношение). Типовете на реакциите са три:

а) доминиране на пречката;

б) себезащитен тип;

в) персистиране (настояване) на нуждата, при която се набляга върху разрешаването на проблема.

Тестът на Розенцвайг трябва да се използа при изследване от добре обучен експериментатор. Възраженията, които се правят за този проективен тест са, че отговорите могат да бъдат съзнателно обмислени, за да се представи изследваното лице в по-добра светлина т.е. силно е въздействието на социалната желателност. Друга слабост на този тест е, че кодирането на свободните изказвания в пригодни за анализ категорий е трудоемка и продължителна работа, която не се отличава с голяма надеждност.

Безспорно е, че културата, образованието и възпитанието се отразяват на отговора, който може да бъде в по-учтива или по-неприлична форма, за да маскира с ирония враждебността, но в основата си отразява адекватното поведение на изследваното лице във фрустрация. При тълкуването на отговорите от изключително значение за изследване на агресията са социалнопсихологическите "хипотези". Личността понасяща една неправда, обществено реагира с протест, въпреки че не изживява специфична емоция на фрустрация. Субективно претърпяната неправда в социалните взаимоотношения предизвиква въпросната личност към агресивно възстановяване на равновесието.

Агресията се изучава още със стандартизирани личностни скали. Чрез този метод изледваните лица разкриват своето психично състояние в момента или трайните си предразположености към определени психични състояния. Пример в това отношение е теста на Бъс-Дюрки за изследване на агресивността.

Чрез самоотчетите за поведението си също се изледват особеностите на човешката агресия. В допълнение към посочените методи могат да се използват оценките хората от антуража (обкръжението) на изследваните лица, които добре познават поведенческите им реакции, въпросници, архивни, документални източници и пр.

От направения кратък обзор на използваните методи за изследване на агресията на личността се разкрива, че съществуват разнообразни начини за проучване на нейните особености. Обективността им ще бъде по-голяма, ако тези методи се използват комплексно в зависимост от изискванията, които се обуславят от условията за провежддане на конкретните проучвания на агресията, спецификата на конкретната и` разновидност и предпочитания теоретичния подход, обясняващ нейния генезис.
3.2.2. Разновидности на проявите на агресия и теориите, които ги обясняват.

Проблемът за разновидностите на агресията произтича непосредствено от същността на това понятие, което както бе разкрито по-горе, се характеризира с множество възможности за тълкуване на неговата същност. Агресивните реакции са разнообразни, поради това отделните автори дават различни критерии за тяхната класификация.

Най-разпространената диференциация на агресията се базира на нейната мотивация и в зависимост от този показател се разграничава на враждебна и инструментална. Тази класификация е предложена за пръв път от Л. Бърковиц. Това деление се прави във връзка с разграничаване на неагресивните сами по себе си цели (статус, пари) при инструменталната агресия, докато целта на враждебната агресия е да се нанесе болка, вреда на конкретна личност. Вторият вид агресия се подтиква от човешката озлобеност и е самоцелно насочена, а агресивността по време на война или спортни състезания по принцип е инструментална, защото тя е само средство за постигане на определени цели.

В зависимост от начина на проява на агресията според Д. Майерс (1998, с. 485) съществуват две нейни разновидности: социална и мълчалива. Първата се характеризира с демонстративен изблик на ярост, а втората според прилича на агресията на хищник, който се прокрадва към своята жертва.

Според директността си на извършване агресията се дели на пряка и непряка; активна и пасивна; физическа и вербална. В зависимост от продължителноста на прояявата си агресията е временна, епизодична и постоянна, продължителна.

Изхождайки от това кой започва агресивните действия Н. Левитов разграничава инициативн агресия и отбранителна, защитна агресия. Първата е когато агресора се явява подстрекател, а втората когато агресията представлява сама по себе си реакция на друга агресия. (Н. Левитов 1972, с. 170). Този автор обръща внимание и на "автоагресията" – когато обекта и субекта на агресия се сливат (самоубийство, самонараняване, самобичуване или сексуални мазохистични действия). Според него агресивното състояние може да бъде открито т.е. външно изразено със съответни действия и скрито, например агресивно настроение. Понякога личността затаява агресивни замисли, които прикрива зад положително отношение и в такъв случай замаскираното агресивно състояние не се разкрива лесно. Социалните психолози обръщат специално внимание на масовата, стихийна агресия, която се отличава с това, че винаги се съпровожда със силни, астенични емоции на враждебност, гняв, ненавист и пр. Тя се дефинира като неприкрити, насилствени, заплашващи и неподчиняващи се на определени норми действия, които целят причиняването на страдания, физическа или психическа вреда и дори унищожаването на отделни личности или определени човешки общности.

Изучаването на особеностите на човешката агресивност и факторите, които я обуславят привлича вниманието на много изследователи. Спорът, дали тя е инстинктивна, вродена или подобно поведение се научава, е от векове. Отговор на този въпрос се търси в трудовете на философи, социолози, педагози, психолози, физиолози, психиатри, психотерапевти, етолози и др. Дали човекът по природа е добро същество, а обществото със своите ограничения го подтиква да бъде агресивен, или е звяр, чиито естествени инстинкти към агресивност могат да се обуздаят само с прилагането на мерки за опазване на обществения ред? Какви са особеностите на агресивността?, Какви са източниците за нейното възникване?, Съществуват ли възможности за предотвратяване и контролиране на човешката агресивност? Отговорите на тези и други подобни въпроси обуславят създаването на различни теории за същноста на агресията и факторите, които я предизвикват.

В съответствие с теоретичните постановки, както и с основните фактори на проучване на някои автори според Х. Попов (1999) могат да се обособят подходите за изследване на човешката агресивност в четири групи.