липсата на родителска обич и загриженост

За някои родители най-подходящата мярка за наказание е демонстрирането на родителско огорчение, чрез намаляване на грижите и обичта. Но това води до фрустрация, а често и до депривация т.е. до емоционална недостатъчност във взаимоотношенията "родители - деца". Това може да доведе и до невротични заболявания, психична нестабилност, а понякога и до прояви на агресивност. Наказанието може да бъде резултатно, само ако децата чувстват и разбират принципната им основа, че каквато и да е тяхната постъпка, при никакви обстоятелства няма да загубят обичта на своите родители. Наказанието трябва да засяга само провиненията им, а не достойнството на тяхната личност. Необходимо е родителите да се стремят да разбират детските потребности, да анализират мотивите и действията на децата, а не да приписват несъществуващи мотиви и по тях да съдят за една или друга постъпка. Освен нормите на възрастните, детето усвоява и тези на своята детска среда, групата, с която контактува. Родителите трябва да се съобразяват и с това, за да не възниква своеобразна смислова бариера, която наред с други нежелателни последствия понякога подтиква и към агресивни действия.

В анализите на провежданите в продължение на 30 години изследвания на вътрешносемейните зависимости на една и съща група хора извършители на по-значими престъпления, (напр. грабеж, изнасилване, опит за убийство, убийство, отвличане) се оказва, че домашната атмосфера и начинът на възпитание са съществени фактори за насилственото поведение. Престъпниците са имали агресивни родители, прекаляващи с алкохола, извършващи престъпления, а майките са били убедени, че не могат да контролират събитията. Влияние са оказали също липсата на ефективен контрол на родителите по отношение поведението на децата. Перманентните конфликти в семейството, а също така и неправилното емоционално отношение на майката към детето са фактори създаващи благоприятни условия за започване на престъпен начин на живот.

Агресивните деца се характеризират с емоционален и обществен дефицит: не пропускат допълнително възнаграждение, настроени са за получаване на незабавна подкрепа, пренебрегват бъдещите щети от постъпките си, импулсивни са. Родителите им не ги наказват ефективно. Неефективните методи за наказание, с които обикновено си служат майките, са: мърморене и хокане. Те започват да мърморят преди детето да е направило нещо лошо, тъй като предвиждат, че то може да се случи. Агресивните деца са наказвани по-често, отколкото неагресивните. Те по-често са наказвани без повод, включително и за обществено одобряемо поведение.

Агресивността на децата се оформя, когато те разкрият, че собственото им насилствено поведение им печели предимство над “противника”. За формирането и развитието на по-голяма агресивност на децата въздействат още такива фактори като “студенина” на родителите към детето в бебешкия период, неподходящи грижи за бебето, честите конфликти по време на ранното детство, честата възможност за проява на гняв, наблюдаване гнева на родителите, понасяните последствия от собствената агресия, възприемането и оправдаването на агресията от околните, разбирането, че агресията е допустимо мъжко поведение. Случва се обаче и това, че дори тогава, когато някои от тези фактори съществуват в семейството, агресивността на децата да не се развива. При стечение на различни обстоятелства дори в семейства в които насилието е одобрявано липсват прояви на детска агресивност. Така възникват въпросите: “Кои фактори предизвикват агресивността при децата в семейства, одобряващи насилието? и “Кои фактори въздействат върху това, че децата от такива семейства остават неагресивни?”.

Нарастването на агресивността при семейства, одобряващи прилагането на насилие, настъпва само тогава, когато им се втълпяват норми, позволяващи агресията, а това се съпътства от непоследователно и неефективно реагиране на родителите (обикновено майките) на детската агресивност. В резултат от такова възпитание у децата се утвърждава убеждението, че възрастните одобряват агресията. А ефектът е във формиране и утвърждаване у децата на предпочитания за реагиране в конфликтни ситуации с все по-крайни форми на агресията. От страна на майката процесът на утвърждаване на агресивността се съпровожда със стимулиране развитието на самоконтрола на поведението, а от страна на бащата – с липсата на способности за използване на опита на други хора при разрешаване проблемите на собственото дете. Когато към децата се предявяват твърде високи или твърде ниски изисквания у тях може да се формира агресивно поведение като своеобразен протест срещу очакванията на родителите, т.е. на непосилния натиск в първия случай отговаря с противонатиск, а във втория случай незаинтересоваността от страна на възрастните предизвиква агресивните постъпки, за да предизвикат внимание към себе си. Установено е, че “Децата, които са подлагани на физическо насилие проявяват висока степен на аресия, а децата, които не са обгрижвани са по-затворени (Б. Крейхи 2003, с.188).

И така, представителите на теорията за социалното научаване твърдят, че агресията като специфично социално поведение се усвоява както много други форми на поведение. Затова конкретните примери на агресия, заобикалящи децата в семейството, средата, в която живеят, намаляват задръжките у тях към агресивно поведение и чувствителността им към болката на другите. А някои от родителите с поведението си поощряват децата си да бъдат агресивни, защото определят агресията като проява на мъжество. В много от случаите обаче самите родители не са сигурни кое е морално и кое не. Стига се дотам, че докато се преценят рамките на ограниченията, най-често ясно се осъзнава, че вече са налице отрицателни резултати в процеса на възпитание.

Смята се, че физическото насилие в семейството срещу децата предизвиква у тях ниска самооценка, повишена тревожност, неспособност към доверителни отношения, агресия и автоагресия. Това са сериозни и продължителни последствия за тяхното лично развитие. Не по-маловажни са обаче са последствията и от проявяваното към тях сексуално и психическо насилие.

Под сексуално насилие на деца се разбира осъществяване на контакт с възрастни хора, който предизвиква у последните сексуална възбуда. То се характеризира с неравнопоставеността между участниците в него по отношение на тяхната възраст, физическа сила, авторитет, икономическа и социална власт и пр. Поради тези особености проявите на сексуална агресия към децата в семейството е много трудно да бъдат изследвани. Известно е обаче, че те съществуват. На базата на резултатите от анализ на самоотчетите на 1000 възрастни лица в САЩ е установено, че 23% от тях до осемнадесетгодишната си възраст са били жертви на сексуално насилие от страна на родителите или по-големите деца в семейството. Те са били принудително докосвани по органи със сексулни функции или е трябвало да докосват не по тяхно желание насилниците по тези органи. Обект на насилие много по-често са ставали момичетата (19,8%) в сравнение с момчетата (1%). Половината от пострадалите момичета са били жертви на членове на собственото си семейство, а в една трета от случаите агресорите са били хора близки на семейството. За пострадалите момчета това съотношение е обратно – 20 % от насилствените актове са извършвани от членове на семейството, а 50% от техни познати. Най-често сексуалните насилствени актове се извършват, когато децата са между 7 и 11 години. Друг важен фактор, който влияе на проявите на сексуалното насилие над децата в семейството е съжителството с небиологичен родител. Най-често сексуални агресори в семейството се оказват вторите бащи. Те извършват от 80% до 95% от сексуалните злоупотреби. Съществени фактори, които са предпоставка за извършване на сексуално насилие е наличието на физически или психични недостатъци у децата, неблагоприятни житейски събития, психопатични майки, младост на родителите и др.

Сексуалната агресия предизвиква у много от пострадалите деца тежки травмиращи и дълготрайни последици (депресия, преживяване чувство на вина, трудно установяване на доверително отношение с хората, твърде ранно начало на сексуален живот, безкритично отношение към избора на интимни партньори, склоност към проституция, по-чести разводи и др.). У момчетата пострадали от сексуално насилие се установявават в по-зряла възраст две крайности на проява на тяхната сексуалност – склоност към хомосексуализъм или към твърде агресивно сексуално поведение. Особено тревожно е, че у децата жертви на сексуално насилие се проявява тенденция да се преживяват като жертви, което повишава възможностите отново да преживеят сексуална агресия. Б. Крейхи (2003, с.199) посочва данни, според които жените претърпели сексуално насилие като деца, много по-често са били принуждавани чрез заплахи и използване на сила към полови сношения. По-аналогия тя предполага, че същия модел за ревиктимизация е валиден за мъжете-хомосексуалисти, които в детството си са преживяли сексуално насилие.

Психическото насилие над децата в семейството се изразява в постоянни заплахи, викове, ругатни, унижения, оскърбления и др. анлогични въздействия, които имат отрицателни последствия относно емоционалното и интелектуално състояние на тяхната личност. Последиците му не винаги се проявяват веднага и имат нематериалин характер. Това обаче не означава, че не трябва да му се обръща внимание, понеже може да е причина за много тежки душевни травми. Например, известно е, че много деца имат суцидни прояви именно поради проява на психическо насилие в семейството към тях. Според Б. Крейхи (2003, с.202) 63% от родителите в САЩ в последните 12 месеца са проявявали психическо насилие в процеса на междуличностното общуване със своите деца. В резултат на това у последните намалява привързаността към родителите, не се оптимизират комуникативните умения, предизвикват се проблеми с ученето, прояви на тревожност, агресия, апатия и др. Понякога последствията от психическото насилие над личността в периода на детството са напълно съпоставими с последствията от физическото и сексуалното насилие.

В заключение се налага извода, че децата са чести жертви на насилие в своите семейства, като в резултат на това някои от тях усвояват трайно агресивните модели на поведение, а други се депресират, отчуждават се от своите близки и се формират като неуверени и тревожни личности със занижена самооценка. В съвремените семейства агресивното поведение се проявява още към брачните партньори и живеещите с тях възрастни хора.

Насилието между съпрузите има разнообразни прояви. То също може да бъде диференцирано на физическо, сексуално и психическо, като през различните периоди на брака доминира по-ярко едно от тях. Причините, които го пораждат могат да бъдат практически неограничени на брой. Най-често обаче това са: ревност, измами, неадекватни комуникативни модели, отношение към децата, конфликти породени от фамилния им произход, начин на разпределяне на доходите и прекарване на свободното време и др. Насилието между съпрузите се характеризира с определена периодичност и цикличност. В специализираната социалнопсихологическа литература то се предствавя, че преминава през следните стадии: 1.) Нарастване на напрежението, което се проявява в маловажни инциденти и дребнави спорове, но все още се правят опити за преодоляване на противоречията. 2.) Поради някакъв повод (много често съвсем маловажен), следва афектиране, взривно изразяване на определени емоции, изгубване на самоконтрол и осъществяване на конкретен агресивен акт. 3.) Агресорът се разкайва, извинява се, купува подаръци, обещава, че насилието няма да се повтори вече никога. 4.) Настъпва период на разбирателство и хармония до следващите прояви на агресивност. Този модел на прояви на агресия между брачните партньори, наред с тяхната материална взаимосвързаност (деца, имот и др.), обяснява защо не се преустановяват семейните взаимоотношения помежду им. Сякаш наистина действа максимата “Бие ме, значи ме обича”. Вариант, които се предпочита от много съпрузи пред безразличието.

В обществото битува мнението, че по принцип жертви на агресията между партньорите в семейството са жените. Съществува обаче и тезата, че много често те с поведението си са я провокирали. От това следва че, за истински психически агресори трябва да се смятат именно жените. Резултатите от представителни изследвания за населението на САЩ показват, че в количествено отношение насилие към брачните си партньори извършват приблизително по равно мъжете и жените. “Уайт и Крос установяват, че според 37% от мъжете и 39% от жените от анкетираните 4700 студенти са проявявали през последната година физическа агресия към партньорите си, с които имат “романтична” връзка. В изследване проведено от Стетс и Хендерсън 21,9% от мъжете и 40% от жените са посочили, че са извършвали груби актове на физическа агресия спрямо интимните си партньори. Посочените данни показват, че по отношение на интимните си партньори жените са по-агресивни от мъжете” (Б. Крейхи 2003, с.205). Факт е обаче, че последиците от физическата агресия на мъжете насочена към интимните им партньори са много по-тежки, докато предимството на жените е по отношение на вербалната агресия. Б. Крейхи (2003, с.206), позовавйки се на специални изследвания твърди, че две трети от убийствата на интимни партньори са извършени от мъже. Друг интересен факт, който тя посочва, е че агресията между брачните партньори е по-силно изразена, в сравнение с проявите на агресивните актове между партньорите, които са в период на ухажване. Според нея, мъжете по-често инициират актове на физическа агресия, докато агресивното поведение на жените свързано с физическо насилие е отговор на мъжките провокации.

В специализираната литература относително по-слабо е предствен проблема свързан с агресивното поведение срещу възрастните хора в семейството. То изразява извършването на определена форма на насилие (физическа, психическа, сексуална) над лица, които са на възраст около или повече от 65 години от техни родственици, с които живеят в рамките на едно домакинство. Агресията срещу възрастните хора в семейството се обуславя от социалната им изолация, старческите изменения, конфликтните ситуации с представителите на другите поколения в дома предизвикани от различните им ценностни системи и др. Тези предпоставки могат да бъдат приети за естествени и обективни. Докато някои личностни особености на извършителите на агресивното поведение имат определено субективен характер. Такива са: употреба на алкохол, отрицателен пример за проява на агресия от детските години, отмъстителност, материална зависимост от жертвите, преживяване на дистрес извън семейството и пр. Изучаването на този проблем явно ще нараства с хуманизирането на съвременото общество и увеличаващия се относителен дял на възрастните хора в семействата във връзка с регистрираната по-голяма продължителност на човешкия живот.

Мащабите на разпространеност на тази проява на агресия в семейството също не са ясно очертани. Защото нейните жертви избягват да я афишират поради страх от последствията, срам от ситуацията и обикновено (както и другите форми на насилие в семейството), тя се извършва дисретно, без свидетели. Б. Крейхи (2003, с.214) посочва емпирични данни, според които от 5% до 10% от възрастните хора в САЩ са подложени на насилие в семействата си, като най-силно разпространено е физическата му форма. Тя включва нанасяне на побой, умишлено причиняване на болка, ограничаване свободата за предвижване в пространството, отказ от полагане на грижи за здравето на възрастните хора, незаконна експлоатация на имуществото им и пр.

Последствията от проявите на посочените форми и разновидности на агресивно поведение в семейството имат пряко отношение към личността на неговите извършители и жертви. Протърпевшите обичновено се чувстват изплашени, онеправдани, унижени, демотивирани и депресирани. Агресията може да предизвика у тях прояви на враждебност, ескалация на напрежението, неконтролирани действия, пасивна съпротива, отказ от сътрудничество, обида, възмущение и пр. Следователно, у тях могат да се зародят реваншистки намерения или симптоми на страхова невроза. У извършителите проявите на агресия първоначално могат да предизвикат задоволство и еуфория, но крайния резултат е загубата на обич, влияние и себеуважение. Чрез агресивните си действия те бързо премахват временото си психично напрежение, но бързо се повишава кръвното им налягане, което е предпоставка за проявите на инсулт, инфаркт, главобол, безсъние, симптоми на язва, гастрит и пр.

Други фактори, които силно влияят върху социалното научаване на агресивното поведение са училището, средствата за масово осведомяване (СМО), компютърните игри и пр.

В училище децата не само формират знания, но се развиват и като личности. Психическият климат в класа е в състояние да въздейства върху учениците, да изменя или формира определени страни в поведението им. Училищният клас е вид малка, формална група, която се утвърждава чрез институализирано задължение. Това обаче не изключва възможностите за преход, при които класът да действа като неформална група. Макар, че съществува и функционира в рамките на училището, той притежава своя относителна самостоятелност, особено собствено битие с неповторима вътрешна динамика.

Всеки ученик е неповторима индивидуалност и в процеса на общуването става социализираща сила, без да се стреми към съзнателно преобразуване на другите. Когато по линия на взаимоотношенията “учител – ученик” възникнат социални смущения и неразбиране, те често се пренасят и във взаимоотношенията между учениците. Например при проява на агресивност или несправедливост от учителя в доста случаи се наблюдава повтаряне на това поведение от учениците в сферата на общуването им с другите. Неправилните взаимоотношения между учителите и възпитаниците им обуславят нежелателни изменения в нравствените представи, понятия и ценностни ориентации на учащите се или предизвикват конфликтни ситуаци. Действията на учителите могат да стимулират учениците в дейността им, но могат и да ги обезкуражат или отблъснат, да предизвикат желание за ответна реакция. Неумението на учителите да разбират учениците, да вникват в психическото им състояние, да анализират конкретните педагогически ситуации и с оглед на това да проявяват индивидуален подход и педагогически такт, са главна причина за индивидуалното, а понякога и груповата съпротива на учащите се. Последната може да се изрази чрез различни действия, в това число и агресивни прояви. А е известно, че груповите прояви на агресия са по-силни, защото у учениците на базата на психичното заразяване се формира чувство за по-голяма сила, солидарност и безнаказаност.

Ако в училището доминира атмосфера на бездушие и формализъм, ако не се обръща внимание на проблемите на учениците и се прилагат сурови телесни наказания, които са несправедливи, това допринася за трудно приспособяване към условията в училището, за отчуждаване от учителите, за формиране на отрицателно отношение към училището, към учителите, към ученето, подтиква към бягство от училището и безцелно скитане вън от него. Това може да доведе и до противообществени прояви, в които се проявява агресия. Изследванията показват, че когато не се обръща сериозно внимание за преодоляването на затрудненията при учене и учениците страдат от съзнанието за неадекватност, за липса на способности за успех в учението, те се стремят да компенсират с недисциплинираност и неподчинение. Във всички тези случаи учениците често се намират в състояние на фрустрация, душевно разстройство, което води към агресивни постъпки. Особено внимание в това отношение заслужават и различните видове конфликти между самите ученици (П. Калчев 2003, 2005).

Учителите и родителите трябва особено да се съобразяват със специфичните особености на агресивността в юношеската възраст. Тезисът за повишената емоционална възбудимост и реактивност на преходната възраст не предизвиква съмнение почти у никого. Физиологичните източници на емоционалното напрежение се проявяват по-нагледно у девойките. Депресията, раздразнителността, тревожността и пониженото самоуважение са свързани по-тясно с определен период от менструалния цикъл (т.нар. предменструално напрежение). Емоционалните реакции и поведение на юношите не зависи само от хормоналните промени, а и от социалните фактори и условията на възпитание, при което социалните и индивидуално-типологичните различия преобладават над възрастовите. Например, момчетата приемат стереотипа, че както истинските мъже не трябва да се оплакват, а с поведението е необходимо да респектират своите опоненти. Това е особено характерно за обществата, в които стила “мачо” (macho от испански “истински мъж, самец”) предизвиква възхищение. В тези общества е нормално да се подражава на агресивното поведение и то особено, когато остане безнаказано или предизвиква желания ефект. Факт е, че обикновено най-агресивните тинейджъри стават тартори на младежките банди. Не са рядко случаите и когато те предизвикват романтични чувства в представителките на нежния пол.

Резултатите от изследване с Минесотския личностен тест показат, че напълно нормални подрастващи (14-15 г.) имат по-високи показатели по скалите “психопатия”, “шизофрения” и “хипомания” в сравнение с възрастните. Това означава, че емоционалните реакции, които при възрастните са симптом за болест, за подрастващите са статистически нормални. Проективните тестове – тестът на Роршах и тестът на тематичната аперцепция (ТАТ) разкриват нарастване на проявите на тревожността от 12 до 16-годишна възраст (А. Шишков 2000).

Юношеството се характеризира с преориентация в общуването от възрастните към връстниците. Организираният колектив в училище не е единствената група за принадлежност на средношколеца. Съществуват и стихийни групи. Важна роля за повишаване на сплотеността в стихийната група играят социалнопсихологическия механизъм на подражанието и психическото заразяване. Присъща черта за много групи подрастващи и юноши е жестокостта. Психолози обясняват това с опростената представа на подрастващите за свойствата на мъжествеността и мъжката роля, осъждане на слабостта, нежността, отъждествяване на мъжествеността с грубостта и т.н. Едновременно с това анонимността на груповото поведение поражда чувство на лична безотговорност, безнаказаност и усилва ефекта на емоционално заразяване. Емоционалната инерция и чувството за групова сплотеност кара юношата да се намеси в побой, дори и да не изпитва желание за това.

Друг съществен фактор, обуславящ проявите на агресията на личността са СМО и преди всичко предаванията по телевизията. Например установено е, че наблюдаването на насилие по телевизията: води до засилване на агресивността, повишава прага на чувствителността на зрителите към насилието и формира възгледите им за социалната реалност (Д. Майерс, 1998, с.502).

Голямата конкуренция за предизвикване на вниманието на зрителите е причина телевизионните програми да бъдат изпълнени със сцени на жестокост и бруталност. От друга страна е известно, че съвремената личност прекарва средно поне по 20 часа седмично пред телевизионния екран. Накратко казано, телевизията отдавна се е превърнала в мощен фактор за демонстрация на агресивно поведение. Според Ш. Тейлор, Л. Пипло, Д. Сирс (2004, с.614) в САЩ “до завършването на началното училище обикновеното дете наблюдава повече от 8000 убийства и над 100 000 други актове на насилие, които са експонирани само по телевизията”. Поради тази причина социалните психолози много активно проучват въздействието на нейните предавания върху агресивността на личността. Доминира становището, че